Лий Чайлд
Нещо лично (44)

44

Бенет се върна в четири и нещо следобед. Подаде ни ключовете за воксхола и обясни, че е вкарал маршрута ни в навигацията. После добави, че трябва да спрем малко на запад от крайната дестинация, където ще прехванем ролс-ройса веднага след като бъде отрязан пътят на придружаваща кола. Имал чувството, че Чарли Уайт няма да я чака и няма да направи опит да се намеси по някакъв начин. Защото етикетът е важно нещо. Закъснението е акт на неучтивост и дори на неуважение. Затова трябва да пристигне в Ийлинг точно навреме. Тези неща са важни за лондонските гангстери.

Очакваха Чарли в къщата на сръбския главатар точно в десет вечерта, а вероятността той да напусне дома си един час по-рано беше 84 процента. Това би му осигурило двайсет минути в запас — в случай на задръствания или друго забавяне. Ако пристигнеше по-рано, щеше да спре на една пряка от къщата и да изчака. Това му било стар навик, особено когато ставало въпрос за важни срещи. Етикетът преди всичко. Десет нула-нула означава десет нула-нула. Но пътуването му на запад по Северния околовръстен път най-вероятно щеше да бъде безпроблемно, а това означаваше, че ще се появи на мястото на прехващането още преди девет и половина. Бенет каза, че неговият екип ще бъде там още в девет, в бойна готовност. Посъветва и нас да направим същото.

— Докъде стигна с моята информация за блиндираното стъкло? — попитах го аз.

— Ще я имаш веднага след като я получа — отвърна той.

— Знам. Но кога ще я получиш?

— Най-късно довечера. Надявам се да стане още преди девет. Ако се забави, ще я имаш непосредствено след акцията.

— Откъде идва?

— Знаеш, че няма да ти кажа.

— С кого друг си разговарял, какви записки си направил?

— С никого. И не съм правил записки. Искането ни се държи в пълна тайна и вероятно това е причината за забавянето.

— Добре — казах. — А сега се отпусни и си почини. Ще се видим по-късно тази вечер. Ти може би няма да ни видиш, но не забравяй, че сме някъде там и разчитаме на помощта ти.

Бенет ме погледна, но не каза нищо.

После си тръгна.

Хапнахме в пет и половина, тъй като искахме да сме сити и пълни с енергия три-четири часа по-късно. Отчетохме факта, че при стрес храносмилането продължава по-дълго от обикновено. После оставихме телефоните си един до друг върху перваза на прозореца в стаята й, двайсет етажа над Хайд Парк.

— Трябва да докладвам на генерал О’Дей подозренията ни за проникване от страна на британското разузнаване — обяви тя. — Това е единствената ни защита, въпреки че ще наруша изрични заповеди.

— Разбирам — кимнах аз.

— Ще подейства еднократно, защото веднага след проникването те ще направят трампа с някоя друга оферта. А това ще ни лиши от възможността да прибегнем до други оправдания, без да е прекалено очевидно. Оттук и убеждението ми, че можем да го направим само сега, веднага. Мислиш ли, че си струва от гледна точка на британците?

— Трябва да го направим само веднъж. Втори шанс няма да имаме.

— Но защо сега?

— Моментът е подходящ колкото всеки друг.

— Какво означава това?

— Че тръгваме в седем и половина — отвърнах аз.

В седем и половина стояхме до сребристия воксхол в гаража на „Хилтън“. Споделихме впечатленията си от местната география и стигнахме до едно неблагоприятно заключение. Което се състоеше в следното: ако искаме да отидем там, където бяхме решили, ще трябва или да предприемем един опасен слалом из задните улички, или да заобиколим Хайд Парк Корнър по посока на Бъкингамския дворец. Кейси Найс изрази становището, че задните улички вдигат залозите прекалено високо, тъй като имаме всички шансове да се изгубим и да пропуснем крайния срок за появата ни на уговореното място. Съгласих се с нея. След което тя обаче добави, че Хайд Парк Корнър е състезателно трасе, наситено с гъст поток бясно препускащи автомобили. Което правеше фишът за превишена скорост почти неизбежен. И с това се съгласих. Тесни пространства, паркирани коли, забрана за леви и десни завои, липса на отбивки, места за почивка и всичко останало. По всяка вероятност рискът беше още по-голям.

Изборът ни все пак падна върху Хайд Парк Корнър. Изразих желание да шофирам, но тя настоя да остане зад волана. Което не беше лошо. Просто защото шофираше по-добре от мен.

Беше като скок в буйна река. Известно време се оставяш на течението, а после изскачаш на брега, точно на избраното място. Постигнахме го с цената на две смели маневри, придружени от продължително спиране на дъха. Найс се справи добре и в крайна сметка успяхме да излезем на Гроувнър Скуеър, точно срещу страничната стена на Бъкингамския дворец, която много приличаше на високия зид около Уолъс Корт. Може би бяха дело на един и същ строител. Може би по онова време той е имал дълъг списък с клиенти, които са били загрижени за едно и също нещо.

Зарязахме колата на забранено място на около стотина метра от станцията на метрото при Сейнт Джеймсис Парк. Бяхме убедени, че сто метра са достатъчни, за да прикрием крайната си дестинация. Защото бихме могли да тръгнем навсякъде. В този смисъл районът предлагаше много възможности. Самата станция обслужваше две отделни линии на метрото, едната от които беше Съркъл Лайн, която — както се разбираше от името й, описваше подземен кръг — не толкова широк, колкото наземните кръгове, а по-скоро нещо, наподобяващо Пръстена на Чикаго — търговския и културен център на града. Втората линия беше зелената Дистрикт Лайн — добрата ни стара дружка, която използвахме, за да прекосим Лондон от изток на запад.

Спряхме пред ослепително бялата фасада на „Бутс“, откъдето излязохме с чифт телефони за еднократна употреба, платени в брой. После се насочихме към входа на метрото и използвахме платените в брой карти, спуснахме се на перона и зачакахме влак, който да ни отведе на изток, в обратна посока на Ийлинг, далече от гигантската магистрала с четири платна, далече от Бенет.