Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (19)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Personal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Автор: Лий Чайлд

Заглавие: Нещо лично

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Обсидиан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД

Излязла от печат: 31.10.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-365-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/254

История

  1. — Добавяне

25

Човекът на рецепцията ни поръча такси по телефона и то се появи изненадващо бързо. Найс даде адреса на шофьора и потеглихме — според мен на североизток, по улици, които изглеждаха провинциални, но сякаш бяха по-натоварени, по-тесни и шумни, отколкото би им се искало. Минахме покрай табела, от която разбрахме, че вече сме в Ромфорд. Заобиколихме центъра от западната му страна и се озовахме на тесен път, който ни отведе до изненадващо голям парк с формата на парче пица. Далечният му широк край опираше в околовръстната магистрала. Или М25.

В центъра на парка имаше хубава тухлена къща с еркери, фронтони, стръмен начупен покрив и стотици прозорци от блестящо оловно стъкло. В елизабетински стил. А може би беше негова добра имитация от викторианската епоха. Около къщата имаше широка ивица златист чакъл, отвъд която се простираше зелена морава. Всичко беше много изчистено и елегантно, но в крайна сметка по-корпоративно от една дзен градина.

Моравата беше оградена от висок тухлен зид с правоъгълна форма. Той обикаляше къщата отвсякъде, но на далечно разстояние. Несъмнено беше издигнат заради нея, но гледана отвътре, моравата изглеждаше много обширна. Части от парчето пица бяха извън зида. Оттам нататък се разстилаше Лондон, който го притискаше от две страни.

— Това ли е? — попитах.

— Да — кимна Кейси Найс. — Казва се Уолъс Корт и векове наред е бил обитаван от фамилия Дарби. Къщата е строена през шестнайсети век, а оградата по-късно, през деветнайсети. Сега е конферентен център.

Кимнах. Поредното старо имение, щастливо и самодоволно преди два века, но може би с по-голям късмет от предишното. Собственикът му през викторианската епоха вероятно е усещал какво предстои да се случи. Може би е бил инвеститор в строежа на железницата. И по тази причина е издигнал зида. Да държи света на разстояние. Предполагам, че му се е получило, поне за още стотина години, по доста поносим начин. Докато не е била построена магистралата. Но след появата й живеенето в имението явно бе станало невъзможно. Фамилията най-после се бе предала и се бе изнесла. Домът се бе превърнал в бизнес център, където шумът кара хората да се чувстват по-ангажирани и по-енергични.

— Това не ми прилича на място, подходящо за среща на Г-8 — рекох.

— Не е — съгласи се Кейси Найс. — Имало доста възражения. Обикновено търсят нещо по-изолирано и не в предградие, а сред природата. Но британците настоявали. Било близо до Олимпийския парк или нещо подобно. Всъщност никой не е наясно с истинските причини.

Останахме дълго време в таксито. Не е същото, когато наоколо дебне снайперист. После си поехме дъх и слязохме за по-подробен оглед. Зидът беше висок към два и осемдесет, як и солиден. Орнаментиран и укрепен с контрафорси. Сигурно бе струвал цяло състояние. Беше глътнал поне един милиард тухли. С толкова тухли можеше да бъде построен цял град. Отново си помислих за викторианеца. Господин Дарби от далечното време, когато са прокарвали железницата. Вероятно е бил с брада или дълги извити бакенбарди. Страшен инат. По-лесно щеше да му е да си вдигне чукалата и да си купи остров.

В зида имаше само една порта — отпред. От ковано желязо, боядисана в черно, с няколко позлатени листа, разпръснати по нея. Точно срещу входа на къщата, до която се стигаше по много дълга права алея. Всичко това правеше мястото не чак толкова страшно за такава среща. Да, беше нетипично, но не и самоубийствено. Докарваш армията, подреждаш пехотинците в пълно бойно снаряжение пред зида на десетина метра един от друг, а единствения вход поверяваш на спецчастите. По този начин елиминираш 99 процента от конвенционалните заплахи. Някое блиндирано хъмви може би щеше да успее да проникне през тухления зид, а може би не. Но това нямаше как да се стане с по-малко превозно средство. Разбрах защо тайните служби на осем държави бяха одобрили това място. Защото го бяха приели за достатъчно сигурно.

Засега.

До началото на срещата оставаха почти три седмици, но подготовката вече беше започнала. Това беше ясно. В далечината разтоварваха някакви микробуси. На портата дежуреше полицай, който ни наблюдаваше внимателно. Не беше любезно лондонско ченге с висока шапка. Беше як широкоплещест мъж с кевларена жилетка и картечен пистолет „Хеклер и Кох“.

— Гледа ни — прошепна Кейси Найс.

— Това му е работата — отвърнах.

— Не можем просто да си тръгнем. Това би било подозрително поведение.

— Тогава да идем да си поговорим с него.

Поех със спокойна крачка към портата. Спрях на почетно разстояние, демонстрирайки онзи език на тялото, който е познат на всеки и който гласи: Не давай повод за безпокойство на онзи, който държи оръжие.

— Надявахме се да влезем — подхвърлих.

— Наистина ли, сър? — отвърна мъжът.

Местен акцент, равен глас, неутрално „сър“. Сякаш искаше да каже: Длъжен съм да използвам тази дума, но не влагам никакъв смисъл в нея.

— Предполагам, че съм подведен — добавих. — Пътеводителят ми е доста стар.

— Какъв пътеводител? — попита той.

— Останал е от баща ми, а той може би го е получил от своя баща. Нещо като семейно наследство. В него пише, че в определени дни човек може да дойде и да разгледа имението срещу билет от шест пенса.

— По-добре го продайте на някой антиквар.

— Предполагам, че шестте пенса са станали доста повече с инфлацията.

— Това място не е частно имение от трийсет години. В момента и без това е затворено. Ще ви помоля незабавно да си тръгнете.

— Добре — кимнах аз.

Бавно поехме обратно. Оглеждахме всичко наоколо. Улиците, дърветата, редиците залепени къщи, двуфамилните къщи близнаци, ниските квадратни блокове, бензиностанциите, кварталните магазинчета и трафика. Нашето такси си беше отишло и продължихме пеша.

— А сега какво? — попита Кейси Найс.

Изглеждаше уморена.

— Сега се връщаме в хотела и лягаме да спим — отвърнах.

 

 

Което не се случи заради телефонното обаждане на О’Дей. Между другото, то ме накара да съжалявам, че не съм хазартен тип. Скаранджело беше попитала кой би могъл да е вторият снайперист, а аз бях заложил на Карсън и излязох прав. Бяха открили Дацев. И го бяха арестували. Новината беше пристигнала току-що от Москва. Преди малко повече от три седмици го скрили в багажника на кола, паркирана в гараж под нощен клуб. Закарали го на някакво частно летище извън града, откъдето прелетял шест хиляди километра в източна посока. Там се окопал и зачакал, както правят снайперистите. Когато се открила възможност, пуснал един куршум в главата на собственик на завод за преработка на боксит. Според информацията на О’Дей разстоянието било малко над километър. Изпълнил бизнес поръчка, често явление в света на приватизираните природни ресурси. С едно натискане на спусъка клиентът на Дацев се превърнал във втория най-голям производител на алуминий в Русия.

За съжаление, това се оказало недостатъчно. Номер едно в бранша се почувствал застрашен и прибягнал до най-естествения начин за по-нататъшна консолидация. Имал приятели на високи постове, всичките купени. Така че правоохранителните органи направили един нехарактерен за тях опит да приложат закона. А и времето им помогнало. Пролетта в Далечния изток не била като в Северна Каролина, Париж или Лондон. Свил студ и завалял сняг. Самолетът на новия втори магнат не можел да излети и хората му се настанили в местен хотел. Сред тях бил и Дацев. Един бърз разпит в стил КГБ разнищил нещата до дъно и Дацев се озовал в ареста. О’Дей предполагаше, че ще му бъде предложен избор: да се върне на работа в СВР, без да ругае и да се оплаква, или да влезе в затвора. Което всъщност не е никакъв избор, особено за хора, които имат личен опит с руската затворническа система. О’Дей вече беше преместил папката му от раздела снайперисти на свободна практика в този за щатни служители. Нямаше представа какво ще се случи в бъдеще, но беше сигурен в едно: и в двата случая Дацев не е ходил в Париж и няма как да отскочи до Лондон.

Приключихме разговора. Все още се намирахме във фоайето на хотела.

— Става още по-трудно — подхвърли Кейси Найс. — Карсън е местен, а Кот — англоговорящ.

— Искаш ли кафе?

— Не.

— Горещ чай?

— Може би безкофеиново кафе.

Отново излязохме от хотела и открихме някакво скромно кафене малко по-надолу по улицата. Не беше от международна верига и нямаше нищо общо с кафе баровете на Сиатъл. Просто стандартно лондонско заведение със студено луминесцентно осветление и влажни маси с изкуствен фурнир. Аз си поръчах нормално кафе, а тя — безкофеиново.

— Затвори очи, искам да изпробвам нещо — казах.

— Обувката си да събувам ли? — усмихна се тя.

— Представи си това, което видяхме на връщане от Уолъс Корт. Опиши ми го. Какво е първото нещо, за което се сещаш?

Тя затвори очи и каза:

— Небето.

— И аз. Квартал с ниско строителство. Няколко недовършени триетажни къщи, няколко четири- и пететажни блока, но всички останали са нормални двуетажни къщи.

— Което все пак значи десет хиляди високи прозореца в радиус от около километър — отбеляза тя.

— Не са десет хиляди. Това тук не е Манхатън, нито Хонконг, а Ромфорд. Но положително са две-три хиляди. От които няколкостотин са наистина добър избор. Как би постъпила, ако си началник на охраната?

— Вероятно ще прехвърля нещата в ръцете на Сикрет Сървис.

— А ако си директор на Сикрет Сървис?

— Няма да пипна нищо. Ще им кажа да продължават да вършат това, което вършат.

— Което е какво? Виждала ли си пристигането на президента на чужда територия?

— Разбира се. Бронираната лимузина влиза в затворена за движение улица и се мушва в голяма бяла палатка, залепена за сградата, която ще посети. Входът на палатката се затваря след нея. Президентът не се показва нито за миг. Той е в безопасност не само в бронираната лимузина, но и в палатката. Поне срещу снайперист, който няма как да знае кога и откъде ще слезе от колата. Палатката му пречи да вижда. Предполагам, че би могъл да стреля напосоки, но какви са шансовете му? И в най-добрия случай ще избърза или ще закъснее с две секунди, или пък ще пропусне с пет-шест метра.

— Сикрет Сървис и сега ще действат така, нали? — подхвърлих. — Винаги го правят. С тяхна бронирана лимузина, с тяхна палатка, пренесени с товарен самолет на ВВС. Британците могат да говорят колкото си щат, че ще се оправят сами, но когато каниш президента на САЩ, думата имат Сикрет Сървис и никой друг. Щеш, не щеш, трябва да приемеш, че пред главния ти вход ще бъде разпъната палатка. Президентът няма да забрани тя да бъде използвана и от други гости. Няма да каже „съжалявам, момчета, но ще трябва да минете през задния вход“.

— Не всички имат бронирани лимузини — отбеляза тя.

— Всъщност това няма значение. Два-три мерцедеса със затъмнени стъкла вършат същата работа. В кой от тях е министър-председателят? В кой от тях пътува антуражът? Принципът е същият като при палатката.

— Какво е заключението ти?

— Ако съм Джон Кот, няма да ми хареса. А също и ако съм Уилям Карсън. Срещу себе си ще имам една непробиваема защитна система, която със сигурност ще бъде използвана. Освен това равнинната местност и ниското строителство свеждат бройката на удобните позиции едва до няколкостотин. Ако британците решат да похарчат малко повече пари, като нищо могат да поставят по едно ченге във всяка отделна спалня.

— Мислиш, че нападението е невъзможно, така ли?

— Срещу какво и къде може да бъде осъществено то? Лимузината влиза в палатката и толкова.

— Забравяме общата снимка — тихо каза тя.