Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (2)

2. Животът продължава

Анджелина се събуди изведнъж от празнотата в леглото, сякаш я бяха сръчкали силно в ребрата. Навън бе тъмно. Луната се бе преместила. Първата й мисъл бе, че ще намери Франк, заспал на дивана пред телевизора. Трябваше да се промъкне и да го завие, защото той самият винаги забравяше да го направи. Когато видя празния диван, веднага се запъти към кухнята. От вратата съзря тортата на масата и почувства пристъп на раздразнение, което се засили, когато погледна по-внимателно и забеляза дупката отстрани.

Какво си е мислил? Когато влезе в кухнята и видя силуета на съпруга си в мрака, с клюмнала на една страна глава, заспал до тортата, тя се размекна. Изглеждаше така спокоен. Трябва да е задрямал на стола, което означаваше, че ще се наложи да го разбуди внимателно, само колкото да се облегне на нея, за да го отведе обратно на горния етаж.

Някъде в мъглявината на паниката, която я обзе през следващите няколко минути, тя някак си успя да се обади на 911 и да каже нещо за „моят съпруг“. Никога нямаше да може да си спомни точно какво.

Времето, докато чакаше линейката, изобщо не й се струваше реално. Можеше да са били двадесет минути или двадесет часа. Знаеше, че в някакъв момент заплака толкова силно, сякаш нещо в гърдите й се скъса и сълзите никога нямаше да свършат. Престана да плаче и почувства, че ще повърне.

Чувството се уталожи, докато стигне до банята. Наплиска лицето си със студена вода, но не можа да понесе да се погледне в огледалото.

Върна се в кухнята. Искаше да го докосне, не за да се сбогува, а за да се увери. Нежно избърса трохите от тортата от устните му и усети лекото сутрешно боцкане по брадичката му. Прокара пръсти през косата му. Чувството беше болезнено познато и истинско. Отпусна ръка на рамото му за момент, после отиде до мивката и вцепенено погледна през кухненския прозорец. Не искаше да го остави сам.

Скоро след това пристигна линейката. В къщата дойде полицай на име Кени Дивайн, съученик на Франк, който бе чул обаждането. На пръв поглед Кени изглеждаше твърде пълен и тромав за полицай, но всеки, който бе играл футбол с него в гимназията, знаеше, че е неподозирано бърз и жилав. Той нежно хвана Анджелина за ръката и я изведе от стаята, докато преместят тялото. Приготви й чаша чай, която тя не изпи, и остана с нея до изгрева на слънцето. Кени познаваше семейството, обади се на майката и брата на Франк и им съобщи новината. Изчака, докато Анджелина се облече, а после я откара у свекърва й с патрулката.

Мама Джия, майката на Франк, я предпази от твърде много посетители, щом вестта за смъртта на Франк се разнесе. Единствените хора, които пусна в къщата, бяха по-малкия й син Джо, отец Ди Тучи, погребалния агент от „Ди Грегорио“ и няколко близки стари семейни приятелки, жени на нейните години, които инстинктивно знаеха кога да снишат гласове, кога да влязат в стаята и кога да изчакат отвън. Джо и съпругата му Мария се заеха с цялата подготовка за погребението. Мълвата бързо се пръсна из квартала и Джия се ангажира с приемането на съболезнования и предложенията за храна и помощ.

Това, че бе заета, й помагаше да се справи със собствените си чувства на скръб и загуба. Тя разчиташе на вътрешната си сила, на вярата си и на жизнения си опит, които да я подкрепят при невъобразимата мъка да загуби детето си. Повече се тревожеше за Анджелина, отколкото за себе си, защото младата жена бе твърде вглъбена и безмълвна. Страхуваше се, че онази Анджелина, която можеше да седи и разговаря с нея буквално за всичко над купичка минестра^[1] след литургията в неделя следобед, бе изчезнала и можеше никога да не се върне.

На следващата вечер Анджелина се чувстваше изнемощяла и крехка, сякаш се топеше, докато седеше облечена и забулена в черно и чакаше колата да я отведе с Джия в траурната агенция на Ди Грегорио.

„Животът те връхлита — мислеше си тя. — Животът те връхлита със своите земетресения, наводнения, пожари и с внезапна смърт. Колкото и да се стараеш да го удържиш, няма значение.“ Но ако знаеше, че съпругът й ще слезе на долния етаж посред нощ и никога няма да се върне при нея, тя щеше да падне на колене и да се моли с всички сили да я сполетят земетресенията, наводненията или пожарите, вместо това.

Животът и преди й бе нанасял неочаквани удари. Тъкмо след като я приеха в кулинарното училище, майка й се разболя и Анджелина трябваше да промени плановете си и да я обгрижва в продължение на три години, докато Емалин накрая тихо и милостиво издъхна в съня си. След шест месеца баща й Ралф започна да страда от някаква сърцераздирателна деменция, а две години по-късно го повали удар. Никога не съжаляваше за времето, което отдели в грижи за родителите си, защото ги обичаше и ценеше спомените за тях. Но след тяхната загуба, бе загубила нишката на амбицията и желанията си. После срещна Франк, установиха се в съвместния си живот и това й бе повече от достатъчно.

На бдението Грегори ди Грегорио старши, собственикът на траурната агенция, се приближи и почтително седна на дървен стол до Анджелина. Наближаваше деветдесетият му рожден ден, но той щеше да го посрещне с изправен гръб, ясен поглед и гъста коса, подстригана спретнато и сресана на път назад, както обичаше да я носи като млад. Синовете му, Грегори младши и Дейвид, винаги неизменно любезни и усърдни, бяха настанили Анджелина в малка ниша със свекърва й и един от по-младите енорийски свещеници. Господин Ди Грегорио обичаше да скътва в паметта си историите на различните семейства, които прекрачваха прага на погребалната му агенция.

— Госпожо Д’Анджело, може ли да поседна до вас за малко?

Докато се обръщаше към него, Анджелина придърпа по-плътно около раменете си черния шал, който носеше.

— Разбира се, господин Ди Грегорио. Благодаря ви. Всичко изглежда красиво.

— Благодаря ви, че го казвате. Съжалявам за загубата ви. Съпругът ви беше чудесен човек и познавах добре семейството му. Ще липсва на всички ни.

Анджелина забеляза не за пръв или последен път, че никой не използва името на Франк, докато разговаря с нея. Сякаш всички инстинктивно знаеха колко я боли да го чува.

— Загубих съпругата си Флорънс на младини — каза той. — От четиридесет години съм сам. Така и не се ожених повторно. Когато ми липсва, казвам молитва и веднага ми става по-леко. Не мога да твърдя, че я чува, но мисля, че тя има принос за това чувство. Любимите хора никога не напускат сърцата ни, но животът продължава. Животът продължава. Ако се нуждаете от нещо, госпожо Д’Анджело, нали ще уведомите мен или синовете ми?

— Да. Благодаря ви.

В този момент Анджелина изпитваше благодарност към възрастния човек. Като й разказа за жена си и живота си след загубата й, той я измъкна от мъката й за миг, което явно бе и намерението му.

Старецът кимна и се върна на поста си до вратата. Искаше да му извика и да му каже, че наистина се нуждае от нещо. Би ли могъл той или някой от синовете му да уреди да я върнат около седмица назад в миналото? Така може би щеше да заведе Франк на медицински преглед, може би щеше да го последва на долния етаж и да повика линейка навреме, да промени нещо.

Имаше чувството, че витае извън тялото си, както хората описваха преживяванията близо до смъртта. Все още беше жива, но си мислеше, че ако с Франк наистина бяха слети в едно, онова, което изпитваше точно сега, може би е неговото усещане за смъртта. Ако беше така, то смъртта бе студена, мрачна и самотна.

От мястото, където седеше, виждаше господин Ди Грегорио да се ръкува с брата на Франк, жена му Мария, и дъщеря им Тина. Тина беше красива девойка с дълга черна коса и дълги мигли, обрамчващи тъмнокафявите й очи, които обикновено блестяха оживено и попиваха всичко. Двете бяха близки от край време, още откакто Тина беше малко момиче. Анджелина не я бе видяла в къщата, затова се изправи и отиде до предния салон, за да поздрави нея и родителите й. Още щом очите им се срещнаха, девойката се хвърли в обятията й.

— О, боже мой, лельо Анджелина… — Нови сълзи се търкулнаха от вече зачервените й очи.

— Знам, миличко.

Мария остана мълчалива и попи очи с кърпичка. Джо се приближи и прегърна едновременно Анджелина и Тина. Снаха му си помисли, че изглежда блед и уморен. Тя притисна момичето силно и после отметна косата от очите й.

— Просто не мога да повярвам, че вече го няма.

— Зная, Тина, скъпа, зная.

Джо отстъпи назад и пъхна ръце в джобовете си.

— Държиш ли се, Анджи?

— Да. — Анджелина отмести поглед встрани. Боеше се, че ако заплаче, няма да спре. Съсредоточи се да утешава Тина, която вече ридаеше достатъчно силно и за двете.

— Така е, откакто научи — обясни Джо.

Анджелина притисна момичето по-силно.

— Тя го обичаше — каза и целуна косата й.

— Всички го обичахме. Той беше най-добрият брат на света. — Гласът на Джо потрепери леко.

— Тина просто искаше да те види, това е всичко, но вероятно трябва да се връщаме вкъщи — каза Мария с просълзени очи. — Ще се видим ли сутринта на литургията?

— Разбира се, нека ви изпратя.

Анджелина хвана Мария за ръка и ги съпроводи до фоайето. Обхвана лицето на Тина с двете си ръце и я целуна по бузата. След като ги изпрати, се върна отново към главния салон. Вдясно от нея, в малка ниша на стената, забеляза портрет на стария господин Ди Грегорио и жена му Флорънс. Приближи се и спря пред него.

На снимката изглеждаха толкова млади, може би около настоящата й възраст, и толкова щастливи. На лицето й грееше широка сияйна усмивка и Анджелина предположи, че той може да е казал нещо, за да я разсмее точно преди да бъде направена снимката, нещо, което знаеше, че само тя ще намери за смешно, и си помисли какъв прекрасен момент е бил увековечен.

Двамата с Франк си пишеха бележки. Веднъж, докато се готвеха да излязат, тя му остави различни по цвят пуловери, от които да си избере, и бележка върху тях, която гласеше: „Изборът е твой“. Той бе обърнал бележката и написал: „Мисля, че е и твой“. Тя пазеше листчето в чекмеджето на нощното си шкафче. Сега й се искаше да ги бе запазила всичките. Очите й отново се напълниха с горещи сълзи.

Тъкмо тогава две по-млади жени от квартала, Ана и Натали, се спряха до вратата, която скриваше Анджелина от погледа им. Нещо в тона им възпря сълзите й и нямаше как да не подслуша.

— Умирам за цигара — заговори Ана.

— След малко си тръгваме — отвърна Натали. — Моят Дани разговаря с Майк де Николас и ще се забави само минута-две. Казах му да побърза.

— Мразя да ходя на такива събирания. Толкова ме натъжават.

— Да, но се налага — каза Натали.

— Толкова е тъжно, че мъж като него трябваше да си отиде толкова млад. Беше толкова хубав, а тя е много красива.

— Красива? Бих казала, че е симпатична, не красива. Но той беше сладур. — Натали сниши гласа си заговорнически. — А виж какво й остана сега?

— Какво имаш предвид? — попита Ана.

— Помисли си. Женени от пет години, а нямат деца.

— Може би просто не им е провървяло.

— Да, ама може пък да му е излязъл късметът някъде другаде… нали ме разбираш? Със сигурност можеше да направи по-добър избор… — Натали заговори тихо, но не достатъчно, че Анджелина да не може да я чуе. — Знаеш ли какво? Наясно съм, че моят Дани не е светец. Но едничкото, което имам у дома, е любовта на децата ми.

— Ти си им майка.

— Сега, след като Франк си отиде — продължи Натали, — какво й остана на Анджелина? Нищо.

Ана хвърли разсеян поглед над рамото на приятелката си и ченето й увисна. Сграбчи Натали за ръката, за да я накара да млъкне, но бе твърде късно.

— Saccente… donnaccia^[2]!

Анджелина не беше единствената подслушваща. Набита, внушителна възрастна жена, приятелката на Джия Мери, стоеше във фоайето и гледаше гневно към Натали и Ана като божи съдник, разкрачила крака заплашително, стиснала ръце в каменни юмруци на едрия си ханш.

— Анджелина — обърна се към нея Мери, протягайки й ръка.

Младата жена излезе иззад вратата. Страните на Ана се обагриха в алено, а ръката на Натали се стрелна към устата й, зяпнала от ужас.

— О, боже мой! — възкликна тя.

Анджелина закрачи към нея с пламнал поглед, едва удържайки импулса да я зашлеви силно през лицето. Стаята потъна в абсолютна тишина.

Когато най-сетне заговори, гласът й беше спокоен и леденостуден.

— Защо си дошла? — попита тя Натали.

Жената замръзна. Дори и да бе хранила мисли за бягство, нямаше надежда да се промъкне покрай Мери.

Анджелина се приближи с още една крачка. Емоциите бяха стегнали гърлото й, но гласът й не трепна.

— Защо изобщо си дошла тук, щом можеш да говориш за мен и съпруга ми по този начин? За коя се мислиш?

Натали сведе очи и погледна встрани.

— Отговори ми — настоя Анджелина.

— Не зная… аз… съжалявам — изрече тя тихо.

Опечалените бяха започнали да се събират около тях и Натали силно пребледня. Мълвата за онова, което бе казала на погребението, щеше да се носи с дни, може би с години. Анджелина бе сигурна, че „най-добрата й приятелка“ Ана ще се погрижи за това. За някои момичета възможността да разкажат компрометиращата история винаги потъпква лоялността. Уверена в това, тя усети гневът й да стихва, но не и преди да има последната дума.

— Погледни ме — настоя.

Натали срещна очите й, доколкото можа.

— Мислиш ли, че съпругът ми и аз не сме искали да имаме дете? — В съзнанието й неволно проблесна картината на Франк с повито в бяло бебе, което държи на сигурно място в силните си ръце. — Повече от всичко на света, но вече го няма… — Гласът й пресекна. Окопити се, поемайки си дъх бавно. — Но знаеш ли какво имахме? Любовта си един към друг. Това ти никога няма да имаш, Натали.

Приятелките на Джия, по-възрастните жени в черно, инстинктивно се бяха събрали зад гърба й и я съпроводиха вътре. Удовлетворена, че Анджелина е имала последната дума, Мери се задейства и избута Натали към вратата.

— Sparisci — изръмжа. — Мърдай!

Щом Натали се измъкна през двойната врата, Мери пренесе вниманието си върху Ана.

— Аз пък какво съм направила? — попита младата жена.

Мери нави десния си ръкав над свития си юмрук и Ана бе достатъчно осведомена за избухливия характер на италианските баби, за да се втурне бързо към изхода.

Докато се отдалечаваше, Анджелина съзнаваше, че изричайки на глас простата истина за живота си с Франк, която Натали никога нямаше да разбере, си бе дала повод за дълъг размисъл.

Съпругът й щеше да одобри. Умираше да му разкаже за случката.

Но него го нямаше.