Лий Чайлд
Нещо лично (32)

32

За миг приех заключването като нещо нормално. Като част от глупавото презастраховане и смешните предпазни мерки, започнати още от онзи гном в заложната къща. Тъпото спускане на ролетката можеше да се възприеме от някои клиенти като необходимо благоразумие, като вълнуващ намек, че има още ключалки, катинари и резета, защото този склад е претъпкан с чисто нови оръжия, блестящи от фабричната смазка.

В следващия миг прогоних тази хипотеза, защото заключването ни ми се стори най-малкото прибързано. Засега все още бяхме равноправни участници в преговори, при които и двете страни трябва да се държат учтиво — разбира се, с неизбежната доза предпазливост и скептицизъм като при покупката на употребяван автомобил.

Никой не заключва клиентите си. Не и на толкова ранен етап.

На третата секунда дойде прозрението. Нещо не беше наред. По лицето, шията и гърдите ми пробягаха познатите студени тръпки. Погледът към Кейси Найс ме разтревожи още повече. В следващия момент започнах да правя мислен списък на препятствията, които предстоеше да преодолеем. Машинално, на автопилот. Стени, врата, прозорец, четирима мъже отвън. На четвъртата секунда се появиха въпросите кой и защо, които допълнително влошиха картината.

Защото за сърбите ние бяхме клиенти, нищо повече. Е, за миг можеха да се усъмнят в нас и да решат, че сме тук на разменни начала — агенти на американското ФБР на нощна хайка из Лондон, след което лондонските ченгета ще правят същото в Ню Йорк, Ел Ей или Чикаго. Не че това беше възможно. Но и те едва ли си го мислеха. Следователно ние бяхме клиенти, също като наркомана, който се обръща към някой от техните дилъри. Или като сводника, който се пазари за някоя тяхна проститутка. На клиентите се предлага обслужване, а не заключване. Иначе бизнесът скоро ще се срине.

И тъй, защо? Възможностите бяха само две, първата от които отхвърлих на петата секунда. Може би ромфордските момчета се бяха стреснали дотолкова, че да обявят обща тревога. Разпространили са снимките ни с цена върху тях, плюс съответните описания. Може би на бюрото на Чарли Уайт имаше червен телефон като в Овалния кабинет, предназначен за помирителни разговори с другите босове. А може би в нашия случай беше готов да приеме помощ от всеки, който я продава.

Шестата секунда отиде за другата възможност. За нея беше споменал О’Дей по време на онова заседание, с което ни провали вечерята извън базата. Една сръбска групировка в Западен Лондон и някаква старомодна английска банда в източните квартали. Според МИ5 Карел Либор е бил трън в задниците и на двете.

В задниците и на двете. Което ме наведе на мисълта за копродукция. Съвместен бизнес. Временно примирие. Спиране на огъня. Общи цели, общи ползи, обща отговорност и споделена информация. Кот и Карсън в пълна безопасност, Лондон е тотално покрит — от изток на запад и от запад на изток. Какво би струвало всичко това? Една стабилна ръка и едно точно око, плюс патрон 50-и калибър. И пари, разбира се. Много пари. Отново ще цитирам О’Дей: Разходите изобщо не ги интересуват. Те търсят лесни решения и разполагат с достатъчен бюджет, за да ги намерят.

Но ни бяха заключили, независимо дали ставаше въпрос за равноправни партньори или наемна ръка. С цел да ни задържат там до настъпването на някакво предварително подготвено събитие. Което почти сигурно щеше да се изрази в появата на трета страна. Малкия Джоуи, упълномощен от мафията, с цяла тълпа придружители. Ще се появи със своето бентли, с кортеж от други коли. Може би още ягуари и задължително поне един черен бус.

За нас.

Лоша работа.

— Набутахме им се право в ръцете, а? — обади се Кейси Найс.

— Имаме още малко време — отвърнах аз.

— Колко малко?

— Не съм сигурен. Но Лондон е голям град с тежък трафик, а ние сме чак на другия му край. Ще трябва да организират малък конвой, което означава минимум десет минути, преди изобщо да са тръгнали. После ще трябва да опишат голям полукръг на север, освен ако не решат да пресекат центъра. „Ист Енд“, „Уестминстър“, „Падингтън“. Възможно е да разполагаме с цял час, а дори и повече — да речем, деветдесет минути.

— За да правим какво?

— Каквото трябва.

— Можеш ли да разбиеш вратата с ритници?

Вратата беше от солидно, втвърдено от годините дърво, добре прилепнала в рамката си.

— Вероятно бих могъл, но отвън — рекох. — Отвътре е невъзможно.

— А да счупиш прозореца?

Прозорецът не беше оригиналният, от викторианската епоха. Беше подменен с по-нов, който беше продукт на научни достижения. Не изискваше никаква поддръжка, тъй като беше направен от алуминий или някакъв галванизиран метал. Който явно беше достатъчно здрав, за да издържа големите стъклени панели, поставени с цел по-пълен достъп на слънчевата светлина. Достатъчно големи, за да пропуснат човек със среден ръст. И съвсем обикновени на вид.

— Мисля, че ще се наложи — промърморих в отговор аз.

— Накъде гледа? — попита тя и сама си отговори, като залепи нос за стъклото и завъртя очи наляво-надясно. Пред прозореца нямаше нищо друго освен гола тухлена стена. — Някакъв проход. Доста дълъг и тесен. Според мен е запушен и в двата края. Навлезем ли в него, ще се озовем в капан. Освен ако не проникнем в съседна сграда през някое задно прозорче. А след това да излезем през входната врата.

— Не се тревожи за това, поне засега.

— А кога да се тревожа?

— Първо ще изчакаме пет минути. Може би грешим. Може би човекът всеки момент ще се върне и ще ни предложи цена.

Изчакахме пет минути. Човекът не се върна с цените. Работилницата от другата страна на вратата тънеше в тишина. Явно в момента нямаха спешни ремонти. Бях интерпретирал ситуацията абсолютно погрешно. Помислих си, че омазаните с грес маймуни бяха отпратени, защото покупко-продажбата на пистолетите трябва да се осъществи дискретно. Но сега нашето пленничество щеше да остане дискретно.

Пропуски, недоглеждане и рискове с лош край.

Моите провали.

Доминик Кол.

— Нуждаем се от пълна инвентаризация на тази стая — заявих аз.

— Какво ще търсим? — попита Кейси Найс.

— Всичко. Когато знаем с какво разполагаме, ще решим как да го използваме.

Оказа се, че не разполагаме с нищо особено. Големите и лесно видими предмети се изчерпваха с три кресла, бюро и стол към него. Креслата бяха модел отпреди трийсетина години — тогава те са се срещали във всяка фирмена чакалня. Датски или може би шведски. Солидни дървени крачета, плоска седалка, захабена тапицерия. Бюрото беше още по-старо. Дъбово, със старомодна форма. Имаше тясно чекмедже в средата и по три от двете страни, като най-долните бяха достатъчно дълбоки за папки. Столът зад него приличаше на взет от трапезария. Или от кухня. Без колелца, без странични облегалки, без механизъм за регулиране на позицията. Далече от понятието ергономичност. Просто четири здрави крака, твърда седалка с едва очертан релеф за задните части, права облегалка.

Нямаше телефон, нямаше настолна лампа, нямаше дори пластмасови прибори от набързо консумиран обяд. Никакви кабели, никакви зарядни устройства, никакви ножове за писма или преспапиета. Централното чекмедже съдържаше три потъмнели от старост и отдавна забравени кламера, стърготини от подострен молив, прах и мръсотия по ъглите. Пет от останалите шест чекмеджета бяха точно толкова празни, колкото и първото, но в дълбокото долу вдясно се мъдреше стар и вмирисан пуловер, вероятно захвърлен там в някой топъл ден и напълно забравен. Беше от кремава прежда, с кръпки от дънков плат на раменете и лактите. Размерът му беше М, а името на производителя не бях срещал никога.

Отдръпнахме се.

— Какво се надяваше да откриеш? — попита Кейси Найс.

— Щях да съм доволен на една бронетанкова дивизия, но бих се навил и на някой „Хеклер и Кох“ с дузина резервни пълнители. Дори кутийка кибрит щеше да ни свърши работа.

— Не открихме нищо.

— Такъв ни бил късметът.

— Какво ще правим сега?

Аз й обясних какво. Наложи се да го репетираме. Бавно, внимателно, няколко пъти поред. След което се заехме да го реализираме.