Патриша Корнуел
Червена мъгла (14)

13.

Тя ме уведомява доволно, че ДНК резултатите от последните проби свързват Дон Кинкейд с убийствата на семейство Джордан.

— Пробите, взети от дома на Джордан, включително кръв от дръжката на нож, които останали без резултат по времето на убийствата, съвпадат — обяснява ми Джейми.

Но аз проверявам мобилния си за съобщения и я лишавам от реакцията, която очаква от мен.

Благодарност. Облекчение. Как да ти се отблагодаря, Джейми? Каквото пожелаеш. Само кажи.

— Дон Кинкейд определено е била там — заявява Джейми, сякаш няма никакво съмнение в това. — Била е в дома на семейство Джордан по време на убийствата. Оставила е урина и пубисни косми в клозета. Оставила е кожни клетки и кръв под ноктите на петгодишната Бренда, която я издрала страхотно.

Джейми ме оставя за кратко да почувствам тежестта на думите й. Замълчава, за да подсили ефекта, а аз мисля за нещо съвсем друго. Бентън току-що ми е изпратил съобщение:

„Добре ли си? Къде си? Кой или какво, по дяволите, е «Ана Копър» ООД?“

— Разбирам интереса ти към Катлийн Лоулър — казвам на Джейми и отговарям на Бентън с въпросителна.

Не знам какво има предвид. Никога не съм чувала за „Ана Копър“ ООД.

— Катлийн със сигурност се надява, че ще сключите сделка, ако ти сътрудничи — казвам на Джейми. — Вероятно можеш да й издействаш намалена присъда или да повлияеш на съвета за предсрочно освобождаване.

— Да, Катлийн бе готова да сътрудничи — отговаря Джейми. — Да, иска да си върне живота. Би направила почти всичко за това.

— Тя знае ли за новите ДНК проби? Че те уличават биологичната й дъщеря?

— Не.

— Откъде си толкова сигурна? Имам чувството, че затворът се интересува живо от всичко, което се казва и върши там.

— Внимавах.

— Лола Дагет имала ли е рани, когато полицията я е арестувала малко след убийствата? — питам. — Била ли е прегледана? За рани, драскотини или синини? Направен ли й е подробен криминологичен физически преглед?

— Доколкото знам, не. Но не е имала видими рани, а това би трябвало да е следа — казва Джейми, и е права. — Няма съмнение, че Бренда се е борила с нападателя и го е издрала до кръв. Следователно, за полицията би трябвало да е проблем, че Лола няма драскотини.

— Ако не е имала рани, това трябва да е предизвикало съмнения — съгласявам се. — А ако ДНК, взета изпод ноктите на Бренда, не е съвпадала с ДНК на Лола, това е друга следа. Огромна следа и огромен проблем.

— Да, това навежда на мисълта, че Лола не е извършила убийствата.

— Или поне, че не ги е извършила сама.

— Да, но мозъците на хората са здраво затворени като банков трезор — казва Джейми. — Хората тук искаха убийствата да бъдат разкрити. Нуждаеха се от това за собственото си спокойствие и за да вярват, че редът и нормалността са се завърнали в красивото им малко градче.

— За съжаление, това се случва. Особено при изключително прочути и емоционални случаи.

— Дон е избила семейство Джордан и е била издрана до кръв. Направила си е сандвич и е използвала клозета на първия етаж — обобщава Джейми. — Иронията е, че знам този факт поради случилото се с теб в Масачузетс. ДНК профилът на Дон бил вкаран в системата след ареста й заради опита да те убие. Когато изисках нови проби от местопрестъплението в дома на Джордан и ги въведоха в системата, получихме съвпадение. Наистина е шокиращо. Направо зашеметяващо.

— Може би не е шокиращо. — Отказвам да й доставя удоволствие. — Катлийн Лоулър намекна, че Дон може би е била в Савана по времето, когато са били убити семейство Джордан. Каза ми, че било през януари 2002 година. Твърди, че тогава двете се видели за първи път. Мислиш ли, че Катлийн може да е имала представа какво е извършила дъщеря й?

— Не ми се вярва. Защо Дон би признала подобно нещо, освен ако не се е надявала да я заловят — отвръща Джейми със съмнение в гласа. — Това е страхотен прелом в повече от един случай. Знаем, че Дон Кинкейд е била тук, в Савана. Няма значение дали ще продължи да лъже относно случилото се в дома ти на десети февруари. Ако изобщо е имала някаква благонадеждност, тя скоро ще се изпари напълно.

— Значи аз трябва да съм двойно мотивирана да ти помогна — отговарям.

— Справедливост, Кей. На повече от един фронт.

— Кога получи резултатите от ДНК пробите?

— Преди около месец.

— Няма новини за това, поне що се отнася до моя случай, или щях да науча — отбелязвам. — Не съм чула и дума. Но това не означава, че други хора не знаят.

— Нито Дон, нито адвокатите й знаят, че нейната ДНК е свързана със случая на Джордан и с многобройните убийства, извършени преди девет години — заявява Джейми с увереност, каквато аз не изпитвам.

— Коя лаборатория използва? — питам.

— Две различни, независими, в Атланта и Феърфийлд, Охайо.

— И никой не знае — казвам скептично. — ФБР не знаят? Предполагам, че главният прокурор на Джорджия е допуснал повторните проби?

— Да.

— И той ли не знае резултатите?

— Той и други хора на ключови постове разбират колко е важно да не разкриват информация, докато делото не бъде подготвено. А аз все още съм в началния етап.

— Една от най-големите заплахи при всяко разследване е изтичането на информация. — Напомням й факт, който би трябвало да е очевиден за нея.

Тя е прекалено самодоволна. Или пък отчаяна.

— Струва ми се, че в този случай заплахата от изтичане на информация е особено голяма — добавям. — Изключително голяма. Много хора имат личен интерес към случая с Джордан, включително влиятелни хора в щатската управа на Джорджия, които може да се засрамят, че нюйоркска адвокатка е пристигнала тук и е открила, че едно от най-прочутите им дела за убийство е било объркано и една тийнейджърка е осъдена на смърт за престъпление, което не е извършила.

— Не падам от небето.

— Не, но може би си прекалено голяма идеалистка. Развълнувана си, което си е съвсем естествено, но няма да е зле да не ти напомня, че вероятно не летиш под радара и не действаш в пълна тайна.

Сещам се за Тара Грим и се чудя дали знае за новите проби.

Знае, че пробите са били поръчани. Кой й е казал?

— Значи си съгласна да ми помогнеш. Радвам се да го чуя — казва Джейми, но не изглежда особено щастлива.

Всъщност изглежда изморена и измъчена. Очите й са сънливи и не така ясни, както ги помня. Струва ми се, че не се чувства удобно в собствената си кожа. Непрестанно се намества на канапето, подгъва крака под себе си, после ги отпуска на пода. Неспокойна, нервна, пие твърде много алкохол.

— Помагам ти сега, като ти напомням, че може би има хора, които знаят за новите ДНК резултати и може да се опитат да се намесят, или вече са се намесили — казвам. — ДНК пробите, които си изискала, са вкарани в системата на ФБР и е открито съвпадение. А после самоличността на Дон Кинкейд е потвърдена. Следователно, не можеш да твърдиш със сигурност, че ФБР не са наясно, че Дон Кинкейд, която определено представлява интерес за тях, вероятно е свързана с убийствата в Савана отпреди девет години. Ако главният прокурор знае, възможно е и губернаторът да знае, а той очевидно се е потрудил доста, за да се увери, че Лола Дагет ще бъде екзекутирана. Когато говорих с Тара Грим, ми стана ясно, че тя знае за новите проби. Намекна също, че според нея може да има „страхотно бягство от затвора“.

— Там записват всичко — небрежно подмята Джейми, сякаш думите ми въобще не я притесняват. — Когато седях в онази стая за посещения в „Браво“, знаех много добре, че записват всяка дума. И затова прибягнах към писането на бележки, когато бе важно казаното от мен да остане поверително. Катлийн е мотивирана да внимава какво говори, но признавам, че при Лола е съвсем друго. Тя е изключително ограничена в интелектуално отношение и не се контролира добре. Склонна е да се хвали и е способна почти на всичко, за да привлича вниманието. Знае, че съм изискала нови проби, но не съм й съобщила резултатите.

— Просто се чудя дали е възможно да знае. Това би обяснило враждебността й към Катлийн, майката на жената, заради чиито престъпления Лола е прекарала последните девет години в затвора.

— По-голямата ми тревога е, че новината може да достигне до медиите, преди да съм готова — признава Джейми.

— Не мисля, че това е най-големият ти проблем. Забелязах, че си инсталирала охранителна камера и алармена система — казвам, но не добавям, че май носи и пистолет. — Може би се безпокоиш за професионалната си и лична безопасност.

— Предполагам, че ти би инсталирала първокласна охранителна система, ако работеше тук. Или би помолила някой друг да я инсталира — добавя тя. Чудя се дали има предвид Луси. — Веднага след като се сдобия с повече лабораторни факти и съм напълно сигурна в случая, ще подам молба за отменяне на смъртната присъда на Лола Дагет. Ще пренасоча предубежденията към фактите. Ще пренасоча жаждата за мъст към науката. Надявам се и ти да ми помогнеш.

Тя замълчава, сякаш изчаква да потвърдя, но аз не отговарям.

— Никога не е имало доказателство, свързващо Лола с тези престъпления, освен окървавените дрехи, които Дон Кинкейд й наредила да изпере или да изхвърли. Или пък просто е подхвърлила в стаята й, за да я натопи — казва Джейми. — Но аз имам нужда от подробности. За да съм отлично въоръжена, когато се задействам.

— Откъде се познават Лола Дагет и Дон Кинкейд? Знаем ли нещо за това? — питам.

Виждам ново съобщение от Бентън.

„Къде си? Никой не отговаря в хотелската ти стая.“

Решавам да му отговоря — пиша, че съм в безопасност.

„Обади ми се, когато можеш. (Ана Копър има лоша репутация).“

За трети път му отговарям с въпросителна.

Джейми казва:

— Искам да уточня, че не нарушавам правата на клиента. Лола ми разреши да обсъдя подробностите с теб.

— Защо? Освен факта, че тя вероятно би направила всичко, което й кажеш?

— Репутацията ти ще бъде приета сериозно от съда — отговаря Джейми. — Това, което ни липсва, е прочут експерт, готов да се изложи на критика.

Джейми има предвид, че Колин Дънгейт няма да се съгласи да се яви в съда. Или поне тя смята така.

— Никой няма да се засили да свидетелства заради отношението към тези убийства — добавя тя. — Обществеността е изпълнена с омраза, въпреки изминалите години. Ако се докаже, че Дон Кинкейд е убила семейство Джордан, това ще помогне и на теб — напомня ми тя.

Опитва се да ме подкупи да постъпя правилно, а това ме обижда.

— Ако Дон Кинкейд е избила цяло семейство, докато спят, значи определено е способна да извърши престъпленията в Масачузетс и никой няма да повярва на думите й за теб. — Джейми приключва аргумента си, който не е необходим, нито пък ласкателен за мен.

— Лола споменавала ли е за Дон Кинкейд? Намеквала ли е, че Дон е загадъчният съучастник, когото нарича Възмездие? — питам.

— Не — отговаря Джейми, взема чашата си, намества се нервно на канапето и ме поглежда. — Твърди, че нямала представа. Събудила се в стаята си в центъра за наркомани на шести януари сутринта и открила дрехите си на пода, изцапани с кръв. Ужасена, че ще загази, се опитала да ги изпере.

— Вярваш ли й?

— Лола се страхува. Вярвам в това. Изпитва ужас от лицето, което продължава да нарича Възмездие.

— От кого изпитва ужас — човек или дявол? Може би си е въобразила нещо?

— Мисля, че Лола е видяла Дон на улицата и е била подмамена от перспективата за пари или наркотици. Възможно е Лола да не знае истинското име на жената, която я забъркала в нещо, довело до осъждането й.

— Живеела е в центъра за наркомани по времето, когато Дон е пристигнала в Савана и са били извършени убийствата.

Напомням й, че човек, изпратен в център за наркомани, може да не получи разрешение да се мотае по улиците.

— Неконтролиран център за наркомани — отвръща Джейми. — Пациентите имали право да влизат и излизат, без да искат разрешение. Лола излизала често да си търси работа и да посещава болната си баба в старчески дом. Имала е доста възможности да се запознае с човек като Дон, която вероятно е използвала друго име или просто се е представила като Възмездие. Прикриването на самоличността й изглежда съвсем логично, като си помислиш какво е възнамерявала да извърши Дон. Но е без значение. ДНК не лъже. ДНК не се интересува от прякори.

— Питала ли си Лола дали й е познато името Дон Кинкейд? Дали е потиснала този спомен от страх?

— Не си признава. Ако изобщо помни, разбира се. Питала съм я дали името Дон Кинкейд й говори нещо, но тя твърди, че не. Внимавах много и не съм споменавала резултатите от пробите — повтаря тя.

— Лола се страхува от Възмездие. Дори и след девет години.

— Твърди, че чувала гласа на Възмездие — казва Джейми. — Чувала как Възмездие описва ужасните неща, които ще й причини, ако тя го предаде някога. Затова Лола не може да говори и да ни каже кой е Възмездие.

Замислям се дали е възможно Възмездие да е измислено лице. Страховита фантазия на емоционално увредена млада жена с коефициент на интелигентност едва седемдесет, осъдена да умре на Хелоуин.

— ДНК е единственият глас, който трябва да чуем — заявява Джейми. — А Дон Кинкейд е заключена на безопасно място и ще си остане там.

— Лола знае ли, че Дон Кинкейд е арестувана и ще бъде съдена?

— Знае, че Дон е била обвинена в няколко убийства в Масачузетс — потвърждава Джейми. — Съобщиха го в новините, а и аз съм го споменавала. В затвора в Джорджия не е тайна, че дъщерята на Катлийн Лоулър е в „Бътлър“ и очаква делото си.

— Сигурна съм, че си говорила за Дон с Катлийн.

— Както знаеш, разпитвах Катлийн. Разбира се, че говорихме и за дъщеря й.

— Дон е арестувана, но Лола все още се страхува да проговори.

Това не ми се струва логично, каквото и да ми обяснява Джейми.

Ако Лола е осъдена на смърт за престъпления, които не е извършила, а истинската убийца, Дон Кинкейд, е в затвора в Масачузетс, защо Лола още се страхува от нея? И защо Катлийн Лоулър се страхува от Лола? Тук има нещо нередно.

— Страхът е могъщо чувство — казва самоуверено Джейми. Вече говори завалено. — А Лола се е страхувала дълго време от жената навън — Дон, която е жива и невъобразимо жестока. Ти самата видя на какво е способна. Била е едва двайсет и две годишна, когато е заклала семейство Джордан в леглата им. Просто защото е искала да го направи. Защото е било кървав спорт за нея. Защото е било забавно. А после си направила сандвич, изпила няколко бири и натопила едно изостанало осемнайсетгодишно момиче за убийствата.

— Можеше просто да ме помолиш, Джейми — казвам. — Останалото не беше необходимо. Нямаше нужда да ме манипулираш и примамваш. Притеснявам се, че смяташ за нужно да ме подкупваш. Мога да водя битките си с ФБР или с когото трябва и мисля, че след всичко, което сме преживели заедно, би трябвало да знаеш, че ще ти помогна, ако ме помолиш.

— Щеше ли да дойдеш в Савана и да станеш експертният ми свидетел по делото на Лола Дагет? — пита Джейми и поглежда чашата си, сякаш се чуди дали да си долее. — Щеше ли да се разправяш със селския си колега, доктор Колин Дънгейт, който само ми отговаря уклончиво? Щеше ли да се захванеш с него?

— Колин не е селянин — възразявам. — Просто е прекалено убеден в мненията си.

— Не знаех как би се почувствала — отговаря тя, но няма предвид разпита на Колин Дънгейт.

Джейми си мисли, че бяхме почти семейство. Чуди се дали станалото между Луси и нея би повлияло на желанието ми да помогна.

— Луси не знае, че си тук — отговарям на въпроса, който Джейми трябваше да зададе. — Малко се разстрои, когато й се обадих, след като Катлийн ми даде номера на мобилния ти днес следобед. Попитах Луси дали ти е казала, че ще идвам в Савана. Дали от нея си научила. Тя отрече. Намекна, че въобще не е говорила с теб.

— Не съм говорила с нея от шест месеца — признава Джейми, втренчена в една точка.

Гласът й е нервен и леко трепери.

— Не си длъжна да ми обясняваш какво е станало.

— Казах й, че не искам да я виждам повече и да не се свързва с мен по никакъв повод — заявява тя студено.

— Не е нужно да обясняваш — повтарям.

— Но очевидно не ти е казала защо.

— Тя просто се премести в Бостън. Ти вече не бе наоколо и не се говореше за теб. Не е обяснявала нищо повече — отговарям.

— Е, Луси не го направи нарочно, но бе предвидимо, ако се беше замислила — казва тя и се отправя към кухнята и бутилката. — Сигурна съм, че не е искала да ми навреди. Това обаче не променя факта, че успя да унищожи всичко, което бях изградила. Но май осъзнава вредата, която причини, дори по-малко и от Грег.

Грег е бившият съпруг на Джейми.

— Той поне разбираше изискванията на кариерата ми — обажда се Джейми от кухнята, където си налива уиски. — Като адвокат и зрял и разумен човек той знае точно как стоят нещата и че има определени правила, които не можеш да пренебрегнеш просто защото смяташ, че не са нужни. През цялото време Грег поне беше дискретен, умен и добър професионалист, ако може да се използва думата „професионалист“, когато става въпрос за връзка или за разпадането й.

Джейми се връща и се настанява пак в ъгълчето си.

— И Грег никога не е бил толкова безразсъден, че да направи нещо, с цел да ми помогне, което всъщност да ме съсипе.

— Не е нужно да ми разказваш какво е направила Луси. Или какво ти смяташ, че е направила — казвам тихо и спокойно, за да не покажа какво чувствам.

— Откъде според теб знам, че Фарбман фалшифицира данните? — пита Джейми и приковава тъжните си очи в мен. — Откъде знам със сигурност, а не само като подозрение?

Не отговарям, защото вече знам какво ще каже.

— Луси успя да проникне в Центъра за борба с престъпността в реално време, в сървъра им или в някаква друга база данни — обяснява Джейми с разтреперан глас.

Виждам мъката й от загубата, която отказва да признае.

— Оценявам възмущението й от Фарбман и всички оплаквания, които е чувала от мен насаме. Но не очаквах, че ще проникне в компютърната система на нюйоркската полиция, за да ми помогне да се справя с него.

— И си абсолютно сигурна, че тя го е направила?

— Предполагам, че трябва да обвинявам себе си — промълвява тя и отново се заглежда в празното пространство. — Фаталната ми грешка бе, че се поддадох на отмъстителността й, на пълната й липса на задръжки и, да си кажем честно, на социопатията й. Познавам я толкова добре, по дяволите. И двете с теб знаем от какво трябваше да я отървавам. Как въобще се оплетох с нея…

— Оплела си се с нея?

— Защото ти ме помоли да помогна — отговаря тя и отпива от уискито. — Заради онова, което Луси направи в Полша. Мили боже! Ти би ли искала да имаш връзка с човек, за когото не можеш да знаеш всичко? Човек, който е… Е, няма да го кажа.

— Който е убил някого?

— Знам повече, отколкото ми се иска. Винаги съм знаела за нея повече, отколкото ми се иска.

Чудя се какво ли е променило Джейми Бъргър. В миналото не беше толкова самовглъбена и готова да прехвърли вината върху някой друг, вместо на себе си.

— Колко често според теб съм й казвала: „Нито дума повече“? Не искам да слушам. Аз съм съдебен служител. Как може да съм толкова глупава? — промълвява тя сковано, сякаш езикът й не работи добре. — Може би заради омразата ми към Фарбман. Той искаше да се отърве от мен от години, но не осъзнавах, че не е единственият, който го иска. Когато Луси ми даде информацията и узнах какви данни е подправил Фарбман, отидох при комисаря, който, естествено, настоя за доказателства.

— А ти не можеш да му дадеш такива.

— Не мислех, че ще ги поиска.

— Защо да не ги поиска?

— Емоции. Оплетох се в тях и допуснах непоправима грешка. Превърнах се в обвиняемата. Бях компрометирана. Нищо не се каза направо. И не беше нужно. Единственото, което трябваше да направят някои хора, бе да споменат името на Луси по време на разговора. Знаеха. Компютърен експерт криминолог, смятан за неособено надежден, уволняван от ФБР и ATF^[1]. Всички знаят на какво е способна Луси, а аз не мога да контролирам онова, което казваш. Но не те съветвам…

— Най-разумно е да не ме съветваш за нищо, свързано с нея — прекъсвам я.

— Не очаквах да се съгласиш…

— Не е важно дали съм съгласна, или не — прекъсвам я отново, ставам и започвам да прибирам чиниите. — Ти имаше връзка с Луси, а моите отношения с нея са различни. Винаги са били и винаги ще бъдат. Ако това, което ми разказа, наистина се е случило, тя е допуснала страхотна грешка, ужасно тъпа и самоунищожителна.

Отнасям чиниите в кухнята и добавям:

— Трябва да те оставя да си починеш. Изглеждаш изморена.

— Интересно се изразяваш. Самоунищожителна. А аз мислех, че аз съм унищожената.

Пускам топлата вода и намирам под мивката полупразно шише с препарат за чинии. Търся гъба, но Джейми казва, че забравила да купи. Облегнала се е на каменния плот и ме наблюдава как разтребвам след вечерята, за която не бе направила нищо, освен да звънне по телефона и да отиде до ресторанта, за да е сигурно, че няма да е в апартамента, когато пристигна. За да даде възможност на Марино да подготви сцената за нея. За да влезе с гръм и трясък. За да продължи да режисира сценария си.

— За съжаление, не ме бива да пропъждам хората — отбелязвам, докато мия чиниите с голи ръце. — Може би само когато са мъртви и решавам, че е за добро, защото ми е писнало. Но сигурно не е вярно, защото всъщност не мисля така. Сигурно имам недостатъци в това отношение. А сега няма да е зле да намериш кърпа за чинии в този празен апартамент и да ми помогнеш да избърша приборите.

— Трябва да купя и кърпи — казва тя и се протяга към руло домакинска хартия.

— Е, просто ще оставим чините в сушилнята — решавам.

Натъпквам празните кутии в чувал за боклук. Покривам миризливите макарони със сирене, прибирам ги в празния хладилник и решавам, че Марино е прав за трюфелите. Аз също не ги харесвам.

— Не знаех какво друго да направя. — Джейми не говори за разчистването след вечерята или за празния си апартамент в Савана, а за Луси. — Падаш ли си по отговорностите?

— С кого говориш?

— Ти си й роднина. Не е същото. Страхувам се, че утре сутрин ще имам кошмарно главоболие. Не се чувствам много добре.

— Естествено, че не е същото — казвам. — Аз обичам Луси дори когато това не помага за имиджа ми. — Отивам до канапето и грабвам чантата си. Толкова съм ядосана, че се страхувам какво може да направя. — И кой, по дяволите, не е отговорност? — питам.

— Все едно да обичаш красив кон, който някой ден ще ти счупи врата.

— А кой го подмами? — връщам се в кухнята. — Кой го подтикна да действа по опасен начин?

— Не мислиш наистина, че съм я молила да върши нещо такова, нали? — поглежда ме тя сънливо.

— Разбира се, че не.

Набирам номера на Марино.

— Сигурна съм, че не си я молила да прониква в компютъра на нюйоркската полиция. Не повече, отколкото помоли мен да дойда в Савана.