Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (13)

13. Затрупана от сняг и непоколебима

Пясъкът между пръстите й беше топъл и чист, а слънцето успокояващо галеше гърба й. Седеше върху тясна ивица земя, не по-широка от улицата пред къщата й. Вляво се простираше кристалночиста лагуна, а отдясно — обширен небесносин океан. Гребените на вълните танцуваха и си съперничеха за вниманието й с чайките, които лениво се носеха из простора. Главата на Франк се показа над вълничките, които се плискаха по брега, и той излезе от водата с устремена походка, гол до кръста, обут в подгизнали, навити панталони в цвят каки, а в ръцете му се мяташе яркочервен омар. Пусна го на земята. Животинката се затътри до някаква желязна тенджера, която висеше над пращящия наблизо огън, и два други омара го дръпнаха вътре.

Франк седна до нея. Бе загорял и ухаеше на сол, морски бриз и кокосово масло.

— Трябваше да го направим по-скоро, мила — каза той, отметна глава назад и изтръска водата от тъмните си коси. — Ако отлагаш твърде дълго нещо, накрая го пропускаш.

— Много си прав — отвърна Анджелина.

Наведе се да я целуне.

Часовникът иззвъня пронизително като корабна сирена. Анджелина се събуди съвсем сама. Измъкна се от леглото с въздишка, повличайки отново със себе си острото чувство на разочарование и носталгия по Франк. Време бе да сложи овесената каша на котлона. Щеше да се почувства по-добре, когато дойдат мъжете и имаше с кого да разговаря.

След голямото пазаруване в „Уонамейкър“ Джери бе настоял да не изразява изрично благодарност към всеки индивидуално или да държи реч, защото едни от тях бяха дали повече от другите и той не искаше да карат някого да се засрами. Явно това бяха „мъжки работи“, според Джери. Въпреки че идеята да не покаже признателността си бе в разрез с разбиранията й, Анджелина обеща да бъде дискретна и да уважи желанието му. Мъжките отношения бяха извънредно объркващи.

Анджелина ходеше при гинеколожка, препоръчана от доктор Витале, която се казваше Ли Ан Фицпатрик, енергична, дребничка жена от азиатски произход, омъжена за ирландски радиолог. Притежаваше дарбата да раздава успокояващи, разумни медицински съвети, примесени с добронамерено чувство за хумор. Изпитваше особена съпричастност към положението на Анджелина, тъй като преди втория си брак бе отгледала дъщеря си сама, а младата жена скоро осъзна, че разчита на наставленията и разбирането на лекарката. Анджелина ревностно посещаваше курсове за бременни в продължение на няколко седмици, като в началото Джия й бе треньор, но скоро бе заменена от Тина, когато упражненията се оказаха твърде натоварващи за коленете на възрастната жена.

През последния месец, осмият от бременността й, Анджелина страдаше с часове от периодични контракции, крампи и внезапен тремор, които приличаха на родилни болки и й причиняваха огромно безпокойство. Уверяваха я, че не са причина за тревога, но един от тези плашещи епизоди на мнимо раждане я бе изпратил заедно с доктор Фицпатрик с писъци в спешното отделение на болница „Ханеман“ в три часа през една леденостудена зимна нощ, след което бе разтърсена и разстроена. Лекарката отмина инцидента със смях и се кълнеше, че без друго смятала да излезе да потича, но след него Анджелина се чувстваше като паникьосано лъжливо овчарче.

Късно една сутрин с помощта на Джия „оправяше гнездото си“, почистваше и организираше и се готвеше за последната седмица готвене, когато Базил Купертино неочаквано позвъни на вратата. Анджелина отвори и отначало не успя да разбере защо има такъв меланхоличен израз на лицето.

— Здравейте — поздрави го тя.

— Здравейте — повтори глухо той.

— Наред ли е всичко?

Той погледна към ръцете си, в които държеше малка позната на вид тенджера с капак.

— Какво е това?

— Супа.

— Най-добре влезте.

Мълчаливо отидоха в кухнята и Базил постави на котлона тенджерата, която все още бе доста топла, а Анджелина запали газта.

— Какво е станало? — попита тя.

— Ами — започна Базил и седна, — напоследък много говоря за храната, която готвите тук. Може би прекалено много. Нали ме знаете.

— И как се приема?

— Не много добре. Та тази сутрин сестра ми сготви тази… тази супа. И иска да знае какво мислите за нея.

Погледнаха към тенджерата, която издаде лек звук от загряването.

— Каква е? — попита Анджелина.

— Грахова супа с шунка.

Тя се изправи внимателно, отиде до шкафа, извади две съвсем малки купички, две лъжици и сипа по малко от граховата супа на Доти за всеки от тях. Постави внимателно купичките на масата, като че ли можеха случайно да избухнат, ако се отнесе небрежно, после седна.

— Не е нужно да го правите — каза Базил. — Просто ще й кажа, че сте сметнали, че всичко е наред.

— Не желая да се налага да лъжете.

— А аз не желая да навредя на бебето.

— О, не ставайте смешен.

Анджелина се приготви с лъжицата си. Базил се изправи и започна нервно да пълни две чаши с вода и лед за спешно промиване на небцето.

Джия, която обираше праха горе, влезе в стаята и видя празния стол и малката купичка супа, затова веднага седна и вдигна лъжицата.

— Ах, zuppa^[1]! — Загреба малко количество и духна.

— Почакайте — извика Базил иззад нея.

— О, здравейте, господин Купертино, кога дойдохте? — попита Джия, след това сръбна с апетит.

Анджелина и Базил зяпнаха. Джия гребна втора лъжица. А после и трета, преди да се опомни.

— Мамо? — каза Анджелина.

— Какво?

— Как е супата?

— Хубава е.

Анджелина я опита.

— Каква е на вкус? — попита я Базил.

— Ами грахова супа — отвърна тя.

Той седна и също я пробва.

— Права сте.

— А вие каква си мислехте, че е? — попита Джия накрая.

— Доти я сготви — обясни гостът.

Възрастната жена изгледа купичката си с новопоявило се подозрение.

— Знаете ли — услужливо заобяснява Базил, — гледах я, когато започваше да готви, и действително съблюдаваше рецептата на пакета грах. Никога преди не съм я виждал да го прави.

— Може би й е било нужно известно насърчение — предложи Джия. — Нали разбирате, смятах, че на Доти може да й е неприятно, че непрекъснато говорите за готвенето на друга жена, господин Купертино.

— Кой, аз ли? — попита той с пламъче в очите. — Аз съм олицетворение на дипломатичността.

— Ха! — извика Джия. — Говорите за Анджелина, все едно е изобретила спагетите.

— Е, понякога ми е трудно да удържам ентусиазма си.

— Да, но на всяка жена в живота на един мъж й се иска да вярва, че никоя друга не може да му готви като нея — продължи Джия. — Анджелина разбира какво имам предвид.

Навеждайки се напред, скръстила ръце, младата жена авторитетно отговори:

— Силата на храната отстъпва само на силата на секса.

— Много смело твърдение — отбеляза Базил.

— Чувствайте се поласкан, че с Джия ви открехваме тази тайна. Това е нещо, което всяка жена знае, без да й го казват, а никой мъж не подозира. Докато не стане твърде късно.

— Имам усещането, че съм обграден в тила на врага — отвърна той.

— Помислете си по въпроса — посъветва го Анджелина. — Ами ако срещнете някоя жена и се влюбите? Не смятате ли, че ще иска да ви готви? Ще трябва да ни изоставите заради нея. Може би тя ще ви накара да го сторите. Обзалагам се, че аз бих постъпила така.

— Аз също — обади се Джия.

— Не съм поглеждал на нещата от този ъгъл — отвърна Базил.

— Е, ще се моля за вас, господин Купертино — каза Джия. — Мисля, че вие, повече от всеки друг, бихте изпаднали в криза, ако се наложи да избирате между една жена и една лазаня.

 

 

Съвсем скоро настана вечерта на прощалната им вечеря. Анджелина я наричаше „Благодарствената вечеря“ и предполагаше, че всички разбират какво има предвид. Сервира им домашни наденички от пилешко и свинско месо, специален сорт издължени дребни картофи и задушено зеле в току-що опечени хлебни купички — boules. Сама приготви наденичките без обвивка, подправени с кимион и салвия, и довърши купичките, като ги облицова отвътре със сирене „Проволоне“. Храната вдъхваше дълбока наслада. Ястието пожъна голям успех и тя дори изпрати господин Купертино оттатък улицата с тавичка лазаня, чийто тръбен зов го бе привлякъл за пръв път на трапезата й, за да му помогне да преодолее прехода, или, както той му казваше, „абстиненцията“.

 

 

На всеки няколко години март настъпваше с лъвска свирепост и засипваше града с лавина от сняг. С тесните си улички и гъсто наредени къщи Южна Филаделфия обикновено биваше блокирана след виелицата, но такъв обилен и дълбок сняг никой не помнеше от години. Около обед започна да прехвърча, продължи през вечерните часове, поспря за няколко часа до новия порив около полунощ, когато започна да се сипе, сякаш с лопати, чак до изгрев-слънце.

Анджелина будува цяла нощ. Отново я мъчеха нередовни контракции, буквално още откакто сложи глава на възглавницата в един часа. От четири до пет се кисна в топла вана, като от време на време се обливаше с гореща вода, която я облекчи донякъде и й помогна да се отпусне достатъчно, за да успее да задреме около шест. Когато се събуди в седем, цялата околност бе затрупана. Погледна през прозореца на втория етаж и преспите стигаха до тавана на повечето паркирани коли, заровени на улицата. Предните стъпала на всички къщи приличаха повече на обемисти люлеещи се столове от маршмелоу, отколкото на бетонни стълбища.

Усили отоплението, облече се и закуси с две рохки яйца и препечена филийка. Възнамеряваше цял ден да работи над стаята на бебето, а Гай любезно бе предложил да се отбие и да й помогне.

Анджелина преустройваше работната си стая в детска. Бе боядисала едната стена и предишния ден дори бе сглобила кошчето, което сега бе изтласкано към единствената боядисана стена. Бе постлала найлон на пода, донесла стълбата от килера на горния етаж и остатъка от първата кутия боя седеше до краката й.

В стаята бе шумно, защото бе пуснала вентилатор на пълна мощност, за да отвежда изпаренията от боята през частично отвореното горно крило на прозореца. Анджелина бе навлечена с две тениски и фланела, върху която носеше един от най-тежките стари суитшърти на Франк, за да й държи топло. Дочу тропане от отваряне и затваряне на входната врата. Бе казала на Гай да не се церемони и да влезе директно, за да й спести разкарването до долния етаж.

— Ехо! — извика той. — Има ли някой? — Чу как изтупа снега от ботушите си в антрето.

— Горе съм, в детската стая!

Гай влезе, облечен в дебел скиорски пуловер, с все още зачервено от студа лице.

— Мили боже! Пристигам от отсрещната страна на улицата, а вече загубих две кучета от впряга си.

Анджелина бе на второто стъпало на ниската стълба и държеше мече за боядисване в ръка.

— Благодаря ти, че дойде. Помощта ти наистина ми е нужна. Трябва да довърша стаята или бебето ще трябва да спи в чекмеджето на скрина ми.

— Радвам се, че ме повика. — Гай раздвижи пръстите си за момент. — Само да върна чувствителността на ръцете и ще грабна четката.

Анджелина слезе и му подаде мечето.

— Ще сваря чай.

— Не, не се разкарвай по стълбите. Аз ще го направя и ще го донеса.

Внимателно остави валяка във ваничката с боята на пода и тръгна. Анджелина притисна ръце към гърба си и се изопна назад, облекчавайки за момент напрежението в кръста, който я болеше. Подвикна на Гай:

— Донеси и буркана с бисквитки.

Чайникът на печката изсвири силно няколко минути по-късно и Гай тъкмо щеше да налее горещата вода, когато чу трясък и тупване на втория етаж. Излетя от кухнята и хукна по стълбите към детската. Почти празната кутия бе прекатурена от падналата стълба и боята се стичаше върху постелката. Анджелина бе на земята, хванала с една ръка пръчките на кошчето, опитвайки се безуспешно да се изправи.

Гай се втурна да й помогне.

— Какво стана?

Изглежда не бе пострадала, но коленичил до нея, видя, че ръцете й треперят. Дланите й се отпуснаха върху бедрата и Анджелина забеляза, че частично е подгизнала.

— О, боже мой, водите ми изтекоха. Мисля, че бебето идва.

На Гай определено не му хареса как звучи това.

— Не, още не му е времето. Бебето трябва да се роди след две седмици, нали?

Тя се сгърчи от шокираща болка, която я остави без дъх.

— Цяла нощ имах контракции. Мислех, че отново е мнимо раждане, но изглежда е съвсем реално.

— Добре. Добре, хайде да те изправим и да те заведем в болницата.

Анджелина го погледна и я обзе чувство на истински ужас.

— О, не — прошепна тя. — Загазили сме.

— Какво има?

— Ти не си прекарал целия си живот в този квартал — каза тя, опитвайки се да поддържа спокоен тона си. — При такъв сняг никое такси няма да успее да се приближи до къщата, докато не изринат улиците. — Залюля се, за да се изправи до седнало положение.

— Ще можеш ли да стигнеш до леглото?

— Да, помогни ми да стана.

Стигнаха до леглото, преди да настъпи следващата контракция, която беше толкова силна, че Анджелина се сгърчи като опаковка на бонбон и се вкопчи в ръката на Гай, за да не падне. Коленете му се огънаха от неочакваната й тежест и яростното стискане на ръцете й. Не знаеше какво да прави, дали да й помогне да се изправи, или да легне, или да се отпусне на пода. Стъписа се от силата й. Усети как по тялото й премина спазъм.

Когато вдигна очи към него, лицето й бе зачервено и сълзите й се стичаха неудържимо.

— Гай, страх ме е — каза тя, но толкова тихо, че едва чу думите й.

Отговорът му бе мигновен и болезнено искрен:

— Мен също.

Начинът, по който го изрече, почти я разсмя. Наистина изглеждаше уплашен. Изведнъж не й остана друго, освен да се почувства смела в сравнение с него. Подпря се на тялото му и отпусна глава на рамото му. Той усети как топлите й сълзи се пропиват в ризата му.

— Не мога да дишам. Трябва ми салфетка — каза тя.

Гай се наведе и бързо и последователно, сякаш раздаваше карти за блекджек, дръпна шест салфетки от кутията на нощното й шкафче. Тя си избърса носа, а той й помогна да седне на края на леглото.

— Знам какво ще направя — каза Гай. — Ще кипна вода и ще донеса малко вестници.

В опит да го окуражи и да го накара да се почувства по-добре, Анджелина се пошегува:

— О, добре, бебето може да прочете забавните страници и да пийне чаша чай.

Докато говореха, бе добила болнав блед вид, сякаш някой бе дръпнал тапата и изцедил всичката кръв от лицето й. Гай стоеше вцепенен, неспособен да тръгне без нейното нареждане, очаквайки инструкции като спринтьор на стартовата линия, който се оглежда за знак да хукне напред.

— Обади се на доктор Фицпатрик — каза Анджелина. — Номерът е на масичката до телефона в подножието на стълбището.

— Добра идея. Ти стой тук.

Като че ли си бе обула маратонките. „Сериозно ли? Та къде бих отишла?“

Без повече приказки Гай изчезна в коридора, оставяйки я сама в стаята с неизбежното съзнание, че ще роди в същото легло, където е заченала. За момент се почувства замаяна и объркана, като че всичко това се случваше с другиго. Гневно тръсна глава и се опита да се съсредоточи.

„Това е, Анджелина — каза си остро — по-истинско от това няма накъде.“

— Добре, бебче — изрече на глас. — Само ти и аз сме. Дано не оплескаме нещата.

Усети как бебето помръдна при звука от гласа й и страхът отново я шибна като гърмяща змия. Ако нещата се объркаха, това щеше да е най-ужасният момент, който щеше да си спомня през остатъка от живота си.

Пот ороси линията на косата й и почувства как започна да се стича по тила й, под ризата и надолу по гърба. После я връхлетя друга ужасяваща мисъл: Гай щеше да я види без гащи.

Стисна зъби. Жалко, че не можеше да го избегне. „Единственият начин да се справиш, е като хванеш бика за рогата“ — помисли си тя. И не смяташе да го стори легнала по гръб. Свали суитшърта си и изведнъж почувства пробождаща болка в кръста, която я накара да се превие. Плъзна се надолу и коленичи на пода, надявайки се това да снеме напрежението от гърба й. Не се получи.

Тъй като без друго бе на пода, застана на четири крака до леглото и залюля слабините си напред с протегнати ръце и вдигнат нагоре задник, като котка — техника, която бе усвоила на курса. Издиша интензивно през носа, после устоя на още една контракция и това й даде поне чувството, че контролира нещата.

Гай сякаш се забави цяла вечност, но най-после се върна с леген гореща вода, вчерашния брой на „Инкуайърър“ под мишница, ролка марля и най-различни предмети, ножици и други, които бе грабнал от аптечката.

— Анджелина! — извика той, когато я видя на пода. Постави легена върху сандъка в долния край на леглото и струпа принадлежностите до него на безразборна купчина. — Защо си на земята?

— Моля те… не задавай въпроси — с усилие отвърна тя.

— Добре ли си?

— Не! — Отвори уста и се чу да надава силен, мъчителен и продължителен животински вой. Болката бе заслепяваща и вцепеняваща. Имаше чувството, че раздират вътрешностите й с лост. — Помогни ми! — промълви. — Нужна ми е помощ.

Опита се да помисли. Сега всичко зависеше от дишането, нали? Все това повтаряха, но не можеше да си поеме дъх. Болката беше твърде силна.

Отново я преряза. Когато най-сетне престана, след цяла вечност, почувства нещо топло и влажно по брадичката си. Гай бършеше с мокра кърпа кръвта от устната й, където се бе прехапала.

Той отметна завивките и й помогна да се покачи на леглото. Тя се сви и положи запотеното си чело на възглавниците.

— Донеси чисти кърпи… от дрешника… в коридора.

В края на следващата контракция Анджелина изхлузи бельото си под завивките, преди Гай да се върне с купчината кърпи.

— Повика ли лекаря? — попита тя.

— Не. Тоест, да. Оставих съобщение на пейджъра на доктор Фицпатрик, но се свързах с доктор Витале. Съпругата му ми даде номера му в болницата. Той се обади на 911 и ще се опита да дойде колкото се може по-скоро. Казах му за контракциите ти миналата нощ. Той обясни, че вероятно имаш пълно разкритие и почти е време да напъваш. Не се тревожи, каза ми какво да направя.

— О, боже… — Анджелина се напрегна в мрачно очакване на следващия спазъм.

Гай се наведе и я погледна право в очите.

— Докторът ми каза да се опитам да напипам къде е бебето. Това ще направя, разбираш ли?

Тя кимна. Гай отметна завивките и постави ръце на корема й. Докосването му бе топло и уверено. Не почувства капчица срам. Заедно щяха да се справят.

— Знаеш ли какво? — попита Гай.

— Какво? — Започна да диша учестено, вдишваше и издишваше.

— Всичко ще бъде наред.

— Зная…

„Зная“ премина в „Ооох!“ при най-силната контракция до момента. Когато тя отмина, Анджелина отчаяно погледна към Гай, докато дишаше накъсано.

— Няма да се справя! — извика тя.

— Напротив.

— Не мога!

— Можеш. Слушай. Трябва да изчакаш, а след това да напъваш. Знам колко си корава. Можеш да се справиш. Чу ли?

— Да. Добре — задъха се тя.

— Можеш ли да почувстваш кога да напъваш?

— Какво? — Трудно й бе да се съсредоточи върху думите му, но звукът на гласа му й помогна.

— Можеш ли да го почувстваш?

— Мисля, че да. Да, ето го. Оуууу.

Главата й се изви назад и по корема й премина лавина от остри болки, докато напъваше. Минути по-късно това се повтори. И отново. Анджелина трепереше, напълно изтощена. Искаше й се да бе в безсъзнание или заспала. Искаше й се да бе свършило вече по един или друг начин, само да се е свършило.

— Добре — каза Гай, — идеално беше. Последната беше продължителна и бавна, нали?

— Мисля, че да — немощно кимна тя.

— Добре — продължи той, — значи вече знаеш какво е, нали? Нали?

— Не съм сигурна.

— Бавно и продължително, като натискането на газта при шофиране. Отпусни тягата…

— Не мога.

— Напротив, можеш, можеш — настоя Гай. — Дишай докато трае, освободи газта, задръж и отново я натисни. Справяш се невероятно, Анджелина. Искам да кажа, че ти си невероятна.

— Бл-благодаря — заекна тя. Болката отново се появи, продължително и бавно. Опита се да я овладее, но тя беше безмилостна, нарастваше и притискаше вътрешностите й като балон, пълен с гореща вода, готов да се пръсне. Във върховия момент, когато изригна у нея, когато вече не издържаше, тя напъна с всичка сила.

— О, боже мой — каза Гай. — Виждам да се подава главичката. Чуваш ли ме, Анджелина? Виждам я, справяш се, почти свърши.

Тя се отпусна назад в пълно отчаяние. В очите й премигваха светлини и имаше чувството, че се припадне. Не можеше да издържа повече. Този последен напън беше краят, нямаше повече сили.

— Още не е свършило — отвърна тя. — Не, не е.

— Виждам главичката, казвам ти, само се дръж.

— Лъжеш — изстена тя.

Гай сграбчи ръката й и я дръпна надолу между краката й.

— Не. Усещаш ли?

Тя започна да се смее.

— Напипвам я. Напипвам я! Напипвам бебето.

Анджелина вдигна глава. Прилив на сила и воля се втурна във вените й. Трябваше да се окопити за последния спринт към финала.

Това малко бебе разчиташе на нея да го доведе на бял свят и нямаше да го разочарова.

Когато я връхлетя следващата контракция, и по-следващата, Анджелина попадна в тунела на агонията и нямаше представа какво я очаква от другата страна, а и вече не я бе грижа къде се намира или защо е там. Щом чуеше Гай да крещи: „Напъвай!“, се опитваше да напъва. По някакъв начин намери ритъма и силата да продължи. Сега природата пое юздите и трябваше да се държат здраво.

— Оууууууу — извика Анджелина и се напрегна за последен път. Изведнъж почувства огромна, разтърсваща тръпка на облекчение.

— О, боже мой! — възкликна Гай. — Да! Хванах го. Хванах го! Олеле, майчице, момче е!

Анджелина падна назад върху възглавницата, плувнала в пот и задъхана. Гай пови бебето в чиста кърпа и го хвана като самун хляб. Стаята й се струваше разкривена и замъглена в ъглите.

— Как е той? — попита. — Добре ли е? Нормално ли диша?

Гай сведе лицето си към бебето. Ледена тръпка мина по гърба му.

— Не зная.

Анджелина намери сили да вдигне глава, но само толкова.

— Какво? Как така не знаеш? — извика тя в паника.

— Не мога… да определя.

Сърцето й се сви, от очите й рукнаха сълзи и тя захълца така силно, че едва си поемаше въздух.

— О, Господи! О, Господи, помогни ми, не диша ли? — изпищя тя.

Гай я изгледа безпомощно, притискайки телцето на неподвижното новородено към гърдите си.

— О, боже — изрече тя в мъчително отчаяние, — трябва да го кръстиш.

Молбата й удари Гай между очите като камък.

— Какво? Не мога.

Анджелина бе неутешима и на ръба на истерията.

— Да, трябва! Моля те! Кръсти бебето ми!

— Нека отида до телефона!

Преди тя да разбере какво се е случило, той остави бебето и изтича през вратата.

— Върни се! — изпищя тя.

Гай се появи отново на мига.

— Почакай, мисля, че разбрах. — Само секунда по-късно бързо, но внимателно сграбчи бебето за глезените, повдигна го и силно го плесна по дупето.

— Уаааааа!

Анджелина избухна в смях и сълзи едновременно. Бебето, чиито мънички дробове се нуждаеха само от лека стимулация, се задоволи само с плача. Гай преряза пъпната връв и го положи в обятията й. Малкото й момченце и звукът от плача му за миг я пренесоха от дълбините на отчаянието до съвършеното щастие.

— Младият доктор Килдеър — каза Гай с извиняваща се усмивка. — Забравих да го плесна по дупето.

Анджелина не сваляше очи от новия живот в ръцете си.

— Здравей, бебчо. О, толкова си хубав. Точно така, продължавай да плачеш. — Погали главичката му и му заговори нежно.

Гай стоеше до долния край на леглото. Очите му бяха просълзени, но не се извърна; дори и да искаше, не би могъл, защото не можеше да отмести поглед от нея.

— Анджелина, ей сега ще се върна. Само ще се обадя на доктор Витале.

Тя се взираше в него уморено, но спокойно. Той изглеждаше толкова капнал, колкото се чувстваше младата майка, но по лицето му бе изписано такова облекчение, удовлетворение и нежна привързаност, че тя си пое дъх дълбоко и успокояващо, и се постара да запомни мига колкото се може по-пълно, да запечата образа му, за да може да го скъта дълбоко в съзнанието си.

— Предай му благодарности. Гай… благодаря ти.

— Моля.

Докато той се обръщаше и излизаше, Анджелина пренесе вниманието си върху новороденото, което лежеше върху потрепващия й корем под топло одеялце от пухкава хавлия. Малкото му юмруче помръдна. Анджелина му подаде пръста си и то го стисна по бебешки. Устните му се раздвижиха и си помисли, че никога през живота си не е виждала нещо толкова деликатно. Изглеждаше жив и прекрасен и тя надникна и преброи десет пръстчета на ръцете и краката, после го придърпа към гърдата си и той засука нежно. Със сплъстената си косичка и сбръчканите си уши приличаше на малко старче. Устата му изпусна зърното и тя го стисна по-здраво, доколкото смееше, и тогава разгледа внимателно лицето му.

Приличаше на баща си.

За радост на Гай след половин час пристигна доктор Витале, осигурявайки така нужната морална подкрепа и подобаващ медицински надзор, изпреварвайки линейката само с няколко минути. Доктор Фицпатрик ги посрещна в болницата и Анджелина и бебето бяха настанени удобно в следродилното отделение в средата на следобеда. Джони придружи Джия и Тина. А Джери, Базил и Петибоун я посетиха по-късно същия ден, пристигайки като тримата влъхви, носейки дарове, респективно цветя, прекрасна старомодна бяла жилетка с релефни шарки и плюшена пума от магазина за сувенири на долния етаж. Фил се отби от името на дон Еди, който бе повален от неприятна настинка и не можеше да излезе в това лошо време. Скоро сестрата донесе новороденото и го представиха подред на „всичките му чичовци“, а Гай получи похвали и потупване по гърба за действията си при екстремни условия и изискана пура „Артуро Фуенте“ от Базил.

Когато Анджелина най-сетне се унасяше в сън, се почувства сигурна, че тя и новороденото й момченце получават отлични грижи в компанията на скъпи приятели. Каква страхотна история за раждането му щеше да му разказва като поотрасне! Не би искала да промени нищо.

 

 

Месец по-късно, всички се бяха събрали при купела за кръщенета в църквата „Свети Джоузеф“. Всички мъже от клуба бяха там както и Джия и приятелката й Мери. Анджелина държеше момчето в ръцете си. На малка дървена поставка до големия свещник седеше снимка на Франк.

— Кои са кръстниците, Анджелина? — попита отец Ди Тучи.

— Джо и Мария, отче.

Джо излезе напред с жена си и заеха мястото си до майката. Тина и Джони тихо се приближиха зад тях, хванати за ръце.

— Как се казва бебето? — попита свещеникът.

Джо отвърна:

— Франсис Ксавие Д’Анджело.

— Франсис — продължи отчето, — какво желаеш от Божията църква?

— Да бъда покръстен — отвърна Джо.

— Приеми знака на кръста върху челото и сърцето си.

Свещеникът направи малък знак от челото към гърдите на бебето, после благослови него и събралите се.

— Амин — отвърна Джо.

Отец Ди Тучи потопи пръста си и помаза бебето.

— Миропомазвам те с това спасително масло в името на Исус Христос, нашият Господ.

— Амин — додаде Джо.

Свещеникът взе щипка сол от малка чинийка, поднесена от помощника му.

— Приеми тази сол, Франсис, и се научи от нея как да цениш доброто и хубавото. О, Боже, смили се над Франсис, Твоя раб, който вече опита солта като първата храна от Твоята трапеза. Избави го от глада. Дай му изобилна храна за душата, за да бъде усърден в службата си към Теб.

Анджелина се замисли за солта. Бидейки най-съществената съставка, тя придаваше вкус, консервираше, подсилваше, даваше най-важната основа почти на всичко, което готвиш. Сигурно бе присъствала на дузина кръщенета, а така и не бе запомнила тази част от церемонията, въпреки че трябва да я бе имало винаги. Вероятно човек чуваше само онези неща, които е готов да чуе.

— Франсис — каза отец Ди Тучи, — желаеш ли да бъдеш покръстен?

— Да — потвърди Джо.

Свещникът вдигна потира и остави водата да се стича по главичката на Франсис и да капе в каменния купел, над който го държаха.

— Франсис, ego te baptize in nomine Patris et Filii, et Spiritus Sancti…^[2]

— Амин.

Отецът извиси глас и протегна широко ръце.

— Върви си в мир, Франсис, и нека Бог е с теб.

— И с Вас.

Всички отговориха „Амин“, а Анджелина погледна към снимката на Франк, после сведе очи към бебето.

Неговите очи, устни, брадичка, помисли си тя. Франк й липсваше всеки ден, но сега, след като се бе родил Франсис, липсата му бе станала не толкова болезнена и някак си по-сладка.

С детето в ръце Анджелина погледна към семейството и приятелите си. Изглеждаха готови за хубаво пиршество.