Патриша Корнуел
Червена мъгла (7)

6.

От дъбовете и палмите в края на паркинга капе вода. Усещам мириса на дъжд и нежното ухание на цветчетата, обсипали земята като пъстри конфети. Въздухът е тежък и горещ, а слънцето пече безмилостно през тъмните облаци на запад. Качвам се в буса, почти учудена, че никой не ме спира.

Когато ме изведе от „Браво“ на още мокрия от бурята тротоар, Мейкън не даваше вид, че нещо не е наред, но не му вярвам. Не мога да си представя, че той или някой друг, може би самата директорка, не са наясно, че Катлийн Лоулър ми е предала тайно бележка. Но на контролния пункт, където сканираха ръката ми под ултравиолетова лампа, за да видят отпечатаната върху кожата ми парола — „сняг“, никой не каза нищо. Само Мейкън ми благодари, че съм дошла, сякаш посещението ми в затвора за жени е някаква услуга. Казах му, че Катлийн се страхува за безопасността си, а той се усмихна и ме увери, че затворничките обичат да лъжат. Добави, че била преместена тук, точно за да осигурят безопасността й. Сбогувах се и тръгнах.

Заключавам, че първоначалното ми подозрение е правилно. Може би разговорът ми с Катлийн е бил записан, но само звуково — не и от видеокамера. В противен случай, когато тя безмълвно ми подаде бележката, надзирателите щяха да забележат. И със сигурност щяха да ме отведат отново в кабинета на директорката и да ме принудят да предам сгънатото листче, което сега усещам да прогаря задния ми джоб. А и знам, че Катлийн не би ми предала нищо, ако се тревожи, че може да я заловят. Изпитвам нарастващо подозрение, че тя е част от манипулация, много по-коварна и подла, отколкото си представях. Още не съм готова да призная, че ме е победила, но осъзнавам, че това е съвсем възможно.

Изваждам бележката и оглеждам паркинга, за да се уверя, че наоколо няма никой, който да ме наблюдава. Виждам закритите с мрежи тесни прозорци на сините постройки с метални покриви и административната сграда от червени тухли, от която току-що излязох. От мокрия асфалт се издига пара и нахлува в буса през отворения прозорец. В другия край на претъпкания паркинг забелязвам черен мерцедес комби, който прилича на катафалка. Двигателят му не работи; в него седи жена и говори по мобилен телефон. Адски горещо е да седиш в кола, без климатикът да работи, а прозорците са открехнати. Тя май не ми обръща никакво внимание, но аз съм притеснена и неспокойна. Смятам, че на този етап имам основателна причина да се притеснявам.

Откакто Бентън ме закара на летище „Логан“ рано тази сутрин, имам чувството, че ме наблюдават и манипулират, но не разполагам с никакви доказателства за това. Чувството бе подсилено и от други странни неща. Абсурдният бус, мърляв и миризлив, с жабка, пълна със салфетки и брошури. На няколко пъти се опитах да звънна на Брайс, за да се оплача. Оставих му съобщение, че не мога да повярвам, че известна компания за коли под наем може да държи подобно нещо и да го предлага на хората. Но той така и не ми върна обаждането. Цял ден не успях да се свържа с него, сякаш офис мениджърът ми ме избягва. После и странната информация, която ми дадоха. А сега това.

Приглаждам бялото листче, сгънато няколко пъти. Със синя химикалка е написан телефонен номер, който отначало ми се струва познат. Внезапно подскачам стреснато. „Използвай обществен телефон“, пише в бележката. Няма нищо друго. Само печатните букви и номерът на мобилния на Джейми Бъргър. Късният следобед е тъмен. Отново започва да вали. Дъждът тропа по металния покрив на буса. Пускам чистачките. Те оставят мазни следи, докато се движат бавно по стъклото. Изваждам чантата си изпод седалката. Виждам как черният мерцедес излиза от паркинга и забелязвам лепенката на задната му броня: „Гмуркач от флота“. Изпитвам странно чувство и осъзнавам защо.

Някой е ровил в чантата ми. Така мисля. Не, сигурна съм. Припомням си какво направих, когато пристигнах тук преди няколко часа. Изпратих съобщение на Бентън и прибрах телефона в задния джоб на чантата, където винаги си държа портфейла, значката, ключовете и други ценни вещи. Сега телефонът е в страничното отделение. Колко просто и безопасно е да претърсиш буса, докато аз съм в затвора. Ключовете ми бяха у надзирателите, а аз бях заключена в „Браво“, където говорех с Катлийн. Но не мисля, че някой може да е намерил нещо важно. И телефонът, и лаптопът ми са заключени с пароли, така че никой не би могъл да проникне в тях, а не се сещам за друго, което би имало значение. Какво ли може да са търсили? Вероятно папки със случаите ми. Или пък нещо, което показва, че съм дошла тук днес по причини, различни от тези, които обясних на Тара Грим. Отключвам си телефона.

Първият ми импулс е да звънна на племенницата си Луси, и да я питам направо дали поддържа връзка с Джейми Бъргър. Възможно е Луси да разполага с информация, която да ми подскаже какво става и в какво съм се замесила, но не мога да се принудя да го направя. Луси не е говорила за Джейми, откакто се видяхме за последен път преди около шест месеца, и все още не ми е казала, че са скъсали, макар да съм убедена в това. Племенницата ми нямаше да се премести от Ню Йорк в Бостън, ако нямаше лични причини за това.

Не беше заради парите. Луси не се нуждае от пари. Не вярвам също и да е искала да обогати криминологичния център в Кеймбридж с компютърните си умения, защото започнахме да работим по случаи едва миналата година. Тя няма нужда да работи за мен, нито за центъра. Решението й да се премести по-вероятно е продиктувано от страха от загуба, която е смятала за неизбежна, и е направила това, което винаги вършеше отлично. Избягваше агресивно болката, както и отхвърлянето. Може би е сложила край на връзката им, преди Джейми да успее да го стори, и бързо си е уредила нов живот в Бостън. Племенницата ми има навика да съобщава, че си тръгва, след като вече е изчезнала.

Излизам от затвора по същия път, по който дойдох, и се чудя къде да намеря обществен телефон. В днешно време няма такива на всеки ъгъл, а и не съм сигурна, че изобщо трябва да звъня на Джейми. Бентън се притесняваше, че ме вкарват в капан, и май съм готова да се съглася с него. Но кой? И защо? Може би защитата на Дон Кинкейд. Или пък е по-зловещо. Дон Кинкейд се опита да ме убие, не успя, а сега иска да довърши започнатото. Мисълта профучава през ума ми като леден вятър. Главата ми започва да тупти, сякаш махмурлукът се е завърнал.

Трябва да се отдалеча оттук колкото може по-бързо. Прекалено късно е да тръгна от летището в Савана, но мога да карам до Атланта, където съм сигурна, че мога да хвана полет за Бостън довечера. Но с този проклет бус? Представям си как се разваля по пътя, близо до някое блато в пустошта, и решавам, че е най-разумно да остана в Савана, както бях планирала. „Не прави нищо рисковано. Използвай логиката и решителността си“ — казвам си, докато шофирам в дъжда. Бусът трака оглушително, забавя и ускорява, както си иска, а съсипаните му чистачки замазват стъклото с неприятно скърцане. Главата ме боли като развален зъб, но нямам хапчета, тъй като взех последното сутринта.

Профучавам покрай магазин за пикапи и сервиз за коли. Всичко, което виждам, ми се струва изолирано, недостъпно и зловещо, като че ли светът е под обсада. Не съм виждала друга кола от километри насам и изпитвам мрачно чувство, като че ли ще се случи нещо лошо. Тишина, размазана действителност, усещане за обреченост, което винаги предхожда трагични съобщения. Мислите ми се връщат към Лола Дагет.

Не помня много за убийството на лекаря и семейството му в Савана — само, че е било жестоко. И до днес не е ясно дали престъпникът е бил сам и дали е имал някаква връзка с жертвите. Спомням си, че бях в един хотел в Гринуич, Кънектикът, когато чух за семейството, избито, докато спи, както го описаха в новините. Шести януари 2002 година. Момент, когато се намирах в преходен период. В кариерата, връзката, дома и света преди и след 11 септември. Беше ужасен, потискащ етап. Вечерях в стаята си и гледах вечерните новини. Чух, че убийствата в Савана били извършени от тийнейджърка. Спомням си как младежкото й лице непрестанно се появяваше на телевизионния екран заедно с елегантния дом на жертвите, чиято порта бе украсена с жълта лента за местопрестъпления.

Лола Дагет.

Спомням си как тя се усмихваше на телевизионните камери и махаше на хората в съдебната зала, сякаш няма представа в какви неприятности се е забъркала. Впечатлих се от сребърните шини на зъбите й и акнето по закръглените й бузи. Приличаше на безобидно дете, замаяно от вниманието и драматизма, на които очевидно се наслаждаваше. Помислих си, че външният вид на хората рядко издава какво правят. Независимо колко често се сблъсквам с този факт, все още се изненадвам колко е лесно да си създадеш впечатление въз основа на външния вид. Но обикновено това впечатление е погрешно.

Намалявам и отбивам от пътя на паркинга при първите отворени магазини, които виждам: железария, аптека и оръжеен магазин, където са паркирани няколко пикапи и джипове. До банкомата встрани има и обществен телефон. Разбира се, задължително е да има банкомат и обществен телефон до магазин, на чиято табела има рисунка на човешка фигура в червен кръг, задраскана с дебела линия. Логото гласи: „Не бъди жертва. Купи си пистолет“. През плексигласовата витрина виждам рафтове с пушки и карабини и един шкаф, пред който са се струпали няколко мъже. На стената вляво от входа е закачена стоманена кутия с черен обществен телефон.

Изваждам айпада от куфарчето си. Дъждът плющи неуморно по металния покрив. Изключвам гадните чистачки и фаровете, но оставям прозорците леко открехнати, а двигателя — запален. Влизам в интернет, търся името на Лола Дагет и прочитам статия, публикувана в „Атланта Джърнъл Конститюшън“ миналия ноември.

„УБИЙЦАТА ОТ САВАНА ГУБИ ПОСЛЕДНОТО ОБЖАЛВАНЕ

Жена, осъдена на смърт преди почти девет години за жестокото убийство на лекар от Савана, съпругата му и двете им малки деца, получи от върховния съд в Савана отказ за отлагане на екзекуцията й.

Лола Дагет бе осъдена за проникване с взлом в триетажната къща на доктор Кларънс Джордан в историческия квартал на Савана в ранните часове на шести януари 2002 година. Според прокуратурата и полицията, тя нападнала трийсет и пет годишния лекар и трийсетгодишната му съпруга Глория в леглото им и ги намушкала няколко пъти с нож. После продължила по коридора към стаята на близнаците им, момче и момиче. Смята се, че петгодишната Бренда е била събудена от писъците на брат си и се опитала да избяга надолу по стълбите по пижама. Трупът й е намерен близо до външната врата. Както и родителите й и брат й Джош, тя била намушкана толкова свирепо, че била почти обезглавена.

Няколко часа след извършването на убийствата осемнайсетгодишната Лола Дагет се върнала в центъра за изписани от болница наркомани, където живеела. Човек от персонала открил Дагет в банята, където перяла окървавените си дрехи. По-късно ДНК изследвания я свързали с убийствата.

Всички щатски и федерални обжалвания на Дагет са изчерпани. Екзекуцията й със смъртоносна инжекция трябва да бъде изпълнена през пролетта.“

В другите статии, които преглеждам, адвокатите й твърдят, че имала съучастник и точно той бил извършил убийствата. Лола Дагет никога не била влизала в къщата на Джордан, а трябвало да чака отвън, докато съучастникът й влязъл с взлом, твърдеше защитата й. Единственото основание на адвокатите й да упорстват за това бе съмнителното съществуване на съучастник, който така и не е описан или идентифициран — човек, взел назаем дрехите на Лола, който после й наредил да ги изхвърли или почисти, вероятно с намерението да я натопи за убийствата. Лола изобщо не седнала на свидетелското място и разбирам защо съдебните заседатели са я признали за виновна за по-малко от три часа.

Трябваше да я екзекутират още миналия април, но й дадоха отлагане, след като нескопосно извършена екзекуция довела до втора доза смъртоносни химикали и на осъдения било нужно два пъти повече време, за да умре. В резултат на това един федерален съдия блокирал екзекуциите на Лола Дагет и петима мъже, изтъквайки, че му трябва възможност да реши дали процедурите със смъртоносни инжекции в Джорджия излагат осъдения на риск от дълга и болезнена смърт и следователно представляват необичайно и жестоко наказание. Екзекуциите в Джорджия трябва да бъдат възобновени през октомври, а Лола Дагет ще е първата.

Седя в буса. Объркана съм. Ако Лола Дагет не е извършила убийствата, но знае кой е виновен, защо е защитавала истинския убиец през всичките тези години? Остават само месеци до изпълнението на смъртната й присъда, а тя все още мълчи? Но пък може и да е проговорила. Джейми Бъргър е била в Савана и я е разпитвала. Възможно е да е разпитвала и Катлийн Лоулър и да й е обещала по-ранно излизане от затвора. Но това не влиза в юрисдикцията на един заместник-прокурор от Манхатън. Освен ако убийствата на семейство Джордан и Дон Кинкейд са свързани някак със сексуално престъпление в Ню Йорк.

Но пък ако Джейми има интерес към Катлийн и страховитата й дъщеря Дон, защо не се е свързала с мен? Поглеждам малкото сгънато листче и си напомням, че всъщност току-що го бе направила. После се сещам за кошмарните събития миналия февруари, когато едва не бях убита. Джейми не наруши мълчанието си. Не ми се обади. Не ми изпрати имейл. Не провери как съм. Да, не бяхме особено близки приятелки, но безразличието й бе болезнено и изненадващо за мен.

Прибрах айпада в куфарчето, взех кредитната си карта от портфейла и изскочих от буса. Едри студени капки западаха по главата ми. Вдигнах слушалката на обществения телефон и набрах номера, който Катлийн бе написала на бележката. Джейми Бъргър отговори на второто позвъняване.