Лий Чайлд
Нещо лично (11)

11

Беше снимка, разбира се. На лицето ми, черно-бяла. Но увеличена до действителните му размери, най-вероятно в някой офис на „Ксерокс“. Заемаше изцяло повърхността на лист А4. Листът беше закрепен на стената с няколко кабърчета. Доколкото можах да преценя, горният му ръб беше на метър и деветдесет и три от пода. Под него бяха закачени и други листове, някои леко застъпващи се и наподобяващи нескопосано подредени плочки за баня: врат, рамене, торс, ръце и крака. Тези части от мен бяха скицирани с черен флумастер, очевидно за да са в тон с фотокопираното ми лице. Насреща се очертаваше фигурата ми в реален ръст — неподвижна, с вдигната глава и здраво стъпили крака в изрисувани до последния детайл обувки, включително връзките.

Изображението ми беше, общо взето, впечатляващо. Майка ми едва ли би се заблудила, но приликата беше очебийна.

От гърдите ми стърчеше нож. Там, където би трябвало да е сърцето. Голям кухненски нож с двайсетсантиметрово острие, потънало почти до половината в дъсчената стена.

— Има и още — обади се Кейси Найс.

Стоеше в някаква ниша, явно предназначена за легло. Преградната стена беше покрита с листове. Всичките засягащи моя милост. Най-отгоре висеше същата увеличена снимка на лицето ми. Под нея ставаше ясно откъде се е появила — от страницата с биографичната справка в армейското ми досие, където в горния десен ъгъл имаше отпечатък от палеца ми. Надолу следваха още много фотокопирани страници, подредени по определен начин.

И старателно подбрани по определен начин.

Това бяха само провалите ми, най-често взети от моите доклади след различни акции. Страниците, на които давах обяснения за пропуски, недоглеждане и рискове с лош край. Цели трийсет страници за Доминик Кол.

Моите провали.

— Коя е била тя? — попита Кейси Найс.

— Работеше за мен. Изпратих я да арестува един престъпник. Но я хванаха, обезобразиха я и я убиха. Трябваше да отида аз, а не да изпращам нея.

— Съжалявам.

— Аз също.

Тя гледа страниците известно време, после каза:

— Нямало е как да знаеш.

— Беше точно на твоята възраст.

— Боя се, че това не е всичко — промълви тя.

* * *

На масата в съседната стая имаше ръчно скована стойка за книжни мишени, която можеше да се постави и върху скална тераса на хиляда и триста метра от дулото на пушката. Похвална инициатива, ако на листовете не бе отпечатан собственият ми лик. Все същата работа. В смисъл, че бяха в естествен размер. На две купчини — едната използвани, другата не. Неизползваните вече ми бяха познати. Сивеещи фотокопия на физиономията ми, изпълваща целия лист. Използваните бяха много по-зле. Повечето изцяло разкъсани. Или от куршум 50-и калибър, или от острите скални отломки, отхвръкнали изотзад, или и от двете. Някои екземпляри бяха почти цели. Един от тях изглеждаше недокоснат с изключение на кръгла дупчица в дясната ми скула, широка около сантиметър. На друг дупчицата беше точно в устата ми. В левия ъгъл, но все пак свидетелстваше за точна стрелба.

На всичкото отгоре той ставаше по-добър.

По-надолу в купчината, сред преобладаващите тотално разкъсани мишени, имаше и няколко наистина впечатляващи. Върху три от тях дупката се намираше между очите ми — едната с милиметър вляво, втората с милиметър вдясно, а третата в абсолютния център.

От разстояние хиляда и триста метра!

— Колко стара е тази снимка? — попита Кейси Найс.

— Може би двайсетгодишна — отвърнах.

— Значи е докопал досието ти, преди да влезе в затвора.

— Част от провалите ми са от времето, след като го прибраха — поклатих глава аз. — Докопал го е, след като си е излежал присъдата.

— Изглежда, наистина ти е бил много ядосан.

— Мислиш ли?

— Той е в Лондон.

— Може и да не е — отвърнах. — Защо му е да ходи там, след като ми е толкова ядосан? Защо ще си губи времето в чужбина?

— По много причини. Първата от тях са парите, защото това, което предстои, е голямо и ще му донесе адски много пари, повярвай ми! Втората е, че не може да те намери. Ти си почти неоткриваем. Може да те търси, докато е жив, но едва ли планира толкова напред.

— Вероятно си права. В момента обаче няма защо да ме търси, тъй като му дойдох на крака. А шансовете да е тук са три към едно:

— Ако беше тук, досега да ни е гръмнал десет пъти. Значи го няма.

— А живее ли изобщо в тази къща? Къде са му личните вещи?

— Предполагам, че няма такива. Или поне нищо повече от завивка и раница. След като медитира постоянно, значи и живее като будистки монах или източен аскет, или както там се наричат. Взел си е завивката и раницата и ги е занесъл в Париж. А от там — в Лондон.

Кимнах. В това имаше известна логика. В продължение на петнайсет години Кот не бе притежавал нищо. Значи беше свикнал. Огледах внимателно мишената с дупката в средата на челото.

— Да вървим — рекох.

 

 

Обратният път до червения пикап ми се стори по-лек, отколкото предполагах. Заради дърветата. Улучването на далечна мишена в гора е геометрически невъзможно. Винаги ще се намери дърво, което да спре или поне да отклони куршума. Абсолютно винаги.

Пътят не позволяваше да обърнем, а ние нямахме никакво намерение да се връщаме на заден ход. Затова подкарахме към покритата с чакъл площадка пред къщата, където направихме маневрата. Не забелязахме нищо. Нито по пътеката, нито когато излязохме на шосето. Чрез натискане на разни бутони помолихме джипиеса да ни направлява до летището. Появиха се същите осемдесет километра, но в обратната посока.

— Извинявам се — казах по едно време аз.

— За какво? — попита тя.

— Допуснах грешка относно теб. Реших, че представляваш Държавния департамент и си командирована в ЦРУ, за да трупаш опит. Оттук и съмненията ми в квалификацията ти. Но всъщност е обратното, нали? Ти си агентка на ЦРУ на стаж в Държавния департамент. Пак да трупаш опит. За паспортите, визите и формулярите. Следователно вече не се съмнявам в квалификацията ти.

— Какво ме издаде?

— Една-две дреболии. Например ръчната сигнализация, която използват в пехотата. Ти я владееш.

— Прекарах доста време във Форт Бенинг — кимна тя.

— Действаше професионално.

— Шумейкър ти каза, че съм по-твърда, отколкото изглеждам, нали?

— Реших, че прави опит да оправдае един безумен риск.

— Между другото, Държавният департамент се занимава с още много неща освен с паспорти и визи. Всякакви неща. Включително и с контрол на операции като тази.

— Но как? Тя се ръководи от О’Дей и двама служители на ЦРУ — ти и Скаранджело. Държавният департамент няма нищо общо.

— Аз съм от Държавния департамент. Сам го каза. Временно.

— А информираш ли своя временен шеф за всичко?

— Не за всичко.

— Защо?

— На този етап така е най-добре. Разбира се, ако се окаже някой от другите трима — англичанинът, руснакът или израелецът, — ще оставим Държавния департамент да обере овациите, но докато не бъдем абсолютно сигурни, този проект ще бъде зад черен параван.

— Така ли му викате сега?

— Окей, строго секретен е.

— Случаят беше водеща новина в медиите. Какво му е строго секретното?

— Утре това ще е вчерашна новина. Французите ще арестуват някого и нещата ще се успокоят.

— Кого ще арестуват?

— Ще намерят изкупителна жертва. Някой, който е съгласен да играе ролята на опасен терорист за две-три седмици. Срещу съответните услуги. Предполагам, че в момента правят кастинг за ролята. Което ще ни даде достатъчно време и пространство за действие.

— Хиляда и триста метра — въздъхнах аз. — Това е, което има значение. А не кой е стрелял. Охранителният периметър трябва да е поне на километър и половина от мястото на срещата.

— Те биха могли да се скрият и в дупки в земята. Което рано или късно ще направят. Но дотогава ние предпочитаме проактивен подход. Трябва да арестуваме Кот. Не бива да се окажем единствените, които са изпуснали от погледа си своя човек.

— А как се справят другите?

— Чу какво каза О’Дей сутринта. Имат имена, снимки и досиета.

— И това е всичко?

— Разполагат с толкова, колкото и ние. Всички сме в еднакво положение.

Пристигнахме на летището, върнахме пикапа и тръгнахме пеша към телена врата в ограда от телена мрежа. Там ни чакаше количка за голф, която ни отведе до самолета. Два часа по-късно вече бяхме в Поуп Фийлд, където разбрахме, че не всички сме в еднакво положение.