Лий Чайлд
Нещо лично (41)

41

Прибрах се в къщата много по-бързо, отколкото бях излязъл. Бенет ме наблюдаваше.

— Блиндираното стъкло в Париж беше ново, нали? — попитах аз.

— Да — отвърна той. — Или най-малкото по-издръжливо.

— Какво знаеш за него?

— Нищо. Само че е стъкло. И че е блиндирано, разбира се.

— Искам цялата информация. Кой го е изобретил, кой е извършил проучванията, кой го е финансирал, кой го е изработил, кой го е тествал и кой е разрешил производството му.

— Вече помислихме за това.

— За какво сте помислили?

— Да вземем панелите назаем и да ги докараме от Париж. Да сложим по един от двете страни. Те не са много широки, но предвид посоката на улиците всеки от тях може да стесни огневото поле с десетина процента. В крайна сметка обаче се отказахме от тази идея. Политиците подсъзнателно ще се струпат около тях, а това няма да изглежда добре. А и не могат да останат вечно там. Така или иначе, лошите ще получат своите осемдесет процента от огневото поле. Стигнахме до заключението, че ще са усилия, хвърлени на вятъра.

— Нямах предвид тези неща. Искам да получа информацията и нищо повече. За предпочитане дискретно. Няма смисъл да вдигаме шум. Ще си остане между нас. Частно начинание извън операцията. Нещо като хоби. Но трябва да стане бързо.

— Колко бързо?

— Колкото се може по-бързо.

— Какво общо има блиндираното стъкло? Вече ти казах, че няма да го използваме.

— Може би аз искам да го използвам. Може би искам да разбера дали е в свободна продажба.

— Сериозно ли говориш?

— Просто съпътстващо начинание, господин Бенет. Едно малко проучване, което няма връзка с нещата тук. Но трябва да стане бързо, разбрахме ли се? Само лице в лице. Нищо на хартия, нищо по веригата. Само като хоби, ясно?

Той кимна. Очите му се извърнаха към вътрешността на сградата. Към изобилието от коридори, стълбища и стаи.

— Искаш ли да разгледаш още нещо?

— Не, тук приключихме — поклатих глава аз. — Тръгваме си и никога повече няма да се върнем. Както семейство Дарби си е заминало при строежа на магистралата. Уолъс Корт вече не съществува за нас.

— Защо?

— Защото нещата никога няма да стигнат до тук.

— Сигурен ли си?

— Сто процента.

Той замълча.

— Ти каза, че изходът трябва да бъде благоприятен — продължих аз. — Че трябва да си помагаме взаимно. Че това е начинът, по който трябва да се работи.

— Така е.

— В такъв случай се отпусни и ми повярвай. Усмихни се. Нещата никога няма да стигнат толкова далече.

Той не се усмихна.

 

 

Потеглихме обратно към хотела, затиснати от трафика. Може би това беше сутрешният час пик — шейсет минути след изгрев слънце, — или може би малко след него. Трафикът беше убийствен. Огромният град продължаваше да всмуква в себе си стотици хиляди коли, но вече неохотно и доста бавно. Добрахме се до хотела на Парк Лейн цели два часа след като го бяхме напуснали, като прекарахме в колата две трети от това време. Тук беше по-зле дори от Ел Ей.

Бенет подаде ключа за колата си на момчето пред входа, като всеки нормален клиент. После и тримата взехме асансьора за ресторанта на последния етаж с надеждата, че сервирането на закуската все още не е прекратено. Избрахме сепарето зад една от носещите колони. Не толкова добра гледка, но повече усамотение. Бенет не преставаше да натиска копчетата на телефона си. Обясни, че поръчва нещата, от които се нуждаем. Включително подробни карти и архитектурни планове от районния кадастър, плюс три комплекта въздушни снимки — едни от спътник, втори от хеликоптер с инцидентно отклонение от маршрута си и трети от неизвестен източник, който според слуховете бил американски безпилотен самолет. Но официално в страната американски безпилотни самолети нямало и именно по тази причина източникът бил наречен неизвестен. Каза още, че всичко трябва да бъде качено на обезопасен таблет, който ще ни бъде донесен в хотела.

— Не можем да си позволим косвени жертви — добави Бенет. — Не и там. На улицата ще има обикновени граждани. Няма да са много, но би било жалко да загинат. Отдавна трябваше да се погрижим за всичко това. Бихме могли да заложим бомба и да обясним взрива с изтичане на газ.

Скоро след това той си тръгна, а ние с Найс останахме още малко. Аз на допълнителна чаша кафе, а тя над остатъците от препечения си сандвич.

— Откъде този внезапен интерес към блиндираните стъкла? — подхвърли Найс.

— Просто една моя теория — отговорих.

— Нещо, за което трябва да знам?

— Още не. Въпросната теория изобщо не променя непосредствените ни планове.

— Дали Бенет ще ти достави исканата информация?

— Мисля, че да.

— Защо? И той ли вече ти дължи услуга? Или нещо пропускам?

— Това е като войнишката солидарност. Трябва да я пробваш, защото със сигурност ще те направи по-щастлива.

— Той е от британската армия, така ли?

— Обърни внимание колко пъти Бенет повтори, че сега нещата са променливи. Това може да означава само едно — че обединяват своите специални служби. Най-доброто, с което разполагат. От всички различни агенции правят отбор на звездите. И кой ще поеме ръководството на подобно формирование?

— Всички биха го пожелали.

— Точно така. Желаят го толкова силно, че ако не го получат, главите им ще се пръснат в буквалния смисъл на думата. Но чия глава ще се пръсне най-зле? Кой ще донесе от девет дерета вода само и само да изберат него?

— Не знам.

— САС. Те не обичат собствените си офицери, какво остава да работят за други. По-лесно е да им възложат командването и очевидно го правят в момента. Това е добър ход. Защото така или иначе познават най-добрите командоси. Освен това в боя участва тяхно куче. Ренегатът Карсън. Бенет го иска толкова силно, колкото аз искам Кот.

— Бенет е командос от Специалната авиодесантна служба?

— Несъмнено.

— Какъв трябва да бъде следващият ни ход?

— Да проникнем в къщата на Джоуи.

— Вътре?!

— Бих предпочел да ги подмамим навън, но това е трудна работа. Един от тактическите въпроси, останали без отговор. Изучавахме го в школата. По-лесно е да направим така, че никога да не излязат живи, но не е там работата. Как да ги накараме да излязат навън? Никой не знае. И никой не е знаел. Помня, че баща ми изучаваше този проблем и включваше и нас в заниманията си. Брат ми Джо предложи една машина, която да прилича на гигантски субуфер и да генерира инфразвукови вълни в посока на противника. Наистина ниски честоти и с много мощен звук. Каза, че според някои учени съвременните хора имат ниска търпимост към такова нещо.

— А ти какво отговори?

— Имай предвид, че аз бях по-малкият.

— Какво отговори?

— Предложих да запалим къщата. Защото бях дяволски сигурен, че съвременните хора имат ниска търпимост към пожарите. Бях сигурен, че огънят рано или късно ще ги накара да излязат.

— А ние ще запалим ли къщата на Джоуи?

— Очевидно подобна опция не е изключена.

— Какви са другите ни опции?

— Всички те включват изваждането му от бърлогата и отделянето му от другите. Предварително. Още преди да сме предприели каквото и да било. Само по този начин можем да създадем лидерски вакуум и да се възползваме от него.

— Казано иначе, насреща си ще имаме по-малко ефективен противник — подхвърли тя.

— Именно.

— Но все пак ще се сблъскаме с някого.

— Няма как да спечелим, без да сме опитали.

— Ти каза, че охраната няма да се бие безплатно. В един момент ще се окажат безработни и най-вероятно ще се разпръснат.

— Надявай се на най-доброто, подготви се за най-лошото.

— Кое от двете ще се случи?

— Това, което се случва винаги.

— И то е?

— Нещо по средата.

 

 

Таблетът пристигна два часа по-късно. Донесоха го хората на Бенет. Изглеждаше адски модерен, но те го гледаха така, сякаш виждат нещо съвсем нормално. Е, не съвсем. Бяха мъж и жена, отдавна преминали през новобранския период. И двамата бяха спокойни, сдържани и компетентни, без да показват недоволство от факта, че изпълняват куриерска задача. Явно бяха отлични екипни играчи. Най-добрите сред добрите. Казаха, че при нормални обстоятелства биха ни предали пратката срещу подпис — най-малко заради секретното й съдържание. Но в случая господин Бенет наредил този детайл да се пренебрегне. После добавиха, че таблетът е снабден с две пароли. Едната била номерът на социалната осигуровка на майката на госпожица Найс, а другата — името на затворника, когото господин Ричър е застрелял при опит за бягство. Паролите били много чувствителни и можели да се набират само веднъж. Британският софтуер не признавал такива неща като изхвърляне от системата чак след третия опит. После двамата си тръгнаха.

Отнесохме таблета в стаята на Найс. Беше горе-долу на половината на лаптоп. С абсолютно празен дисплей.

— Помниш му името, нали? — подхвърли Найс.

— Помня имената и на двамата — отвърнах.

— Предполагам, че паролата е името на първия от тях. По-главния.

— Мишената.

— Да, мишената. Да не би и другият да е направил опит за бягство?

— Всъщност единствено той. Мишената вече беше пронизана. Не усети приближаването ми.

— Ти кого от двамата разследваше?

— В технически смисъл, втория.

— Имаше ли коментари по случая?

— Не, защото на никого не му се мреше. Все пак ставаше въпрос за убийство на американски гражданин, извършено на американска земя.

— Но как биха го нарекли хората, дръзнали да го коментират? Имам предвид случая като цяло. Чие име биха използвали?

— Твърдо на първия.

— Който е бил мишената. Но господин Бенет проявява чувство за хумор, като всеки британец. Споменаването на опита за бягство е, за да те бъзне. Което значи, че паролата със сигурност е името на първия. Него ще използваме.

— Собственото или фамилното?

— Трябва да е фамилното. Все пак говорим за армията на САЩ, нали?

— Кодовото му име?

— Имал е кодово име?

— Дори две. Едното дадено от нас, а другото от иракчаните.

— Будиш ли се нощем, облян в пот заради всичко това? — попита тя.

— Заради какво по-точно?

— Заради операцията.

— Не — отвърнах аз.

— А ако се потеше и мислеше за нея, с какво име би я нарекъл? Лично аз не бих причинила такова зло на никого.

— Мислиш, че това е лошо?

— Във всеки случай не е като да превеждаш старици през улицата или да набираш средства за африканска страна.

— Ти си толкова лоша, колкото и Скаранджело. Трябва да се махнеш от там и да постъпиш в армията, преди да е станало късно.

— Как му беше името?

— Разкажи ми за майка си — казах аз.

— Какво за нея?

— Знаеш дори номера на социалната й осигуровка, така ли?

— Помагам й, когато трябва да се попълват формуляри и молби, защото е болна.

— Съжалявам.

— Има тумор в мозъка, който няма как да бъде отстранен. Не може да разсъждава ясно. Аз се занимавам с осигуровките, документите за инвалидност и други такива неща. Помня наизуст личните й данни.

— Съжалявам — повторих аз. — Би трябвало да е още млада.

— Много млада за това, което я сполетя.

— Имаш ли братя, сестри?

— Не — поклати глава тя. — Сама съм.

— Мислиш ли, че средностатистическият гражданин помни наизуст номера на социалната осигуровка на майка си?

— Не знам. Ти помнеше ли на твоята?

— Не. Ходиш ли често при нея?

— Винаги когато мога.

— Чак в Илинойс? Това е доста продължителен полет.

— Но ме държи ангажирана.

— Предполагам, че се притесняваш, когато няма как да отидеш. Както в момента.

— Нищо не мога да направя.

— Кога й поставиха диагнозата?

— Преди две години.

— Съжалявам — казах за трети път аз.

— Това е положението — въздъхна тя.

— А кога Томи Луната тръгна по доктори?

— Това няма нищо общо с нея.

— Сигурна ли си?

— В момента мама не е тук.

— Но ти мислиш за нея.

— Малко.

— И се тревожиш.

— Не за нея. За друго.

Не казах нищо.

— Остана ми само едно хапче — тихо добави тя.

— Взела си другото?

— Снощи. Трябваше да поспя.

— Твоите шефове знаят ли за майка ти? — попитах.

— Да. Служебно изискване. Всеки от нас е длъжен да докладва за проблеми в семейството си. Шефовете ми проявяват разбиране. Правят всичко възможно да не ме ангажират през почивните дни.

— Значи в някоя папка, изготвена от отдел „Човешки ресурси“ в Лангли, е отбелязан фактът, че майка ти е болна и ти се грижиш за нейните дела. Папката със сигурност е конфиденциална, като всичко в ЦРУ. А в друга папка, но вече в Пентагона, фигурира името на човека, когото застрелях в главата преди двайсет години. За нея съм абсолютно сигурен, че е конфиденциална. Въпреки това лондонската централа на МИ5 получава достъп и до двете папки, за да измисли непробиваема парола за нас. И тя се превръща в нещо като ДНК или пръстови отпечатъци.

Тя отново кимна.

— Хакерските теории на господин Бенет може да се окажат истина. Ако е така, значи иска да се изфука.

— Освен ако О’Дей наистина не му е показал досиетата.

— Защо да го прави?

— Този въпрос ще го зададем на Бенет.

— Как се казваше твоят човек?

— Арчибалд.

— Това име не се среща често.

— Среща се на места в Шотландия — отвърнах. — Дошло е през старофренски и старогермански. Третият херцог на Дъглас е носил прозвището Арчибалд Непреклонния. При моя човек липсваше такава романтика. Прозвището му би трябвало да е Арчибалд Лайното.

Найс натисна някакво копче и на дисплея се появи прозорче. Докосна го с върха на пръста си. В него замига курсор, а отдолу изплува виртуална клавиатура. Тя набра името Арчибалд. Осем букви, с главно А. Провери ги една по една, за да бъде сигурна, че не е направила грешка. А-р-ч-и-б-а-л-д. После ме погледна с вдигнати вежди, изчака кимването ми и натисна клавиш с надпис Обработка. След кратка пауза в края на изписаната дума се появи зелена чавка, прозорчето се затвори и на неговото място се появи друго, идентично с предишното. Тя натисна друг клавиш и буквите на клавиатурата се превърнаха в цифри. Изписа три от тях, прибави тире и изписа още две. След още едно тире набра нови три. Кратка проверка, после ново докосване на клавиша с надпис Обработка. Зелената чавка примигна, прозорчето се стопи и на дисплея изникна дълга редица от малки и сбити изображения.