Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (11)

11. В пая е истината

От детството си Анджелина помнеше едно много странно усещане. Всяко лято майка й и баща й я водеха на крайбрежието в малко бунгало край океана. То беше собственост на една възрастна стара мома, леля на баща й, която го отдаваше под наем за седмица на туристи, но и съвестно оставяше време за ваканции на членове на семейството. Две седмици се печаха и плискаха в прибоя, ядяха раци, пържен лефер и дъвчащи бонбони, и Анджелина се прибираше у дома черна като циганче. Тогава сдържаше дъха си — в мига, в който баща й завърташе ключа на входната врата.

След двуседмично отсъствие винаги имаше чувството, че отново вижда собствената си къща за пръв път. Беше вълнуващо. Докато родителите й внасяха багажа, тя тичаше от стая в стая и отбелязваше всичко — картините по стените, на които никога не обръщаше внимание, свежия аромат на килима, който майка й бе почистила с прахосмукачка, преди да заминат, огромните размери на вярната им стара кухненска печка, докато най-накрая се качваше на горния етаж и преоткриваше собствената си стая, хвърляше се на леглото и прегръщаше стария плюшен лъв, с когото спеше. В действителност нищо не се бе променило, но в онези безценни няколко мига познатият й свят от ежедневието изглеждаше съвсем нов и различен.

Бе престанала да изпитва това усещане, когато навърши тринадесет, а скоро след това пралеля й почина и къщата бе изгубена за семейството, но сега изпитваше същото и то толкова силно, че почти не можеше да говори. Всичко бе същото и все пак се бе променило.

Повика Джия, която обхвана лицето си с ръце, щом чу новината. Прегърна Анджелина така бързо и силно, че за малко и двете да паднат на дивана. Поплакаха си съвсем за кратко и Джия изрече набързо благодарствена молитва, а Анджелина и доктор Витале се прекръстиха, свели глави.

— На кого да кажа? — попита възрастната жена изведнъж. — Трябва да съобщя на Тина. И да се обадя на Джоуи и Мария.

Анджелина се усмихна в съгласие и кимна, но все още изглеждаше бледа и отмаляла.

— Разбира се, мамо, моля те, кажи на всички, но мисля, че е най-добре да ида да си полегна за известно време.

Джия й помогна да стане и я наметна с одеялото.

— Хайде, скъпа, ще те кача горе. Ще се погрижа за всичко, не се тревожи.

Доктор Витале се изправи.

— Доктор Ал, ще останете ли да хапнете? — попита Джия.

— Не, благодаря. Трябва да се прибирам у дома при съпругата си. Нали ще доведеш Анджелина на преглед вдругиден?

— Ще дойде — обеща тя.

— Благодаря ви, че дойдохте, докторе — добави Анджелина, все още смутена и залитаща.

Лекарят си сложи шапката и взе чантата си.

— Не се притеснявай, всичко изглежда наред. Почини си. Лека нощ.

Повдигна леко шапката си и излезе, а Джия енергично съпроводи младата жена нагоре по стълбите.

 

 

Анджелина спеше в леглото си, все още облечена под тежката завика. Беше тъмно, но в стаята се процеждаше лунна светлина. Очите й се отвориха, когато дочу силен смях от долния етаж, последван от аплодисменти. Явно се вихреше голямо празненство. Не бе сигурна колко дълго е спала. Взе плетеното одеяло, метнато върху облегалката на стола пред тоалетката, загърна се и тръгна надолу боса.

Когато стигна до най-долното стъпало от трапезарията долетя нов смях. Джери трябва да бе казал нещо смешно с привичната си точна преценка на момента.

След като зави зад ъгъла, видя някой да седи начело на масата с гръб към нея. Това не се бе случвало преди. Докато се приближаваше, той се обърна и се усмихна.

Беше Франк, с риза и вратовръзка, и голямо парче торта пред себе си. Никой друг около масата не я погледна, когато влезе, просто продължиха да си бъбрят приятелски помежду си.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Франк се засмя и килна глава настрани, както правеше, когато се канеше да я закачи. Винаги можеше да го предугади.

— Как е възможно да не си знаела, че ще имаш бебе? — Тонът му бе нежно присмехулен, а лицето му излъчваше любов, но също и загриженост.

За Анджелина това бе като да разговаря със съкровена част от себе си.

— Не си забелязала всички промени в твоя… нали се сещаш — каза Франк.

— Моят какво? Нямаш представа за какво говориш. Скъсах си задника от работа, не се хранех редовно, а и освен това, в случай, че не си забелязал, напоследък спя сама. Така че го отдадох на липсата на…

— Липсата на какво?

Харесваше блясъка в очите му, въпреки всичко. Вдигна очи към тавана, а после ги присви към него и каза:

— Бях… заета.

Франк знаеше кога да изостави една тема.

— Беше толкова заета да готвиш за другите, но сега не бива да забравяш да се храниш. Ядеш за двама, нали знаеш?

Той стана и тръгна към кухнята. Последва го и изчака, докато издърпа стола си и й направи знак да седне.

— Седни. Ще ти приготвя нещо за ядене. Трябва да хапнеш.

Очите на Анджелина се отвориха с потрепване — отново беше в леглото си.

— Здравей. — Джери бе издърпал един стол до леглото и светнал малка лампичка в другия край на стаята. — Трябва да хапнеш — повтори той.

— Какво каза? — Тя се размърда под завивките, после се изправи и облегна възглавниците.

— Донесох ти нещо за ядене.

Джери стана и се върна с поднос. Върху него имаше купичка супа, чиния със солени бисквитки и чаша джинджифилова бира. Една от възглавниците падна на пода. Джери остави подноса на нощното шкафче.

— Аз ще я вдигна. Опитай това.

— Какво е?

— Нищо особено. Пилешки бульон, малко пипер и кускус. Правех го за малкия си брат, когато беше болен и не ходеше на училище.

— Не знаех, че имаш брат — отбеляза Анджелина, намествайки се удобно.

— Да, имах. Като малък се разболя от множествена склероза. Почина на тринадесет години.

— О, боже. Не знаех. Много съжалявам.

— Благодаря. Беше чудесно хлапе. Да можеше да го видиш как играе бейзбол, преди да се разболее! Беше страхотен! — Джери отново седна на стола до леглото.

— Как се казваше? — Анджелина духна бульона в лъжицата си.

— Кевин. Как е супата?

— Гореща. Идеална — изрече с благодарност.

— Трябваше да й сложа малко кубче лед, за да се охлади. Всички, освен Джия си отидоха, но ти изпращат поздравления. Как се чувстваш?

— Добре съм. Изненадана съм.

— И още как. Добре дошла в клуба. Започваме да шием ризки.

Анджелина се отпусна и стопли, докато горещата течност се спускаше в гърлото й и затопляше тялото й. Усещаше, че постепенно я обзема някакво чувство, отначало познато и сгряващо, сякаш се сгушва в удобен стар пуловер, но и някак обезпокоително. Беше странно и интимно да осъзнае, че в спалнята й има мъж.

Поизправи се в леглото.

— Благодаря ти, Джери.

Той също се поизправи в стола си.

— Хапни си. Ще сляза долу. Джия ще се качи, тя ще остане да спи тук. Ще се повъртя малко, за да помогна с разтребването. Извикай, ако имаш нужда от нещо.

Стана и тръгна към вратата.

— Благодаря ти още веднъж — каза тя.

— Няма защо. Весела Коледа, Анджелина.

 

 

Гай седеше сам в трапезарията, когато Джери слезе. Джия бе сервирала три чаши за кафе, три малки кристални чашки и бутилка мастика.

— Мислех, че си си тръгнал — отбеляза Джери, заемайки обичайното си място край масата.

— Джия ме покани да остана на питие — обясни Гай, докато наливаше по малко от аперитива за двамата. — Наздраве.

Чукнаха чашите си и отпиха.

— Наздраве — каза Джери.

— Как е тя? — попита Гай.

— Добре — отвърна му той с усмивка.

— Имах предвид как се чувства? Попита ли я?

— Разбира се, че я попитах. Нищо й няма.

— Ще се отбия на сутринта — каза Гай почти на себе си. — Сигурен съм, че ще й е нужно да поговори с някого.

Челюстите на Джери се стегнаха в неразгадаема гримаса.

— Убеден съм, че утре кухнята ще е затворена.

Гай срещна погледа му решително.

— Какво имаш предвид?

— Просто казвам, че тя е добре, това е. Не мисля, че са нужни ранни визити сутринта.

— Ей, желая й само най-доброто — обясни Гай.

— Аз също.

— Кафето е готово — обяви Джия. Стоеше на прага, обрамчена в светлина, с кана прясно кафе, и изгледа и двамата съсредоточено, преди бавно да отиде до масата и да започне да налива чашите.

Настани се на един стол срещу мъжете. Гай й подаде чашката с мастика, а Джери добави захар в кафето си, което им позволи да се занимаят с нещо друго, освен себе си. Джия леко подуха кафето си и изчака, докато й отдадат цялото си внимание.

— Израснах край двамата си братя и всичките им приятели — започна тя, — така че нека ви кажа, че мога да разпозная признаците, ясно ли е?

Двамата замръзнаха — леко виновни, и двамата малко понамусени — и заслушаха.

— Познавам Анджелина — продължи тя. — И ако някой може да се справи с подобно изпитание, това е тя. Но тялото преживява шок в много отношения. Моята и вашата работа е да се уверим, че тя разбира, че не е сама. Но в момента се нуждае от приятели, а не от гаджета. Capisci?

— Просто искаме да помогнем — отвърна Гай.

— Всички това искаме. Няма от какво да се притесняваш, Джия — каза Джери.

— Не се притеснявам — отговори тя. — Но смятам да си лягам.

Разтребиха чашите и тя ги изпрати до вратата. Прегърна и двамата, пожела им за последен път: „Buon Natale“ и заключи за през нощта. Докато дърпаше предните завеси, видя как Гай и Джери разговаряха за минута, после се ръкуваха под уличната лампа, преди да се отправят в противоположни посоки.

Бяха достатъчно млади, за да й бъдат синове, но съзнаваше, че си има работа с двама зрели мъже с преживявания, за които не знаеше нищо. Нямаше как да разбере дали ръкостискането им бе знак за примирие или казваше: „Нека по-добрият спечели“. Обаче чувстваше, че ги познава достатъчно добре, за да прецени, че са джентълмени, и най-вече се надяваше, че дълбоко в себе си се бяха съгласили да се отнасят към ситуацията и Анджелина по начин, който стоеше над всичко — с уважение.

 

 

Минаха седмици, преди Анджелина да се приспособи към новото в своя свят. Закуските и вечерите продължиха точно по график, въпреки че станаха по-обикновени, не така авантюристични и по-питателни — а и получаваше много повече помощ в кухнята. Нейните храненици джентълмени, винаги почтителни и учтиви, изведнъж бяха станали силно загрижени. Джия буквално щеше да се пръсне от гордост и нетърпение — между бременността на Анджелина и предстоящия брак на Тина тя бе в стихията си, готова да раздава съвети и помощ при най-малкия повод. Тина, която явно бе решила да смае своя годеник в кухнята, отчаяно искаше да научи тайните на доматения сос на Анджелина.

Избраха един неделен следобед наскоро след Нова година и Анджелина извади старата месомелачка с приставката за пълнене на наденички на майка си. Джия бе изразила желание да отиде до месарницата и донесе хубави свински черва, няколко килограма шарено свинско от бут и плешка, блестящи с чиста бяла мазнина, и двукилограмова говежда плешка. Не всеки ден вадеха мелачката за пресни домашни наденици и кюфтета, както не се случваше често Джия и Анджелина да се съберат, за да предадат майчината рецепта на следващото поколение.

 

 

Джия търпеливо инструктира Тина за правилните техники на изплакване и приготвяне на червата, после ги остави настрана, докато Анджелина й показваше как да направи соса — да започне с бял лук и ситно накълцана целина, свеж магданоз и тъмночервени, сладки чушки за пържене; да добави обилно количество чесън (ситно накълцан); да подправи с морска сол, счукан червен пипер и прясно млян черен пипер; да ги задуши на умерен огън в хубав зехтин; щедро да поръси сушени билки от градината (шепа риган, розмарин и босилек); след това да сложи голяма лъжица доматено пюре; да поври още малко, докато всички съставки напълно се хомогенизират; да изсипе големи кутии сурово консервирани намачкани домати и чаша червено вино (за предпочитане „Санджовезе“ или „Бароло“); отново да подправи с пресни билки; да усили огъня докато заври силно, после да намали и да се оттегли.

— Това ли е всичко? — попита Тина с приглушен тон, когато свършиха.

— Да. Прави го по същия начин може би… десет години — каза Джия.

— По-късно, когато усвоиш рецептата, може да я промениш и да я направиш своя собствена — добави Анджелина.

Джия и Тина смляха свинското за надениците, а после Анджелина й даде указания за реда и пропорциите на подправките. Студеното време се бе отразило на артрита в кокалчетата на старата жена, така че двете по-млади започнаха да пълнят надениците и да ги прищипват на равни разстояния. Бяха стигнали до средата на второто черво, когато Анджелина неочаквано позеленя като полуузрял банан.

— Ъх-ох — каза тя и изтича от стаята, притиснала устата си с кърпа.

Тина и Джия чуха трясването на вратата на банята, после звуците от повръщането на обяда й. Минути по-късно, бледа, изтощена и отпаднала, тя се върна полека в кухнята, подсушавайки ръцете си.

Плачеше.

— Не мога да се справя.

Джия я хвана за раменете, докато Тина припряно изми ръцете си в мивката зад тях.

— Не се тревожи, скъпа — успокои я възрастната жена. — Всичко ще бъде наред.

Анджелина се обърна с лице към нея, а очите й бяха изпълнени с отчаяние и сълзи.

— Ами ако не мога, Джия? Бебето… Как ще се справя без Франк? — Задави се при изричането на името му.

Изхълца силно и сърцераздирателно и се свлече на един стол. Тина й подаде няколко салфетки и я прегърна откъм гърба. Останаха заедно, докато Джия наля студена вода от чешмата в една чаша, добави щипка сол и малко лимонов сок, после я отнесе до масата и накара младата жена да отпие бавно.

Изчака търпеливо, докато се съвземе и добие малко по-здрав вид. След това се наведе и тихо каза:

— Можеш да се справиш. Всички ние сме до теб, за да ти помагаме с каквото е необходимо. Всички. Знаеш го, нали?

— Да, зная го. — Анджелина я потупа по рамото.

Гласът на възрастната жена стана още по-сериозен, когато продължи:

— Има и още едно нещо, което не бива да забравяш.

— Какво? — попита снаха й и си издуха носа.

— Горките мъже. Никой от тях си няма жена. Ако спреш да им готвиш, ще гладуват до смърт и ще умрат.

Тогава Анджелина се разсмя, същото направи и Тина.

Джия се усмихна с мълчаливо удовлетворение. Криеше още няколко изненади в ръкава си. Никой не подозираше, но можеше да бъде много забавна, стига да пожелае.

 

 

На Базил му стана навик да се отбива у Анджелина веднъж-дваж седмично в ранния следобед с някое лакомство, което споделяха. Седяха и си говореха известно време, обикновено за някоя плоча, която бе слушал, или картина, която бе видял, или последната книга, която четеше. Тя започна мислено да го нарича „Гласът за култура на господин Купертино“ и очакваше с нетърпение компанията му дори повече, отколкото сладкишите, които носеше. Появи се на вратата в един вторник по палто и шапка от туид, стиснал кафяв плик. Повдигна шапка за поздрав и тя го пусна в кухнята.

— Какво сте донесли? — попита, широко усмихната.

— Маслен брикъл — гордо отвърна той, докато вадеше изненадата от торбата. — Любимият ми вид сладолед.

— О, обичам го. Не съм го опитвала от цяла вечност… добър избор.

— Харесва ми името. „Маслен“, разбира се, с което не може да сбъркаш, и „брикъл“… каквото и да значи. Какво е „брикъл“, всъщност?

— Никой не знае — каза Анджелина. — Ще донеса купички.

Извади две големи лъжици, лъжица за загребване на топки и чинии, и се заеха с кутията, докато Базил въвеждаше темата на деня.

— Току-що дочетох „Сирано дьо Бержерак“. О, боже каква история! И какъв край! Знаете ли го?

— Онзи с големия нос ли? Разбира се.

— Да, онзи с големия нос. И въпреки че е влюбен в красива жена, Роксан, любовта на живота му, не може да се осмели да я заговори или да се доближи до нея, защото чувства бремето на носа си. Тоест чувства, че тя ще го отхвърли заради вида му. Или още по-зле за него, няма да го приеме на сериозно.

— Значи му липсва увереност, защото се срамува от вида си?

— Не. Ни най-малко. Тъкмо обратното. Оказва се, че е най-самоувереният мъж на земята. Бие се с меч, разбира от кулинария…

— Наистина ли? — попита тя.

— Да. Най-добрият му приятел е пекар.

— Значи няма начин да сбърка — вметна тя.

— А Сирано е страхотен писател. Казвам ви, поезията просто струи от него. И тъй като не иска Роксан да е сама, пише най-хубавите писма, с които най-добрият му приятел, младият и красив Кристиан, да я ухажва. И как я ухажва само!

— Тя се омъжва за Кристиан? — попита тя.

— Не — отговори Базил. — Кристиан го убиват във войната. А Роксан решава да го оплаква двадесет години, докато накрая открива, че Сирано е бил онзи, който я е обичал през цялото време, и че тя също го обича. Но е твърде късно, разбира се, защото той умира.

— О, не. Тъжно е.

— Точно така е. Момичето е имало тази страхотна любов точно под носа си, можело е да посегне и да я сграбчи по всяко време. Но е предпочело да не я забележи. И така е направило избора си. Много завладяваща история.

Гребяха сладоледа мълчаливо.

— Е, как понасяте бременността? — попита Базил.

— Чудесно — отвърна тя, но той виждаше, че все още мисли за Сирано.

— Озовали сте се в много необичано положение, нали?

— И представа си нямате — каза тя.

— Тежко е да сте сама.

— Не съм сама — възрази Анджелина и докосна опакото на ръката му.

— Знаете какво имам предвид. Не познавах съпруга ви, но всички ме уверяват, че бил прекрасен човек.

— Такъв беше.

— Просто казвам, че когато това прелестно бебе се роди и се поуспокоите, може би ще си позволите да започнете отново да мислите за този аспект от живота си.

— Кой аспект? — попита предпазливо тя.

— Просто ми хрумна въпросът дали допускате възможността да имате ухажори.

Анджелина се облегна на стола и скръсти ръце. Не й се говореше за това, едва бе свикнала с мисълта, че е бременна. Но когато видя колко искрен е Базил, осъзна, че го е предложил само от загриженост. Разговаряше с нея така, както би го сторил баща й, ако бе все още жив, и беше достатъчно интелигентна, за да го оцени. Отново хвана лъжицата си.

— Възможно е да имате ухажори. Може би вече имате — настояваше Базил.

— Не мисля. — Тя се разсмя и потупа корема си.

— Казвам само, че не всеки мъж в живота ви е стар като мен и Еди, или хлапе като Джони.

В съзнанието й проблесна мисълта за Гай, когото смяташе, че Базил има предвид най-вече, и тогава, странно, си представи как Гай тича наоколо, навежда се и се опитва да вдигне всичките си дрехи от улицата, което беше доста мила гледка. После решително пропъди представата от съзнанието си с голяма лъжица сладолед, смразяваща мозъка.

— Господин Купертино, оценявам загрижеността, но, повярвайте ми, тъкмо сега това е последното, за което мога да мисля.

— В момента, да. Вижте, казвам само, че понякога най-хубавите неща в живота са точно под носа ни, стига само да допуснем възможността.

— Може би — каза тя, — някой ден.

— Този някой ден никога не идва. Роксан и Сирано. Не забравяйте.

— Може би тези неща се подреждат от само себе си.

Базил се усмихна и мъдро поклати глава.

— Анджелина, очаквате ли идеалният мъж просто да се появи и да почука на вратата ви някой ден?

Тя лапна голяма лъжица сладолед и се засмя.

— Вие го направихте.

 

 

На следващия ден Анджелина наглеждаше тенджера с доматен сос на печката. Смяташе да приготви телешко „Пармиджиана“ за вечеря, придружено от паста, пресен хляб и салата. Остави соса да къкри и отиде да се погрижи за последните детайли на пая, който правеше. По-рано бе приготвила vol-au-vent — на френски думата означаваше „издухан от вятъра“ — сладкиш, който бе лек и пухкав като летен бриз, и който бе пригодила за сервиране като въздушен, нежно хрупкав пай с коричка.

Кората бе изстинала и образувала запечена червеникавокафява корона около ръбовете на тавичката. Взе купа с млечно яйчен крем англез от хладилника и започна да го прехвърля в шприц, който приличаше на голяма пластмасова спринцовка. С негова помощ инжектира обилни количества лъскав крем във вътрешността на пая, без да нарушава идеалната златиста коричка отгоре. След като приключи, загря шоколада и сметаната на котлона, за да направи ганаш, който щеше да използва като глазура на сладкиша, за да му придаде разкошен вид.

Докато потапяше пръсти и облизваше шоколада от дъното на купата, дочу почукване на вратата. Беше Гай, който носеше малък опакован подарък. Махна му да влезе.

— Здравей — поздрави я той, — просто минавах оттук.

Моментално се стъписа, когато зърна готовия пай.

— Какво готвиш? — попита с доловима нотка на възхищение.

— О, онова ли? — каза Анджелина, видимо зарадвана от реакцията му. — Пай. Бостънски пай от парено тесто с млечно яйчен крем.

— О, боже! Изглежда невероятно.

Гай постоя смаян още малко, после си спомни защо се е отбил. Свали палтото си и й подаде пакета.

— Имам подарък за теб.

— Нямаше нужда. — Тя избърса ръцете си в престилката и го взе. Седна и свали опаковката. Беше книга — „Какво да очаквате през първата година“ от Хайди Мъркоф. — О, много си мил. — Вдигна я и показа корицата, като че ли и двамата я виждаха за пръв път.

— Казват, че е най-добрата — обясни Гай. — Подарък за жената, която си има всичко.

Тя притисна подаръка до гърдите си за секунда, както правеше, когато Франк й подаряваше нова готварска книга. Обичаше миризмата и усещането за чисто нова книга, преди да я е отгърнала. Беше й хубаво да седи, изпъна ръце високо над главата си и се протегна като котка, докато вратът й леко изпука. Усмихна се и отпусна ръце върху наедряващия си корем.

— Да си призная — каза тя, — аз нямам всичко. Очаквам бебе, но си нямам съпруг.

Гай издърпа най-близкия до нея стол и го обърна, после седна с ръце върху облегалката.

— Вината не е твоя, нито на бебето.

— С кого да се разправям по въпроса, тогава? Със стария ти шеф ли?

Гай сви рамене.

— С Господ ли? Странен тип е той. „Неведоми са пътищата Му.“

— Няма що, голяма утеха. Какво изобщо те накара да решиш да станеш свещеник?

Веднага щом думите се откъснаха от устните й, Анджелина се уплаши, че ще бъдат изтълкувани погрешно. Не искаше да кара Гай да се чувства така, сякаш го напада или любопитства. Но внезапно осъзна, че иска да получи отговор.

— Имах предвид — продължи припряно, — след като си служил в армията и след всичко, което си правил, защо ти хрумна идеята да станеш свещеник?

Гай замълча непроницаемо за момент. След като приключи един от скритите разговори със себе си, започна да разказва историята си.

— В армията бях специалист в „религиозната програма“. Работех под ръководството на един капелан на име Стантън. Беше католически свещеник, наистина впечатляваща личност. Няколко пъти пътувах до Европа с него и веднага разбрах какво им е на войниците, които са далече от дома си и преживяват неща, за които нищо не може да те подготви, как нещо толкова просто като литургията може да значи толкова много. „Когато се появи капеланът, значи е неделя“ — казваше той.

Придружавах го на погребението на флотски лейтенант, който бе убит при акция. Хората му бяха устроили полева служба с пушката, ботушите, каската и табелките на кучето му. След това командир Стантън разговаря с всеки войник от подразделението му и, повярвай ми, те му задаваха много сериозни въпроси. Някак си той почти винаги намираше верните думи, а ако не можеше, се молеше с тях и това явно им стигаше. Виждах, че им помага. Затова когато напуснах морската пехота и се опитвах да реша какво да правя, все се сещах за него. Църквата има много проблеми, но сред организациите, към които можеш да се присъединиш, е една от малкото, които действително се опитват да творят добро. Затова си помислих, че може да пробвам в нея. Току-виж се окажа полезен.

— Но изпитваш съмнение — каза Анджелина.

— Да. Обаче съм сигурен, че накрая нещата ще се подредят.

— Господ ли ще се погрижи за това?

— Той си знае работата — отвърна Гай. — Поне така ми се ще да мисля.

Анджелина кръстоса глезените си и си пое дълбоко дъх.

— Ако това е вярно, защо Той взе Франк посред нощ, когато бебето, което толкова силно желаеше, е било на път? Не изглежда справедливо, ако питаш мен.

Гай замълча за момент, докато обмисляше отговора.

— Може би му е дошло времето. А ти винаги ще имаш част от него. Не само в сърцето си, но и тук, в кухнята или на масата, и тази част ще яде спагети с всички нас.

Тя се усмихна при мисълта за стаята, пълна с чичовци, които бебето й щеше да наследи.

— Може би това е Неговият дар за теб — продължи Гай. — Освен това, може би най-доброто, което можем да направим, е просто да вярваме; да вярваме, че там някъде някой наистина се грижи за нас.

— Е, радвам се, че ми изпрати вас. Не зная какво щях да правя иначе.

Гай се усмихна.

— Може би Господ харесва гозбите ти.

— Може би. — Тя се изправи и прибра пая в хладилника, за да се охлади.

Гай погледна часовника си.

— Рано е. Защо не се качиш да си полегнеш за час? Ще наглеждам соса и ще поразчистя. Обещавам да не подпаля къщата.

— Добре, благодаря. Ще ида. — Отвърза престилката, която не успяваше да прикрие корема й, и му я подаде.

Тъкмо се канеше да тръгне, когато се спря.

— Гай?

— Да?

— Приятно е да се разговаря с теб. Още веднъж ти благодаря за книгата.

Анджелина се отправи към салона, мислейки, че това е най-близкото подобие на тържество в чест на бебето, което щеше да получи. Беше хубаво празненство.

Гай тъкмо бе пуснал водата в мивката, когато тя нададе лек вик и се втурна обратно в кухнята. Той хукна към нея.

— Какво стана?

— О, боже мой — възкликна Анджелина.

— Какво? Какво?

— Аз… той изглежда… мисля, че е мъртъв — изсъска със силен шепот.

— Кой?

Сграбчи го за ръката, повлече го към трапезарията и посочи към дневната, потъваща в здрача на късния следобед.

Неподвижната, застинала фигура на дон Еди бе странно подпряна на страничната облегалка на дивана. Тънките му старчески ръце лежаха край тялото, неестествено сковани. Кожата му изглеждаше пепелявосива в сенките, отпуснатата му челюст бе леко увиснала, а тялото се бе килнало под непривичен ъгъл, но оставаше напълно, напълно неподвижно. Малко й оставаше да заплаче.

Изглеждаше толкова по-стар, а нали последния път, когато го бе видяла, едва вчера, й се бе сторил много отпаднал? Откога седеше там? Дори не го бе чула да влиза. „О, господи, не може да е истина!“ Беше изпуснала и него.

— О, не — възкликна Гай.

Остави Анджелина и бавно прекоси дневната. Ръката й прихлупи устата й.

Гай я погледна безпомощно, после насочи очи към безмълвната и неподвижна фигура на приятеля им.

Анджелина захълца сърцераздирателно.

Дон Еди се събуди, накланяйки се, тя изпищя, а Гай се препъна и падна върху масичката за кафе.

— О, боже! — извика той.

— Исусе, Мария и Йосифе! — извика Анджелина.

— Какво стана? — попита дон Еди.

Обзета от отчаяние и облекчение, тя стовари новата си книга на масата в трапезарията.

— Кога, по дяволите, сте влезли? — попита.

Дон Еди намести вратовръзката си и се изправи на дивана до нормално седнало положение, опитвайки се да възстанови някаква малка част от липсващото си достойнство.

— Фил трябваше да отиде на зъболекар и ме остави на тротоара. Влязох през предната врата и нямаше никого, затова седнах. Изглежда съм задрямал.

— Трябва да съм била отзад, когато сте влезли — каза Анджелина.

Гай се изправи от пода и върна на място списанията, които бе съборил, когато се просна.

— Добре ли си? — попита дон Еди.

— Да, благодаря — отвърна младият мъж.

Анджелина влезе, когато старецът се изправяше на крака. Той се приближи до нея и я хвана за ръката.

— Разбирам какво се е случило, скъпа — каза. — Не си първата. Задряма ли, понякога изглеждам все едно съм мъртъв.

— За малко да ми докарате сърдечен удар — отвърна тя.

Сърцето й бавно се спускаше на мястото си от гърлото й. Еди изглеждаше отчаян, сериозен и ужасно се нуждаеше от прегръдка. Прегърна го и двамата се почувстваха по-добре.

Гай пъхна ръце в джобовете си. Анджелина бавно тръгна по стълбите и погледна двамата със странен интерес.

„Как допуснах всичките тези мъже в къщата си?“

Всъщност, в този момент приличаха повече на непослушни момчета, които несъмнено щяха да се впуснат отново в някоя пакост, още щом напуснеше стаята.

— Добре. Не желая повече неприятности — обяви тя. — Отговаряте един за друг. Елате да ме събудите след час.

Когато излезе от полезрението им и чуха вратата на спалнята да се затваря, Гай и Еди се спогледаха.

— Да се почерпим, а?

— Определено.

 

 

По-късно мъжете дояждаха вечерята си. Разговорът вървеше гладко и непринудено, и както винаги, когато присъстваха всички, неизменно се въртеше около храната. Господин Купертино набоде последната си хапка телешко, уви малко спагети около вилицата, обра артистично за последен път соса от чинията си и пъхна хапката в устата си.

— Кълна се — изрече, докато дъвчеше, — че никога не съм ял подобна храна. През целия си живот. Тази жена кара телешкото да стане на крака и да ти се моли да го изядеш. Винаги е съвършено!

Изпрати лека въздушна целувка с пръсти и устни.

— А взаимодействието на вкусовете — каза господин Петибоун, — е така деликатно и същевременно толкова смело. Работата й с подправките… казвам ви, тя твори поезия.

— Да — съгласи се Джери, — и храната винаги е в изобилие.

Това предизвика силен смях у Джони.

Гай се наведе съзаклятнически.

— Знаете ли — каза с тон на надменна самоувереност, — за десерт има пай. Пай с млечен крем.

— Не си играй с мен, моля те — обади се Базил с леко пресеклив глас.

— Да. Видях го със собствените си очи. Нарича го Бостънски пай от парено тесто с млечно яйчен крем.

Базил попи челото си със салфетката. Взе чашата си и я вдигна към другарите си.

— Господа, сигурен съм, че това ще е най-страхотният сладкиш, който някога сте опитвали през живота си.

— Така е — додаде Петибоун.

— Наздраве — каза Джери и чашите иззвънтяха.

Само няколко секунди по-късно Анджелина надникна през вратата на кухнята.

— Готови ли сте за десерта? — попита тя.

Сподавеното потвърждение бе примесено с осезаемо вълнение и тръпка на очакване. Анджелина изчезна съвсем за кратко и се върна с голям дървен поднос с чинийки желе. В напрегнатата тишина, която последва, тя чевръсто започна да ги сервира една подир друга.

— Какво е това? — попита Базил.

— Ягодово желе — обясни тя.

Фил и дон Еди взеха лъжиците си започнаха да се хранят съвсем невъзмутимо.

Накрая Гай събра смелост да попита:

— Какво стана с пая?

— Какъв пай? — каза тя.

Гай се почувства впримчен в свят, който вече му е непонятен.

— Паят. Пареният бостънски пай с парен крем — запелтечи той.

— О — каза тя. — Изядох го за вечеря.

Базил остана като попарен.

— Защо? — бе единственото, което успя да изрече.

— Бях гладна — обясни Анджелина.

Остави последната чинийка и се усмихна.

— Някой иска ли кафе? — попита.

— Изяла си целия пай? — попита Гай.

Тъмните й очи проблеснаха заплашително.

— Заради бебето — заяви хладно.

— Остана ли нещо? — попита Базил.

— Едно парче.

— Може ли да го получа?

— Не.

— Моля!

Попита я любезно, но тя бе на косъм да изгуби търпението си към него.

— Господин Купертино, как мога да го дам на вас, като няма за другите? Освен това смятам да го изям за десерт.

След това изчезна.

Базил и Гай тържествено изгледаха тресящия се десерт в чиниите си.

— Питам се кой ли ще бъде кръстник? — каза дон Еди, докато си похапваше.

Всички седяха и размишляваха над този въпрос сред тракането на лъжичките с желе.