Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (14)

14. Фритата и висши финанси

Животът с бебето бе толкова забавен и толкова натоварен, че би й дошъл в повече, като се има предвид всичко, което бе преживяла, но вместо това, всеки изминал ден се чувстваше все по-изпълнена с енергия. Въпреки че се бе родил няколко седмици по-рано и при най-необичайни обстоятелства, Франсис бе обявен за съвършено здрав (и просто съвършен, поне що се отнасяше до майка му). Нужно му бе малко време, за да започне да спи през нощта, но Анджелина така или иначе не се нуждаеше от много сън, освен докато беше бременна.

Майчинството й подхождаше и тя скоро се върна в руслото на ежедневното си готвене. Най-силно я изненада как присъствието на бебе в къщата се отрази на бюджета на домакинството. Кърмеше го, така че изобщо не ставаше дума за адаптирано мляко, но пелените не бяха никак евтини, бебешкият шампоан, сапунът и лосионът, пудрата и мехлемите бяха скъпи, а дрешките и чорапките омаляваха с тревожна скорост. Настъпването на лятото изискваше изцяло нов мъничък гардероб.

Едно неочаквано предимство бе наличието на някого, на когото да говори по цял ден. Щом Анджелина заговореше на Франсис, главичката му винаги се обръщаше по посока на гласа й. Гледаше я съсредоточено с тези топли кафяви очи и тогава тя често се спираше, въздишаше и тръсваше глава, за да си събере мислите. Той бе най-добрият слушател, когото бе срещала, а имаше да му разказва толкова много неща.

Говореше на малкото момченце, докато го къпеше, докато го люлееше да заспи нощем, когато се събудеше сутрин или когато бяха заедно в кухнята — той в люлката си, а тя до старата печка. Разказваше му истории за баща му, за баба му и дядо му, говореше му за рецепти, докато готвеше, разправяше му приказки, които си измисляше на момента, и отделяше доста време да му напомня колко е сладък и безценен и как го обожава. Смяташе, че рискът самочувствието му да стане твърде голямо е малък, поне в продължение на още няколко месеца. Веднъж-дваж дори танцуваха на фона на Луис Прима преди лягане, когато ги споходеше подобно настроение.

Джия идваше почти всеки ден по обед, за да може младата майка да отиде да пазарува, и гушкането на бебето моментално се бе превърнало в любимото й развлечение. Анджелина се радваше, че всички можеха да прекарат заедно тези първи мигове през лятото. Можеха да седят отвън и да гледат съседите, да се разхождат с количката или да седят отзад на градинските столове и да гледат как слънцето залязва над сградите, без да се налага да се безпокоят твърде много за топлите дрехи. Докато Франсис стана на пет месеца, Анджелина бе свалила повечето от килограмите, натрупани през бременността, и се съгласи да отиде на екскурзия с Джони и Тина по брега до Бийч Хейвън, за да се попекат на слънце и да топнат мъничките крачета на момченцето в прибоя на Атлантика.

Мъжете с нетърпение се бяха върнали към режима си на хранене, макар че Джони не идваше така редовно като преди, след като Тина започна да експериментира над него по няколко вечери в седмицата в кухнята на родителите си (за момента с добри резултати). Първото общо ястие у Анджелина се състоеше от телешки медальони с ръчно приготвени равиоли, пълнени с орехи, в тиквен сос. Направи два пъти повече равиоли от обичайното, като правилно предположи, че мъжете ще умират от глад за нейната храна.

Подобно на малко дете Джери отваряше всички равиоли с върха на ножа си, после изгребваше плънката и я ядеше отделно, както хлапетата облизват крема от бисквитка „Орео“. Караше я да се усмихва, докато го гледа. Всеки от мъжете си имаше свои причудливости и странни навици — Петибоун се съсредоточаваше силно в чинията си, почти не продумваше, докато се хранеше, а разясняваше ястието, когато му се бе насладил напълно и почти бе приключил; дон Еди винаги си почиваше по средата на храненето „за да удължи удоволствието“; Фил ядеше бързо и винаги гледаше празната си чиния смутено, щом осъзнаеше, че всички останали все още се хранеха; Базил педантично си приготвяше съвършени хапки, като се стараеше да комбинира подходящите вкусове на всяка вилица храна; Гай ядеше точно докато засити глада си, после спираше с желязна дисциплина, докато Джони си обираше чинията до последната троха. Тази вечер планината равиоли изчезна до хапка, преди Анджелина да сервира канелоните, пълнени с рикота, и шоколадов чипс с кафето за десерт.

 

 

Един ден, скоро след повторното събиране на клуба, Анджелина се прибра от пазаруване в последния момент, грабна пощата от кутията и забеляза плик, пъхнат в процепа на вратата, с надпис „Община Филаделфия“. Пусна го в пазарската си чанта при останалите писма, докато я преместваше на хълбока си, и извади ключа за входната врата.

В бързината да освободи Джия от дежурството й с бебето, да разопакова покупките и да приготви ястието за вечерята на мъжете, Анджелина се сети да отвори плика едва когато вечерята вече бе започнала. Забеляза го отново, докато минаваше покрай масичката на телефона и го отвори, връщайки се в трапезарията. Изразеното й на глас учудване накара мъжете да спрат да се хранят и да се обърнат, за да видят какво има, докато четеше жълтото съобщение от „Отдел лицензи и инспекции“.

То представляваше заповед за прекратяване на дейността и фиш за глоба в размер на 500 долара. Никое от предварително отпечатаните квадратчета не бе отбелязано, но най-долу в полето за забележки бе надраскано: „Нелицензирано заведение за хранене“.

За човек, който никога не бе получавал дори глоба за паркиране, това я блъсна като юмрук в стомаха. Безмълвно връчи листа на Базил, който го прочете и предаде на останалите около масата.

Той увеси мрачно глава и промърмори:

— Бюрократични пречки. Трябваше да го предвидя. Вината е моя.

Анджелина вдигна поглед и се взря в лицето на всеки един, докато четяха документа. Трябваше да потисне сълзите, надигащи се в очите й. Животът й се бе променил толкова много и мисълта, че магията на малката й група няма да трае вечно, я тормозеше все повече с всеки изминал ден. Това уведомление бе още една непредвидена заплаха за емоционалните връзки, възникнали около масата й.

Всички мълчаха дълго, докато Джери не заговори:

— Ние не сме заведение за хранене, а семейство.

Анджелина се чувстваше безпомощна и притисната, знаейки, че някой непознат тайно я е шпионирал, може би дори е надничал през прозореца й или над задната ограда. Не само че я бяха наблюдавали, но и някой действително си бе направил труда и я бе наклеветил пред властите.

Мъжете довършиха вечерята в шокирано мълчание. След като си отидоха, Анджелина едва успя да разтреби и да сложи Франсис да спи, преди да си легне с непреодолимото чувство на горчиво поражение и да се опита да поспи.

Тази нощ, докато лежеше, не можа да не се поддаде на отчаяната мисъл, че всичко ще се срине. Защо, каквото и да правеше, нещо все я дебнеше, спотайваше се зад ъгъла, изчакваше най-щастливия й миг, а после я тласкаше в нежелана от нея посока в момент, когато изобщо не бе готова да поеме натам? Докато тихо се отпускаше в леглото, най-големият й страх се настани и сгуши до нея, като навитата на кълбо змия на съмнението — страхът, че е изразходвала и сетните си сили. Ами ако наистина ги бе изчерпила, погребвайки съпруга си, надмогвайки загубата на работата си, готвейки ежедневно за тези прекрасни, мили мъже, независимо колко й харесваше да го прави, и раждайки сина си? Една сълза се плъзна покрай ухото й и капна на възглавницата.

„Господи, колко ми липсва Франк!“ — помисли си тя. Той винаги, винаги я подкрепяше — както и тя него. А сега, когато й бе най-необходим, особено с бебето… майка й казваше: „Ако искаш да разсмееш господ, сподели му плановете си“. Единственото, което силно бе желала, бе да запази работата си поне до първия рожден ден на Франсис. Вместо това някаква ужасна общинска агенция затваряше „заведението“ й, както го наричаше дон Еди. Щеше да се наложи да си намери работа, нямаше друг избор. Трябваше да разчита на Джия или на някоя тийнейджърка в забавачница да се погрижи за бебето и да се надява на най-доброто. Късметът и попътният вятър явно не й бяха писани. Имаше чувството, че около глезените й се затяга примка и я завлича в плаващи пясъци.

Дочу Франсис да плаче в детската стая. Седна в леглото. Щеше да стане в тъмното, да прекоси коридора, да го вдигне и гушне. Щеше да го целуне и приспи отново, без да издава колко потисната и отчаяна се чувства. Докато минаваше по коридора, Анджелина се замисли за чудесата и щастливия край. „Такива неща не съществуват“ — каза си тя. „Божията десница не се спуска от небесата, за да те измъкне от огъня; тя просто те обръща в тигана, за да се изпържиш равномерно и от двете страни.“

 

 

Анджелина се изкачи с асансьора до единадесетия етаж в сградата с офиси, където се помещаваше отдел „Лицензи и инспекции“. Два дни след като бе получила призовката, й се бе обадила жена на име Харди, и й бе определила час, за да отиде „да обсъдят въпроса“. По телефона служителката й се бе сторила строга и коравосърдечна.

След по-нататъшен размисъл реши, че госпожица Харди явно не може да си позволи да я е грижа за проблемите на незначителните граждани, които минаваха през нея. Ако го допуснеше, как би преживяла дори един ден? Анджелина знаеше, че ще бъде просто поредната в дългата върволица хора без лица, които съзнателно, непреднамерено или от глупост са се сблъскали с общинската агенция, а това я депресира още повече, ако изобщо бе възможно.

През последните четири дни почти не бе мигнала. Вече бе изминала повече от година от смъртта на Франк, но през последните няколко нощи чувстваше липсата му повече, отколкото дори и в първите дни след раждането на бебето. Готвеше ястията за деня без ентусиазъм, машинално, и усещаше, че мъжете го знаят. Личеше си по чиниите им. На масата се държаха нетипично сериозно. Несъмнено се чувстваха също толкова безсилни, колкото и тя.

— Госпожо Д’Анджело?

Пълна жена с отекли глезени я повика по име, разсейвайки мъглата, която я обгърна, когато седна тихо във вмирисаната на дезинфектант и мухлясала хартия чакалня. Анджелина се изправи от студения метален стол. Съдрано място на евтината винилова седалка захвана полата й и изтегли възелче на сивия туид, при което тя се намръщи.

Анджелина последва жената, която се дотътри с усилие до ъгъла и зави по коридора между кабинките, докато не я остави пред входа на офиса на строга на вид жена, без бижута, която, според евтината табелка, завинтена накриво до касата на вратата, се казваше Корделия Харди.

Анджелина си пое дълбоко дъх и прекрачи прага. Госпожица Харди й посочи стол с помръдване на веждите си и тя седна. Беше си повтаряла аргументите отново и отново, докато лежеше будна в леглото, но всички й се струваха слаби, неубедителни и глупави сега в този тесен офис.

Госпожица Харди приключи с драскането на някакви бележки в една папка, после вещо взе друга от чекмеджето си и я отвори пред себе си.

Анджелина се наведе съвсем леко, за да може да надникне в документите.

— Госпожа… Д’Анджело, нали? — Служителката произнесе името слято.

— Името ми е Д’Анджело. — Анджелина веднага съжали, че я поправи, страхувайки се, че вече са започнали разговора накриво.

Настана неловка тишина, докато госпожица Харди преглеждаше фактите в папката. Вдигна поглед и протегна тънката си ръка.

— Донесохте ли чека?

Анджелина отвори чантата си и извади чек за 500 долара, който бе приготвила най-отгоре за този момент на разплащане. Подавайки го над бюрото, изпита унижение и мрачно чувство на отчаяние. Госпожица Харди го взе, без да й мигне окото. Очевидно бе свикнала хората да й подават разни неща.

Анджелина се покашля.

— Госпожице Харди, исках да ви попитам за онази част… онова, което е написано тук, „прекратяване на дейността“.

Жената вдигна очи и хвана леко чека от двата края, сякаш бе нещо, което се готвеше да изяде. Изглежда се наслаждаваше на момента, от което косъмчетата по тила на Анджелина настръхнаха.

— Нали знаете, че не бива да използвате къщата си като закусвалня, мила?

Анджелина сведе очи. Помисли си за мъжете, нейните самотни мъже. Те я поддържаха в много отношения, освен финансово. Всеки един си бе заслужил място край масата. Ценяха компанията си. Споделяха проблемите и историите си, ежедневието си, почивните дни. Вместо ден след ден да вечерят сами, лишени от удоволствието да споделят чудесни ястия в чудесна компания, те бяха измамили самотата и, напук на всичко, се бяха превърнали в семейство, което трябваше да бъде защитено…

Анджелина чу лек звук от разкъсването на нещо, тих като шепот.

Госпожица Харди нежно бе скъсала чека й наполовина. Разкъса го отново на четвъртинки, после побутна парченцата по бюрото към нея.

— Някой се намеси във ваша защита. Отменям глобата и ще считаме въпросът за приключен. Можете да си вървите.

Анджелина искаше да си тръгне, но не можеше да помръдне. Взираше се в останките от чека. Служителката я погледна мило, затвори папката и я остави настрана.

— Кой? — попита Анджелина най-сетне.

— Сестра Бартоломю.

Младата жена прерови озадаченото си съзнание за подобно име, но не откри нищо.

Госпожица Харди й помогна.

— От дома „Свято сърце“. Тя ми беше учителка в седми и осми клас. Обади ми се.

„Небесният хотел“. Така го бе нарекъл Джони пред баба си, а старата госпожа Капучио отново се бе заела да докаже, че нищо не й убягва, и въпреки че бе немощна, при необходимост все още намираше сили. Тя и някогашната Маги О’Хийли я бяха спасили.

— Не мога да откажа на сестра Бартоломю — обясни госпожица Харди. — Съмнявам се някой някога да го е правил. А и имам по-приятни занимания от това да „притеснявам приятни дами, които просто се опитват да свържат двата края“.

Анджелина събра късчетата хартия в чантата си, а служителката се изправи, за да я изпрати до вратата.

— Знаете ли, мила — каза тя, — ще ми се да можех да ви обещая, че този проблем няма да възникне отново, но не мога. Може би трябва да си помислите дали да не си намерите нормална работа.

— Ще… ще си помисля — отвърна Анджелина, приемайки неохотно, че късметът й може да е временен. — Много ви благодаря — продължи, ръкувайки се с госпожица Харди.

Напусна сградата и излезе на улицата. Денят й се струваше по-слънчев, отколкото на идване. Бе влязла тук, подготвена за най-лошото, а сега излизаше с възродена вяра, че хубавите неща се случват и в най-неочаквани моменти.

Поне едно знаеше със сигурност — няколко много заслужили възрастни дами щяха да получат страхотен пай.

 

 

Една слънчева августовска сряда Анджелина сервираше закуска в пълната къща. Присъстваха всички — господин Купертино, Джони, Джери, дон Еди, Фил, Гай и господин Петибоун. Що се касаеше до тях, буреносните облаци чудодейно се бяха разсеяли, така неочаквано, както се бяха събрали, и за голямо нейно облекчение останаха само ясни небеса, гофрети с боровинки и слънчева светлина.

Анджелина бе сервирала четири блюда прекрасна фритата, нарязана на триъгълници. Беше ги покрила последователно с карамелизиран шалот и рикота; чери домати, пресен босилек и моцарела; бекон, чедър и броколи; печен чесън и настъргано сирене „Пармиджано Реджано“. Беше сложила на масата метална тавичка с пържени картофи, а в средата — кошница прясно опечени сладки хлебчета. На всеки бе сервирана първата порция и се очакваше да си вземат допълнително, а Франсис бе нахранен и уютно настанен в люлката.

— Заповядайте, горещо кафе — каза тя.

Напълни чашите им една по една. Остави каната и свали престилката, след това дръпна стола на Франк начело на масата и зае мястото му.

Това привлече вниманието на всички. Дори и на Коледа, доколкото си спомняха, Анджелина не бе сядала на трапезата с тях, камо ли на този стол. Той се бе превърнал в паметник, в светиня, с която се гордееха и почитаха. Звуците от яденето, пиенето и ромонът на непринудения разговор секнаха. Анджелина опря лакти на масата, за да въведе ред в събранието.

— Изведнъж стана много тихо — отбеляза с усмивка младата жена.

Никой не продумваше.

Анджелина вдигна очи към тавана, пое си дъх бързо и рязко и се окопити.

— Исках да поговоря с всички ви, след като сме се събрали. Исках да си поприказваме за бъдещето.

— Какво за него? — попита Джери.

Тя го погледна с благодарност, само задето бе нарушил всеобщото мълчание.

— Първо, смятам, че ви е известно как онази разправия с общината ме изплаши почти до смърт. И, честно казано, мислех за бъдещето откакто се роди бебето. Донякъде нямате избор, нали? Не се налага да се грижа само за себе си и къщата. Сега тук има дете и трябва да бъда отговорна и да се замисля за онова, което предстои.

Базил кимна, а Петибоун отпи внимателно от кафето.

— Заговорехме ли за бебе, с Франк винаги обсъждахме кое е най-добро за него — да го изпратим в добро училище и летен лагер, а един ден и в добър колеж. Та, искам да кажа, мисля, че не мога да продължавам да работя по този начин.

Поколеба се. Стаята бе потънала в тишина и застинала, сякаш я чакаха да продължи.

— Имам предложение за вас. Бизнес оферта.

Всички погледи вече бяха приковани в нея.

— Какво е то? — попита господин Петибоун.

— Ресторант. Искам да отворя ресторант и ви питам дали желаете да инвестирате в него. В мен.

Стаята отново потъна в мълчание, докато мъжете осъзнаят какво ги пита.

— Хм — каза Базил. — Това е голяма стъпка, Анджелина.

— Зная.

— За какво заведение си мислиш? — попита Гай.

Анджелина се оживи само от факта, че говори за възможността.

— Малък семеен ресторант с около четиридесет места. Вече избрах мястото — „При Сколари“ на Десета улица. Затворен е от шест месеца. Ходих да го видя и всички уреди още си стоят в кухнята. Нужни са само маси и столове, и една боя. Мога да го отворя до два-три месеца.

— Някога преди ръководила ли си бизнес, Анджелина? — скептично попита дон Еди.

— Всичко съм изчислила. Зная стойността на храната, наема, какви цени да определя, колко места са необходими, за да се запълват всяка седмица. А и вижте, това тук си е бизнес. Да приготвям храна за вас е като бизнес. Истината е, че ако майка ми и баща ми бяха живи, щях да водя този разговор с тях. Вместо това го водя с вас. Е, какво ще кажете?

Беше изненадана, че толкова бързо й свършиха аргументите. Паузата, която последва, бе твърде дълга, за да е комфортна за когото и да било.

Базил леко се покашля.

— Всъщност никой не би трябвало да обмисля каквото и да е, преди да сме видели мястото.

— Човек трябва да прецени състоянието на имота, преди да предприеме нещо — съгласи се Джери.

Анджелина имаше чувството, че сякаш провеждат частно обсъждане помежду си, от което някак си е изолирана.

Дон Еди поклати глава.

— Не зная. Ресторантьорството е трудна работа…

Анджелина не можеше да определи накъде върви разговорът. В момента като че ли не смееше да погледне директно никого от тях, затова сведе очи. Може би трябваше да го обсъдят помежду си, докато не присъства в стаята, помисли си тя.

Понечи да побутне стола на Франк и да стане от масата.

— Аз ще участвам.

Това бе непознат звук.

— Какво? — попита тя, вдигайки поглед.

Беше Фил.

Големият Фил остави салфетката си прилежно на масата до чинията си. Бутна стола си назад, изправи се с целия си внушителен ръст и изчака, докато събере вниманието на всички в стаята, дори и на бебето.

— Казах, че ще участвам. Имам девет хиляди, скътани за черни дни, и ще ги вложа. — Погледна към Анджелина. — Госпожо Д’Анджело, хранил съм се във всяка закусвалня и всеки ресторант в този район на града, докато возя чичо си, и никога не съм опитвал такава хубава храна, каквато готвите вие. Никога. И никога не ми е била сервирана от такава дама. За мен беше чест да седя на трапезата ви и ви благодаря за възможността. Ще участвам.

Фил седна и Анджелина се усмихна в почуда. После хвърли поглед с надежда към чичо му. Не се наложи да чака дълго.

— Хей, не съм казал, че няма да се включа — заяви Еди, сякаш бе дълбоко наранен от самата мисъл. — Ял съм „При Сколари“, не можеше да ти стъпи на малкия пръст, дори и в най-добрите си дни.

— Честно казано, Анджелина — обади се Базил, — откакто се пенсионирах си търся добра възможност да инвестирам.

Джери се засмя с глас.

— Хей, всички трябва да се хранят.

Господин Петибоун вдигна чашата си.

— Този град никога не е виждал такава изискана кухня, каквато ще предложи ресторантът на Анджелина.

Джони се обърна към нея. Изглеждаше притеснен.

— Трябва да говоря с Тина. Искам да помогна, само че пестя за сватбата и…

— Джони — прекъсна го тя, — искам само вашата сватба да бъде първото голямо събитие в ресторанта. Ще ви приготвя угощение, което не можете да си представите, с голяма отстъпка за семейството.

Джони се ухили.

— Считай, че е резервирано.

— Значи всичко е уредено. — Дон Еди стана и с гордост потупа Фил по рамото. — Хайде, Фили. Трябва да се видим с един човек за разрешителното за продажба на алкохол.

Тогава всички се изправиха.

— Трябва да отидем да разгледаме мястото — каза Базил. — Кой може да дойде сега?

— Аз — отвърна Джери.

Петибоун погледна часовника си.

— Мога да се отбия след работа.

Анджелина се оттласна от стола на Франк и след като заобиколи масата, целуна всички. Последно спря пред Фил, изви глава назад, надигна се и обхвана лицето му с две ръце.

— Боже, за човек, който не говори много…

Той се наведе и тя го дари с целувка по челото, която той срамежливо прие, преди послушно да помогне на дон Еди да си облече палтото.

Анджелина взе Франсис и нещата му и заедно с Базил и Джери отидоха да огледат сградата и да се разходят около новото място. Когато се прибра вкъщи, Гай седеше на стъпалата пред входа.

— Здравей — поздрави я той.

Анджелина седна до него със спящия Франсис на ръце.

— Здравей, много се радвам, че си тук. Всъщност щях да намина да те видя, веднага щом малкият се събуди.

— Как мина? — попита Гай.

Личеше си, че съзнанието му е натоварено, въпреки че за него това не беше необичайно състояние.

— Страхотно, наистина. И двамата харесаха мястото, а на Джери му хрумнаха някои идеи за подобрения, които да му придадат характер. Господин Купертино ще започне да преглежда документите още утре.

— Радвам се. Виж, съжалявам, че тази сутрин бях толкова мълчалив.

— Няма нищо. Не очаквах да си в състояние да инвестираш някаква сума. Зная, че в момента си безработен. Но исках да присъстваш.

Гай се облегна назад и се подпря на лакти върху стълбите.

— Разполагам с малко спестявания, от които живея, откакто напуснах семинарията. Правех сериозни опити да пиша.

— Това е хубаво. Какво пишеш?

— Роман.

— Как върви?

— Не толкова успешно, колкото ми се иска. Мисля, че имам някои добри герои, но май нямат никакво развитие. Обаче много говорят.

Анджелина се замисли по въпроса и отговорът й се стори очевиден.

— Трябва да поставиш някого в опасност — предложи тя.

— Моля?

— Ами, може просто да си седят и приказват, защото никой не поема достатъчно рискове, та да загази. Обикновено тъкмо тогава става интересно.

Той си седеше и разсъждаваше, а тя си представи как мислено прехвърля героите един по един, увиснали на нокти от ръба на някаква скала или хванати в капан в ледена клисура след падането на лавина.

— Може да си права — каза той с усмивка.

Тя изпита мимолетно чувство на тържество, задето е предизвикала тази негова усмивка, а после реши да прояви смелост и да зададе въпроса, който витаеше около тях при разговорите им напоследък.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Давай — каза Гай.

— В деня, когато се роди Франсис, когато си мислех, че не диша, защо не пожела да го кръстиш? Трябва да знаеш как да го направиш.

Той кимна.

— Зная. Но не исках да приема мисълта, че няма да оцелее. Предполагам, че тогава вярвах, че двамата с теб ще измислим нещо.

— Ние двамата?

— Да.

— Виж — каза Анджелина. — Ти наистина ни помогна, на мен и Франсис. Тоест помогна на мен.

— Това вероятно бе най-хубавият ден в живота ми. Най-хубавото нещо, което някога съм правил. Бих го сторил отново без миг колебание.

Анджелина виждаше накъде вървят мислите му. Изглежда му бе трудно да изрече онова, което действително искаше, затова тя се засмя и каза:

— Да, но по-добре недей, поне не скоро, става ли?

Гай се усмихна печално.

Тя почака, но изглежда той възнамеряваше да остави моментът да отмине.

— Гай, никога няма да мога да ти се отблагодаря за онзи ден, но искам да знаеш, че при всякакви обстоятелства, винаги ще те подкрепям.

Той срещна погледа й и този път не се смути.

— За мен това е най-важното нещо на света — каза той.

Тя го целуна по бузата и усети топлия му дъх до ухото си, преди бавно да се отдръпне. Прегърна го с една ръка, а с другата държеше кротко спящото бебе.

После влезе в къщата.

Гай стана и прекоси улицата. Умът му гъмжеше от неспокойни мисли за неизвестното бъдеще и пропуснатите възможности, които така и не успяваше да пропъди.