Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (3)

3. Страчиатела и буреносни облаци

Погребението мина, сякаш се случваше на друг човек. Джо и Тина произнесоха речи, отец Ди Тучи изнесе прекрасна проповед, от която Анджелина не помнеше почти нищо. На гробището дойде военна гвардия, тъй като Франк бе освободен с почести от армията като ефрейтор. В края на церемонията тя започна да трепери, когато един от младите войници й връчи флага от ковчега, сгънат с голямо почитание, точност и дисциплина. Когато най-младият мъж, почти момче, изсвири погребалната мелодия на тръбата си, Анджелина се боеше, че ще се срине напълно. За щастие и под давлението на Мама Джия, докато се връщаха към колата, семейният лекар, доктор Витале, й даде леко успокоително за нервите, което, в комбинация със стреса и дълбоката й умора, я накара да се носи безцелно като в мека мъгла през остатъка от деня.

Сервираха тържествения обяд у Джия, но Анджелина почти не хапна. Легна и спа през по-голямата част от следобеда и вечерта. Когато се събуди, бодна малко студена салата с паста, пийна чаша джинджифилово пиво и с безразличие гледа стари филми по телевизията. Джо изчака, докато тя се приготви, и я откара обратно в къщата късно след полунощ. Двамата с Тина се увериха, че си е легнала благополучно, после заключиха и я оставиха да потъне в упоен, празен и необезпокояван сън.

 

 

На сутринта Анджелина седеше сама по нощница, халат и чехли и се взираше невиждащо във вдигащата пара чаша кафе. Денят беше слънчев и хубав, но тя не можеше да се стопли. Часът беше единадесет и й бе струвало много усилия да преживее тази част от деня и да стигне до кухнята. Направи кафе по навик, но се отпусна тежко, потъна в мисли и осъзна, че автоматично е приготвила достатъчно количество за двама.

Франк беше голям любител на ободряващата напитка. Навикът му винаги включваше две чаши силно кафе сутрин, преди да излезе с големия си термос в ръка, който Анджелина знаеше, че пресушава до обед. На какъвто и терен да работеше, следобед си вземаше пластмасова чаша кафе. Ако в събота работеше из къщата, следобеда си приготвяше голяма чаша и я допиваше преди залез-слънце. Щом стигна до неделя, Анджелина се възпря. Не можеше да понесе да мисли за него в минало време.

След тихо почукване на задната врата в ключалката се завъртя ключ и Мама Джия влезе с две платнени чанти, сгънати прилежно под мишница. Никога не използваше предната врата — тя беше запазена за гости, не за семейството, а задната врата я отвеждаше точно където обикновено искаше да бъде — в кухнята, където кипеше животът. Безмълвно отиде до прозорците и вдигна щорите, пускайки слънчевата светлина в стаята. Беше приятно пълна жена с тъмна коса, прошарена от все повече сиви кичури, и очила със златни рамки, които прищипваха носа й. Докато вървеше, леко се клатушкаше, тъй като преди няколко години ставите започнаха да я болят. Синовете й я насърчаваха да помисли за подмяна на ставите, но подобна мисъл изглеждаше чудата и напълно непрактична за нея, щом й беше нужно само да промени малко походката си, в сравнение с онази, с която бе свикнала.

Кой бе чувал за остаряване без някои наложителни промени? Леко я наболяваше при влажно и студено време, но дори и да мислеше, че малко е позабавила темпото, гордо демонстрираше силата и решителността на жена, на половината от нейните години.

— Хайде, скъпа — каза Джия. — Защо не си облечена?

Двете с Анджелина си бяха създали навика да пазаруват заедно в съботните сутрини, в хубаво и лошо време.

— Не зная, мамо. Предполагам, че съм уморена. Искаш ли кафе? — изрече меко Анджелина. Дори говоренето й струваше доста усилия.

— Не ставай. — Джия си наля чаша кафе, седна и си сложи обичайните три лъжички захар. — Е, ще идваш ли на покупки или не?

Младата жена подхвана дръжката на чашата си с палец.

— Не.

— Защо?

— Нямам желание.

— Защо?

Анджелина пусна чашата и се изправи в стола си. Раздразнението, което изпита при въпроса… не, при повтарянето на въпроса… разсея мъглата. Изведнъж се почувства така, сякаш се заяждаха с нея.

Джия съзнаваше какво започва, но бе решена да го доведе до край. Анджелина стисна и отпусна зъби, преди да заговори.

— Защо не ли? Не зная, може би защото съпругът ми току-що почина. Може би затова.

— За теб съпруг, а за мен син.

Анджелина отново потъна в стола си. Беше ли изразила съболезнования на Джия, задето синът й, нейният красив най-голям син, е починал? Не бе сигурна, че го е сторила.

— Зная, мамо. Съжалявам, не исках да бъда груба.

Джия свали очилата си и ги остави на масата. Разтри червените следи, които останаха след тях.

— Бащата на Франки почина млад. И моят баща, дядо му, също умря млад. Плачеш, казваш си някоя молитва, скътваш ги в сърцето си и продължаваш с живота си.

Анджелина не можеше да повярва какво чува от по-възрастната жена с този спокоен, премерен и отегчен от живота тон. И тя ли трябваше да очаква същото — уморено негодувание срещу житейските проблеми, просто „да каже молитва“ и да продължи? Към какво? Трябваше ли да посрещне всичко с безмълвно кимване, да приеме с достойнство загубата, да се изправи и почисти къщата? Как щеше да скъта Франк в сърцето си, щом то бе разбито? Кълнеше се в бога, че дори не може да определи дали ще преживее днешния ден, или не, камо ли следващата седмица или година, или изобщо. Преди й бе мъчно за Джия. Сега съжаляваше себе си.

— Какво, нима трябва вече да съм превъзмогнала смъртта на съпруга си? — попита тя, присвила устни. — За бога, та ние току-що го погребахме. И няма да дойда на покупки, защото къщата е пълна с храна заради партито, което сега очевидно няма да се състои, така че мога да нахраня цяла армия.

Джия разбърка кафето си.

— Кажи, Джия, наказана ли съм? Какво съм сторила? Твърде щастлива ли бях? Нима никой не бива да бъде толкова щастлив? Защо се случи това?

Възрастната жена отпи глътка и отново сложи очилата си.

— Защо? — повтори Анджелина.

— Е, не нужно да идваш на покупки, ако не искаш.

Младата жена се успокои. Знаеше, че свекърва й само се опитва да й помогне. Не бе сигурна, че самата тя би била способна на такова усилие, ако ролите им бяха разменени.

— Не ме е грижа, мамо — отвърна изтощено. — Не ме е грижа дали някога ще готвя отново.

— Закусила ли си?

— Пия кафе.

— Ще ти сготвя нещо. — Джия се оттласна от масата и столът изстърга шумно назад по пода.

— Не съм гладна.

Джия отиде до бюфета, намери престилка и я върза около талията си, докато се отправяше към печката.

— Гладна си, само че не го знаеш. Само малко супа, малко brodo^[1].

При споменаването на супа от стомаха на Анджелина се изтръгна доловимо къркорене.

— Добре.

Джия включи котлона и посегна към една тенджера. Леко смачка две скилидки чесън със страничната част на ножа, после ги накълца и задуши в зехтин и бучка масло. Разбърка малко брашно, за да се запържи в мазнината, добави щипка сол, после увеличи температурата, добави и разбърка чаша домашен пилешки бульон от хладилника, докато супата започна да се сгъстява. Разби две яйца в една купичка, заедно с малко настърган пармезан и ги прибави внимателно към супата, където те се свариха на златисти и бели конци от вкусни, меки яйца и сирене.

Джия избра керамична купа, сипа супата, смля малко пресен черен пипер и я постави пред Анджелина със салфетка и лъжица.

— Страчиатела. За теб.

Анджелина се наведе над купата и усети ароматните струйки пара да се издигнат към лицето й, притворила очи. Взе лъжицата и мрачно си гребна парченце от яйцето. Джия се върна към чашата си кафе с пълното безразличие на опитен родител, който нехае дали ястието, което бе приготвил, ще бъде изядено или не.

Анджелина я погледна крадешком и загреба от купата, съблазнена от аромата на препечена филийка, гарниран със сладък и вкусен чесън, примесен с успокояващата питателност на хубав пилешки бульон. Сръбна и усети гальовната топлина да се разпростира в стомаха й, по носа и тила й.

Джия добави още една лъжичка захар в кафето си.

— Не зная дали ти е известно, но бях омъжена преди бащата на Франки.

Очите на Анджелина се разшириха.

— Била си омъжена преди Джак?

Джия се усмихна, докато се потапяше в миналото.

— Да, така е. Може да се каже, че бях от военните булки. Казваше се Дани. Не беше толкова красив, колкото моя Джакомо, но бе много мил човек. Имаше голямо сърце. А и беше страхотен танцьор. Никога не можах да накарам Джак да ме заведе на танци.

— И какво се случи?

— Замина на фронта, и не се върна. Загина при моста на Анцио. Погребаха го там, така че никога повече не го видях.

— Защо не си го споменавала?

— Така беше по онова време — отвърна делово Джия. — Толкова много момчета не се върнаха. Беше обичайно. Момичетата се справяха по два начина — или говореха за това постоянно, или никога.

— Много съжалявам, Джия.

— Недей да съжаляваш. Изживяхме почти осем месеца, преди да го мобилизират, а това е повече, отколкото повечето хора имат. После срещнах Джак и отново се влюбих. Беше различно, но също толкова хубаво. Родиха ни се момчетата и той видя как израснаха и възмъжаха. След това Джо намери Мария и се роди Тина, а ти се появи в живота на Франки. Сега може и да не изглежда така, но хубавите неща не свършват завинаги. Овдовявала съм два пъти, така че, ако ти се говори с някого, който го е преживял, може да поприказваш с мен.

— Благодаря ти, Джия. Просто в момента не мога да мисля за това.

— Разбирам какво имаш предвид, мила. Но това не означава, че няма да се облечеш.

Нещо в историята на Джия накара Анджелина да почувства, че е способна да посрещне деня. Може би историята й означаваше, че утрешният ден, колкото и да е смътен, все пак е някаква възможност.

Анджелина кимна, докато ядеше.

— Добре, ще се облека. Обещавам. Но първо ще си изям супата.

Джия седеше кротко, кръстосала ръце на масата. Едно от истинските удоволствия в живота й бе да гледа как някой друг се храни.

— Вкусна ли е?

— Много.

— Не мога да идвам да правя това всеки ден — каза възрастната жена. — Нали няма да умреш от глад?

— Ще се оправя. Минаха само два дни.

Анджелина обра с лъжицата остатъка от питателния бульон.

— Обещавам да дойда с теб следващата седмица, става ли?

— Става. Отивам си. Нужно ли ти е нещо?

— Имам си всичко. Благодаря ти, че ме навести. — Пресегна се и стисна ръката й.

Джия се изправи, обхвана страните на снаха си и я целуна по двете бузи.

— Mi raccomando^[2], облечи се и се раздвижи. Не се излежавай постоянно.

 

 

Анджелина си взе душ и се облече, въпреки че й отне известно време. Избра си плисирана тъмносиня ленена пола и чиста бяла блуза с брошка, твърде хубава за размотаване в неделя. Подобно облекло би подбрала за работа, ако очакваше сериозен клиент в офиса. Дрехите правят жената, помисли си тя. Не искаше да рискува да я обвинят, че е повлекана, щом Джия се върнеше.

Когато минаваше покрай телефона на малката масичка в подножието на стълбището, забеляза, че лампичката за съобщения светеше. Изненада се да чуе гласа на Винс. Двамата с Ейми бяха на едно от безбройните си пътувания и пропуснаха погребението. Може би се обаждаше, за да се извини.

— Анджелина, зная, че е неделя, но можеш ли да дойдеш до офиса, веднага щом чуеш това? — изрече пресипнал глас на високоговорителя. — Трябва да те видя веднага. Имам пари за теб, затова те моля да дойдеш веднага. Благодаря.

„Е, по-странно от това не може да бъде“ — каза си тя.

От смъртта на Франк не бе и помисляла за работа. Отец Ди Тучи се бе обадил на секретарката на Винс Сюзън, за да обясни отсъствието на Анджелина. Сюзън удържаше крепостта, докато Винс и Ейми бяха в Сейнт Братс. Не се очакваше да се върнат до късно предишната вечер, така че изобщо не й бе хрумнало да позвъни отново.

Хвана автобуса до офиса на Орегон авеню, седна до прозореца и опря пулсиращата си глава на студеното стъкло, докато пътуваха. Задаваха се буреносни облаци.

Автобусът се луташе по обиколния неравен път надолу по Пасиунк авеню към стадионите. Ако сте от южната част на Филаделфия, както често бе обяснявала на хората, го изговаряте „Пашунк“ авеню, а не „Пасиунк“, което бе названието на разпростряната, криволичеща подигравка с доброто планиране на инфраструктурата, която бе решена да пресича и кривва поне веднъж на всяка улица във всеки квартал. Докато минаваше покрай „При Джино“ и „Патс Стекс“, средище на най-продължителната война за територия в историята на бързото хранене, на Анджелина й хрумна, че хората по тези места вземат толкова на сериозно стековете със сирене, колкото други хора вземат Уест Банк. Всички наоколо трябваше да имат собствено мнение за всичко и да знаят вашето. Майка й произхождаше от френската провинция и никога не свикна напълно с това, дори и след всички онези години.

— Мъниче — казваше тя на дъщеря си, — в Южна Филаделфия трябва да знаеш коя си, иначе някой с най-голямо удоволствие ще го реши вместо теб.

Слезе от автобуса и влезе в сградата, отправи се към стария асансьор и мина през старовремската стъклена врата с надпис „Кунио Кънстракшън Лимитед“, която винаги й напомняше за врата към офиса на частен детектив в някой от екшън филмите по телевизията.

В стаята цареше бъркотия. Четирите бюра и голямата работна маса бяха заринати от кутии, папки и книжа. Купчина жълти пликове беше паднали на пода и те се бяха разпилели навсякъде. Чу пускането на водата в тоалетната и вратата на банята в ъгъла се отвори. Винс излезе, подсушавайки ръцете си с хартиена салфетка.

Едно нещо се набиваше на очи повече от всичко друго — той изглеждаше ужасно.

— Съжалявам, че се наложи да ти се обадя така, Анджелина. Не съм спал цяла нощ. Не можех да намеря сметките, които имаме да събираме, затова звъннах, но ги открих. Пробвах на пейджъра на Франк, но не ми отговори. Цяла нощ съм на крак и предполагам, че не мисля рационално. Фалирахме.

Анджелина откри, че е невъзможно да помръдне.

— Какво? — прошепна тихо.

— Изпързаляха ме. Не ми платиха за втората половина от най-големия обект, който някога сме изпълнявали. И според гениалния ми адвокат не мога да направя абсолютно нищо по въпроса.

— Не разбирам. Защо не плащат?

— Това копеле пренасочва всичките си авоари към нов проект в Атлантик Сити. Мога да го съдя през следващите петдесет години, но въпреки това няма гаранция, че някога ще ни платят.

Взе един бял плик и й го подаде.

— Какво е това?

— Обезщетение. Съжалявам, само толкова мога да ти дам. Франк е член на профсъюза, ще си стъпи на краката. Двамата ще се оправите.

Тя пое плика автоматично и безмълвно погледна Винс в кървясалите му очи.

— Винс, Франк почина.

Той бе вдигнал гарда си. Раменете му бяха свити и бе напълно подготвен да му се развика или да се разстрои, затова думите й не достигнаха до съзнанието му.

— Моля? Какво?

Анджелина се почувства сама и гола насред стаята.

— Франк почина. Получи сърдечен удар посред нощ. Погребахме го преди два дни. Никой ли не се свърза с теб?

Винс тежко се отпусна на скърцащия си въртящ се стол.

— Аз… имахме неприятности, Ейми и аз. Исках да избягаме от всичко, само ние двамата. Мястото, където бяхме отседнали, дори нямаше телефон. Значи е мъртъв?

— Да.

Нямаше какво повече да каже.

Винс стоеше сковано и се взираше в пода, затова Анджелина отвори плика. Вътре имаше сто долара в измачкани десетачки и двадесетачки, които трябва да бяха излезли право от джобовете на панталона му.

— Сто долара? Винс, какво трябва да си мисля, когато ми връчиш сто долара в брой след четири години?

Ейми незабелязано бе влязла през отворената врата на офиса и бе дочула последния въпрос на Анджелина.

— Не са ли ти достатъчно? — попита тя.

Анджелина се обърна и я погледна. Носеше светлосиня блуза без ръкави и имаше силен хавайски тен, който се белеше по скулите и луничавите й рамене.

Винс уморено вдигна поглед.

— Престани, Ейми.

Жена му продължи, все едно изобщо не го бе чула.

— Животът ми е съсипан. Бизнесът ни фалира, бракът ми се разпадна, а ти се тревожиш за сто долара? Можеш да си намериш друга работа, Анджелина!

Винс се изправи с усилие.

— Казах ти да престанеш, Ейми!

Приближи се до нея, сграбчи я за раменете и я побутна през стаята. Хвърли поглед обратно към Анджелина, после заговори на съпругата си с напрегнат шепот.

Ейми погледна към Анджелина, изхълца силно и задавено веднъж и избяга от стаята, а тропотът от токчетата й ехтеше, докато се загуби по коридора.

Винс стоеше неподвижен, навел глава, същинско въплъщение на поражението.

В този момент Анджелина не желаеше нищо друго толкова силно, колкото да се намира на друго място. Пъхна плика в чантата си, леко докосна Винс по ръката, минавайки край него, а после си тръгна, без да погледне назад.

 

 

Докато се върна вкъщи, силите й бяха напълно изцедени. Над главата й се носеха мрачни облаци, но надвисналата буря все още се бавеше. Тя вдъхваше на квартала усещането за задушаващо и напрегнато очакване. Анджелина все още усещаше горчивия вкус на разигралата се неприятна сцена. Остави палтото и чантата си на дивана с тежка въздишка и се отправи нагоре по стълбите. Чувстваше се дезориентирана, сякаш по грешка бе влязла в чужда къща.

Ако предишната седмица се бе притеснявала за пари, нямаше съмнение, че ситуацията тази седмица е много, много по-лоша. Смътно си спомняше нещо за някаква застрахователна полица и пакет бонуси от профсъюза и по пътя обратно бе решила, че няма избор, освен да се насили да прегледа документите — колкото по-скоро, толкова по-добре. За момент застана до дрешника на Франк с ръка на топката на вратата, пое си дълбоко въздух, отвори я и включи осветлението.

Всичките им документи и лични книжа бяха складирани в кутии за обувки, някои в нейния, други в неговия дрешник. Тя прерови всичко и откри пет кутии. Миризмата на кожа, усещането и аромата на якетата и панталоните му, които докосваше по време на търсенето, бяха предупреждение за сърцето й да не прекарва твърде много време там.

Първата кутия не съдържаше нищо интересно, освен сантиментални спомени на Франк — стари билети за мачове, монети, плътно загънати в хартия, швейцарско ножче, каишката на кучето му от детинство. В ъгълчето на кутията намери разписка за годежния й пръстен. Беше написана на ръка и пръстенът бе определен като „1-каратов год. пръстен“.

След като се бяха оженили, Франк й бе споделил как веднъж дочул две секретарки да разговарят за пръстени в офиса. Едното момиче казало, че нейният е „три четвърти карата“, и той обясни колко неподобаващо му се е сторило, сякаш е отбиване на номера. Смяташе, че не бивало да има дроби, свързани с единственото нещо, което жена му ще носи през целия си живот.

Втората кутия се оказа скривалището на документите, които търсеше — книжата за ипотеката, брачното свидетелство, полица за малка застраховка, свързана със синдиката, която беше на стойност около 8000 долара. Отдели всеки документ с видима юридическа стойност и ги натрупа на купчина, която по-късно щеше да прегледа по-методично.

„До това ли се свежда всичко? Пет кутии от обувки и купчина документи?“

Анджелина надникна в последната кутия и откри купчина снимки. Облегна се на рамката на леглото и започна да ги разглежда. Започна от най-долните и обръщаше всяка откъм гърба, сякаш искаше миг покой между две снимки. Имаше семейни фотографии, кадри от рождени дни и отдавнашни Коледи. Имаше и снимка на колата на Франк. На гърба бе написал: „Моята първа кола“, което я накара да се усмихне. Бе застанал гордо до нея, облечен в дънки и бяла тениска, и тя си помисли, че изглежда строен и готин, но мил. Можеше да забележи наченките на мъжа, в който щеше да се превърне. Когато стигна до средата на купчинката, откри още една снимка с надпис на гърба: „Момичето, за което ще се оженя!“.

Обърна я. На нея бяха Франк и тя, преди повече от шест години, по бански костюми на плажа в Авалон. Спомняше си деня, защото това беше първият път, когато бяха отишли заедно на еднодневна екскурзия, след като започнаха да излизат сериозно. Бяха помолили две тийнейджърки да направят снимката, за да може и двамата да са на нея. Ядоха миди и спагети, а по-късно същата вечер пиха божоле в някакво рибно ресторантче, чието име не успя да си спомни. Тогава, както и сега, не можеше да свали очи от Франк. На снимката главите им бяха доближени, а той бе обгърнал раменете й с ръка и Анджелина буквално усещаше топлината на слънцето по кожата си там, където се бяха навели един към друг и се докосваха. Бе написал датата на гърба, както винаги правеше, за да отбележи някой паметен ден.

Започна да диша отново, едва когато осъзна, че се звъни на предната врата. С раздразнено пухтене тя се изправи и се втурна надолу по стълбите, за да отвори. Когато дръпна вратата, се изненада да види съседката Доти от тяхната улица, мило усмихната, държаща в ръце малка тенджерка с две домашно изработени ръкохватки.

— Здравей, Анджи. Донесох ти нещо за ядене, скъпа. Заета ли си?

Доти беше закръглена и приветлива, малко по-възрастна, за което свидетелстваха белите кичури в червеникаворусата й коса. Бе вдовица, бездетна и смятана от всички за добра душа, която никога не клюкарства и би дала ризата от гърба си, ако я помолиш. „И аз съм вдовица — помисли си Анджелина. — Две вдовици, застанали на прага.“

— Не, не съм заета, Доти, влез.

Съседката се шмугна през прага и посочи тенджерката със свиване на рамене.

— Мога ли да я отнеса в кухнята? Още е гореща.

— Разбира се, влизай направо.

В кухнята Доти остави съда на печката и включи котлона на ниска степен, така че синьото пламъче едва мъждукаше. Анджелина безшумно се отпусна на един стол.

— Ще я оставя на слаб огън, за да е топла за по-късно.

Доти се присъедини към домакинята на масата и придърпа стола си по-близо. Анджелина отново гледаше снимката, която все още държеше в ръка, но я обърна с лицето надолу, когато гостенката седна, защото не искаше да й се налага да говори за нея.

Доти се пресегна и нежно докосна ръката й.

— Как се чувстваш, скъпа?

През първите пет секунди не последва реакция.

После стената рухна и Анджелина започна да хълца неконтролируемо.

— О, боже, горкичката, ела тук. — Доти се поизправи на стола си и привлече главата на Анджелина на рамото си, после придърпа стола си още по-близо и силно я прегърна. По-късно извади смачкана кърпичка от джоба си и я подаде на младата жена.

— Давай, поплачи си. Излей си мъката. Точно така.

Говореше й, както се говори на малко момиченце, но в момента Анджелина се нуждаеше тъкмо от това и й бе благодарна, затова плачеше ли, плачеше.

— О, Доти, толкова ми е тъжно. Толкова ми е тъжно! Дори още не мога да усетя, че ми липсва, защото мисля, че всеки момент ще влезе през вратата. — Думите се изтръгваха на пориви между сълзите и хълцането. — Толкова тъжна ли ще бъда през остатъка от живота си? Защото не мисля, че… някога ще мине. Просто казвам… ако трябва да се чувствам така вечно, ще скоча от моста.

— О, господи!

— Може просто да се хвърля в океана…

— О, боже мой!

— Ще си пъхна главата във фурната.

— Духай — нареди Доти. Взе кърпичката от ръцете на Анджелина и обхвана носа й с нея. Анджелина духна силно, после се засмя, докато и двете седяха и се чудеха какво да правят с нея.

Анджелина отново заплака, но по-тихо, без сърцераздирателните хълцания.

— О, господи!

Доти взе няколко салфетки. Младата жена ги пое и попи очите си.

— Ето — каза гостенката. — По-добре ли се чувстваш сега?

— Да, така мисля.

Доти я хвана за ръката и я поведе обратно към дневната.

— Слушай, миличка — каза тя. — Ще ти дам три аспирина и топла кърпа за очите и ще легнеш на дивана.

Анджелина се движеше покорно зад нея и кимна.

— Ще постоя тук, докато заспиш. Ще оставя супата на котлона похлупена и когато се събудиш, може да хапнеш, без да се налага да готвиш.

— Добре.

Доти я нагласи на дивана, намери одеяло и я зави плътно. Дръпна предните завеси, даде й аспирина и влажната кърпа и изчака, докато погълне таблетките и изпие водата.

— Зная, че е тежко, но не се тревожи за нищо, ще си стъпиш на краката за нула време. — Оправи възглавницата под главата й и постави кърпата върху очите й.

— Каква е? — попита Анджелина.

— Кое, скъпа?

— Супата. Каква супа ми донесе?

— Ескароле^[3].

— Благодаря ти, Доти.

След няколко кратки минути Анджелина заспа така, сякаш угасиха светлина. Доти тихо вдигна кърпата от пода, където бе паднала, когато Анджелина се обърна на една страна. Включи малката лампа на масата в коридорчето, което отвеждаше към кухнята, за да не се събуди домакинята й сама в мрака. Нужно й беше да се наплаче и да си поспи добре.

Промъкна се на пръсти до входната врата, завъртя дръжката, така че да се заключи след себе си, и остави Анджелина да спи дълбоко.