Патриша Корнуел
Червена мъгла (6)

5.

— „Намеци“^[1] се казвала групата на Толкин и К. С. Луис — обяснява ми Катлийн. — Събирали се в една кръчма в Оксфорд, за да си говорят за изкуство и идеи — не че аз мога да говоря често за изкуство или идеи, тъй като на повечето жени тук въобще не им пука за тях. Интересува ги само как да се изфукат, да видят имената си напечатани, да получат внимание и признание. Всичко възможно, за да се преборят със скуката и да си вдъхнат надежда, че може би някой ден ще успеят да направят нещо със себе си.

— „Намеци“ ли е единственото издание тук? — питам.

— Да. Единствено и неповторимо.

Гордостта й е очевидна, но не е свързана с някакви литературни постижения, а с усещането за власт.

— Тук няма много неща, които да очакваш. Специални ястия — а аз редовно изпробвам нови храни. Не че в свободния свят бих ги докоснала. Живеех и дишах заради списанието. Директор Грим е щедра, стига да играеш по правилата й. Отнася се добре с мен, но не искам да бъда затворена тук, а и няма нужда. Тя трябва да ме върне на старото ми място — заключава Катлийн, сякаш Тара Грим я слуша в момента.

Катлийн има истинска власт в затвора. Или поне е имала. Решавала е кой ще бъде признат и кой — отхвърлен, кой ще стане популярен сред затворничките и кой ще остане неизвестен. Чудя се дали това е свързано с факта, че някои от затворничките й имат зъб — разбира се, ако предположим, че онова, което ми казаха, е вярно. Чудя се каква е истинската причина за преместването й тук. В същото време мисля за разказа на Тара Грим за убитото в Савана семейство на шести януари 2002 г. и за скорошните посещения на Джейми Бъргър в „Браво“.

— Учех английска литература в колежа. Исках да стана професионална поетеса, но вместо това се хванах на работа в социалната служба — разказва Катлийн. — „Намеци“ беше моя идея, а директор Грим ми позволи да я осъществя.

Точно през януари 2002 година Дон Кинкейд е дошла в Савана и е видяла Катлийн за първи път. Или поне Катлийн твърди така. Възможно е Дон да е била в Савана, когато докторът и семейството му са били убити. Намушкани с жестокост, която Бентън описва като лична и вероятно придружена от сексуален елемент. Престъпникът се възбужда от физическото проникване в тялото на жертвата с нож, или както е станало с момчето в Сейлъм — пробиване на мозъка с железни пирони.

— Провеждаме редколегиите си в библиотеката, за да прегледаме предадените статии и да съгласуваме оформлението с дизайнерския екип. — Катлийн продължава да говори за списанието. — Аз решавам какво да се публикува, а директор Грим трябва да одобри всичко. После всяка затворничка, чиято статия е избрана, вижда снимката си на корицата. Наистина голяма работа, и може да предизвика доста злоба.

— Какво става с вашето списание сега? — питам, като се чудя дали Лола Дагет познава Дон Кинкейд и дали знае, че Катлийн е нейната майка.

— Естествено, не ми позволяват да работя по него — раздразнено отговаря Катлийн. — Очевидно някой друг се занимава с това. Както вече ти казах, работех и в библиотеката, но сега съм лишена и от това. С тези пари си захранвах сметката в тукашния магазин. Двайсет и четири долара на месец. Купувах си по нещо сладко от време на време, също и листове и марки. Кой от външния свят ще ми изпрати пари, след като всичко в сметката ми се изчерпи? Нямам си никого, който да ми помогне. Как да си купя един проклет шампоан, за да си измия косата?

Не отговарям. Няма да получи нищичко от мен.

— Правилата са едни и същи за всички в „Браво“, независимо дали си тук, за да бъдеш защитен, или си масов убиец. Явно това е цената, която плащаш, за да си в безопасност — изсумтява тя, а аз се впечатлявам от ужасния й вид, сякаш нещо зловещо в нея се мъчи да изскочи на бял свят. — Само дето аз не съм в безопасност. Над главата ми виси заплаха.

— Каква заплаха? — питам.

— Не знам защо ми причиняват това. Трябва да ме върнат обратно.

— Каква заплаха виси над главата ти? — повтарям въпроса.

— Лола стои зад всичко това — отговаря тя и кръгът се затваря.

Джейми Бъргър е идвала в затвора, за да говори с Лола Дагет, която е свързана с Катлийн Лоулър, която пък на свой ред е свързана с мен. Не се издавам, че знам коя е Лола Дагет, тъй като продължавам да си мисля, че по някакъв начин е свързана и с Дон. Не знам как или защо, но всички ние сме в кръга.

— Тя искаше да ме преместят тук, за да съм близо до нея — ядосано казва Катлийн. — Нямаме отделение само за осъдени на смърт. А и бездруго Лола е единствената, която очаква смъртна присъда. Последната беше Бари Лу Ривърс, която убила всички онези хора в Атланта, като им слагала арсеник в сандвичите с риба тон.

Дяволът от закусвалнята. Запозната съм със случая, но не го показвам.

— Същите хора всеки ден получавали същите сандвичи с риба тон, а тя им се усмихвала мило, докато състоянието им се влошавало все повече и повече — продължава Катлийн. — Но точно преди да я екзекутират със смъртоносна инжекция, тя се задави със сандвич с риба тон в килията си. Това се казва черна ирония.

— Значи осъдените на смърт са на горния етаж?

— В максимално обезопасена килия като онази, в която съм аз. — Катлийн се ядосва още повече. — Лола е горе, а аз съм долу, един етаж под нея. Не ми крещи, нито ми подава бележки, но думите й се разчуват.

— И какви думи сте чули?

— Заплахи.

Не посочвам очевидното — Лола Дагет е затворена по двайсет и три часа в денонощието също като Катлийн и не е възможно двете да имат физически контакт. Не виждам как Лола би могла да нарани някого.

— Тя знаеше, че ако подстрекава другите и ме постави в опасност, със сигурност ще ме преместят в същото отделение като нея. И те постъпиха точно така — презрително изсумтява тя и добавя: — Лола иска да съм наблизо.

Но аз не вярвам, че Лола Дагет е уредила по някакъв начин настаняването на Катлийн Лоулър в „Браво“.

Уредила го е Тара Грим.

— Имали ли сте подобни проблеми с другите затворнички и преди? — питам. — Проблеми, които да налагат преместването ти?

— Имаш предвид преместването ми в „Браво“? — повишава глас тя. — Не, по дяволите. Никога преди не съм била отделяна. И защо да бъда? Трябва да ме пуснат оттук. Трябва да се върна към живота си.

Мейкън минава покрай прозореца на стаята за посещения. Знам, че ни наблюдава, но не отвръщам на погледа му. Мисля за стихотворението, което Катлийн ми изпрати, и литературното списание, редактирано от нея допреди няколко седмици. Чудя се колко често е публикувала собствените си творби и е подминавала другите. Поглеждам си часовника. Часът ни почти изтече.

— Е, много мило от твоя страна, че ми донесе снимка на Джак — казва Катлийн, отдалечава снимката от себе си и присвива очи. — Надявам се делото ти да мине добре.

Начинът, по който го казва, приковава вниманието ми, но не реагирам.

— Делата не са забавно нещо. Разбира се, аз обикновено се признавам за виновна, за да получа най-леката възможна присъда. И да спестя парите на данъкоплатците. Имам и няколко отменени присъди, защото бях достатъчно честна да призная, че аз съм извършила нещо и съжалявам за това. Ако нямаш репутация, която да пазиш, просто се признаваш за виновен. По-добре е, отколкото да застанеш пред съдебните заседатели, които искат да те съсипят — изръмжава тя.

Катлийн не мисли за Дон Кинкейд, която никога няма да се признае за виновна за нищо. В стомаха ми се появява неприятно усещане.

— А ти имаш репутация, доктор Скарпета. Страхотна репутация при това. Така че за теб не е толкова просто, нали? — усмихва се тя ледено. — Наистина се радвам, че най-после се видяхме, за да разбера за какво е цялата шумотевица.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Писна ми да слушам за теб. Предполагам, че не си прочела писмата.

Не й отговарям. Може би става въпрос за писмата, които тя и Джак са си писали. Писма, които никога не съм виждала.

— Виждам, че не си ги чела — кимва Катлийн и се ухилва. Забелязвам местата, където са били липсващите й зъби. — Наистина не знаеш, нали? Звучи логично. Чудя се дали щеше да дойдеш тук, ако ги беше чела. Е, може би щеше, но нямаше да си толкова самодоволна. Нямаше да се мислиш за толкова велика и всемогъща.

Седя кротко и неподвижно. Напълно овладяна и хладнокръвна. Не показвам нищо. Нито любопитство, нито гнева, който изпитвам.

— Преди имейлите пишехме писмата на хартия — казва тя. — Той винаги ми пишеше на листове с редове, сякаш е още ученик. Това беше в началото на деветдесетте години. Джак работеше при теб в Ричмънд и постоянно беше нещастен. Пишеше ми, че ти имаш нужда от здраво чукане, защото си незадоволена луда кучка, и ако някой просто те изчука едно хубаво, може би ще промени проклетия ти характер. Очевидно той и онзи детектив по убийствата, с когото сте работили навремето, са се шегували за това в моргата и на местопрестъпленията. Майтапели се, че си била в хладилника прекалено дълго и с прекалено много трупове, затова имаш нужда от някого, който да те затопли. Някой трябвало да ти покаже какво е да си с мъж, чийто кур още може да се надърви.

Пийт Марино беше детектив по убийствата в Ричмънд, когато бях там, и сега разбирам защо не съм виждала писмата. Сигурно са във ФБР. Бентън е анализатор на информацията и криминален психолог в бюрото в Бостън и знам, че е чел имейлите, разменяни между Катлийн и Джак. Бентън ми разказа накратко съдържанието им; не се съмнявам, че е прочел и писаните на хартия писма. И не би искал да видя онова, което Катлийн Лоулър ми описа току-що. Не би искал да узная за жестоките забележки на Марино по мой адрес и подигравките му зад гърба ми. Бентън би ме защитил от всичко болезнено с оправданието, че няма да спечеля нищо, ако го науча. Спокойна и хладнокръвна съм. Няма да реагирам. Няма да доставя удоволствие на Катлийн Лоулър.

— Е, най-после сме тук. Най-после те гледам — казва тя. — Великата шефка. Голямата работа. Легендарната Кей Скарпета.

— И ти си нещо като легенда за мен — отвръщам спокойно.

— Той ме обичаше повече, отколкото някога е обичал теб.

— Не се съмнявам, че е така.

— Аз бях любовта на живота му.

— Не се съмнявам и в това.

— Той те мразеше страхотно — казва тя злобно.

Колкото по-спокойна съм аз, толкова повече побеснява Катлийн.

— Според Джак ти въобще не си имала представа колко си проклета с хората, а ако се погледнеш в огледалото, си щяла да разбереш защо нямаш приятели. Той те наричаше доктор Права, а Джак беше доктор Грешка. И ченгетата бяха детектив Грешка или полицай Грешка. Всички, освен теб грешали. „Грешиш, Джак, трябва да го направиш по този начин. Грешиш, Джак!“ — продължава тя с неприкрито удоволствие. — Вечно си му натяквала какво да прави и как да го направи по твоя начин. Той ми се оплакваше, че за теб целият свят е съдебна зала или местопрестъпление.

— Да, той негодуваше срещу мен от време на време. Това не беше тайна — отвръщам кротко.

— Да, със сигурност негодуваше.

— Никой никога не е твърдял, че е лесно да се работи с мен.

— Хора като теб не се издигат до височайшето си положение, улеснявайки останалите. Те ги тъпчат, изритват ги от пътя си и ги унижават без причина.

— Никога не съм правила подобно нещо. Жалко, ако той наистина е мислел така.

— Винаги обвиняваше теб, ако нещата не вървяха добре.

— Да, така беше.

— Но абсолютно никога не обвиняваше мен.

— А вие обвинявате ли го за случилото се с вас? — питам.

— Джак беше само на дванайсет години, но не беше момче. Повярвай ми, със сигурност не беше. Той започна всичко. Следваше ме навсякъде. Измисляше си поводи, за да говори с мен, да ме докосва, да ми казва колко е влюбен в мен. Случват се такива неща.

Да, случват се, мисля си. Дори когато в никакъв случай не би трябвало да се случат.

— Разбиха му сърцето, когато ме отведоха с белезници, а по-късно, когато трябваше да ме гледа в съда, това едва не го уби — заявява тя. Враждебността й към мен изчезва така светкавично, както се бе появила. — Разделиха ни, съсипаха ни. Но не и душите ни. Все още имахме душите си. Джак ти се възхищаваше. Досадно ми бе да слушам за това, но той наистина те уважаваше. Проблемът при Джак беше, че той никога не изпитваше само едно чувство към хората. Ако те обича, в същото време те и мразеше. Ако те уважава, в същото време те и презираше. Ако иска да е с теб, бягаше. Ако те намери, веднага те изгубваше. А сега вече го няма.

Катлийн поглежда ръцете в скута си, а оковите й потропват по пода, когато раздвижва крака. Разтреперва се. Лицето й е зачервено. Всеки момент ще се разплаче.

— Трябваше да кажа всичко това. Знам, че не беше приятно — казва тя, без да ме погледне.

— Разбирам.

— Надявам се, че няма да ме зарежеш заради това. Бих искала да продължа да поддържам връзка с теб.

— Човек трябва да излее чувствата си.

— Не знаех как ще се чувствам, след като мине известно време от смъртта му — промълвява тя, все още вторачена в пода. — Почти не мога да го осъзная. Той не е част от живота ми сега, но в миналото беше. Той е причината да съм тук. А сега причината я няма, но аз съм си още тук.

— Съжалявам.

— Чувствам се толкова празна. Това е думата, която непрестанно ми идва наум. Празна. Като огромен паркинг, безлюден и гол.

— Знам, че е болезнено.

— Защо хората просто не ни оставиха на мира! — Тя вдига зачервените си, пълни със сълзи очи. — Не се наранявахме взаимно. Ако ни бяха оставили на мира, всичко това нямаше да се случи. Кого наранявахме? Никого. Хората нараниха нас.

Не проговарям. Нямам какво да кажа.

— Е, надявам се останалата част от престоя ти в Савана да е продуктивна.

Думите й прозвучават доста странно.

Мейкън минава покрай прозорците от двете страни на стоманената врата, за да се увери, че всичко е наред. Катлийн не го поглежда, но знам, че усеща присъствието му.

— Радвам се, че дойде и имахме възможност да си поговорим. Радвам се, че адвокатите отвориха тази врата за нас. Благодарна съм за снимките и всичко друго, което би ми дала — добавя тя.

Това също звучи странно, сякаш има предвид нещо съвсем различно от това, което казва. Катлийн изчаква Мейкън отново да изчезне от погледите ни.

Бръква под бялата си униформена риза и изважда нещо от сутиена си. Плъзва по масата към мен сгънато парченце хартия.