Лий Чайлд
Нещо лично (38)

38

Приборът за наблюдение със сигурност беше продукт на фантастична технология, тъй като образът беше страхотен. Нищо общо с грапавото зеленикаво изображение, на което бях свикнал. Изчистен, сребрист и безкрайно прецизен. Къщата беше на около триста и петдесет метра под ъгъл четирийсет и пет градуса. Виждах цялата фасада и едната страна, разделени на сегменти от металните пръчки на оградата. Оградата имаше тухлена основа на височината на коленете със симетрично разположени тухлени колони, между които се издигаха железни перила. Беше стабилна и внушителна, но бях убеден, че е струвала по-евтино от безумните зидове на Уолъс Корт.

Самата къща беше огромна и солидна тухлена сграда в джорджиански, паладийски или някакъв друг симетричен стил, модерен в днешно време. Иначе беше напълно конвенционална — с покрив, прозорци и врати на обичайните места и с обичайния брой. Сякаш строена по рисунката на дете, на което са дали лист хартия и пастели. Браво, а сега прибави още няколко стаи. Алеята за коли описваше съвършена елипса, в която се влизаше през една автоматична врата и се излизаше от друга. Настилката беше от блокчета, които изглеждаха сребристи, но по-вероятният им цвят беше тухленочервен. До входа имаше малка спортна кола, паркирана диагонално, сякаш шофьорът беше бързал.

Облегнах се назад.

— Това ли е къщата на Малкия Джоуи?

— Да — кимна Бенет.

— Отлична позиция за наблюдение.

— Извадихме късмет.

— Сам я е проектирал, така ли?

— Една от многобройните му дарби.

— Прилича на всяка друга.

— Я пак погледни.

Наведох се напред и погледнах. Керемиди, тухли, прозорци, врати и улуци — солидната правоъгълна конструкция, заемаща почти целия парцел.

— Какво да търся? — попитах.

— Можеш да започнеш с бентлито.

— Не го виждам.

— Там, пред вратата.

— Не, това е нещо друго, много по-малко от бентли.

— Напротив. Просто къщата е по-голяма.

— От една кола?

— От нормалните къщи. Малкия Джоуи е висок два метра и девет сантиметра. Таваните с височина два и шейсет му изглеждат схлупени, а нормалните врати го принуждават да се навежда. Тази къща би била напълно нормална, ако всичко в нея не беше уголемено с петдесет процента. Сякаш се е подула симетрично, едновременно отвсякъде. Вратите са над три метра и разстоянието между тях и таваните съответно е много по-голямо.

Погледнах още веднъж и се фокусирах върху колата. Представих си я в реални размери и къщата зад нея изведнъж се уголеми.

Беше дом на великан.

Облегнах се назад.

— А как изглеждат нормалните хора, които влизат и излизат? — попитах.

— Като кукли.

Кейси Найс се промъкна напред, седна до мен и се наведе над окулярите.

— Кажи ми какво сте установили досега — попитах аз Бенет.

— Първо, че това място е леснодостъпно отвсякъде — отвърна той. — На две крачки е от шосето за Източна Англия, съвсем близо е и до магистрала Двайсет и пет, по която се отива и на изток, и на запад, а до Централен Лондон се стига за десетина минути. Влизаш в „Ист Енд“ и си неоткриваем. Тоест това е един много добър оперативен център. Всички идват тук да му докладват и да се отчитат. Не само защото Джоуи обича да контролира всичко, а и защото е лесно да дойдат. Сигурен съм, че именно това е причината да построи къщата си на това място. Той вярва, че добрият шеф трябва да е запознат с всеки детайл в предприятието си.

— Кой идва тук?

— Все повече хора. Но ние имаме обяснение за това.

— Да го чуем.

— Разбрахме, че предстои да се случи нещо, защото Джоуи внезапно удвои охраната. Тогава все още не знаехме какво, но като се връщаме назад, смятаме, че първоначалният им контакт с Кот и Карсън е осъществен още преди операцията в Париж. Сега те вече са тук и имат нужда от обещаната им лична охрана, плюс храна и забавления. Всичко това се организира в тази къща.

— Дори и да са скрити някъде далече?

— За Джоуи Грийн далече означава отвъд магистрала Двайсет и пет. Не говорим за планините на Шотландия. Най-отдалеченото място, за което е чувал той, сигурно се намира на трийсет минути път от тук.

— Но вие все още не сте го открили?

Бенет поклати глава.

— Очаквахме някаква съществена промяна. Нов, но повтарящ се модел извън обичайните практики. Но засега не засичаме нищо такова. Понякога се появяват непознати автомобили и ние ги проследяваме, докъдето можем. Изготвихме дори компютърни симулации на посоките, в които поемат. Не се получи нищо смислено.

— Може би Кот и Карсън са се върнали във Франция — обади се от табуретката до мен Кейси Найс. — Там ще се чувстват далеч по-сигурни, защото ние ги търсим тук. Вероятно става въпрос за операция, планирана минута по минута. Може би ще се върнат в последния момент, което обяснява това, което виждате. Или не виждате. Хора, които не са тук, изобщо не се нуждаят от храна.

— Защо ще рискуват да се появят, когато всичко ще е блокирано от полицията? Особено границите — каза Бенет. — Би било непрофесионално.

— А Карсън е голям професионалист, нали?

— Кот не е ли?

— Кот няма да подцени блокадата, както не подценява нищо друго. Дистанцията, височината на позицията, всякакви други фактори. Не може да рискува да влезе в страната при засилени мерки за сигурност, защото тогава нещата са непредвидими. Свързани са по-скоро с емоциите, отколкото с разума. Според мен Кот е тук от няколко дни.

— И ние сме на същото мнение. Но, както казах, липсва нов повтарящ се модел. Нищо извън нормалните посещения.

— Дали Джоуи си е у дома в момента? — попитах аз.

— Разбира се. Колата му е отпред.

Отново се приведох да погледна. Огромната врата, превръщаща колата в джудже. Широките прозорци с размери на маса за билярд.

— Може би Кот и Карсън се намират някъде наблизо, където не е нужно хората на Джоуи да им носят храна — рекох. — Може би си я поръчват по телефона — пица, пиле, хамбургери, дюнери. В тази част на града изборът е доста голям. А може би и двамата са на диета. Или не си падат по проститутките.

— Кот е лежал в затвора цели петнайсет години. Има много да наваксва.

— Може би медитацията го е вкарала в правия път, пречистила е душата му.

— При всички случаи ще им трябва охрана — поклати глава Бенет. — Отчасти защото трябва да почиват и имат нужда от сън, отчасти защото Джоуи много си пада по такива шоу програми. Минимум четирима на смяна, което прави дванайсет за едно денонощие. Ротацията им ще се осъществява от тук. Няма откъде другаде. Ще провежда инструктажи и разговори с подчинените си. Джоуи е голям психолог и им измъква всичко. Колкото повече знае, толкова по-добре се чувства. Държи да разбере всичките им тайни. В случай, че един ден се наложи да ги използва срещу тях. Както стана с Карел Либор. Инцидентът с него ще докара нова мода. Всеки голям гангстер ще иска да си има домашен снайперист.

— Как се оправя с храната Джоуи? — попитах аз.

— Чрез регулярни доставки.

— Много ли яде?

— Два пъти повече от мен. Защото е два пъти по-едър. Микробусът с храната спира направо пред кухненската врата отзад. Понякога два пъти дневно. Няма гангстер, който да пазарува в супермаркетите.

— Пробва ли си проститутките, преди да ги пусне в обращение?

— Понякога, но не често. Защото си пада по грубия секс. Вероятно си дава сметка, че не е хубаво новите момичета да дебютират със синини. По тази причина се задоволява с по-изхабените.

— Някакво зачестяване на посещенията?

— Винаги има върхове и спадове.

— Защо не сте го арестували досега? — обади се Кейси Найс до мен.

— Последният път, когато някой е казал дума срещу бандата, е бил още преди да се родиш.

Продължавах да гледам през окулярите. Не се случваше нищо. Сцената беше абсолютно статична.

— Някакви теории? — подхвърлих.

— Според някои от нас сътрудничеството със сърбите продължава от около месец. Може би Кот и Карсън са осъществили контакт и с двете групировки едновременно. Разумният ход би бил да ги оставят на грижите на сърбите. Така е по-безопасно. По очевидни причини всички ние се трупаме в Източен Лондон, а те сигурно са скрити в някое западно предградие. Класическа заблуда.

— Но в такъв случай Джоуи няма как да контролира всичко.

— Това е голямата слабост на тази теория. Той ще преживее и без да научава тайните на Кот и Карсън. Но няма да се примири, че са в ръцете на сърбите. Коя емоция ще вземе връх? В момента този въпрос се обсъжда от подкомисията по поведенческа психология.

— Каква подкомисия?

— От експерти по психология на поведението.

— Нещо друго?

— По всеобщо мнение проблемът ще се реши в момента, в който открием тайната им квартира. Защото сме убедени, че има такава. Лондон е пълен с камери и разпознавателен софтуер, които ни предлагат огромно количество данни за трафика в реално време. Нашите програмисти и анализатори ги обработват денонощно.

— Те всички са умни хора, нали?

— Много умни.

— Затова сте по-добри от АНС, така ли?

— И по-евтини.

Облегнах се назад.

— Питам се защо ни доведе тук. Можеше просто да ни разкажеш. Или съвсем кратко да обясниш: „Джоуи има една къща, в която не се случва нищо“.

— Споделяме информация.

— Като я усложнявате до степен да се превръща в мъгла.

— Как така?

— Ей така, за да ти повярвам.

— А защо да не ми повярваш? — попита Бенет.

— Заради нещата, които ми каза по-рано. Призна, че не разследвате убийства на хора, които считате за отрепки. Че подслушвате личните ни телефони. Че сте хакнали цялата комуникационна система на ЦРУ. Дори че можете да подслушвате горещия телефон в Овалния кабинет, но доброто възпитание ви възпира. Е, ако всичко това е истина, то трябва да е дълбоко засекретено. Ако плямпаш за него, ще те затворят в „Тауър“ и ще ти отсекат главата. Или ще прибягнат до съвременния еквивалент на това наказание — доживотна присъда за предателство.

— Няма да ида в затвора.

— Защото?

— Аз не ти казвам нищо от това, което съм научил вътре в сградата.

— В коя сграда?

— В която и да е.

— Тогава какво ми казваш?

— Има милиони истории, милиони слухове. Повечето от тях са врели-некипели. Но винаги има три-четири, които звучат правдоподобно, макар да си противоречат една на друга. Човек е принуден да използва всичките си трудно придобити умения и вътрешен усет, за да избере на коя да повярва — заключи Бенет.

— Но защо трябва да повярваш на някоя?

— Защото истината се крие в една от тях.

— Хакването на нашите телефони не е нито история, нито слух. То е факт.

— Незначителен факт. Незначителните факти, които са ни известни, могат да ни насочат към големите, които не са. Каква би била логиката им? След като хакнахме някакви дребни риби, защо да не атакуваме и по-големи? Не е кой знае какъв разход на енергия. А ако атакуваме тия по върховете, защо да не подслушваме и Овалния кабинет?

— От всичко това следва, че нещата, които ни разказа, са просто теории, в които вярваш.

— Не мога да ги докажа.

— Но?

— Знам, че са истина.

— Защото?

— Такава е човешката природа и ти го знаеш — отвърна той. — Ако си решил да направиш нещо, рано или късно ще го направиш, независимо какви са били първоначалните ти намерения. Няма как да издържиш на изкушението. Не ми казвай, че мислиш по различен начин.

— Кажи още нещо за другите тайни, които сподели с нас.

— Кои други?

— Например, че Кот и Карсън твърдо са в Лондон.

— Сигурен съм сто процента.

— На усета си ли се осланяш?

— Едно знам: те са тук.

— А ромфордските момчета ги пазят, хранят и забавляват?

— Така мисля.

— Сигурен си сто процента?

— Дори повече — отвърна той.

— А охраната, храната и забавленията се осигуряват от самия Джоуи?

— Не може да има никакви съмнения.

— И все пак никой не снове между къщата на Джоуи и това неизвестно място.

— Това е факт, а не моя теория.

— Ние с госпожица Найс си поговорихме — казах аз. — Запитахме се как е възможно млад анализатор и военно ченге в оставка да направят пробив, след като цялото британско разузнаване не може да стигне доникъде?

Бенет не каза нищо.

— Предполагам, че искаш нещата да изглеждат по този начин. Но чакаш да го каже някой от нас, за да се направиш на изненадан. И да поуспокоиш гузната си съвест.

Той продължаваше да мълчи.

— Ами да видим какъв е изводът, ако приемем за верни твоите твърдения — казах аз. — Кот и Карсън са в Лондон, ромфордските момчета ги крият, но около къщата на Малкия Джоуи липсва какъвто и да било трафик.

— Всичко е вярно — рече Бенет.

— Е, изводът е, че Кот и Карсън се намират в къщата на Малкия Джоуи — заключих аз.

Бенет не каза нищо.

— Джоуи ненапразно е удвоил охраната си. Очаквал е гости. И къде би било най-сигурно да ги скрие? Ченгетата не могат да припарят до къщата му, а цивилните дори не смеят да си помислят за подобно нещо. Ако Джоуи иска да държи тези хора близо до себе си поради някакви бъдещи планове, значи домът му е най-подходящото място на света. Ще излязат от него в подходящото време. Ще отидат пеша до Уолъс Корт, ако се наложи. Пристигнали са тук с някоя от непознатите коли, които сте забелязали. Вероятно са спрели отзад. Никакъв смисъл от проследяване на тези коли, защото те не отиват никъде. Тяхната работа е била да докарат стоката, а не да я изнесат. На всичкото отгоре вие през цялото време виждате онова, което искате да видите. Два непрекъснато сменящи се охранителни екипа, доставката на изобилие от храна, която е напълно достатъчна за трима души.

Бенет мълчеше.

— Сега е моментът да кажеш: „О, нямахме идея, но ти сигурно си прав. Много съжаляваме, че те доведохме на триста и петдесет метра от къщата, дала подслон на двама от най-добрите снайперисти в света, които в момента вероятно дебнат зад прозорците“.

— Съжалявам — промърмори Бенет.

— Но има и една тънка подробност, нали? — продължих аз. — Ненапразно сте ни довели. Ако някъде от вътрешността на къщата гръмне пушка, ти ще можеш да извикаш на помощ специални екипи от всякакъв вид, плюс бронирани коли. И работата ще бъде свършена. Направо тук, на място. Но само ако от къщата прозвучи изстрел, което не е сигурно. Далеч по-сигурно ще стане, в случай че имат мишена, по която да стрелят.

— Идеята не е моя — каза Бенет.

— А чия е?

— Както вече споменах, те не са управлявали с кадифени ръкавици.

— Те?

— Добре, ние. Но не и аз. Не лично.

— Не се извинявай — рекох. — Това е мястото, на което исках да бъда.