Патриша Корнуел
Червена мъгла (9)

8.

Той ме кани вътре, сякаш е в собствения си апартамент. Сериозността в очите му зад евтините очила с метални рамки и строго стиснатите му устни ме изнервят.

— Джейми ще се върне след минута — казва той и затваря вратата.

Шокът ми незабавно се превръща в гняв, когато го оглеждам от горе до долу — от лъскавото обръснато теме и едрото обветрено лице до гуменките, които е обул без чорапи. Забелязвам хавайската му риза, опъната по масивните му рамене, и шкембето, което изглежда по-плоско, отколкото го помня. Торбестите му зелени рибарски бермуди с безброй джобове са леко увиснали. Марино има страхотен тен, освен под брадичката, където слънцето го е пощадило. Бил е на лодка или на плаж. Има силен загар. Дори голото му теме и връхчетата на ушите му са с цвета на коняк, но около очите е блед. Носил е слънчеви очила, но не и шапка. Представям си белия мърляв бус и брошурите за лодки под наем в жабката. Също и салфетките от закусвални.

Марино си пада страхотно по пържено пиле и маслени бисквити и често хленчи, че пържените храни не са толкова хубави в Нова Англия, колкото в Юга. Неотдавна спомена нещо за пикапи, бусове и лодки втора ръка, които се продавали адски евтино, и колко му липсвало горещото време. Спомням си и как се подразних от уведомлението му в последната минута, когато се отби в кабинета ми по-рано този месец. Каза, че му предложили страхотна ваканция. Искал да отиде на риболов, а календарът му бил разчистен. Последният му работен ден в центъра бе петнайсети юни.

Марино изчезна в средата на месеца; почти веднага се случиха и други неща. Имейлите на Катлийн Лоулър до мен спряха. Тя бе преместена в „Браво“. Внезапно поиска да я посетя в затвора, за да поговорим за Джак Филдинг. Ленард Бразо смяташе, че е добре за мен да се съглася, а после открих, че и Джейми Бъргър е тук. Сега, когато имам възможност да премисля внимателно миналото, ми е ясно какво се е случило. Марино ме е излъгал.

— Тя отиде да донесе вечерята — казва той и взема плика със суши от ръцете ми. — Истинска храна. Не ям тази стръв за риба.

Виждам бюро, малка масичка и два стола, два лаптопа и принтер, книги и бележници, а на пода — купчини папки.

— Не е разумно тримата да седим и да говорим в ресторант — добавя той и оставя плика на кухненския плот.

— Нямам представа дали е разумно или не, тъй като не знам защо си тук. Нито пък защо аз съм тук — отговарям.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

Приближавам се към монитора, монтиран на стената, и усещам миризма на цигари.

— Не те обвинявам, че се чудиш какво, по дяволите, става — казва Марино. Чувам шумолене на хартия, когато отваря плика. — Вероятно трябва да пъхна това в хладилника. Не се ядосвай, док…

— Не ми давай акъл. Да не си пропушил отново?

— Не, мамка му.

— Усещам миризма на цигари. Някой е пушил в наетия бус, който не съм поръчвала. Освен това проклетото возило вонеше на умряла риба и застояла храна от закусвални, а в жабката имаше съмнителни брошури. Надявам се, че не пушиш отново, за бога.

— Няма начин да пропуша отново след всичко, което преживях, за да ги откажа.

— Кой е капитан Линк Майкълс? — Имам предвид една от брошурите в жабката. — Целогодишен риболов с капитан Линк Майкълс.

— Лодка под наем в Бюфорт. Готин тип. Излязох с него няколко пъти.

— Не си бил с шапка, а вероятно и със слънцезащитен крем. Ами рака на кожата?

— Вече го няма — отговаря той и докосва плешивата си глава на мястото, откъдето му изрязаха няколко ракови образувания преди месеци.

— Това, че петната бяха премахнати, не означава, че не трябва да носиш слънцезащитен крем. И винаги трябва да си с шапка.

— Вятърът я отвя, докато плавахме с лодката. Изгорях малко — обяснява той и отново докосва темето си.

— Предполагам, че няма нужда да проверяваме регистрационните номера на буса, който карах днес. Със сигурност не е собственост на компанията за коли под наем — казвам. — И кой е пушил в него, ако не си ти?

— Важното е, че не те проследиха дотук — отвръща той. — Никой нямаше да те проследи в буса. Забравих да разчистя жабката. Трябваше да се сетя, че ще погледнеш вътре.

— Кое беше хлапето, което ми докара буса? Защото не вярвам, че наистина работи в компанията. Ти си взел буса под наем и си накарал хлапето на капитана да ми го докара, нали?

— Не е под наем — отговаря Марино.

— Е, май вече знам защо Брайс не отговори на телефонните ми обаждания днес. Имам чувството, че са му повлияли. И преди се е случвало зад гърба ми да го убеждаваш да ти сътрудничи под предлог, че защитаваш интересите ми. Ти ли му поръча да отмени резервацията ми?

— Няма значение. Важното е, че всичко се уреди.

— Мили боже, Марино — промърморвам. — Защо накара Брайс да отмени резервацията ми? Какво ти става, по дяволите? Ами ако не разполагаха с друга стая?

— Знаех, че ще разполагат.

— Можех да се утрепя в шибания бус. Невъзможен е за шофиране.

— Беше си съвсем наред оня ден — намръщва се той. — Какъв е проблемът? Не бих те вкарал в нещо, което не е надеждно. И щях да разбера, ако бусът се е повредил.

— „Ненадеждно“ е слабо казано — отговарям. — Ускорява и намалява, както си иска. Криволичи из целия път, сякаш получава припадъци.

— Снощи валя много. Страхотна буря в Южна Каролина. Валя ужасно, а бусът беше на открито. Май има нужда от ново уплътнение за капака.

— Южна Каролина?

— Може би свещите са се намокрили. И сигурно са прогизнали, когато си паркирала пред затвора. Или може би Джоуи е попаднал в някоя дупка и гумите не са идеално балансирани. Готино хлапе е, ама адски тъпо. Трябваше да ми се обади, ако е имал проблеми с буса. Е, съжалявам за това. Да, наех си едно малко жилище. В Чарлстън. Апартаментче близо до аквариума. Има си дори кей и места за лодките, а оттук може да се стигне дотам с мотор. Щях да ти кажа за това, но се случиха разни неща.

Оглеждам се и се опитвам да си обясня за какво говори Марино. Какво се е случило, за бога?

— Трябваше да се уверя, че не те следят, док — продължава той. — Нека да сме честни. Бентън знае плановете ти и разполага с графика ти, защото Брайс му изпраща копия от имейлите. Всичките са в компютъра на центъра.

Според Марино колата под наем, която Брайс ми резервира, е вписана в графика ми, но скапаният бус с лошо уплътнение не е. А стаята ми в „Хаят“ е без значение, защото резервацията е отменена. Но не съм сигурна какво намеква Марино за Бентън.

— Да го кажем по този начин — не спира Марино. — В компанията за коли под наем си седи една тойота камри на името на доктор Кей Скарпета. Ако някой се е мотал там и е чакал да се понесеш с тойотата, защото е имал достъп до графика и имейлите ти, или пък е открил маршрута ти по друг начин, ти просто не си се появила. А ако са се обадили в хотела, са разбрали, че резервацията ти е била отменена, защото си изпуснала полета в Атланта.

— Защо пък Бентън да ме следи?

— Може и да не е така. Но някой може да е видял графика ти, който е отишъл от твоя имейл в неговия. Може би той е наясно с вероятността това да се случи и затова не е искал да идваш тук.

— Откъде знаеш, че той не искаше да идвам тук?

— Защото не би искал.

Не отговарям и не поглеждам Марино в очите. Оглеждам се наоколо. Възприемам подробностите от очарователния апартамент на Джейми с голи стари тухли, борово дюшеме и бели гипсови тавани с груби дъбови греди. Страшно ми харесва, но не изглежда типичен за нея. Всекидневната е обзаведена семпло с кожено канапе, кресло и масичка за кафе. Слива се с просторната кухня с каменен плот и уреди от неръждаема стомана, които биха доставили удоволствие на гастрономите, но Бъргър определено не е от тях.

Не виждам картини или други произведения на изкуството наоколо, а знам, че Джейми е колекционер. Не виждам следи от нищо лично, с изключение на нещата по бюрото и пода под големия прозорец. Няма мебели и килими, които да са нейни. Познавам вкуса й. Съвременен и минималистичен, най-вече скъпи италиански и скандинавски мебели, светло дърво като бук и бреза. Вкусът й е прост, защото животът й е точната му противоположност. Сещам се, че Джейми не харесваше апартамента на Луси в Гринич Вилидж, който се помещаваше във великолепна сграда, бивша фабрика за свещи. Спомням си как се обидих, когато Джейми го нарече „вехтия ветровит хамбар на Луси“.

— Този апартамент е под наем — казвам на Марино. — Защо? — Сядам на кафявото кожено канапе, което въобще не е в стила на Джейми. — И как се вписваш ти в уравнението? Или пък аз? Защо смяташ, че някой би ме проследил? Можеше да ми се обадиш, ако толкова се тревожиш. Какво става? Да не си решил да си сменяш работата? Или си се върнал на работа при Джейми и си забравил да ме уведомиш?

— Не съм си сменял работата, док.

— Така ли? Е, Джейми те е въвлякла в нещо. Би трябвало вече да я познаваш достатъчно добре.

Джейми Бъргър е пресметлива по ужасяващ начин, а Марино не би могъл да се справи с това. Не можеше, когато беше следовател в нюйоркската полиция и бе прикрепен към службата й, нито пък щеше да може за в бъдеще. Както и да го бе убедила да дойде тук и да ме примами в Савана, определено не е било с помощта на истината.

— Де факто работиш за нея, защото си тук, в нейния апартамент — добавям. — Със сигурност не работиш за мен, след като подменяш колата ми, отменяш хотелската ми резервация и кроиш планове с Джейми зад гърба ми.

— Работя за теб, но помагам и на нея. Не съм напуснал службата си, док — казва той учудващо нежно. — Не бих ти причинил нещо толкова гадно.

Не отговарям, че ми е причинявал доста гадни неща през над двайсетте години, откакто се познаваме и работим заедно. Не мога да спра да мисля за това, което ми каза Катлийн Лоулър. Джак Филдинг й писал в началото на деветдесетте на лист от тетрадка като ученик. Незряло и злобно хлапе, което ме е ненавиждало. Той и Марино мислели, че трябва да бъда затоплена и очовечена, здраво изчукана. За миг този Марино, който стои пред мен, е същият от онова време.

Представям си го в тъмносиния му служебен шевролет с безброй антени и светлини, смачкани пликове от закусвални, препълнен пепелник и въздух, вмирисан на застояли цигари, който дезодорантите за кола никога не успяваха да освежат. Спомням си предизвикателството в очите му, мрачния му поглед. Марино искаше да ми напомни, че макар да съм първият съдебен лекар във Вирджиния от женски пол, за него съм само цици и задник. Спомням си как се прибирах у дома в края на деня в столицата на Конфедерацията, където определено не ми беше мястото.

— Док?

Ричмънд. Където не познавах никого.

— Какво има?

Спомням си колко бях самотна.

— Ей, добре ли си?

Съсредоточавам се върху Марино, който стърчи над мен, плешив като бейзболна топка и почернял от слънцето.

— Ами ако Катлийн Лоулър бе отказала да се включи в тази игра, каквато и да е тя? — питам. — Ами ако не ми беше връчила бележката с телефонния номер на Джейми? Тогава какво?

— Притеснявах се за това — отговаря той, отива до прозореца и се заглежда навън в нощта. — Но Джейми знаеше със сигурност, че Катлийн ще ти предаде бележката.

Той продължава да гледа навън. Вероятно търси Джейми.

— Знаела е със сигурност, а? — изсумтявам. — Това не ме радва особено.

— Знам, че не се радваш, но има причини — казва Марино, приближава се до мен и спира. — Джейми не можеше да се свърже директно с теб на този етап. По-безопасно бе ти да й звъннеш. При това по начин, който да попречи да бъдем открити.

— Това правна стратегия ли е, или Джейми се предпазва от нещо?

— Не бива да има следа, която показва, че Джейми е поискала тази среща и въобще се е свързала с теб — отговаря той. — Официално ще се видиш с нея утре, в кабинета на съдебния лекар. Но изобщо не си идвала тук.

— Чакай малко, не съм сигурна, че схващам. Трябва да се престоря, че сега не съм тук и не съм виждала Джейми тази вечер.

— Точно така.

— И трябва да подкрепям измислената от вас двамата лъжа.

— Налага се. За твое добро е.

— Нямам планове да се виждам с никого и нямам представа за какво говориш.

Но имам чувството, че започвам да загрявам. Припомням си докладите от аутопсиите на закланото семейство Джордан и уликите по случая, съхранявани в кабинета на местния съдебен лекар и криминологичните лаборатории.

— Утре сутрин си заминавам — добавям, а вниманието ми отново се насочва към купчината папки, струпани на пода до бюрото.

Всяка от тях е с различен цвят и има етикет с инициали или съкращения, които не разпознавам.

— Ще те взема в осем сутринта — съобщава Марино, застанал в средата на стаята, сякаш не знае какво да прави със себе си.

В сравнение с внушителната му фигура всичко наоколо изглежда миниатюрно.

— Добре би било да ми кажеш за какво ще се срещаме.

— Трудно е да се говори с теб, когато си толкова ядосана — отвръща той, втренчен мрачно в мен.

Аз сядам, но той остава прав и това не ми харесва.

— Доколкото знам, ти работиш при мен, а не при Джейми. Би трябвало да си лоялен към мен, а не към нея или някой друг. — Знам, че тонът ми звучи ядосано, но всъщност съм по-скоро засегната. — Бих искала да седнеш — добавям.

— Ако ти бях казал, че искам да помогна на Джейми и да направя някои неща по начин, различен от досегашния, ти щеше да кажеш „не“.

Марино се настанява в дълбокото кресло и кожата изскърцва шумно.

— Не знам какво имаш предвид, нито пък откъде си толкова сигурен как бих ти отговорила.

Май ме обвинява, че с мен се общува трудно.

— Нямаш представа какво става, защото никой не желае да ти каже направо — казва Марино, навежда се напред и поставя големите си ръце върху голите си колене, които са с размера на автомобилни джанти. — Някои хора искат да те унищожат.

— Мисля, че знаем със сигурност… — започвам, но той ме прекъсва.

— Не. — Марино поклаща голата си глава. Четината по загорялото му лице прилича на пясък. — Може би си мислиш, че знаеш, но не е така. Вероятно Дон Кинкейд не може да те докосне, докато е заключена в лудницата, но има и други начини и други хора. Тя планира да те унищожи.

— Не мога да си представя как тя ще изрази незаконните си намерения, без персонала в „Бътлър“ да научи за това. А също и полицията и ФБР — отговарям логично и хладнокръвно, като се опитвам да прогоня емоциите и гнева си и да не се чувствам засегната от онова, за което са се шегували Джак и Марино преди двайсет години, за истинските им чувства към мен, за подигравките им.

— Лесна работа — отговаря той, приковал очи в мен. — Да започнем с шибаните й адвокати. Те могат да общуват с нея насаме, както и Джейми с Катлийн Лоулър. Ако се притесняваш, че може да те наблюдават и записват, просто предаваш бележка. Написваш я в бележника на адвоката, а той я прочита и не казва нищо.

— Сериозно се съмнявам, че адвокатите на Дон Кинкейд са платили на наемен убиец, ако това имаш предвид.

— Не знам дали биха платили на наемен убиец — замислено отговаря той. — Но искат да те унищожат и да те вкарат в затвора. Наистина си в опасност.

Осъзнавам, че Марино напълно вярва в онова, което казва, и се чудя каква част от него идва от Джейми. Какво е замислила и защо?

— Подозирам, че е по-опасно да шофирам проклетия ти бус, отколкото да бъда очистена от наемен убиец — отвръщам заядливо. — Ами ако се беше повредил на някое запустяло място?

— Щях да разбера, ако стане така. Знаех точно къде си през целия ден, дори пред оръжейния магазин на два километра северно от улица „Дийн Форест“. В буса има устройство за проследяване и виждам къде си.

— Абсурдна история. Кой организира всичко това и каква е истинската причина? — питам. — Защото не вярвам, че идеята е твоя. Джейми е тук и говори с Лола Дагет? Какво общо имам аз? Или ти? Какво всъщност иска тя?

— Преди два месеца Джейми ми се обади в центъра. Случайно бях в кабинета на Брайс и говорих с нея по телефона. Тя ми каза, че проучва информация, свързана с Лола Дагет, която е в същия затвор, в който е и Катлийн Лоулър. Джейми се интересуваше дали аз знам нещо за Лола Дагет и има ли причина името й да се появи по време на разследването на Дон Кинкейд…

— И ти изобщо не сподели това с мен — прекъсвам го.

— Тя поиска да говори с мен, а не с теб — отвръща той, сякаш Джейми Бъргър ръководи центъра. — Бързо загрях, че в обаждането й има нещо особено. Първо, телефонният номер не беше на прокуратурата. Обаждаше се от апартамента си през деня и реших, че това е необичайно. А после ми каза: „Нещата са толкова дълбоки, че трябва да намаля натиска, преди да изляза да си поема дъх“. Когато работех при нея, това беше паролата ни. Означава, че иска да говори с мен насаме, а не по телефона. Затова отидох на гарата и взех влака за Ню Йорк.

Марино не се извинява, нито пък се оправдава. Абсолютно е убеден в думите и действията си. Не изпитва угризения, че не е споделил новините с мен, защото опитната и хитра Джейми Бъргър го разиграва като пластмасова пионка. Съвсем съзнателно му се е обадила и му е казала паролата.

— Но наистина съм впечатлен — продължава Марино, — че живееш в една и съща проклета къща с ФБР и не знаеш, че телефоните ти се подслушват.

Той се настанява удобно в коженото кресло и кръстосва дебелите си крака. Забелязвам в тях останките от някогашна сила, която сигурно е била страховита. Спомням си снимките от времето, когато е бил боксьор. Тежка категория. Колко ли хора са получили сериозни черепни травми заради него? Колко ли хора имат мозъчни увреждания? Колко ли лица е размазал?

— Четат имейлите ти — казва той, а аз виждам бледите белези на коленете му и се чудя как ги е получил. — Вероятно и те следят.

Ставам от канапето.

— Знаеш как стоят нещата. — Гласът му ме следва в неизползваната кухня на Джейми Бъргър. — Вземат съдебно нареждане да те шпионират и те уведомяват постфактум.