Лий Чайлд
Нещо лично (18)

18

Бяха двама, доста млади. Обикновен квартален патрул в малка кола, с евтини сини униформи, които не се различаваха кой знае колко от тези на уличните чистачи. Но баджовете и пистолетите им бяха съвсем истински. А сцената, която се разигра буквално пред очите им, беше неоспорима. Бял гигант души дребен и очевидно по-възрастен азиатец, изблъсквайки го от тротоара. Политиците биха нарекли това „расова дискриминация“. Спрях на място и пуснах човека.

Той се обърна и побягна.

Стрелна се наляво, после надясно и изчезна. Ченгетата не направиха опит да го преследват. Нормално. За тях той беше жертвата. А нарушителят стоеше на крачка от тях. Не се нуждаеха от показанията на жертвата, тъй като бяха очевидци. Чиста работа. Разполагах с частица от секундата, за да взема решение. Да остана на място или да изчезвам? В крайна сметка стигнах до заключението, че властта на О’Дей ще ме измъкне и в двата случая, при това бързо. А и стрелецът отдавна беше избягал. Оставането означаваше, че нещата могат да се оправят и без изпотяване.

Останах.

 

 

Арестуваха ме на място. Направо на тротоара, пред някакво магазинче за тютюневи изделия. С куп обвинения, сред които фигурираха нападение, побой, расова омраза и насилие над възрастни. Натикаха ме на задната седалка на колата си и ме откараха в полицейски участък на улица „Льокурб“. Дежурните ченгета ме обискираха. Взеха ми всичко — телефона на Скаранджело, новия ми паспорт, четката за зъби, банковата ми карта и всички долари, празното шишенце на Кейси Найс. След което ме заключиха в една килия, където имаше още двама души — единият пиян, а другият надрусан. Сръчках пияния да ми отстъпи мястото си на нара. Винаги е добре йерархията да стане ясна по най-бързия начин. А и за него беше добре, защото това щеше да му спести по-нататъшни неприятности. Седнах на мястото му, облегнах се на стената и зачаках. Предполагах, че ще остана около двайсетина минути зад решетките. Бях сигурен, че Скаранджело вече ме търси.

 

 

Отне й един час да ме открие. Появи се в компанията на сивокосия с хубавия костюм, който явно имаше тежест в тези среди. Всички ченгета в приемното скочиха на крака и застанаха мирно. Минута по-късно получих личните си вещи, а след още една вече бяхме на тротоара. Чувствах се свободен и чист. Такава беше властта на О’Дей. Скаранджело се настани на задната седалка на същия черен ситроен, който я беше взел от „Льо Бурже“. Аз седнах до нея. Мъжът с костюма затвори вратата след нас, но остана на тротоара.

— Закарай ги на летището — каза на шофьора той. На френски, разбира се.

Колата потегли на мига. Обърнах се. Мъжът с хубавия костюм гледаше известно време след нас, а после се обърна и влезе в участъка.

— Защо си бягал? — попита Скаранджело.

— Не съм — отвърнах. — Не обичам да бягам. Просто си ходех.

— Защо?

— Тук съм като ваше ченге. Преследвах извършителя. Това вършат ченгетата.

— Бил си доста далече от там, в напълно друг квартал.

— Предположих, че той няма причини да се навърта на мястото.

— Сгрешил си.

— Какво стана?

— Заловиха го. Заедно с пушката.

— Заловили са го?! — зяпнах аз.

— Стоеше там и чакаше.

— Кой от тримата?

— Никой. Някакво виетнамско хлапе, може би двайсетгодишно.

— А какво беше оръжието?

— АК-47.

— Глупости!

— Ти мислиш така — отвърна тя.

Понечих да продължа, но тя вдигна ръка.

— Не ми казвай нищо. Не искам суров материал. Може още утре да се разлетят призовки. За мен е по-безопасно да не знам. Ще изчакам официалното съобщение.

— Щях да те питам дали имаш нещо против едно малко отклонение.

— Самолетът ни чака.

— Не може да излети без нас.

— Къде искаш да отидеш?

Наведох се към седалката на шофьора.

— Карай в посока Бастилията, а след това вдясно — наредих му на френски аз.

Човекът се замисли за момент и попита:

— По „Ла Рокет“ ли?

— Чак до края — кимнах аз. — Спираш на входа и чакаш.

— Слушам, сър.

Скаранджело се обърна да ме изгледа въпросително, но очите й спряха по-ниско, върху рамото на якето ми. Червеникавосивото петно беше станало кафяволилаво, а при по-внимателно взиране се виждаха и бели люспици.

— Какво е това?

— Останките от човек, когото познавах.

— Отвратително!

— Ето това е суров материал.

— Трябва ти ново яке.

— Това е ново.

— Изхвърли го. Ще ти купим друго, още сега.

— Самолетът чака — напомних й аз.

— Е, няма да отнеме много време.

— Това е Франция — въздъхнах аз. — Което означава, че нищо от изложеното в магазините няма да ми става.

— Къде отиваме?

— Преди да си тръгна, трябва да свърша нещо.

— Какво?

— Да се поразходя.

— Къде?

— Ще видиш.

 

 

Прекосихме Сена по моста „Аустерлиц“, завихме наляво и се насочихме към паметника. Движехме се бързо въпреки трафика. Сякаш шофьорът използваше сигнални светлини и сирена, макар че не правеше нищо такова. Паметникът беше в средата на един претъпкан с автомобили кръгъл площад, наречен „Бастилията“, който по нищо не се отличаваше от останалите претъпкани площади в Париж. Четвъртият от десетте му изхода беше улица „Ла Рокет“, която водеше на изток и свършваше точно пред входа на гробищата.

— „Пер Лашез“ — каза Скаранджело. — Тук са погребани Шопен и Молиер.

— А също така Едит Пиаф и Джим Морисън — добавих аз. — Онзи от „Дорс“.

— Нямаме време за забележителности.

— Ще ни отнеме съвсем малко време.

Шофьорът паркира встрани от портала и аз слязох.

Скаранджело ме последва. Имаше павилион, където продаваха карти, върху които бяха отбелязани гробовете на великите личности. Нещо като Холивуд с именията на звездите. Поехме по широка алея, посипана със ситни камъчета. После завихме наляво, а след това надясно покрай същински мавзолеи и паметници от бял мрамор. Придвижвах се по спомен, останал от една мрачна зимна сутрин преди много години. Крачех бавно и често спирах да се оглеждам. Накрая стигнах до мястото, което в момента представляваше поляна с току-що поникнала свежа пролетна трева, надупчена от надгробни камъни. Или по-скоро плочи, широки и ниски. В крайна сметка открих тази, която търсех. От светъл мрамор, почти недокоснат от времето. С кратък и стегнат надпис: Жозефин Мутие Ричър (1930–1990). Един живот, продължил шейсет години. Аз се бях появил точно по средата му. Застанах неподвижно, с отпуснати ръце. С кръвта и мозъка на друг човек върху якето си.

— Роднина? — попита Скаранджело.

— Майка ми — отвърнах.

— Защо е погребана тук?

— Защото се е родила в Париж и умря в Париж.

— Затова ли познаваш града като петте си пръста?

Кимнах.

— От време на време идвахме тук. А когато баща ми умря, тя се пресели за постоянно в Париж. Живееше на авеню „Рап“, от другата страна на Инвалидите. Идвах да я видя, когато можех.

Скаранджело кимна и замълча. Може би в знак на уважение. Стоеше толкова близо до мен, че раменете ни се докосваха.

— Как изглеждаше? — прошепна най-сетне тя.

— Дребничка, тъмнокоса, но със сини очи. Много женствена и голям инат. Общо взето, беше щастлива. Винаги гледаше на нещата откъм светлата им страна. Пристигаме в някоя скапана военна база, а тя се усмихва и възкликва: „Новият ни дом е прррелест!“. С френски акцент, разбира се.

— На шейсет. Млада е починала — каза Скаранджело. — Съжалявам.

— Получаваме толкова, колкото ни е писано — отвърнах. — Тя не се оплакваше.

— От какво умря?

— От рак на белите дробове. Много пушеше. Ами… французойка.

— Намираме се в „Пер Лашез“.

— Знам.

— Исках да кажа, че не всеки може да бъде погребан тук.

— Естествено. Иначе щеше да е претъпкано.

— За какви заслуги?

— За службата й по време на войната.

— Коя война? — попита тя и отново се втренчи в надписа на надгробната плоча.

— Втората световна.

— Но тя е била едва петнайсетгодишна в края й.

— Времената са били такива. Отчаяни.

— Какво е направила?

— Участвала е в Съпротивата. Помагала е на пилоти от съюзническите сили, свалени над Холандия и Белгия, да се измъкнат на юг, през Париж. Като част от широка мрежа. Нейната задача е била да ги придружава от една железопътна гара до следващата и да ги изпрати невредими.

— Кога?

— През по-голямата част от четирийсет и трета. Изпълнила е общо осем мисии.

— Но тогава тя е била едва на тринайсет!

— Отчаяни времена — повторих аз. — Ученичката се е считала за много добро прикритие. Научили я да казва, че пилотите са нейни вуйчовци или братя, дошли на гости от провинцията. Обикновено ги преобличали като селяни или дребни чиновници.

— Рискувала е живота си. И живота на семейството си.

— Всеки ден. Но е била много предпазлива.

— Тази информация я няма в досието ти — отбеляза Скаранджело.

— Никой не знаеше нищо. Тя не говореше за това. Не съм сигурен, че дори баща ми е бил в течение. След смъртта й намерихме един медал. А на погребението се появи възрастен човек, който ни разказа историята. Оказа се, че е бил нейният пряк ръководител. Сигурно отдавна е умрял. Не съм се връщал тук от погребението й. За пръв път виждам надгробната й плоча. Предполагам, че брат ми е организирал всичко.

— Проявил е добър вкус.

Кимнах. Скромно погребение на скромна жена. Затворих очи и направих опит да си спомня последния път, когато я видях жива. Закуска в дома й на авеню „Рап“ в компанията на двамата й пораснали синове. Берлинската стена падаше. На този етап тя вече беше много болна, но беше положила усилия да се облече добре и да се държи нормално. Пихме кафе и ядохме кроасани. Главно двамата с брат ми, тъй като тя говореше непрекъснато, вероятно за да скрие липсата на апетит. Бъбреше за какво ли не — за хора, които познавахме, за места, които сме посещавали, за случки на тези места.

В един момент млъкна, а след това започна майчиния си ритуал, който познавахме много добре. Беше го изпълнявала хиляди пъти. Надигна се с усилие от стола си, застана зад брат ми Джо и положи ръце на раменете му. Това беше първата част от хореографията. Втората — целувки по двете бузи — също ни беше позната. А след това попита: „Знаеш ли какво не бива да правиш, Джо?“.

Джо не отговори, защото и мълчанието беше част от ритуала. „Няма нужда да решаваш всички световни проблеми — добави тя. — Достатъчно е да опиташ с част от тях. Наоколо има достатъчно.“

После отново го целуна и се премести зад мен. Измери с малките си длани раменете ми, като опипваше масивните ми гръбни мускули. Сякаш все още се чудеше как кльощавото бебе, което е родила, се е превърнало в толкова едър мъж. „Ти притежаваш силата на две нормални момчета — започна тя, без да обръща внимание на факта, че вече наближавах трийсет. — Какво ще правиш с нея?“

Не отговорих. Мълчанието ни беше част от ритуала. Но тя отговори вместо мен: „Ще я използваш за добри неща“.

В общи линии съм се опитвал да правя именно това. Понякога си създавах проблеми, понякога ме награждаваха с медали. В знак на почит погребах с нея моята „Сребърна звезда“. Ей тук, под краката ми беше. На два метра дълбочина в парижката пръст. Лентата със сигурност беше изгнила, но металът би трябвало все още да блести. Поне така се надявах.

Отворих очи, отстъпих крачка назад и погледнах Скаранджело.

— Окей, вече можем да тръгваме.