Лий Чайлд
Нещо лично (30)

30

По оживената улица навън фучаха големи червени автобуси. Поехме на юг с намерението още на следващата голяма пресечка да сменим посоката и да тръгнем на запад към центъра. Всичките ни пари бяха в едри банкноти, които едва ли щяха да бъдат приети добре в автобуса. Затова спряхме пред павилион за вестници и си купихме карти за градския транспорт. Бяха сини и, незнайно защо, наречени „мида“ или „стрида“, нещо от този род. После открихме автобусната спирка и зачакахме в тъмното малко встрани от нея. Не след дълго сред трафика изплува това, което чакахме — един червен сандък, който ни приближи бавно. Минаваше седем. Бях уморен, а Кейси Найс — напълно сдала багажа. Не беше спала денонощие и половина.

Покрайнините на Лондон излъчваха усещане за безкрайност, а автобусът пълзеше едва-едва. По тази причина го зарязахме в Баркинг, където можехме да хванем значително по-бързото метро. След кратка справка с картата на входа на станцията се спряхме на зелената линия, която минаваше покрай Сейнт Джеймсис Парк. Решихме, че самото име подсказва наличието на баровски хотели наоколо. И наистина беше така. Излязохме на чист въздух и видяхме табели за Уестминстърското абатство в едната посока и за Бъкингамския дворец в другата. А точно насреща ни се издигаше голям хотел. Пет звезди. Не беше нито „Риц“, нито „Савой“, но лъскавата му фасада и името на международната верига говореха сами по себе си.

Влязохме. Рецепционистът веднага реши да се възползва от очебийната ни умора и обяви, че за тази нощ са свободни само най-скъпите стаи — на цени, които щяха да бъдат достатъчни за месечния наем на къща с басейн в околностите на Поуп Фийлд. Но това не ни стресна, тъй като плащаха ромфордските бандити. Отброих огромната сума от едната мазна пачка, срещу която получихме магнитни карти и подробна информация за румсървиса, ресторантите, баровете, бизнес центъра и паролите за безжичния интернет. Кейси Найс си купи четка за зъби от магазина във фоайето, след което се насочихме към асансьорите. Изпратих я до вратата на стаята й, изчаках да щракне резето и продължих към моята, която оправдаваше ценовата си категория не с размерите си, а с огромните меки и пъстри възглавници, отрупали леглото. Метнах ги на пода, запратих дрехите си след тях, мушнах се под чаршафите и моментално заспах.

 

 

Единайсет часа по-късно Кейси Найс ме събуди по вътрешния телефон. Звучеше бодро и жизнерадостно.

Не знаех дали това се дължи на единайсетте часа сън или на поредното хапче.

— Искаш ли да закусим? — попита тя.

Будилникът в главата ми показваше някъде към осем и половина, а денят зад прозореца изглеждаше хубав и слънчев.

— Разбира се — отвърнах. — Почукай на вратата ми, когато си готова.

Появи се десетина минути след като взех душ и се облякох. Разбира се, беше с вчерашния си тоалет, но изобщо не изглеждаше притеснена. Слязохме в ресторанта, където ни настаниха на маса за двама в дъното. Салонът беше пълен със зализани типове, които обсъждаха важни теми и уговаряха сделки. Част от тях лице в лице, други по телефона. Поръчах си английска закуска, бъкаща от мазнини и захар. Но с кафе, а не с чай. Найс избра нещо по-леко и сложи телефона си до салфетката, за да й е подръка.

— Според генерал О’Дей до този момент МИ5 и местната полиция не са получили сигнал за убийство на член от бандата — обяви тя. — По всичко личи, че Чарли Уайт е решил да се оправя сам.

Кимнах. Не бях и очаквал друго освен стандартната процедура. Още преди да си легна, мъртвецът със сигурност бе отишъл в някое депо за пресоване на стари коли или в хранилката за свине на някоя близка ферма.

— Генерал О’Дей добавя, че до този момент агенти на шест от осемте страни са пробвали да влязат в контакт с външния кордон, но безуспешно — каза Кейси Найс.

Отново кимнах. Излишни усилия. Ромфордските момчета бяха предпочели презастраховането пред истинската сделка. За да защитят мисията си.

— По-късно днес ще получим пълен списък с имена — добави тя. — Плюс локации, въпреки че това ще бъде трудно. Разпръснати са навсякъде, включително и в глухата провинция. Освен това е ясно, че използват инфраструктурата на Карел Либор, която ще им предложи още по-голям избор.

Кимнах за трети път. Кот и Карсън бяха игли в една от стотици неизвестни купи сено. И засега нямаха намерение да мърдат от там.

— А най-добрите ни шансове за контакт със сърбите са чрез една заложна къща в предградието Ийлинг — добави тя. — Намира се на запад, малко преди „Хийтроу“. Открих го на картата.

— Доста си поработила — отбелязах. — Дано да си се наспала.

— Наспах се — кимна тя. — И се чувствам отлично.

Не я попитах за хапчетата.

— Ти си знаел, че таксиметровата компания е подкупена, нали? Знаел си го още от самото начало.

— На това му казват „информирано предположение“.

— Използва ги, за да привлечеш вниманието. Затова ги нае да ни вземат от хотела и да ни закарат до Уолъс Корт. Това е бил планът, който си разработил още по време на полета. Решил си кордонът да дойде при нас вместо ние при него.

Това си беше чиста проба надценяване. Главно заради думата план.

— Никога не знам какво да очаквам — казах аз. — Всичко е въпрос на реакция.

Тя замълча за миг, после попита:

— Нима искаш да кажеш, че нямаш план?

— Имам само една генерална стратегическа цел.

— Която е?

— Да изчезнем от тук, преди да са прегледали видеозаписите.

— В такъв случай да вървим в Ийлинг — отсече тя.

 

 

Пак тръгнахме от станция „Сейнт Джеймсис Парк“, където картата показваше маршрута на същата зелена линия, по която бяхме дошли. Тя продължаваше на запад, чак до станция „Ийлинг Бродуей“, която ни трябваше според телефона на Кейси Найс. Лесно и изключително удобно. Влакът пристигна и ние се настанихме за сравнително дългото пътуване.

— Говори ми — казах аз.

— Какво искаш да ти кажа?

— Къде си родена, къде си израснала. Името на понито ти.

— Не съм имала пони.

— А куче?

— Почти непрекъснато. Понякога повече от едно.

— Кажи ми имената им.

— Защо искаш да знаеш?

— Искам да го чуя от теб.

— Родена съм в Илинойс — започна тя. — Израснах там в една ферма. Кучетата ми най-често носеха имената на президенти от Демократическата партия.

— А къде съм роден аз?

— В Западен Берлин. Поне така каза на съседа на Кот в Арканзас.

— Къде съм израснал?

— Според досието ти — по целия свят.

— Можеш ли да познаеш това по гласа ми?

— Звучиш така, сякаш не си отникъде.

— От това следва, че ти ще водиш преговорите в заложната къща. Акцентът ти е по-добър от моя. Сърбите вероятно ще се страхуват от капан и всеки британски акцент ще им се стори подозрителен. Ще решат, че сме ченгета под прикритие. По-добре да се уверят, че сме чужденци. А ти говориш като истинска американка. Разбира се, ако сърбите изобщо правят разлика в акцентите.

— Окей — жизнерадостно отвърна тя. Дотук се справяше добре, с хапчета или без хапчета.

Продължавахме напред с ритмично потракване и полюшване. После композицията излезе над земята, на слънчева светлина, движейки се все така бавно и авторитетно — както голяма част от обществения транспорт. Слязохме на станция „Ийлинг Бродуей“, която приличаше на железопътна гара. Прекосихме перона и се озовахме на улицата. Ийлинг напомняше на местата, които видяхме в Източен Лондон — някога далечни селца, впоследствие погълнати от града, но все още несвикнали с този факт. Тук имаше дълга търговска улица с няколко големи обществени сгради и истински парад на семейни магазинчета. Едно от тях беше с бяла витрина и надпис Таксита „Ийлинг“. Непосредствено до него се намираше обект, чиито собственици бяха в бизнеса с отпускане на заеми срещу малки, но ценни залози. За това свидетелстваха решетките на прозорците и табелата Бързи заеми в брой. Очаквах да видя три златни топки, увиснали на черни въжета — типичния символ на заложните къщи във Великобритания. Оказа се, че трябва да се задоволя с малка неонова реплика на топките, кацнала високо горе на витрината. Самата тя беше задръстена от неприбрани гаранции — някои от тях малки, някой от тях ценни, някои и двете, някои нито малки, нито ценни.

— Готова ли си? — попитах.

— Повече от всякога — кимна тя.

Отворих вратата, пропуснах я пред себе си и я последвах в магазин, който нямаше нищо общо с онези, които показват по филмите. Представляваше скучно правоъгълно пространство, в по-голямата си част мръснобяло, с ламинат навсякъде и флуоресцентни тръби на тавана. Високите до кръста витрини бяха подредени във формата на подкова. В тях бяха изложени вещи с ниска цена, тъй като бившите им притежатели не възнамеряваха да си ги откупят обратно.

Зад една от витрините — насреща и малко вляво — стоеше среден на ръст мъж, някъде между четирийсет- и петдесетгодишен, мургав и небръснат, облечен с ръчно плетен пуловер в ръждив цвят. Беше се привел ниско и лъскаше нещо дребно, може би гривна, стиснал парцалчето с върха на пръстите си. Надигна глава да ни погледне като плувец, който си поема дъх. В очите му нямаше нито враждебност, нито някакъв особен интерес. Изтече цяла минута, преди да разберем, че погледът му е единственият поздрав, с който възнамерява да ни удостои. Кейси Найс пристъпи към него, а аз останах на две крачки зад нея.

— Имате ли нещо против да разгледам? — попита тя.

Не каза „разгледаме“, а „разгледам“. Това привлече вниманието му изцяло върху нея. Беше ясно, че аз не попадам в категорията на евентуалните купувачи. Тоест бях никой. Може би само човекът, който я вози. Мъжът не каза нищо, но кимна. Или по-скоро отметна глава. Нагоре и малко встрани поради позицията си спрямо нас. Жестът ми се стори окуражаващ, защото означаваше всичко е на ваше разположение, но и малко обезкуражаващ, защото означаваше също така не предлагаме нищо повече.

Останах на мястото си, а Найс започна да се разхожда пред витрините, като от време на време докосваше с пръст стъклото, сякаш за да си отбележи нещо за по-подробно разглеждане. После продължаваше нататък. Измина цялото разстояние между краищата на подковата отляво надясно, после обратно — отдясно наляво. Едва тогава спря и вдигна глава.

— Не виждам нещото, което търся — обяви тя.

Мъжът с пуловера не каза нищо.

— Но според приятелката ми в Чикаго това е мястото.

— За какво? — попита мъжът с пуловера.

Категорично не беше англичанин. Не беше французин, холандец или германец. Нито пък руснак, украинец или поляк. Най-вероятно беше сърбин.

— В Лондон се притеснявала за личната си безопасност — продължи Кейси Найс. — За пръв път в непознат град, и то сама. Без средства за самозащита имала чувството, че ще бъде принудена да се прибере у дома.

— Вие от Америка ли сте? — попита мъжът с пуловера.

— Да, от Чикаго.

— Това не е спортна зала, госпожо. Не преподаваме самозащита.

— Но приятелката ми твърди, че сте предложили да й продадете някои неща.

— Искате ли златен часовник? Можете да вземете два-три, с които да изтъргувате живота си.

— Моята приятелка не си е купила часовник.

— А какво тогава?

Найс протегна ръка назад и малко встрани и щракна с пръсти. Предположих, че това е сигнал за мен. Шофьорът. Личният асистент. А може би и касиерът. Пристъпих крачка напред, извадих пачката на мъртвеца и я оставих на стъклената витрина, придържайки я с палец и показалец. Дебело руло с размерите на чаша за уиски, плътно, тежко и лепкаво. Мъжът с пуловера го гледа дълго, после ме стрелна с очи и се обърна към Кейси Найс.

— Кой е този?

— Бодигардът ми — отвърна тя. — Отнеха пистолета му при рентгена на летището.

— Тук има закони.

— Навсякъде има закони. Но те могат да бъдат заобикаляни.

Човекът отново загледа парите.

— Изчакайте в офиса на таксиметровата компания — каза той. — Съседната врата. Някой ще ви откара.

— Къде?

— Тук не държим такива неща. Има много полиция, която непрекъснато ни проверява. Те са законът.

— А къде ги държите?

Вместо отговор той извади джиесем и набра някакъв номер. Приглушено изрече кратко изречение на непознат език. Не беше френски, фламандски или немски. Не беше руски или украински. Най-вероятно беше сръбски. После изключи телефона и подхвърли:

— Вървете, ще ви закарат.