Патриша Корнуел
Червена мъгла (31)

30.

Две червени пилотни лодки с буфери от черни автомобилни гуми бутат товарен кораб на запад по реката. Пъстри контейнери са подредени нависоко и ми напомнят за онова, което аз трябва да нося и върша. Струва ми се повече, отколкото мога да понеса. Не съм убедена, че мога, и се моля за сила.

„Мили Боже“, обръщах се към Господ навремето, когато бях дете. Но честно казано, не съм го правила от много години. Не знам кой или какво е Господ, тъй като всеки, когото попитам, го определя по различен начин. Всемогъща сила или вълшебно същество на златен трон. Обикновен човек, натоварен с какво ли не, който пътува по прашна пътека, ходи по вода и проявява милосърдие към жената до кладенеца, като приканва безгрешните да хвърлят първия камък. Или женски дух, намиращ се в природата, или всеобщата съвест на вселената. Не знам.

Не мога да определя точно в какво вярвам, но има нещо по-могъщо от мен и си мисля: моля те, помогни ми. Не се чувствам силна. Не се чувствам сигурна в себе си. Може би ще се срина, ако Луси ме приближи към светлината като кристал или скъпоценен камък и ми посочи дефектите, които никога не е знаела, че имам. Ще го видя в очите й, като щори, спуснати пред прозорец, или колебанието на човек, който иска да те уволни или замени и вече не те уважава и обича. Гледам смъртта на Джейми Бъргър в лицето и тя е огледало, от което бих искала да избягам. Не съм личността, за която ме мислеше Луси.

Хващам тапицирания в синьо стол и го завличам до бюрото, където Луси е подредила работното си място, което включва собствената й обезопасена безжична мрежа. Племенницата ми може да проникне където си поиска, но другите нямат достъп до нейните файлове.

— Не се разстройвай — казва ми тя, когато сядам.

— Странно е, че ти го казваш на мен — отбелязвам. — Трябва да поговорим за снощи. Имам нужда да говоря за това.

— Не поисках паролата от Марино, защото не желая да го поставям в неудобно положение. А и бездруго нямаше нужда — заявява тя, сякаш не е схванала намека ми за Джейми и факта, че я изоставих, защото бях ядосана, а сега тя е мъртва. — А Бентън ще трябва да оглушее и да получи амнезия. Ще му се наложи да превъзмогне задръжките си.

— Трябва да…

Започвам да казвам, че трябва да действаме правилно, но не мога да изрека думите. Не постъпих правилно снощи и нямам право да чета морал на Луси.

— Бентън не иска да се забъркваш в неприятности — добавям и знам, че звучи абсурдно.

— Нямаше начин да не разгледам записите от камерите. Бентън трябва да престане с шибаните си правила.

— Значи вече си ги видяла?

— Да седя и да чакам, да играя по правилата, докато онова лайно се опитва да те натопи — изсумтява Луси, вторачена в монитора. — Навън е като волна птичка, а ние сме заключени в хотела и се страхуваме да ядем и да пием. Тя ще убие още някого, може би още много хора, ако вече не го е направила. Не е нужно да съм анализатор на информация или експерт в профилирането, за да ти го кажа. Не е нужно да съм Бентън.

Тя му е ядосана, и знам защо.

— Какво лайно? Кой? — питам.

— Не знам. Но ще разбера — обещава ми тя.

— Бентън знае ли кой е? Каза ми, че от ФБР нямали представа.

— Ще узная и ще я пипна — зарича се Луси и въвежда паролата, която не успявам да видя.

— Не може да поемаш нещата в свои ръце.

Още докато го казвам, осъзнавам, че няма смисъл да си хабя думите. Луси вече е поела нещата в свои ръце, а аз нямам право да я поучавам.

Аз самата взех нещата в свои ръце, когато пристигнах в Савана, а после и снощи, и днес. Направих онова, което смятах за най-добро, а сега Джейми е мъртва и може да се каже, че съм компрометирала случая и особено местопрестъплението. И всичко това, защото бях твърдо решена да се отърва от вината и болката и да оправя това, което не може да бъде оправено. Джак Филдинг е мъртъв и онова, което извърши, все още е ужасно, а сега изпитвам вина заради всички, и умряха още хора.

— Бентън направи онова, което смяташе за най-добро за теб — казвам на Луси. — Знам, че си му ядосана за това, че те задържа вън от апартамента.

— Неслучайно си била пред кооперацията, когато тя се е появила с храната — казва Луси, която не възнамерява да обсъжда Джейми или Бентън.

Няма да ми позволи да призная, че съм била небрежна и съм нарушила клетвата си. Нанесох вреди, защото не направих нищо.

— Тя е искала да ти връчи плика — продължава Луси. — Искала е ти да го внесеш вътре, за да открият по него твоите отпечатъци и ДНК. Камерата показва ясно как влизаш в кооперацията с плика със суши, което си поръчала.

— Аз съм го поръчала? — възкликвам и се сещам за фалшифицираното писмо, изпратено уж от мен на Катлийн Лоулър.

— Обадих се в ресторант „Савана Суши“, преди някой друг да го направи.

— Това вероятно не е най-разумната идея.

— Марино ми разказа за доставката и аз се обадих и попитах. Доктор Скарпета направила поръчката няколко минути преди седем снощи. Шейсет и три долара и четирийсет и седем цента. Казала си, че ще я вземеш лично.

— Изобщо не съм го правила.

— И си взела поръчката в седем и четирийсет и пет.

— Не съм аз.

— Разбира се, че не си била ти. Плащането не е било с кредитна карта, а в брой. Макар че разполагали с номера на кредитната й карта. — Тя има предвид кредитната карта на Джейми.

— Жената, която донесе храната, знаеше, че в ресторанта имат номера на кредитната карта. Спомена ми го.

— Знам — кимва Луси. — Записано е на камерата. Платено в брой. Няма проверки и телефонни обаждания. Не се задават въпроси. Никой не разсъждава защо доктор Скарпета има право да плаща с кредитната карта на друг човек. Малък семеен ресторант, няма много маси, а повечето от бизнеса им са поръчките. Човекът, с когото говорих, не помнеше как точно е изглеждала жената — онази, която се появила да вземе поръчката.

— С колело ли е била?

— Не помни. Ще стигнем до колелото след минута. Сравнително млада. Бяла. Обикновена фигура. Говорела английски.

— Това отговаря на описанието на жената пред кооперацията на Джейми.

— Бих помислила, че Дон Кинкейд върши всичко това, но тя лежи в болница в Бостън и мозъкът й е мъртъв.

— Как е могла тази жена да знае, че ще се виждам с Джейми в точно определен час, след като самата аз не знаех за това до последната минута?

— Наблюдавала те е. Чакала е. Старата къща и площадът на отсрещната страна на улицата. Бившият дом на семейство Оуенс-Томас сега е музей и не е отворен нощем, а по площада няма движение. Много големи дървета и храсти, сенки, където да се скриеш, ако чакаш някого — отвръща Луси.

Спомням си как стоях пред кооперацията на Джейми и чаках Марино да ме вземе. Тогава ми се стори, че виждам как нещо се движи в сенките.

Луси взема листата от принтера и прави спретната купчинка. Горната страница е снимка от охранителната камера. Фигура, която бута колело през улицата. На заден план се вижда старинната къща.

— Или ме е проследила от хотела — предполагам.

— Не мисля така. Прекалено е рисковано. По-лесно е да вземеш храната, да се скриеш някъде на улицата и да чакаш.

— Не разбирам откъде е знаела, че ще бъда там.

— Липсващото звено — отговаря Луси. — Кой е общият знаменател?

— Нямам логичен отговор.

— Ще ти покажа. Трябва да поддържам репутацията си.

— Изглежда, че аз не мога да поддържам моята — казвам, но Луси май въобще не ме чува.

— Ненадежден агент. Хакер. — Луси повтаря думите на Джейми от снощи, които й казах.

— Когато чух всичко това, се разстроих — продължавам признанията си, а тя продължава да не им обръща внимание. — Побеснях, а не трябваше.

Луси преглежда някакво меню на „Мак“-а си. Два други лаптопа на бюрото показват програми, които извършват търсене, но не мога да разбера нищо. В контакта е включено и блекбъри, което ме озадачава. Луси вече не използва такова. При това от доста време.

— Какво търсим?

Наблюдавам данните, които летят по лаптопите — думи, имена, цифри, символи.

— Обикновено проучване на данни.

— А какви са те?

— Имаш ли представа каква информация има в мрежата, стига да има начин да я намериш?

Луси е готова да говори за компютри, охранителни камери и данни — за всичко, с изключение на вечерята ми с Джейми и моята нужда племенницата ми, която обичам като собствена дъщеря, да ми прости за смъртта й.

— Със сигурност нямам — отговарям. — Но ако се съди по „Уикилийкс“ и други подобни, май вече няма тайни и нищо не е в безопасност.

— Статистики — казва Луси. — Данни, които се събират, за да търсим модели и да предвиждаме. Престъпни модели, например, за да напомним на правителството, че трябва да ни осигури пари, за да държим лошите хора далеч от улиците. Или статистики, които да ти помогнат да рекламираш продукт или услуга, например охранителна компания. Създаваш база данни със стотици хиляди или милиони клиентски файлове и хистограми, които можеш да покажеш на следващия потенциален клиент. Име, възраст, доход, цени на имоти, местоположение, прогноза. Кражби, обири, вандализъм, нападения, убийства и още прогнози. Нанасяш се в скъпа къща в Малибу и създаваш свое собствено филмово студио, а аз ще ти покажа, че е статистически невероятно някой да проникне с взлом в дома или работата ти, да нападне служителите ти или да изнасили някого на стълбите, ако имаш договор с компанията ми и аз инсталирам сложни алармени системи, а ти не забравяш да ги използваш.

— Семейство Джордан.

Луси очевидно бе търсила информацията за тяхната охранителна компания.

— Данните за клиентите са златна мина и се продават непрестанно, със скоростта на светлината — казва Луси. — Всички искат тази информация — реклама, проучвания, Министерството на вътрешните работи, специалните сили, които очистиха Бин Ладен. Всяка подробност за това, което търсиш в интернет, къде пътуваш, на кого се обаждаш и на кого пишеш имейли, какви лекарства купуваш с рецепта, какви са ваксинациите за теб и децата ти, кредитните ти карти и номерът на социалната осигуровка, дори отпечатъците ти и скенери на ириса ти, защото си дал личната си информация на осигурителна служба, която има пунктове по летищата и срещу месечна вноска не чакаш по дългите опашки, където стоят всички останали. Ако искаш да продадеш бизнеса си, този, който реши да го купи, ще иска данните на клиентите ти. В много случаи всъщност искат само това. Кой си и как си харчиш парите? Ела и ги похарчи при нас. И така данните се продават отново и отново.

— Но предполагам, че има и защита, нали?

Не искам да науча дали Луси е успяла да проникне навсякъде.

— Няма гаранция, че обезопасената информация няма да попадне в обществената сфера — отговаря тя и очевидно не възнамерява да сподели с мен дали онова, което върши, е законно. — Особено когато продадат активите на някоя компания и информацията й се озове в чужди ръце.

— Доколкото разбрах, „Южен кръст“ не е била продадена, а е фалирала — напомням й.

— Не е вярно. Просто са приключили с бизнеса преди три години — поправя ме тя. — Но бившият собственик Дарил Симънс не е фалирал. Продал информацията за клиентите на „Южен кръст“ на международна фирма, която осигурява частна защита и охранителни съвети, предлага телохранители, надзирава инсталирането на алармени системи и какво ли още не. На свой ред, тази международна фирма вероятно е продала данните за клиентите на някой друг, и така нататък. Затова върша нещата на обратно, все едно, че правя натруфена сватбена торта. Първо намирам тортата в сладкарницата на киберпространството, а после трябва да търся оригиналните данни, които са били проучвани, когато интересни модели са били изваждани от базата.

— Това включва и информация за плащания. И подробности за фалшиви аларми.

— Всичко, което е било на сървъра на „Южен кръст“, а то със сигурност включва и фалшивите аларми, проблемите по линията, полицейската реакция и всичко докладвано. Следователно, информацията за семейство Джордан е някъде там. Търся вътрешната връзка на „Южен кръст“ с архивираните файлове. С други думи, мъртъв сайт, който разполага с подробна информация за клиентите си. Неприятното е, че процесът е бавен.

— Кога започна?

— Преди малко. Но трябваше да напиша алгоритмите, преди да ги задвижа. Сега всичко се проверява автоматично. Това се вижда на двата екрана.

— Може би е добра идея да включиш Глория Джордан — предлагам. — Не знаем на чие име е била сметката. Може дори да е била на частна компания.

— Няма нужда да уточнявам и нея, а и не се тревожа за частна компания. Данните й ще бъдат свързани с неговите и с тези на децата им, с компании и данъчни документи, с всичко в медиите. Прилича на разклонено дърво. Тя спомена ли ти снощи, че се страхува от някого, който я следи, наблюдава или се появява в кооперацията й?

— Говориш за Джейми, нали?

— Да е споменала за някого, който я е накарал да се чувства неудобно? Или пък е бил прекалено дружелюбен?

— Не попитах.

— Защо пък да питаш?

Луси е приковала поглед в прелитащите по мониторите данни.

— Охранителната система и камерата — отговарям. — А и беше започнала да носи пистолет. „Смит енд Уесън“ трийсет и осми калибър с кухи куршуми.

Луси мълчи и наблюдава данните.

— Ти ли й повлия за това? — питам.

— Не знам нищо за пистолета — отговаря тя. — Никога не бих й го препоръчала. Никога не съм й купувала оръжие, нито съм й давала уроци по стрелба. Не беше подходящо за нея.

— Не съм сигурна, че е било само уплаха, защото не се е чувствала на място в Юга. Трябваше да я питам дали се страхува, чувства ли се застрашена и нестабилна, или просто нещастна, и ако е така, защо. Но не го направих.

Изпитвам облекчение, когато признавам това, но също и срам. Очаквам племенницата ми да ме обвини за случилото се.

— Също както не си направих труда да се уверя, че Джейми е добре, когато си тръгнах снощи. Спомняш ли си какво ти казвах, когато беше малка?

Луси не отговаря.

— Спомняш ли си? Никога не си тръгвай ядосана.

Тя продължава да мълчи.

— Не оставяй слънцето да залезе в гнева ти — добавям.

— Наричах това „предсмъртна лекция“ — отговаря тя най-после. — Всичко е свързано с възможността някой да умре или с нещо, което може да причини смърт. Обезопасяване на всичко наоколо, независимо от възрастта и способностите на човека. Стълби и балкони с ниски парапети или твърди бонбони, с които можеш да се задавиш. Не тичай наоколо с ножица, молив или други остри предмети в ръка. Не говори по телефона, докато шофираш. Не ходи да тичаш, ако ще има буря. Винаги се оглеждай и в двете посоки, дори когато улицата е еднопосочна. Не си тръгвай след скандал. Ами ако човекът, с когото си спорил, бъде убит в катастрофа, ударен от гръм, или пък получи аневризъм?

— Сигурно съм адски досадна личност.

— Досадна си, когато мислиш, че не чувстваш онова, което чувстваме ние, останалите. Да, тръгнала си си ядосана снощи. Знам, че си била бясна. Говори ми за това по телефона до три сутринта, не помниш ли? И е нормално да си била ядосана. В това няма нищо лошо. И аз щях да съм, ако бях на твое място и Джейми говореше лоши неща за теб. Или пък ти беше причинила нещо подобно.

— Трябваше да остана и да се разбера с нея — казвам. — И ако го бях направила, вероятно щях да разбера какво става с нея. Имам предвид физически. Може би щях да схвана, че симптомите й не са свързани с алкохола.

— Чудя се дали има организация „Анонимни хакери“ — замисля се Луси, сякаш не съм изрекла и дума. — Странно е да мислиш, че хора като мен няма да проникнат в нещо, ако могат. Не можеш да поправиш счупена чиния. Или живееш с нея, или я изхвърляш.

— Ти не си счупена чиния.

— Всъщност, тя ме наричаше „пукната чаша“.

— И това не си, а и е грубо. Жестоко е да кажеш нещо такова.

— Вярно е. Живо доказателство — посочва тя компютрите на бюрото. — Знаеш ли колко ми беше лесно да проникна в записите й? Първо, тя беше адски небрежна с паролите. Използваше едни и същи, за да не ги забрави. Фасулска работа. Просто си изпратих имейл с айфона, докато стоях под охранителната камера, и това ми даде адреса на връзката й.

— Сети се да направиш това, докато бях в апартамента й?

— С Бентън стояхме навън в дъжда, под стрехата.

Не знам дали съм развеселена, или ужасена.

— Бентън ме държеше за ръката, но аз бях любезна и цивилизована. Той извади страхотен късмет.

— Опитваше се…

— Трябваше да направя нещо — прекъсва ме Луси. — Забелязах външната камера, която изглеждаше нова и наскоро инсталирана — хубава система с няколко обектива, каквато Марино би избрал. Но не възнамерявах да го разпитвам за това и не го направих — повтаря тя. — Разбрах, че някъде има записващо устройство, и нямаше начин да не направя нещо. Кой, по дяволите, иска да седи кротко и да чака шибано разрешение? Задниците не го правят. Лекетата, които причиняват всички неприятности, не го правят. Тя беше права. Аз не мога да се поправя. Може би не искам. Не, по дяволите.

— Никога не си имала нужда от поправяне — казвам и отново се ядосвам. — Първо, не прави зло. Аз също съм давала обещания. Вършим най-доброто, на което сме способни. Съжалявам, че те подведох.

Думите ми звучат адски тъпо и неловко.

— Не си направила нищо лошо. Джейми си го причини сама.

— Не е вярно. Не знам какво са ти казали…

— Причини си го много отдавна — прекъсва ме Луси и кликва с мишката.

На монитора се появява образът на кооперацията на Джейми и улицата отпред.

— Тя си направи този план за полет, когато реши да лъже, и катастрофира, дори и някой друг да е управлявал самолета, когато е станало. Но съм наясно, че тя беше убита, и философията ми е без значение в момента.

— Подозираме това, но не сме го доказали — напомням й. — Няма да знаем, докато не приключат с анализа. А може и първо да научим за Дон Кинкейд, ако предположим, че си имаме работа със серийни отравяния със същата отрова.

— Знаем — спокойно възразява Луси. — Убиец, който си мисли, че е по-умен от всички нас. Връзката, общият знаменател, е затворът. Така трябва да е. Това е общото между всички вас. Дори Дон Кинкейд, тъй като майка й е там. Беше там. И са си писали, нали? Всички са свързани чрез затвора.

Сещам се за петнайсетцентовите марки и пъстрите листове. Нещо, изпратено на Катлийн. Може би и тя е изпратила нещо на Дон. Представям си отпечатъците по листовете, изписани с почерка на Катлийн. Нещо за подкуп.

— Ще те пипна — казва Луси на образа на монитора. — Нямаш представа с кого си имаш работа. Щеше да е без значение, ако беше останала с нея по-дълго — обръща се тя към мен, но не ме поглежда.

Не ме е погледнала в очите нито веднъж, откакто седнах до нея. Това ме тревожи и наранява, макар да знам, че Луси не поглежда никого в очите, ако е плакала.

— Звучеше, все едно е пияна — казва Луси, сякаш знае. — Мъртвопияна, както и преди, когато ми се обаждаше.

— Обаждаше се, когато бяхте заедно, или след това?

Вниманието ми се завръща към блекбърито на бюрото и започвам да осъзнавам какво е станало.

— Ти ми каза, че тя била пияна. По-точно, че ти мислиш, че е пияна — казва Луси, докато трака по клавиатурата. — Изобщо не намекна, че може да е болна или да й има нещо друго. Затова не можеш да се самообвиняваш. А знам, че е така. Трябваше да ме оставиш да вляза в апартамента й.

— Знаеш защо не можех да го направя.

— Защо ме предпазваш, сякаш съм на десет години?

— Не става дума за предпазване.

Усещам как честността ми отлита с ветреца на добрите ми намерения. Лъжа, маскирана като нещо нежно и мило.

— Е, да, и това имаше значение — признавам. — Не исках да видиш онова, което видях аз. Исках последните ти спомени за нея да са…

— Какви? — отново ме прекъсва тя. — Партньорката ми, която се прави на прокурор и ми обяснява защо никога вече не трябва да й се обаждам? Не й беше достатъчно да скъса с мен. Трябваше да го направи така, че да звучи като заповед да не се доближавам до нея. Ти си мръсна. Ти си опасна и унищожителна. Луда си. Изчезвай.

— По закон, ти нямаше право да си в апартамента, Луси.

— И ти не трябваше да си там, лельо Кей.

— Вече бях, но си права. Това създава проблеми. Не ти трябва твоите отпечатъци и ДНК да са там. Нищо, което би накарало полицията да се заинтересува от теб. — Казвам й нещо, което вече знае. — Не е трябвало да ти говори така. Било е нечестно да твърди, че проблемът е в теб, вместо да се справи с онова, което не е можела да търпи у себе си. Но аз трябваше да се уверя, че е добре, преди да си тръгна. Можех да съм по-внимателна.

— Всъщност казваш, че е трябвало да си по-грижовна.

— Бях адски ядосана и не ми пукаше. Съжалявам…

— Защо да ти пука? Защо въобще трябва да се интересуваш от това?

Търся верния отговор, защото точният е фалшив. Трябваше да ми пука, защото човек винаги би трябвало да се интересува от другите хора. Така е правилно. Но не го направих. Честно казано, не давах и пет пари за Джейми снощи.

— Иронията е, че с нея и бездруго бе свършено — казва Луси.

— Не можем да решаваме подобно нещо за никого. Може и да не е било свършено. Иска ми се да вярвам, че в даден момент е щяла да се промени. Хората могат да се променят. Никой не бива да бъде лишен от тази възможност.

Говоря бавно и внимателно, сякаш налучквам пътя по камениста пътека, на която може да се спъна и да си изпотроша костите.

— Съжалявам, че последната ми среща с нея бе толкова неприятна, защото в миналото имаше други, които не бяха такива. Имаше време, когато тя беше…

— Няма да й простя.

— По-лесно е да си ядосан, отколкото тъжен — заявявам.

— Няма да забравя и да простя. Тя ме натопи и ме излъга. Натопи и излъга и теб. Започна да лъже толкова много, че не й остана никаква истина и повярва на дивотиите си.

Луси кликва с мишката и дигиталните записи започват. Тухли, стъпала, железни парапети в нюанси на сивото, звук от коли, минаващи по улицата пред кооперацията, проблясващи фарове. Луси отваря друг прозорец и виждам фигура, която се появява в далечината на тъмната улица. Слаба фигура на пешеходец. Предполагам, че е същата млада жена, но няма колело и не е облечена по същия начин като снощи. Тя пресича улицата и внезапно проблясва смайващото бяло петно, сякаш е извънземно или божество. Стига спокойно до входа на кооперацията, а главата й блести като ореол.

— Не беше облечена така — съобщавам на Луси.

— Разузнава — отговаря тя. — Проучва. През последните две седмици вече я видях пет пъти.

— Снощи носеше светла риза. Откога е това, което видях току-що… — започвам, но ме прекъсва гласът на Джейми Бъргър.

— … осъзнавам, че отново наруших правилото да няма никакви контакти, което самата аз създадох.

Познатият глас се носи от колоната, а Луси увеличава звука, докато фигурата от записа изчезва по тъмната улица.

— Предполагам, вече знаеш, че Кей е тук и ще ми помага за един случай. Тъкмо вечеряхме заедно и тя май ми се ядоса. Винаги е истинска лъвица, когато става дума за теб, а това не помага. Мили боже, никога не е помагало. Някак си винаги ми се струваше, че тя е в стаята, където и да се намирахме. Лельо Кей, там ли си? Е, добре, говорили сме за това до втръсване…

— Спри — казвам на Луси и тя натиска бутона за пауза. — Джейми на новия телефон ли ти звънна? Кога? — питам, но имам чувството, че вече знам.

Джейми говори завалено и гласът й пресеква. Звучи също като снощи, когато си тръгнах от апартамента й, но още по-пияна и гадна. Поглеждам блекбърито на бюрото.

— Старият ти телефон — казвам. — Не си си сменила номера, просто си получила и нов, когато си купи айфон.

— Джейми нямаше новия ми номер. Никога не съм й го давала, а и тя така и не ми го поиска — отговаря Луси. — Вече не го използвам — сочи тя блекбърито.

— Запазила си го, защото тя е продължила да ти звъни.

— Не само затова. Но тя се обаждаше. Не често. Най-вече късно нощем, когато бе пила много. Запазих всички съобщения в аудиофайлове.

— И ги слушаш на компютъра си.

— Мога да ги слушам навсякъде — не е там работата. Важното е да ги запазя, да се уверя, че няма да се изгубят. Всичките са почти еднакви. Също като това. Не ме пита нищо. Не казва, че иска да й се обадя. Просто говори няколко минути и прекъсва рязко, без да се сбогува. Дърдори, без да слуша, а после затваря.

— Запазила си ги, защото тя ти липсваше. Защото още я обичаш.

— Запазих ги, за да си напомня защо не трябва да я обичам и да ми липсва. — Гласът на Луси потреперва. Долавям мъката, раздразнението и гнева й. — Това, което се опитвам да ти кажа, е, че тя не звучеше като болна или засегната, а просто пияна. А това бе половин час след като ти си излязла от дома й. Вероятно не е звучала и наполовина толкова зле, докато си била с нея.

— Тя не спомена, че се чувства зле или странно. Не каза абсолютно нищо.

Луси поклаща глава.

— Мога да ти пусна целия запис, но не казва нищо подобно.

Представям си как Джейми, облечена във виненочервения си халат, се разхожда от стая в стая, отпива от скъпото уиски и гледа през прозореца към буса на Марино, който се отдалечава по улицата. Не знам в колко часа точно си тръгнахме, но след не повече от трийсет минути се е обадила на Луси и й е оставила съобщението. Очевидно, симптомите й са се обострили доста по-късно. Виждам пред очите си нощното шкафче с разлятото питие, телефона под леглото и разпилените в банята лекарства и тоалетни принадлежности. Подозирам, че Джейми се е унесла в сън и към два или три сутринта се е събудила внезапно. Не е можела да си поеме дъх, да говори и да преглъща. Вероятно в този момент е започнала да търси нещо, което да я облекчи.

Сещам се, че симптомите й са зловещо сходни с онези, които тя ми описа, докато говорехме за Бари Лу Ривърс и за това, което може би очаква Лола Дагет, ако бъде екзекутирана на Хелоуин. Жестоко и необичайно. Мислех, че Джейми ми разказва драматична история, за да е по-убедителна, но може и да не е било така. Може би в думите й е имало повече истина, отколкото е предполагала.

— Мозъкът ти е буден, но не можеш да говориш. Не можеш да се движиш, а очите ти са затворени. Изглеждаш, все едно си в безсъзнание. Но мускулите на диафрагмата ти са парализирани, а ти си наясно какво става, докато се мъчиш в болката и паниката на задушаването. Чувстваш, че умираш. Болка и паника. Не просто смърт, а садистично наказание. — Описвам онова, което ми разказа Джейми за смъртоносната инжекция и какво се случва, ако упойката спре да действа.

Мисля си как убиец може да даде на някого отрова, която спира дишането и пречи на човека да говори и да извика за помощ. Особено ако жертвата е в затвора.

— Защо някой би изпратил на затворничка пощенски марки на двайсет и няколко години? — питам, като се надигам от стола. — Защо не ги продаде? Някой колекционер сигурно ще плати за тях. Или пък са дошли от колекционер. Може да са били закупени наскоро от колекционер или филателна компания. На гърба им нямаше прах и мръсотия, не бяха намачкани и пожълтели, сякаш са стояли в чекмеджето с години. И уж били изпратени от мен във фалшив плик на центъра заедно с фалшиво писмо. Възможно ли е? Катлийн мислеше, че съм проявила щедрост към нея, което ме озадачи. Голям плик, уж от мен. И вътре е имало още нещо. Може би марки.

Луси най-после приковава очи в мен и виждам какво се крие в тях. Тъмнозелени, изключително тъжни и проблясват от гняв.

— Съжалявам — казвам й, защото знам колко ужасно е било за нея да си представи смъртта на Джейми по начина, по който я описах.

— Какви марки? — пита тя. — Кажи ми как точно изглеждаха.

Разказвам й какво намерих в килията на Катлийн Лоулър, прибрано в кутия под стоманеното й легло. Картонче с десет петнайсетцентови марки, издадени в по-ранна ера, когато лепилото по тях и пликовете трябваше да се навлажняват с език или с гъба. Описвам писмото до Катлийн, уж написано от мен, и странните листове, които нямаше как да е купила от затворническия магазин. Някой й е изпратил марки и листове, вероятно от мое име.

После марката се появява на монитора. Широк бял плаж и чадър на червени и жълти райета на фона на висока дюна, под чайка, летяща в безоблачното небе над яркосиньото море.