Патриша Корнуел
Червена мъгла (5)

4.

Откакто е преместена в обезопасеното отделение, Катлийн Лоулър е заключена по двайсет и четири часа в денонощието в килия с размера на барака за инструменти, от която има изглед през метална мрежа към тревата и стоманените огради. Вече не вижда масите за пикник, пейките, нито цветните лехи, които бе описала в имейлите си до мен. Рядко вижда дори друга затворничка или спасено куче.

През часа, определен за раздвижване, тя се разхожда в „досадни идеални квадрати“ на малка заградена площадка, а един надзирател я наблюдава от стол, поставен до яркожълт охладител. Ако Катлийн поиска да пийне вода, й подават малка картонена чашка през оградата. „Забравила съм човешкото докосване, допира на пръсти и какво е да те прегръщат“, казва тя драматично, сякаш е в „Браво“ цял живот, а не само от две седмици. Твърди, че да си тук, е все едно да си в отделението за осъдени на смърт.

Вече няма достъп до имейл, нито до другите затворнички, освен ако си крещят от килия в килия или си подават сгънати бележки под вратите — усилие, което изисква забележителна изобретателност. Разрешено й е да пише ограничен брой писма всеки ден, но не може да си позволи марки и е много благодарна, когато „заети хора като теб си правят труда да мислят за хора като мен и да им обърнат малко внимание“. Когато не чете и не пише, гледа малкия телевизор, изработен от прозрачна пластмаса, с устойчиви гайки, които затворничките да не могат да развинтят. Телевизорът няма вградени колони и сигналът е слаб, което според нея се дължи на „цялата електромагнитна намеса в Браво“.

— Шпионират ни — твърди тя. — Всички тези мъже надзиратели имат възможност да ме видят гола. Заключена съм тук сама, а кой е свидетел на онова, което всъщност става? Трябва да се върна там, където бях.

Тъй като й е позволено да взема душ само три пъти седмично, тя се тревожи за хигиената си. Чуди се кога ще й разрешат да си направи прическа и маникюр, тоест да й ги направят затворнички, които не се справят особено добре. Тя раздразнено ми показва изгорялата си от изрусяване къса коса. Оплаква се от проблемите, които е причинило затварянето й тук на външния й вид. „Тук вечно те унижават и така те тормозят.“ Огледалото от полирана стомана над мивката в килията й напомня непрестанно за истинското й наказание и за законите, които е нарушила. Казва го, сякаш самите закони са нейните жертви, а не човешките същества, които е изнасилила или убила.

— Опитвам се да се успокоявам, като си мисля, че все пак това не е истинско стъклено огледало — казва ми тя от другата страна на пластмасовата масичка. — Всичко, което отразява нещо тук, е предназначено да предизвика изкривяване, не мислиш ли? По същия начин, по който се променя телевизионният сигнал. Значи, когато се оглеждам, образът ми също е изкривен. Може би в действителност не изглеждам точно така.

Тя чака да потвърдя, че красотата й не е изгубена наистина, а причина за неприятното отражение е стоманеното огледало. Вместо това отбелязвам, че описаното от нея звучи доста тежко и ако се озова в същото положение, вероятно ще споделям тревогите й. Ще ми липсва свежият полъх на вятъра, както и гледката на залеза и океана. Ще ми липсват горещите вани и опитните фризьорки. Съчувствам й най-силно заради храната, защото за мен яденето е повече от необходимост и обичам да говоря за него. Храната е ритуал, награда, начин да успокоя нервите си и да си оправя настроението.

Всъщност, докато Катлийн Лоулър продължава да говори, да се оплаква и да обвинява другите за тежкия си живот, аз си мисля за вечерята и откривам, че я очаквам с нетърпение. Няма да ям в хотелската стая. Това е последното, което ми се иска да направя, след като прекарах часове в мърлявия вонящ бус, а сега и в затвора с невидимата парола, отпечатана на ръката ми. След като се нанеса в хотела в историческия квартал на Савана, ще обиколя край речната улица и ще намеря гръцки или кейджънски^[1] ресторант. Или пък италиански.

Точно така, италиански. Ще изпия няколко чаши червено вино и ще прочета новините и имейлите си, за да не дам възможност на никого да ме заговори. Хората често го правят, когато пътувам сама. Ще седна на маса до прозореца, ще изпратя съобщение на Бентън и ще му кажа, че е бил прав за това, че нещо не е наред. Манипулират ме или ми устройват капан, и не съм добре дошла тук. Но възнамерявам да се добера до истината.

— Е, представи си вече да не знаеш как изглеждаш — казва окованата жена срещу мен.

Най-голямата й мъка е външният й вид, а не смъртта на Джак Филдинг и момчето, което е прегазила в пияно състояние.

— Имах невероятна възможност. Пропуснах истински шанс да стана известна — продължава тя. — Актриса, модел, прочута поетеса. Имам великолепен глас, вероятно можех да композирам свои собствени песни и да стана певица като Кели Кларксън. Разбира се, когато бях млада, още нямаше „Американски идол“, а и повече приличам на Кейти Пери, особено ако тя също беше изрусена. Предполагам, че все още бих могла да стана прочута поетеса. Но успехът и похвалите са по-достижими, ако си красива, а аз бях. Навремето бях способна да спра движението. Хората ме зяпаха. Външният ми вид можеше да ми осигури желаното.

Катлийн Лоулър е неестествено бледа от годините, които е прекарала в затвора, скрита от слънцето. Тялото й е меко и безформено, не дебело, но отпуснато от заседналия живот. Гърдите й са увиснали, а бедрата й се разливат по седалката на пластмасовия стол. Някога съблазнителната й фигура сега е безлична като бялата затворническа униформа, която носят жените в „Браво“.

— Имам чувството, че вече не съм човешко същество, а съм еволюирала в обратната посока, върнала съм се към примитивно съществуване — казва тя саркастично с провлечения си южняшки акцент. — Знам, че вероятно се чудиш какво искам да кажа — отбелязва Катлийн, а аз си припомням нейните стари снимки, включително онези от ареста й през 1978 г., след като двамата с Джак били заловени да правят секс. — Но когато го видях в онова ранчо близо до Атланта… Е, тогава бях страхотна. Дълга копринена коса, едър бюст, задник като джорджийска праскова, дълги крака и огромни златистокафяви очи. Джак ги наричаше тигрови. Странно е как някои неща се предават, като че ли си бил програмиран в утробата или пък при зачеването. И не можеш да избягаш от тях. Рулетката се завърта и спира, номерът ти се появява и ставаш такъв, колкото и да се опитваш да се промениш, или пък въобще не се опитваш. А другите събития и хора само подсилват ангелското или дяволското, победителя или губещия у теб. Всичко се определя от завъртането на колелото. Решено е, а ти няма как да го промениш. Ти си учена. Не ти казвам нищо, което да не знаеш за генетиката. Сигурно разбираш, че природата няма как да се промени.

— Преживяното от хората също има голямо значение — отговарям.

— Можеш да го видиш и при кучетата — продължава Катлийн, без да се интересува от мнението ми. — Например хрътка, към която са се отнасяли лошо — тя ще реагира по определен начин на дадени неща и ще е доста чувствителна. Но е или добро, или лошо куче. Или може да бъде обучена, или не. Мога да извадя на бял свят онова, което вече е там, и да го дооформя. Но не мога да променя това, което е кучето по рождение.

Тя приключва, като ми казва, че двамата с Джак били сродни души и тя направила с него точно това, което направили на нея. По онова време не го разбирала, дори не можела да го осмисли, макар да била служителка в социалната служба и терапевт. Твърди, че самата тя била изнасилена на десетгодишна възраст от местния методистки свещеник.

— Той ме заведе да ядем сладолед, но накрая близах нещо съвсем различно — вулгарно заявява тя. — Бях лудо влюбена в него. Чувствах се страшно развълнувана и специална, макар сега да мисля, че думата за онова, което изпитвах, не е „специално“ — добавя Катлийн и навлиза в подробности за еротичната си връзка със свещеника. — Срам. Страх. Започнах да се крия. Сега го осъзнавам. Не излизах с други деца на моята възраст, а прекарвах повечето време сама.

Ръцете й без белезници са напрегнати в скута й. Само глезените й са оковани и веригите потракват по цимента, когато си размърда нервно краката.

— Лесно е да прецениш нещата години по-късно — продължава тя. — Не можех да разкажа на никого за живота си, за лъжите, за промъкването в мотели, за обществените телефони и какви ли не други неща, за които едно малко момиченце не би трябвало да знае. Но вече не бях малко момиченце. Той ми отне това. Връзката ни продължи, докато навърших дванайсет години и той получи работа в голяма църква в Арканзас. Когато започнах връзката си с Джак, не осъзнавах, че му причинявам същото, защото бях формирана по определен начин, а пък той бе формиран по определен начин да я приеме и да я желае. И той наистина я желаеше. Но сега вече съм наясно. Нужен ми бе цял живот, за да осмисля, че не отиваме в ада, а го изграждаме върху вече излети за нас основи. Строим ада като универсален магазин.

Досега не е споменала името на свещеника. Каза само, че бил женен и имал седем деца. Считал Катлийн за духовна дъщеря, за сродна душа и помощничка. Обяснявал й колко прекрасно е, че имат свята връзка, и искал да се ожени за нея, но разводът бил грях. Не можел да изостави децата си, защото това противоречало на божието учение.

— Шибани дивотии — изрича с омраза тя.

Тигровите й очи не примигват. Красивото й навремето лице сега е остаряло и измъчено, фина паяжина от бръчки заобикаля устата, която някога е била съблазнителна. Липсват й няколко зъба.

— Разбира се, това бяха пълни глупости и той вероятно е отишъл при някое друго малко момиченце, когато започнах да си бръсна краката и да се крия от него по време на мензиса си. Фактът, че бях красива, талантлива и умна, не ми донесе нищо добро. Това е съвсем сигурно — набляга тя на думите си, сякаш е много важно да разбера, че развалината пред очите ми не е истинското й аз.

Би трябвало да си представя Катлийн Лоулър като млада и красива, мъдра, свободна и изпълнена с добри намерения, когато започва сексуалната си връзка с дванайсетгодишния Джак Филдинг в ранчо за деца с проблеми. Но това, което всъщност виждам, е разрухата, причинена от едно нарушение, довело до много следващи. Ако историята й за свещеника е вярна, той й е навредил по същия начин, по който тя е навредила на Джак, а унищожението още не е приключило и вероятно никога няма да приключи. Всички неща започват и продължават така. Едно действие, една измама. Хронична лъжа, която добива страховити пропорции, съсипва се и се унищожава живот, адът е построен, лампите в него светят и те подмамват, като онзи мотел в стихотворението, което ми изпрати Катлийн.

— Винаги съм се чудила дали животът ми щеше да премине по различен начин, ако не се бяха случили някои неща — заявява тя с тъга и негодувание. — Но може би и бездруго щях да седя тук. Може би, докато майка ми е била бременна, Господ е решил: „Това дете ще изгуби всичко. Някои трябва да са губещи, защо да не е тя“. Сигурна съм, че разбираш какво имам предвид. Виждаш го достатъчно често в моргата.

— Не съм фаталистка — отговарям.

— Е, браво на теб. Все още вярваш в надеждата — презрително процежда тя.

— Така е.

„Но не вярвам в теб“, мисля си.

Вадя простия бял плик от задния си джоб и го плъзвам по масата към нея. Тя го взема с малките си ръце с прозрачна бяла кожа, през която се показват сини вени. Нелакираните й нокти са розови и късо подрязани. Когато навежда глава, за да погледне снимката, забелязвам сивите корени в изрусената й къса коса.

— Предполагам, че тази е била направена във Флорида — казва тя, сякаш говори за повече от една снимка. — Мисля, че това отзад е гардения. А, чакай. Чакай малко — вторачва се тя в снимката. — Той е по-възрастен на тази снимка. Скорошна е, а малките бели цветчета са блатен тъжник. Наоколо има много такива. Не можеш да изминеш и една пресечка, без да ги видиш. Май е в Савана. Не Флорида, а точно тук, в Савана.

След кратка пауза тя пита с измъчен глас:

— Случайно да знаеш кой е направил снимката?

— Не знам нито кой, нито къде — отговарям.

— Искам да знам кой я е направил — настоява тя, а очите й се променят. — Ако е в Савана или някъде наоколо, а на мен така ми се струва, може би ми я показваш точно затова. Искаш да ме разстроиш.

— Нямам представа къде е била направена, нито от кого, а и не се опитвам да те разстроя — възразявам. — Просто мислех, че може да харесаш снимката.

— Може би е направена точно тук. Джак е дошъл тук с колата си, а аз не съм знаела.

Болка и гняв се долавят в гласа й.

— Когато се запознах с него, му казах колко много ще му хареса Савана. Чудесно място за живеене. Предложих му да се запише във флота, за да го настанят наблизо в новата база за подводници, която строяха в Кингс Бей. Знаеш, че вътре в себе си Джак бе скитник, човек, който трябваше да плава до екзотични части на света, или да лети и да стане следващият Линдбърг. Трябваше да се запише във флота и да обикаля света с кораби и самолети, вместо да е лекар на мъртъвци. Чудя се, кой ли му е повлиял за това?

Тя се вторачва мрачно в мен.

— Чудя се кой, по дяволите, е направил снимката и защо не съм знаела, че той е идвал тук — ледено процежда тя. — Не знам какво целиш, като ми показваш снимката и ме караш да мисля, че той е идвал тук, но не се е отбил при мен. Не, всъщност знам.

Аз самата пък се чудя къде е била Дон Кинкейд преди пет години, по времето, когато предполагам, че е била направена снимката, колко често е идвала в Савана, за да види майка си, и дали е възможно Джак да е идвал тук, за да види Дон, но да не е имал желание да посети и майка й, докато е бил в района. Сега, седнала срещу Катлийн — жената, за която съм чувала толкова много, сериозно се съмнявам, че Джак би подкарал любимия си мустанг насам или накъдето и да било, за да я посети преди пет или дори десет години. Почти невъзможно ми е да си представя, че след даден момент той може да е обичал Катлийн Лоулър и въобще да е мислил за нея. Тя е безмилостна и лишена от угризения и съчувствие към когото и да било, а десетилетията злоупотреба с наркотици, самоунищожителен живот и затвор са й се отразили пагубно. Не е била красива или чаровна от дълго време, а това сигурно е имало значение за суетния ми заместник.

— Не знам къде е била направена снимката, а и никакви подробности — повтарям. — Просто Джак я държеше в кабинета си, а аз реших, че може да искаш копие от нея. Невинаги знаех къде се намира Джак през двайсетте години, в които работехме заедно.

Предлагам й възможност да ми даде повече информация за него.

— Джак, Джак, Джак — въздъхва тя. — Вечно се местеше. Бе тук в даден момент и изчезваше в следващия. А аз си останах в същата проклета черна дупка. Лежа тук, в една или друга килия, през по-голямата част от живота си. И всичко това е, защото те обичах, Джак.

Катлийн поглежда снимката, а после и мен. Очите й са по-скоро ледени, отколкото тъжни.

— Май не мога да остана на свобода дълго време — добавя тя, сякаш съм дошла тук, за да науча всичко за нея. — Също като всеки наркоман, който кривва от правия път. Само дето аз не криввам от правия път, а от успеха. Така и не си позволих да преуспея. И го правя, защото не ми е предопределено да успея. Точно това имах предвид, когато говорех за генетиката. Провалът е част от моята ДНК. Господ ми го е отредил. На мен и на наследниците ми. Направих с Джак онова, което бе причинено на мен, но той никога не ме обвиняваше. А сега е мъртъв. И аз все едно съм мъртва като него, защото нещата, които имат значение в живота, си имат собствено мнение. И двамата сме жертви. Може би жертви на самия Господ. Ами Дон? — продължава Катлийн. — Още от първия ден си знаех, че не е наред. Изобщо не получи шанс. Родена преждевременно, дребно същество, закачено към тръбичка в кувьоз. Или поне така ми казаха. Не видях. Така и не я прегърнах. И как такова дребосъче да се научи да се разбира с хората, след като е прекарало първите два месеца от живота си в кувьоз, а мама е била в пандиза? После дошли серия приемни родители, с които Дон не се разбирала. Накрая се приключи с двойката от Калифорния, която загинала при катастрофа. За късмет на Дон, в този момент тя вече била в Станфорд с пълна стипендия. После Харвард. И там свърши всичко.

Дон Кинкейд е била в Бъркли, а не в Станфорд, преди да се прехвърли в МТИ, а не в Харвард. Но не поправям майка й.

— Също като мен, и тя имаше невероятни възможности, но животът й свърши още преди да е започнал — казва Катлийн. — Независимо какво ще стане в съда, самият факт, че си бил заподозрян, е единственото, което хората запомнят за теб. С Дон е свършено. Не можеш да работиш като нея в секретни лаборатории, ако си бил заподозрян в престъпление.

Дон Кинкейд е повече от заподозряна. Беше призната за виновна по няколко обвинения, включително и предумишлено убийство и опит за убийство. Но не казвам и дума.

— А после онова, което се случи с ръката й — изсумтява Катлийн, вдига дясната си ръка и приковава очи в мен. — Онези технологии, с които работи, наноуреди и какво ли не още… Сега вече е инвалид, тъй като изгуби един пръст и не може да използва ръката си. Струва ми се, че тя вече си получи наказанието. Предполагам, че това те кара да се чувстваш зле. Да осакатиш някого.

Дон не изгуби пръст. Изгуби само връхчето му и някои сухожилия пострадаха, но хирургът й смята, че дясната ръка ще възстанови напълно функциите си. Пропъждам зловещите образи от ума си. Грозният черен квадрат, където бе прозорецът, вятърът, нахлуващ през него, светкавичното движение в мрака и ледения въздух, когато нещо ме удари силно в гърба. Спомням си как изгубих равновесие, когато замахнах с фенера и усетих как той се удря в нещо твърдо. После лампите в гаража светнаха, а Бентън бе насочил пистолета си към млада жена с огромно черно палто, просната по корем на пода. Яркочервени капки кръв около отрязаното връхче на показалеца с бял френски маникюр и кървавият стоманен нож, който Дон Кинкейд се бе опитала да забие в гърба ми.

Почувствах се лепкава и усетих миризма на кръв, сякаш бях минала през облак от нея. Припомних си разказите на ветерани от Афганистан, станали свидетели на взривяването на свой боен другар. В един миг той е там, а в следващия е червена мъгла. Когато ръката на Дон Кинкейд се плъзна по острото като бръснач острие на инжекционния нож, докато той съскаше с компресиран въглероден двуокис под налягане петдесет и пет атмосфери, бях опръскана с кръвта й и се чувствах омазана с нея от глава до пети. Не поправям Катлийн Лоулър, не излагам и най-дребния факт, защото знам кога ме лъжат и подмамват. Мислите ми непрестанно се връщат към онова, за което ме предупреди Тара Грим. Че Катлийн ще се прави, че не поддържа връзка с дъщеря си, макар двете да са много близки.

— Май разполагате с доста подробности — отбелязвам. — Сигурна съм, че двете поддържате връзка.

— Няма такова нещо. Не възнамерявам да поддържам връзка — възразява Катлийн и поклаща глава. — Нищо добро няма да излезе, особено като се имат предвид неприятностите, в които се е забъркала. Нямам нужда от повече проблеми. Научих всичко това от новините. Имаме ограничен достъп до интернет в компютърната лаборатория и вестници и списания в библиотеката. Работех там, преди да ме преместят тук.

— Звучи като добро място за теб.

— Директор Грим не смята, че хората се рехабилитират, като ги лишаваш от информация — заявява тя, сякаш смята, че директорката ни подслушва. — Ако не знаем какво става в света, как можем отново да заживеем в него? Разбира се, тук няма рехабилитация — добавя тя, като посочва „Браво“. — Това е склад, гробище, място, където да изгниеш — изсумтява Катлийн, без да й пука кой ни слуша. — Какво искаш от мен? Нямаше да си тук, ако не искаш нещо. Няма значение кой е предложил посещението. И бездруго това бяха адвокатите — казва тя и се вторачва в мен като змия, готова да нападне. — Не вярвам, че си дошла само за да ме зарадваш.

— Чудя се кога най-после си видяла дъщеря си за първи път — отговарям.

— Родена е на осемнайсети април 1979 година. Видях я за първи път, когато навърши двайсет и две.

Катлийн започва да рецитира историята, сякаш я е репетирала предварително. От нея вече лъха студенина — не прави опити да се държи дружелюбно.

— Беше малко след единайсети септември. Януари 2002. Тя каза, че пожелала да ме намери донякъде заради терористичното нападение. А също и след смъртта на онези хора в Калифорния, при които се озовала, след като я прехвърляли от семейство на семейство като горещ картоф. Животът е кратък. Дон го повтори няколко пъти, когато се видяхме за първи път. Каза, че мислела за мен, откакто се помни. Чудела се коя съм и как изглеждам. Осъзнавала, че няма да намери мир и спокойствие, докато не открие истинската си майка — продължава Катлийн. — И ме откри. Точно тук, в затвора, но не заради присъдата, която излежавам в момента. Тогава ставаше дума за наркотици. Бях навън за известно време, а после се върнах тук. Чувствах се адски гадно и бях безумно отчаяна, защото всичко е толкова безнадеждно и несправедливо. Ако нямаш пари за адвокати или не си прочута, защото си извършила нещо наистина ужасяващо, никой не се интересува от теб. Натикват те в склада и забравят за теб. И аз бях складирана тук, а един ден, съвсем неочаквано — никога няма да забравя изненадата си — ми съобщават, че млада дама на име Дон Кинкейд иска да дойде тук чак от Калифорния, за да ме посети.

— Знаеше ли, че така се казва дъщеря ти, която си дала за осиновяване? — питам, вече без да внимавам какво говоря.

— Нямах представа. Разбира се, знаех, че човек, който осинови дете, ще го кръсти както си иска. Предполагам, че първото семейство, взело Дон, е било Кинкейд.

— Ти ли я кръсти Дон или те?

— Естествено, не аз. Както ти казах, така и не я видях, така и не я прегърнах. Бях тук, когато започнах да раждам преждевременно в килията си. Отведоха ме в общинската болница в Савана. А след като раждането приключи, се върнах в килията си, сякаш никога не съм излизала оттам.

— Ти ли реши да я дадеш за осиновяване?

— Какъв друг избор имах? — възкликва тя. — Даваш децата си за осиновяване, защото си заключен като животно, и това е. Помисли за проклетите обстоятелства.

Катлийн се вторачва в мен, но аз не казвам и дума.

— Заченат си в грях и ти предават греховете на родителите ти — казва тя саркастично. — Чудо е, че някой би искал деца при подобни обстоятелства. Какво, по дяволите, трябваше да направя? Да ги дам на Джак?

— Да ги дадеш на Джак?

Тя поглежда объркано за миг, готова да заплаче. После казва:

— Той беше на дванайсет години. Какво, по дяволите, щеше да прави с Дон или с мен? Законът нямаше да го позволи, което е тъпо. Ние с него щяхме да се оправим. Разбира се, винаги съм мислила за живота, който създадохме с него, но пък кой ли ще иска майка като мен? Така че можеш да си представиш реакцията ми двайсет и две години по-късно, когато някаква жена на име Дон Кинкейд се свърза с мен. Отначало не повярвах — мислех, че е някакъв номер и тази студентка просто прави проучване. Как можех да знам със сигурност, че това е моето бебе? Но когато я видях… Тя приличаше страшно много на Джак. Поне такъв, какъвто го помнех от едно време. Беше почти зловещо, сякаш той се бе превъплътил в момиче и се появяваше пред мен като видение.

— Спомена, че тя някак е научила коя е истинската й майка. Ами баща й? — питам. — Когато се видяхте за първи път, тя знаеше ли вече за Джак?

Никой досега не бе успял да открие това парченце от мозайката — нито Бентън и колегите му от ФБР, нито Министерството на вътрешната сигурност, нито местната полиция, работеща по случаите. Знаем, че месеци преди убийството на Джак Дон Кинкейд е живяла в старата капитанска къща, която той ремонтираше в Сейлъм. Знаем, че той е поддържал връзка с нея поне няколко години, но не разполагахме с информация, която да ни каже откога са били заедно, защо са се свързали, нито пък точното естество на отношенията им.

Бях се ровила безкрайно из паметта си, връщайки се в далечните времена в Ричмънд, когато Джак беше мой колега патолог. Все още се опитвам да си припомня дали е споменавал нещо за незаконната си дъщеря или за жената, която я е родила. Знаех, че е претърпял сексуално насилие от член на персонала в някакво специално ранчо, когато бил малък, но това бе цялата информация, с която разполагах. Двамата никога не говорехме по въпроса, а трябваше да го накарам да ми сподели всичко. Трябваше да опитам по-настойчиво в онзи момент от живота му, когато това можеше да помогне. Но дълбоко в себе си съм убедена, че нищо не би могло да помогне. Джак не искаше помощ и не мислеше, че има нужда от нея.

— Тя знаеше за него, защото аз й разказах — продължава Катлийн. — Бях честна с нея. Разказах й всичко, което можех за истинските й родители. Показах й старите снимки на Джак и някои по-нови, които той ми бе изпратил. Двамата с него поддържахме връзка през годините. Отначало дори си пишехме писма.

Помня как проверявах личните вещи на Джак след смъртта му. Но не съм виждала писма от Катлийн Лоулър.

— По-късно си пишехме имейли, а сега напълно ме лишиха и от това — ядосано заявява Катлийн. — Имейлите са безплатни и светкавични и няма нужда хората да ми изпращат листове и марки. Вехтории и боклуци, които хората не желаят, а ние трябва да им благодарим за тях.

Бентън и колегите му от ФБР четоха имейли отпреди повече от десет години и ми ги описаха като детински, флиртаджийски и силно подправени с вулгарност. Не ми е трудно да си ги представя. Подозирам, че Катлийн е била първата любов на Джак. Вероятно си е падал по нея по времето, когато е била арестувана за изнасилване, а през годините изкривената и увредена част от психиката им ги е свързвала чрез писма или имейли, които постепенно са замрели. Нищо друго от откритото не сочи, че Джак е общувал с Катлийн, откакто двамата с него напуснахме Вирджиния. Но това не означава, че не е поддържал връзка с биологичната си дъщеря, Дон Кинкейд. Всъщност, сигурно е поддържал. Въпросът е само кога. Може би преди пет години тя е направила тази негова снимка.

— Пощата е дяволски бавна — оплаква се Катлийн. — Изпращам нещо и някой в свободния свят ми изпраща отговор, а аз си седя в килията и чакам с дни. Имейлите са бързи, но в „Браво“ нямаме достъп до интернет — напомня ми тя възмутено. — И нямам право да имам кучета. Не мога да ги обучавам, нито да държа хрътка в килията. Бях започнала да тренирам Първенеца, но сега не мога да му се радвам — казва тя задавено. — Толкова съм свикнала някое от тези кучета да е до мен, а сега вече си нямам нищо. Тук не е по-добре, отколкото в карцера. Не мога да работя по „Намеци“. Не мога да върша нито едно проклето нещо, с което съм свикнала.

— А списанието, което публикува затворът — сещам се.

— Аз съм редакторката — казва тя. — Бях — добавя горчиво.