Патриша Корнуел
Червена мъгла (19)

18.

Марино хвърля бегъл поглед на страниците, като ги прелиства небрежно, което ме кара да подозирам, че вече ги е чел.

— Запознат ли си с тях? — питам.

— Джейми има копия, но не ги е получила от него — отговаря той. Има предвид Колин Дънгейт.

— Не бих очаквала той да й ги предаде, тъй като не са обработени от него. Сигурно ги е взела от съда.

— Тя знаеше, че Колин ще ти позволи да прегледаш всичко.

— Очевидно е била права. Но това, което виждам досега, не й помага в работата по случая.

— Наистина. Така Лола Дагет изглежда виновна. Нищо чудно, че са я осъдили. Разбирам как е станало.

— Не съм съвсем наясно с униформите — казвам. — Джейми спомена, че Лола ходела на интервюта за работа, посещавала баба си в старческия дом и можела да излиза от центъра за наркомани, когато си поиска, стига да е получила разрешение и да се върне за вечерната проверка преди лягане. Как е била облечена, когато е излизала?

— Доколкото знам, униформите са били обикновени дрехи, например джинси и дънкови ризи. Надзирателките били облечени със същите дрехи.

— Говориш в минало време — отбелязвам. Отпивам от водата, която Колин ми даде в кабинета си, и усещам, че черните ми работни дрехи са мокри от пот, а хладът от климатика ме кара да потръпвам.

— Случаят с Лола Дагет се отразил зле на тази организация, която се издържала от частни дарения — отговаря Марино. — Богатите хора в Савана вече не били склонни да пишат чекове за центъра, след като Лола била осъдена за убийствата на доктор Кларънс Джордан и семейството му. Особено след като той бил прочут с помощта си за приюти, клиники, хора с проблеми и бедняци, които не могат да си позволят да отидат на лекар.

— Той помагал ли е някога в центъра? — питам и ставам да настроя климатика.

— Доколкото знам, не.

— Предполагам, че центърът вече не съществува. Кажи ми, ако ти стане прекалено топло.

Връщам се на стола си и забелязвам, че Манди О’Тул не ни обръща внимание, или поне така изглежда.

— На това място в момента има приют за бездомни жени, управляван от Армията на спасението. Хората са съвсем други, а и изглеждат различно — казва Марино. — Когато четеш тези неща, първото, което ти идва наум, е, че Лола Дагет не е достатъчно умна, за да убие някого и да се измъкне.

— Не се е измъкнала. Но не знаем дали е убила някого.

— Дяволът носил дрехите й, а после ги оставил в банята — казва Марино. — И не иска да каже на никого кой, по дяволите, е Възмездие.

— Изглежда, е започнала да мисли за Възмездие, когато била заловена в банята си буквално с окървавени ръце — отговарям и вземам още няколко документа. — Някой й отмъщавал за нещо. Някой от наркоманските й времена на улицата. Струва ми се, тя е мислела, че някой я е натопил, и може би е нарекла Възмездие човека, отговорен за това.

— Наистина ли мислиш, че тя не е извършила убийствата и не знае кой е виновен?

— Не знам какво да мисля. Поне засега.

— Е, аз пък знам как звучи, по дяволите — казва Марино. — Абсолютно по същия начин, както на времето. Няма никаква логика. А и ще видиш, когато стигнеш до ДНК, че тя принадлежи на всички. По дрехите на Лола има кръв от цялото семейство Джордан. Още от първия ден заявих на Джейми, че не знам как би могло да се обясни това.

— Джейми го обяснява по същия начин като първите адвокати на Лола. Нейната ДНК не била открита в къщата на Джордан, нито по труповете, нито по дрехите, с които били облечени. Нейната ДНК била намерена по дрехите, които перяла под душа, и никъде другаде. Само по джинсите от рипсено кадифе, пуловера и якето. Но там била намерена и ДНК на убитите. За съдебните заседатели това е достатъчно, макар че повдига доста въпроси в научно отношение — казвам, без да обяснявам за какви въпроси точно става дума.

Не и пред Манди О’Тул, която не дава вид, че ни чува, нито че се интересува от нас — занимава се с блекбърито си и слуша музика.

— Била е гола под душа, докато перяла дрехите — казва Марино. — Струва ми се, че би оставила своята ДНК по дрехите точно по този начин. Докосва абсолютно всичко. А и нейната ДНК сигурно си е била по дрехите, тъй като са били лично нейни — пристигнала е с тях в центъра.

— Правилно — съгласявам се. — Независимо откъде са дошли дрехите, нейната ДНК вече е била по тях, когато са й наредили да излезе от душкабината. Фактът, че нейната ДНК е по собствените й дрехи, не е непременно важен. Но ако бе открита и ДНК на друг човек, това щеше да е различно — добавям, като си мисля за Дон Кинкейд, която не смятам да споменавам. — Ами ако друг човек е носил дрехите й и неговата ДНК е намерена по панталона, пуловера и якето, оставени на пода в банята? — Внимавам какво говоря, докато се опитвам да изкопча информация.

Няма да рискувам Манди О’Тул да дочуе случайно нещо за новите резултати от ДНК пробите. Джейми смята, че Колин Дънгейт не знае. Почти никой не знае, макар да не разбирам как може да е толкова сигурна в това. Или пък просто й се иска да вярва, че е така. Според мен, тя отдавна трябваше да подаде молба за отмяна на присъдата на Лола. Тогава истината щеше да се знае и нямаше да има риск от изтичане на информация. И Джейми нямаше да ме подмами да дойда в Савана, ако знаех за новата й работа и важния й случай тук.

Джейми беше права снощи, когато се усъмни, че бих си предложила услугите като неин експерт по криминология, ако имах време да размисля и ако тя бе откровена с мен, вместо да ме манипулира и лъже. Колкото повече размишлявам върху всичко, което се случи досега, толкова по-убедена съм, че щях да откажа. Щях да я пратя при някой друг, но не защото се притеснявам за реакцията на Колин на това, че преглеждам работата му. Щях да се тревожа за реакцията на Луси. Щях да мисля, че работата ми с Джейми ще бъде неприятно повлияна от миналото и не е добра идея по ред причини.

— Е, ако някой е взел дрехите на Лола, за да извърши убийствата, защо ДНК на този човек не е намерена по панталона, пуловера и якето?

Това е начинът на Марино да потвърди, че ДНК на Дон Кинкейд или някой друг не е била открита по дрехите на Лола Дагет.

— Прането с гореща сапунена вода може да е заличило ДНК на друг донор, ако говорим за пот и кожни клетки. Може би не и кръв, но зависи колко е кръвта. А ако е била съвсем малко количество, например от одраскване от дете, може да е била отмита от душа — размишлявам на глас. — Особено в началото на 2002 година, когато пробите не бяха толкова добри като съвременните. Някой оглеждал ли е обувките на Лола Дагет?

— За кои обувки говориш?

— Сигурно е имала обувки. И те ли са й били дадени от центъра?

— Мисля, че не са им давали обувки, а само джинси и ризи. Но наистина не знам — отговаря Марино и продължава да наблюдава Манди О’Тул, но тя не го гледа. — Никой не е споменавал нищо за обувки. Поне доколкото знам.

— Някой е трябвало да потърси кръв и по обувките й. Нищо тук не показва, че е почиствала и обувки под душа. Нито пък бельо. Ако дрехите са прогизнали, кръвта се просмуква и в бикини, сутиени и чорапи. Но тя е перяла само пуловер, панталон и яке.

— Ти пък, с тия обувки — ухилва се Марино.

— Наистина са важни.

Обувките ми показват къде са били краката на даден човек по време на убийство. Върху педала на спирачката или газта. На прашен перваз на прозорец или балкон, преди човекът да скочи или да го бутнат. По тялото на жертва, която е била ритана жестоко. А при един стар случай — във влажен цимент, когато убиецът бягал от местопрестъплението през строеж. Обувките, ботушите и сандалите имат уникални белези, които оставят следи.

— Този, който е убил семейство Джордан, е имал кръв по обувките си — казвам. — Дори да е била съвсем малко, все пак я е имало.

— Казах ти, че не съм чувал нищо за обувки.

— Сигурно вече е твърде късно, освен ако не са в лабораторията на Колин, съхранявани заедно с другите улики — отговарям, като разглеждам документите, включени в делото за обжалване на Лола Дагет миналата есен.

Първите няколко страници съдържат снимки, предназначени да предизвикат съчувствие към жертвите и да убедят губернатора на Джорджия, Зебулон Манфред, да отхвърли решително молбата на Лола Дагет. В статия от вестник, включена в документацията, се цитира негово изказване, че усилията за спасяването на живота й са основани върху доказателства, вече изслушани в съда и отхвърлени от съдебните заседатели и Върховния съд.

„Можем да размишляваме до безкрайност за този безсърдечен акт на човешка жестокост. Но отново се връщаме към зловещото престъпление, извършено от Лола Дагет, която е избила цяло семейство в ранната неделна утрин на шести януари 2002 година. При това, тя е извършила зверствата без никакъв мотив, освен че просто така й се е искало.“

Представям си възмущението на губернатора, когато е гледал портрета на семейство Джордан, направен на последната Коледа в живота им, съвсем малко преди жестоката им смърт. Кларънс Джордан, със свенлива усмивка и добродушни сиви очи, е облечен празнично, с тъмнозелен костюм и карирана жилетка. Съпругата му, Глория, седнала до него, е обикновена жена с тъмнокестенява коса, разделена на път, скромно облечена в зелено кадифе. Петгодишните им близнаци седят от двете страни на родителите си — ухилени розовобузи хлапета с големи сини очи. Джош е издокаран точно като баща си, а Бренда — като майка си. Разглеждам още няколко снимки. Да, несъмнено всички те карат човека, който ги види, да навлезе още по-дълбоко в кошмара, започващ на седемнайсета страница.

Окървавена детска ръка виси от подгизналото в кръв легло. Тапетите са украсени с Мечо Пух и приятелите му, а чаршафите са с картинки — каубойски шапки, кактуси, ласа, и всичко това е оплескано със засъхнала кръв. Някои от петната изглеждат така, сякаш престъпникът се е бърсал в чаршафите. Дон Кинкейд се появява в мислите ми без покана. Представям си я в тъмната стая. Спира да си почине от свирепото нападение и използва чаршафите, за да избърше ръцете и ножа си. Усещам яростта й, чувам тежкото й дишане, ускорено като лудешкото биене на сърцето й. Тя замахва диво, намушква и коли, а аз се чудя защо би убила две петгодишни деца.

Близнаци, момче и момиче, които изглеждат почти еднакви на тази възраст, красиви, руси и синеоки. Дали ги е виждала преди това? Дали ги е наблюдавала, докато е проучвала къщата и навиците на семейството? Откъде е знаела за Джош и Бренда и в коя стая са били? И знаела ли го е въобще? Какво я е накарало да ги нападне с такава ярост? Кого всъщност е убивала, когато се е втурнала в спалнята им?

Не е било необходимо. Нито пък мотивирано от определена цел, например кражба. Може би родителите, но не и малките деца, които не биха могли да идентифицират никого. Не е имало логична причина, а само дива злоба и жестокост. Чувствам омразата на Дон Кинкейд. Кръвта на жертвите й е езикът на яростта, която я изпълва. Смятам, че не ги е нападнала импулсивно или случайно. Възнамерявала е да избие цялото семейство Джордан. Включително и децата. Защо?

Сещам се, че може би взема от тях онова, което никога не е имала. Лишава ги от безопасния им дом и родителите, които са ги обичали, грижели са се за тях, а не са ги дали за осиновяване. Опитвам се да прогоня от мозъка си образа на жената, която нападна и мен години по-късно. Кръвта по пода на спалнята се превръща в кръвта в гаража ми. Чувствам топлата мъгла по лицето си. Усещам миризмата на желязо в устата си, заедно със соления й вкус. Насилвам се да пропъдя Дон Кинкейд от мислите си, докато проследявам кървавата пътека в коридора.

Частични отпечатъци от обувки, капки, петна и пръски по дървеното дюшеме. Малки отпечатъци от ръце и петна, направени от кървави дрехи и коси по бялата гипсова стена на нивото на парапета, после съзвездие от кървави петна, сякаш жертвата е била ударена, и по-едри капки по бялата стена — фатално нараняване, след което никой не би могъл да преживее повече от няколко минути. Каротидната артерия е била прерязана или поне частично прерязана, вероятно изотзад. По стълбите има още капки, водещи към голяма локва, започваща да се съсирва под малкото телце, свито близо до входната врата. Рошава руса коса и розова пижама.

Подът в кухнята е от черни и бели плочки, подредени шахматно, по които се виждат частични кървави отпечатъци от обувки. В бялата мивка са захвърлени две окървавени кърпи за чинии. На плота се вижда красива порцеланова чиния с полуизяден сандвич. Навсякъде има кървави петна, а наблизо — парче кашкавал и пакет с шунка. Усещам, че Марино се надига от стола си. Чувам пронизително пулсиране.

Бял хляб, бурканчета с горчица и майонеза и две празни бутилки бира „Сам Адамс“. После — банята за гости. Капки кръв и отпечатъци от обувки по сивия мрамор. Елегантни ленени кърпи в прасковен цвят окървавени, струпани до мивката, шише лавандулов течен сапун с кървави отпечатъци. Калъп сапун в локва кървава вода в сапуниера с формата на раковина. Клозет, в който водата не е пусната. Прелиствам документите в търсене на резултатите от отпечатъците. Къде са лабораторните резултати? Колин включил ли ги е?

Намирам ги. Анализ на отпечатъци, извършен от ФБР. Кървавите отпечатъци по шишето със сапун и кухненския нож били от едно и също лице, но така и не били идентифицирани. В централната система за отпечатъци нямало съвпадение, но е трябвало да се получи девет години по-късно, след ареста на Дон Кинкейд миналия февруари. Неидентифицираните отпечатъци от сапуна и дръжката на ножа все още би трябвало да са в базата данни. Защо тогава не е била вдигната тревога, когато са вкарали отпечатъците на Дон Кинкейд? Две различни лаборатории за ДНК са я свързали с убийствата, но отпечатъците не са нейни?

— Тук нещо не е наред — промърморвам.

Прелиствам следващите страници и виждам още снимки. Тясно стълбище в задната част на къщата и под с теракотени плочки на остъклената веранда. Капки кръв, а до тях — бяла метална линия, за да се видят размерите. Седем кадъра в близък план на капки по пода, всяка с диаметър малко повече от милиметър. Паднали са със средно висока скорост под ъгъл приблизително деветдесет градуса и всяка е заобиколена от няколко по-дребни. Кръвта е пръскала при падането, защото повърхността на пода е гладка, равна и твърда.

Проследявам кръвта навън, в двора, в градината, засадена в развалините на стара постройка — между порутените каменни стени са засадени декоративни растения. Предполагам, че това е била стара изба. Има и статуи — посивели, а някои позеленели от плесен. Аполон, ангел, хванал букет, момченце с фенер и момиченце с птица. Засъхнали капки кръв изпъстрят стръкчетата трева и листата на камелиите и чемширите. Внимавам да не правя прибързани заключения.

Повече от няколко кървави петна са нужни, за да се установи даден модел, но тук няма нищо категорично. Не са пръски напред или назад. Не са пренесени на верандата или в двора от окървавени обувки. Не вярвам да са капали от дрехи или кървав нож, нито пък че убиец, издраскан от детски нокти, може да кърви толкова. Седемте капки кръв на пода от теракота са кръгли, на около четирийсет сантиметра разстояние. Една от тях е размазана, сякаш някой е стъпил върху нея.

Представям си как от убиеца капе кръв, когато минава по верандата и се отправя към задната врата, която води към двора и градината. Или пък тръгва в обратната посока. Може би кръвта е от човек, който е влязъл в къщата, а не е излязъл от нея. Но никъде досега не видях да се споменава тази важна улика. Джейми не каза нищо за нея снощи. Марино също не я спомена.

Внезапно чувам разговор. Вдигам очи и виждам Марино, застанал до отворената врата с Манди О’Тул. Зад тях стои Колин Дънгейт. Държи телефон до ухото си, а на лицето му е изписано странно изражение.

— … Чуват ли те? Защото не искам пак да ми се обаждаш за това и да се налага да повтарям. Кажи им, че не ми пука какво искат да правят. Да не докосват абсолютно нищо! Ало? Точно така. Не се знае дали един от тях или надзирателите не е… Винаги трябва да включваме това в уравнението — да не говорим, че те нямат представа как се обработва местопрестъпление — казва Колин. Сигурно говори със следователя от ФБР, Сами Чанг, чиято мелодия е от „Стар Трек“ — странното пронизително пулсиране, което чух преди минути. — Да, добре. Разбира се. В рамките на час… Да, тя ми каза. — Колин приковава очи в мен, сякаш аз съм му казала онова, за което говори. — Разбирам. Ще я попитам… Не, не и за трети път. Директорката да не влиза там — нарежда той. После затваря телефона и се обръща към мен. — Катлийн Лоулър. Мисля, че трябва да дойдеш. Тъй като си била там, това може да се окаже полезно.

— Къде съм била?

Той се обръща към Манди О’Тул.

— Приготви ми оборудването и повикай доктор Гилън да се погрижи за трупа от катастрофата. И ти може да му помогнеш. Горката майка на жертвата чака цяла сутрин във фоайето. Иди при нея. Щях да го направя лично, но сега не мога. Виж дали има нужда от вода или нещо друго. Проклетият полицай й казал да дойде направо тук, за да идентифицира трупа. Но ако се съди по това, което ми казаха, май не става много за гледане.