Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (15)

15. Първата любов

Анджелина помнеше как веднъж бе чула, че подготовката за отварянето на ресторант е като подготовката за премиерата на пиеса на Бродуей. Трябва да намериш инвеститори, по възможност от онези, които влагат пари и не ти се мотаят в краката твърде много. Нужно ти е помещение, което е достатъчно голямо и създава подходящо настроение. Необходими са много места. Трябва да спечелиш най-добрите клиенти, които можеш да намериш или да си позволиш, иначе животът на заведението ще е кратък и не особено приятен. Моментът трябва да е подходящ — ако отвориш твърде скоро и сервираш лоша храна или изнесеш слабо представление, мълвата може да те срази още преди критиците да се намесят. Но не бива и да чакаш твърде дълго — всяка нощ, в която прозорците ти останат тъмни, не печелиш пари. Налага се да се съобразяваш с клиентелата — сервираш ли хайвер и пастет от гъши дроб на тълпа, гладна за пица и бира, ще те освиркат. Трябва да се възползваш от силните си страни — ако умееш да пееш и танцуваш, постави мюзикъл. Ако си добър в кухнята, готви храната, която обичаш! Освен това всеки път трябва да си във върхова форма, защото ще бъдеш съден според последното си представление или последното си блюдо.

С помощта на Базил Анджелина договори наема в кратки срокове. Той й съдейства да купи на символична цена кухненските уреди, включващи практичен грил и иначе отлична печка, на която й липсваше едната горелка. От трите фурни едната не загряваше повече от 80°С, но хладилната стая поддържаше продуктите студени и всички отходни тръби работеха, така че въпреки детайлите тя вече бе в бизнеса. Както обеща, дон Еди безпроблемно уреди лиценза за продажба на алкохол и в добавка й даде списък с няколко подбрани доставчици, негови познати, които със сигурност можеха да се съобразят с предпочитаните от нея цени, бърза доставка и отлични условия на кредитиране.

Джия и Тина се възползваха от възможността да гледат Франсис и за нула време си изработиха целодневен график, като по този начин Анджелина остана свободна да се грижи за милионите подробности около отварянето на новия ресторант.

Щом всички финансови детайли бяха уговорени и подписаха документите, постановяващи дяловото участие на партньорите в бизнеса в съответствие с вложения капитал и принос, Анджелина получи ключовете на новото си заведение. Гай извървя с нея разстоянието от шест пресечки от малкия офис за недвижими имоти, където бяха извършени последните уточнения по договора.

Токчетата й тракаха все по-бързо по тротоара и докато стигнат до вратата, буквално подтичваше. Измъкна ключа от смачкания бял плик и тържествено го вдигна на нивото на очите на Гай.

— Може би трябва да кажеш нещо на латински — предложи тя. — Някаква благословия или нещо подобно.

Той направи замислена пауза.

— В подобен момент се казва само едно нещо. Bovina Sancta.

— Какво означава това?

— Свещена краво!

Анджелина се разсмя, пое си дълбоко дъх, завъртя ключа и влязоха. През захабените останки от завеси, които висяха накриво по прозорците, се процеждаха прашни слънчеви лъчи. Разбира се, и преди бе идвала тук, но сега за пръв път възприе мястото с несъмнено критичните очи, уши и нос на собственик. Гай веднага усети промяната в настроението й.

Тя влезе по-навътре в главния салон с премерена стъпка, сякаш опипваше нивото, целостта и здравината на всяка дъска по пода. Във въздуха се носеше мирис на мухъл. Анджелина се наведе и прокара пръст по мръсния перваз. По кожата й полепна тънък слой прах и тя го разтри колебливо между палеца и показалеца си, като врял и кипял златотърсач, оглеждащ се за издайнически знаци за наличието на скрито съкровище. Изправи се, изтупа дланите си и постави ръце на кръста, докато преценяваше мястото от позицията на негов наемател.

— Е? — попита Гай.

— Тук е нужно сериозно почистване.

— На твое разположение съм — весело заяви той.

— Не, нямах предвид теб — бързо отвърна тя.

— Напротив, точно това имаш предвид. Само че не го подозираш. — Гай се изкиска и закрачи към центъра на стаята. — Ще бъде забавно.

И действително, за най-искрена изненада на Анджелина, Гай се оказа истинско чудо в почистването, търкането, полирането, лъскането и хигиенизирането на всеки сантиметър. Посвещаваше се на всяка задача с двойната дисциплина и енергичност, които бе усвоил във флота и семинарията, като че ли връщането на ресторанта във форма бе отчасти военна операция, отчасти свещен поход. Намираше прах и мръсотия на места, които тя не би заподозряла, че могат да бъдат достигнати от човешка ръка. Полира пода на залата до ослепителен блясък. Изми дори таваните. След четиричасов тежък труд всяка повърхност светеше от чистота.

Нищо не носеше на Анджелина повече удовлетворение от безупречно чистата кухня и щом Гай приключи смайващата си кампания, можеше да сервира и на папата директно на пода, без да му мигне окото.

Ресторантът извади на показ и една съвсем нова страна на Джери, която тя никога преди не бе виждала. Той влагаше изключително внимание във всеки детайл от строителната работа с неизменна концентрация и удивителна креативност. Анджелина с изненада откри, че освен това е сръчен майстор. Той сам постави красиви рамки от летви на прозорците, които гледаха към улицата, доведе свой приятел да заобли стълбите, за да приличат на полукръгли платформи, и разшири трегера, за да помести двойна дървена врата с месингови дръжки, което придаде на входа по-изискан и приветлив вид. Освен това намери електрическа имитация на газова улична лампа от една стара тухлена сграда, която бе обновил в Олд Сити на Деланси Плейс, и я монтира близо до подножието на стълбите, където светеше като маяк, който се забелязваше от три пресечки.

Неведнъж се улавяше, че стои запленена и го гледа как работи, и се порица, че е толкова разсеяна, колкото той — съсредоточен.

Анджелина редовно навестяваше магазините за ресторантьорски пособия на Арк стрийт и лично избра всяка чиния, чаша, приборите, всяка купа, бъркалка, плато, тенджера и меден тиган. Намери изгодно стар стационарен миксер и два класически блендера „Уоринг“ на цената на един. Столовете и масите бяха втора ръка от верига магазини на Нортийст, която наскоро бе фалирала. Бе решила да смесва стиловете, което придаваше на салона забавен еклектичен дух, едновременно уютен и ексцентричен.

Един уикенд Дъглас Петибоун отиде на лов за антики в Лабмъртвил и й донесе няколко подбрани картини от местни художници, които бе купил на безценица. Показа й снимка на голямо огледало в позлатена рамка за мястото зад малкия бар, което можеше да бъде купено за част от оригиналната си цена от една разпродажба в Ярдли. Упълномощи го да го вземе следващия уикенд и когато Джери го постави, то придаде на стария бар с четири седящи места в ъгъла усещането за старовремски холивудски блясък.

Сега, когато интериорът бе почти завършен, Анджелина насочи вниманието си към спешния въпрос с ежедневното осигуряване на храната. Бе поразпитала и открила помощник-готвач на име Пепино Деланоте, който в действителност бе работил в „При Сколари“ при отварянето му, преди синът да поеме бизнеса от стареца. Надежден източник й бе доверил, че Пепино е бил най-талантливият готвач, когото ресторантът е виждал, и бе напуснал съкрушен, когато синът на стария господин Сколари започнал да съсипва заведението, като купувал готови супи и сосове, замразени пържоли и хамбургери и включил в менюто и соев заместител на бекон.

Според историята последната капка, която преляла чашата за Пепино, била, когато влязъл в кухнята и видял да инсталират микровълнови фурни. Беше си събрал ножовете, предал престилката си и излязъл.

Анджелина го откри чрез приятел на приятел и го покани да се отбие в ресторанта по обед на следващия ден. Както бе обещал, той влезе през въртящите се врати за персонала на кухнята точно в дванадесет часа. Беше стегнат, дори дребничък, помисли си тя, но не можеше да не забележи, че се ориентира из помещението с увереност и грация. Имаше лека стъпка и плавни движения пред печката. Свали шапката си и се здрависаха. Ръцете му бяха мазолести и безупречно чисти. Забеляза няколко зараснали, но професионални по естество белези и изгаряния, които красноречиво говореха за дълга и усърдна работа с остри ножове и горещи повърхности. Кожата му бе маслинена на цвят, нежна, очите — черни като оникс и срещнаха нейните спокойно, а тъмната му коса бе прошарена от сиви кичури.

— Вие трябва да сте Пепино — посрещна го топло Анджелина.

Той кимна.

— Бихте ли желали да седнете на чаша кафе?

Мъжът сви рамене.

Тя наля две чаши горещо кафе, седнаха и след няколко сърдечни любезности започна да му описва каква храна иска да готви. Анджелина разполагаше със запас от рецепти в тетрадките и класьорите си и му разясни идеите си за поддържането на свежо и вълнуващо меню, което ще променя ежеседмично. Като за начало щеше да се съсредоточи върху изпитани ястия, които обичаше да готви и които знаеше, че ще носят приходи. Замисляше филе миньон, което щеше да предлага с различни сосове, но смяташе да ограничи използването на месо от омар и раци до поддържаща роля с прясна паста, в равиоли или сосове, вместо да сервира цели омари на „пазарна цена“. Нейното пиле „Качиаторе де Прованс“ бе разновидност на класическа фермерска рецепта, която съчетаваше любовта й към екзотични гъби, сушени домати и пресни билки с качествено и достъпно пилешко. Искаше да сервира навити пълнени свински карета в пикантен сос с кюфтенца от сладки картофи и местен пресен градински грах, който позволяваше великолепно визуално представяне и имаше вкуса на традиционна вечеря за Деня на благодарността.

Анджелина разполагаше с материал за цяла енциклопедия от супи и бульони, които неминуемо щяха да се превърнат в специалитети на заведението, предястия с неочакван вкус и изненадваща сложност, които щеше да използва, за да предразположи гостите към остатъка от вечерята. Отначало с десертите щеше да търси простота и да предлага от онези торти и пайове, които нейният ергенски клуб винаги харесваше, може би с хубав домашен сладолед и джелато, и плато от подбрани сирена.

Пепино изслуша плановете й тихо, но внимателно. Бе започнала спокойно, с пълното съзнание, че за пръв път споделя идеите си с опитен професионален кулинар, човек, който най-вероятно бе прекарал целия си живот в кухните на ресторанти.

Изведнъж се улови, че желае одобрението му и чувстваше прилив на увереност всеки път, когато той кимваше в съгласие. Току-що бяха привършили втората си чаша кафе, когато му зададе въпроса:

— Обядвали ли сте, Пепино? Бихте ли ни приготвили нещо за ядене?

Очите му бяха толкова тъмни, че сякаш улавяха различни отблясъци, когато леко раздвижваше главата си, и не можеше да е напълно сигурна дали просветването им се дължеше на забавление, на факта, че приема любезното й, но подчертано предизвикателно предложение, или просто на игра на светлината. Със самообладанието и достойнството на тореадор той се изправи, свали сакото си и спретнато го постави на облегалката на стола си.

Пепино бавно се отправи към хладилната стая, където Анджелина бе складирала разнообразни меса, билки, масло, лук, моркови и някои други основни продукти. Видя го да прокарва дискретно ръка по долната страна на плотовете, докато вървеше. Когато се върна с провизиите до голямата дъска за рязане, погали вграденото парче дърво по начин, който й напомни как тя докосваше главичката на детето си, преди то да заспи. Пепино посочи ножа до дъската.

— Мога ли да го използвам, госпожо?

— Разбира се.

Едва си бе измил ръцете и започнал да подрежда продуктите, когато лицето му внезапно разцъфна в широка усмивка.

— Толкова е… чисто!

Засмя се и Анджелина се присъедини към него. Тогава Пепино сякаш се отпусна и докато работеше, заговори за едно време „При Сколари“. Не приказваше толкова за хората, колкото за дребните детайли, проблеми на готвача, специфични за кухнята подробности, например малко по-голямата височина на грила, колко време е нужно на фритюрника, за да загрее напълно, на кои рафтове да държат гъбите в хладилника, за да са студени и да не овлажняват. Как винаги идвал преди доставчиците, за да провери как се е справил чистачът предишната вечер, да се увери, че нищо не е пропуснато, да напише списъците с приготовленията на спокойствие, да помисли. После, след като се уверял, че доставената храна е прясна, избирал супата на деня, поширал едри скилидки чесън в зехтин на бавен огън, бланширал домати, запържвал месото и приготвял сосовете, които да сервират същата вечер.

Докато разказваше, Пепино направи concasse в купа от неръждаема стомана, като сръчно и за нула време обели и махна семената на три малки естествено узрели домата, след което ги остави да се мариноват в зехтин с няколко нарязани на кубчета моркова, магданоз и чесън. Загря масло и олио в един тиган и го остави да закъкри, докато набързо изми дузина скариди. Пусна зеленчуците в тигана и ги остави да се задушават с малко бяло вино, докато внимателно отстрани жилките от гърба и корема на скаридите, без да маха главите. Сложи втори тиган на слаб огън, наля малко зехтин и натри тигана с голяма скилидка чесън, запържи четири големи, отрязани под ъгъл филийки от багета и ги остави да се зачервят в мазнината. Добави мъничко сол в соса, щедро поръси черен пипер, шафран, щипка лют червен пипер и малко кафява захар. Пусна скаридите в соса, разбърка ги и ги остави да се варят, после бързо ги извади в отделна чиния, когато бяха добили точния розов цвят. Довърши импровизираното си beurre blanc^[1] с бучка масло, сложи пържения хляб в чинии, аранжира скаридите и уханния сос, който не прецеди, а сервира по селски, и поръси всичко с накълцан зелен лук и магданоз.

Анджелина наля две чаши от остатъка от виното, което бе използвал в соса, киселинно, прекрасно сухо „Гави ди Гави“ от Пиемонт, и чукнаха чашите си, преди да започнат да се хранят. Скаридите бяха пресни и идеално сготвени. Изядоха ги целите, изсмукаха сладкото месо от главите им с наслада, после обраха и последната капка сос от чиниите си с крустините, които бяха приятно хрупкави отвън и нежни и меки отвътре.

Когато приключиха, Анджелина официално попита Пепино дали би желал да работи за нея.

— Да, госпожо. С удоволствие. Много бих искал.

Пепино й препоръча племенниците си — Томас, като мияч на съдове, помощник-готвач и общ работник в кухнята, и Майкъл, който можеше да обслужва бара и да върши почти всичко друго. В допълнение Анджелина нае две сервитьорки, Пеги и Лиса. Пеги бе по-възрастна и опитна и от двадесет години беше в бизнеса. Лиса имаше страхотна усмивка, току-що бе завършила училище, явно се разбираше чудесно с хората и гореше от желание да се учи. Накрая намери управителка. Госпожа Фийлдинг, която бе работила в стария „Белвю-Станфорд“ и живееше зад ъгъла, се съгласи да се върне на работа, отчасти защото от известно време се чудеше как да си запълва времето, но най-вече защото с Анджелина веднага си допаднаха като стари дружки.

 

 

Седмица преди планираното отваряне Анджелина бе в кухнята и довършваше сладки хлебчета с артишок и тоскански бял фасул, когато Джери влезе в стаята с две големи лимонади и голяма хартиена торба с покупки.

— Здравей, шефе — каза той. — Спомняш ли си, че ми каза, че ти е нужен часовник тук?

— Здравей — отвърна весело тя. — Все забравям да избера часовник, въпреки че продължавам да гледам същото празно пространство на стената по петдесет пъти всеки ден.

— Познай какво ти донесох. Виж това. — Бръкна в торбата и извади голям кръгъл старинен часовник с бял циферблат и възможно най-семплите цифри и стрелки.

— Чудесно. Ще свърши работа.

— Но познай откъде го взех.

— Откъде?

— От „Сейнт Тереза“.

— Няма начин!

— Да, наистина. Открих го в мазето на училището заедно с някои други вещи. Преди висеше в библиотеката, на гърба е белязан с вълшебен маркер. Когато ме наказваха в трети клас, това беше най-бавният часовник на света. Казвам ти, стрелките цъкаха по веднъж на час.

— Нищо му няма — каза Анджелина. — Просто малките пакостници не познават часовника.

— Така е. Ето, донесох и лимонада. — Джери постави голяма пластмасова чаша на плота до нея.

— Благодаря ти.

— Ще ида да взема стълба и ще го окача на стената.

— Благодаря! — извика тя след него.

Джери се скри в салона и се появи отново със сгъваема алуминиева стълба. Анджелина започна да загрява олио от гроздови семки в един тиган, за да запържи телешко месо, докато той нагласяше стълбата под откритите кабели високо на стената.

Вниманието й бе съсредоточено изцяло върху олиото в тигана. Искаше да започне да готви, когато то заври, но преди да е запушило. Беше просто въпрос на наблюдение и заучено изчакване.

— Ау!

Вдигна очи, сепната. Едното рамо на стълбата се бе плъзнало върху някакво хлъзгаво петно на пода. Джери скочи чевръсто и точно на време, без да се нарани, но стълбата шумно изтрополи на земята. Ръката на Анджелина се отплесна и тя изскимтя, когато си изгори палеца на ръба на горещия тиган.

Джери се озова до нея на мига.

— Бързо, дай да видя.

— По дяволите! — Сълзите й бликнаха мигновено. Изгореното бе точно на края на дланта й, на чувствителната тънка кожа, където основата на палеца се съединява с ръката. — Не го пипай! — извика тя.

— Няма нищо, почакай малко.

Джери взе чашата с лимонадата й и пъхна кубче лед в устата си. Хвана я за ръката и нежно допря устни до дланта й, после ги задвижи върху болното място.

Явно знаеше точно как и кога да изсмуче затоплящата се течност и да пропусне хладината на леда, за да успокои болката. След секунда студената целувка предизвика тръпка на облекчение по ръката й, изкачваща се до тила и страните й. Тя леко потрепери, докато парещата болка намаля и се уталожи.

— О!

Джери вдигна поглед.

— Помогна ли ти?

— Да — въздъхна тя. — По-добре е. Не мисля, че е сериозно.

Той изтри една сълза от бузата й.

— Добре ли си?

— Да. Благодаря.

Точно в този момент влезе Джия с малкия Франсис, сгушен в ръцете й, и видя проснатата на пода стълба, пушещото олио в тигана, което пръскаше по печката, и Анджелина и Джери, застанали един до друг насред кухнята, хванати за ръце, да се гледат в очите.

Покашля се авторитетно, но се опита да не звучи твърде осъдително.

И двамата извърнаха глави в нейната посока. Джери пусна ръката на Анджелина и започна да слага кубчета лед в една кърпа.

— О, здравей, Джия — поздрави я той.

— Здравей, мамо.

— Наред ли е всичко? — попита възрастната жена.

Джери подаде кърпата на Анджелина и тя внимателно я уви около ръката си.

— Стълбата падна и си изгорих ръката. Джери тъкмо ми слагаше лед. — Усети, че страните й пламват.

— А-ха.

— Това е стар трик, на който ме научи майка ми — обясни той. — Действа доста успешно.

— Вече се чувствам много по-добре — услужливо добави Анджелина.

Джия постоя няколко секунди с характерното изражение на майка, на която всичко това вече й е познато.

— Е, Франсис и аз ходихме на разходка и реших да се отбия да видя как върви тук — изрече накрая.

— Добре върви — каза Джери.

— Върви страхотно — додаде Анджелина, която изведнъж се почувства като негово ехо. — Нека почистя и сложа нещо на изгореното, а после ще приготвя малък обяд.

— Добре — съгласи се Джия. — Ние ще почакаме на маса отвън.

Джери отиде да вдигне стълбата.

— Ти се заеми с това, а аз ще приключа с поставянето на часовника.

Джия се развъртя из стаята като опитно ченге, мина покрай Анджелина, която се суетеше в търсене на мехлем и лепенка в чантата си, и спря за кратко, за да измери още веднъж с поглед Джери, който й отправи в отговор най-невинната си и непринудена усмивка.

Тя бавно се запъти обратно към вратата с бебето на ръце.

— Важното е, че никой не е пострадал.

 

 

В една слънчева октомврийска събота на тротоара пред стария ресторант „При Сколари“ на Десета улица се събра малка тълпа. Там бяха Анджелина, Джони и Тина, Мама Джия с малкия Франсис на ръце, дон Еди и Големия Фил, Джери и Гай, господин Купертино и господин Петибоун — истинско семейно събиране.

Джери бе приспособил въжен механизъм за откриването. Големи платнища покриваха както козирката на входа, така и ръчно резбованата табела, която Анджелина бе поръчала и която висеше от арматура от ковано желязо над главите им. Стопанката държеше в ръка края на въжето.

— Всички ли са тук? — попита Базил.

— Тук сме — отвърна Тина след бързо преброяване на присъстващите.

Анджелина пристъпи напред.

— Първо искам да кажа няколко думи. Това е първият ден на новия ресторант, нямаше да го има без всички вас. Исках да бъдете тук, за да видите новото име.

— Трябва да е „При Анджелина“ — предположи Джони.

Джери го сръчка приятелски по рамото.

— Стига, Джон, не гадай, ще развалиш изненадата.

— Съжалявам — извини се младежът.

— И така — продължи Анджелина, — моля, заповядайте на вечеря колкото можете по-често, разкажете на приятелите си, на непознати, на всички. И…

— Хайде, лельо Анджелина, моля те — подкани я Тина. — Не издържам повече!

Анджелина се усмихна и вдигна двете си ръце над главата.

— Добре, ето го.

Дръпна въжето. Драперията драматично подскочи от мястото си и изпърпори на земята, откривайки входа и табелата — и двете надписани със златни букви на тъмнозелен фон. Новото име на заведението стоеше гордо пред погледите им.

Il Primo Amore

Всички заръкопляскаха и нададоха одобрителни викове, а Анджелина засия.

— Толкова е красиво! — възкликна Тина.

— Il Primo Amore — изрече Базил и се опита да докара италиански акцент. — Защо избра това име?

— Това е стара италианска поговорка: „Il primo amore che non dimenticate mai“. — „Първата любов не се забравя.“

Гай направи крачка към нея.

— Значи си го кръстила на Франк.

— И на Франсис — отвърна тя, — и на храната, която готвя за всички вас. Готвенето за семейството ми и за всички вас винаги ще бъде най-специалното нещо за мен. Всъщност, да си признаем, то е едно и също нещо.

Джия й подаде бебето и ги прикани с жест да влязат.

— Хайде, заповядайте — каза Анджелина. — Чакат ви кафе, сода и сандвичи. После трябва да се задействам. Тази вечер ресторантът ще е пълен.

 

 

Първите три седмици представляваха само тежък труд и спънки, на които не биваше да обръщат внимание — от столовете до достатъчно бързото оправяне на масите, фурните, които загряваха и изстиваха, и всички останали безкрайни дребни неща, които трябва да се предвидят, просто за да се сервира хубава храна на трапезата. Анджелина разумно се бе опитала да поддържа семпло меню в началото, но двамата с Пепино бяха постоянно заети, докато не се научиха да действат като екип. Пепино имаше изключително изострено внимание и непогрешим инстинкт за същественото във всяка една от рецептите на Анджелина. Думите „преварен“ или „недопечен“ не съществуваха в неговия кулинарен речник.

Най-големият проблем, но и най-приятната им грижа, бе да насмогнат на наплива. Спечелиха си надеждна клиентела за нула време, а рекламата от уста на уста, която бе мила, дори ентусиазирана, бързо се разпространи. Рядко се случваше поне един посетител на някоя маса с нови клиенти да не спомене небрежно на Пеги или Лиса, че ги е пратил еди-кой си, или че се чувствали длъжни да наминат да видят „за какво е целият този шум“.

Джия с готовност и радост поемаше работата на домашния фронт, а Тина попълваше празнините, и не след дълго Анджелина и Франсис бяха постигнали стабилен баланс на семейния живот спрямо професионалния, който показваше голям потенциал за спокойно съществуване в обозримо бъдеще. Анджелина затваряше Il Primo Amore в неделя и в понеделник по обед, но онова, което печелеха от вечерите в делничните дни и особено в петък и събота, бе достатъчно, за да ги окуражи в началото. Дон Еди и Фил бяха редовни посетители, както и господин Купертино, а като инвеститори те всички разполагаха със специални сметки в заведението, които правеха поносимо храненето на ресторант почти всяка вечер.

Една неделя в средата на ноември Анджелина и Франсис се наслаждаваха на ленивата сутрин у дома, когато се обади господин Петибоун.

— Анджелина — каза той, — неприятно ми е да се натрапвам в почивния ти ден, но смяташ ли, че мога да намина за няколко минути по-късно тази сутрин? Трябва да се консултирам с теб за нещо. — Звучеше необичайно напрегнат.

— Разбира се, Дъглас. Какво има?

— Ще ти обясня, когато се видим. — Затвори, без да се сбогува.

Любопитството й определено се събуди.

Той пристигна задъхан около двадесет минути по-късно. Влезе, свали палтото си и официално поздрави Франсис. Бе облечен в дънки и стар моряшки пуловер с плетеници.

— Дъглас, не мисля, че съм те виждала някога да носиш дънки — отбеляза тя.

Той я погледна ужасно сериозно и каза:

— Това са дрехите, с които готвя.

Историята бе обяснена накратко. В общи линии Петибоун очакваше гадже в апартамента си тази вечер и не знаеше какво да приготви за вечеря.

— И така, ето какъв е проблемът ми. Мисля, че познавам тази личност много добре, и изглежда обича добрата храна и, честно казано, може малко да съм… преувеличил кулинарните си способности.

— Малко?

— Може би малко — напрегнато отговори той.

Единственият път, когато Анджелина си спомняше да е била толкова нервна заради някое ястие, бе първият път, когато бе готвила за Франк.

— Ще се кача да си взема книгата — каза тя и се втурна. — Чакай ме в кухнята. — Когато стигна горе, извика: — Как й е името?

Господин Петибоун не я бе чул добре и дойде в подножието на стълбите.

— Моля?

— Как се казва гаджето ти?

— О — срамежливо отвърна той, — Лесли.

Анджелина свари чай и след няколко минути на напрегната дискусия се разпростряха на голямата кухненска маса и се заеха да измислят стратегията му. Тя искаше да състави меню, което е технически постижимо, хармонично и балансирано, пълно с провокиращи вкусове, без да е твърде показно, а и такова, за което все още да има време да напазарува и сготви.

Веднага стана ясно, че той се ориентира в готварската книга. Водеше си бележки, задаваше интелигенти въпроси и дори даде няколко прозорливи предложения към някои от рецептите, които Анджелина си записа в полетата за по-късно.

Тя реши да започнат със супа от сладка царевица и суфле от раци. Кремообразната текстура на тази хранителна супа й придаваше богат, кадифен вкус в устата, а големите топчета рачешко месо в средата, топли и споени с малко майонеза и кориандър, веднага казваха на госта, че се радвате на компанията му.

Основното ястие щеше да бъде филе миньон в сос с „Гран Марние“, с картофено кестеново пюре и зелен фасул. Романтичните срещи са били предшествани от дръзки и все пак вдъхновени от класиката ястия като това от времето на Казанова. Тя посъветва Петибоун с абсолютна сериозност, че стековете трябва да са точно на ръба на средно изпичане и след това да се довършат с масло и да се оставят да се допекат още пет минути.

Десертът щеше да бъде деликатен крем карамел с вино „Сотерн“, кадифен, ароматен яйчен крем, който завършваше с божествен сладостен вкус на карамел. Господин Петибоун изглеждаше най-уверен в себе си по отношение на десертите, но се притесняваше за супата и соса за филето. Анджелина провери в килера и установи, че разполага със съставките за супата, затова решиха, че ще я приготвят заедно предварително, а тя ще му обясни на теория метода си за приготвяне на соса, преди той да си тръгне.

Анджелина бързо заключи, че ако господин Петибоун бе надценил кулинарните си умения, то не може да е било с много. Докато готвеха супата и репетираха соса „Гран Марние“, Анджелина виждаше, че той има вродено безпогрешно чувство за пропорция, температура и време, което изискваше изтънчената кухня. Когато задушаваше шалот, той изчакваше да стане съвсем прозрачен и мек, преди да го разбърка. Когато добавяше подправките, Анджелина видя, че неговото „малко количество“ е съвсем същото всеки път и се равняваше точно на две от неговите „щипки“.

— Ей, Дъглас, всъщност си доста добър — каза Анджелина с възхищение, докато сипваше последната си, съвършено премерена доза лют пипер в тенджерата на котлона.

— Имам прилични умения и обикновено бих казал, че се чувствам повече от удобно в кухнята. Но никога не съм виждал друг да съставя меню като теб, Анджелина. Начинът, по който твоите блюда се надграждат — толкова много съм научил от теб. На трапезата ти опитах вкусове, които стигат кулминацията си в десерта, но началото им е било поставено още в супата. Когато започнах да идвам тук, ми подейства като някакъв наркотик. А сосовете ти, боже мой, сосовете ти…

Петибоун продължи все така и към края на заниманието им й довери една тайна, която бе споделял с малко хора в живота си. Анджелина веднага измисли план, който скоро щеше да й позволи да я разкрие пред всичките им познати.

Когато приключиха разговора си, супата бе идеално приготвена, а Дъглас отново бе възвърнал старото си спокойствие и приветлива самоувереност.

— Този избор е истинско вдъхновение, Анджелина — каза той, като сгъна и прибра бележките й в джоба си. — Много ти благодаря. Ти ме спаси.

Тя го изпрати до вратата със супата, която бе надеждно прибрана в пластмасова кутия в пазарска торба в ръцете му.

— И да ми кажеш дали на Лесли й е харесало всичко.

— Обещавам.

— О, и гледай да започнеш крема веднага след като се прибереш, за да има време да изстине.

— Разбрано — каза той, отдалечавайки се по улицата.

Анджелина затвори вратата и се спря, забавлявайки се от представата благоприличния господин Петибоун да е влюбен.

Освен това трябваше да си признае, че той я накара отново да мисли за любов.