Патриша Корнуел
Червена мъгла (35)

34.

Мъжът, който отваря вратата, е изпотен, а вените по огромните му бицепси изпъкват като въжета. Вероятно е тренирал, когато се появихме без покана.

Очевидно не му е приятно да види на верандата си двама непознати, облечени в бежови униформи с емблемата на ФБР, и вехт ландроувър, паркиран в сянката на високия дъб до жасминовите храсти, които разделят имота от съседния.

— Съжаляваме, че ви безпокоим — казва Колин и показва значката си. — Ще ви бъдем изключително благодарни, ако ни отделите няколко минути.

— За какво става дума?

— Вие ли сте Гейб Мълъри?

— Някакъв проблем ли има?

— Не сме тук официално и няма проблем. Обикновено посещение. Ще си тръгнем, ако пожелаете. Но ако ни дадете една минута да ви обясним, ще ви бъдем много благодарни — казва Колин. — Вие ли сте Гейб Мълъри, собственикът на къщата?

— Да, аз съм — отговаря той, но не предлага да се ръкува с нас. — Това е моята къща. Жена ми добре ли е? Наред ли е всичко?

— Доколкото знаем, да. Извинете, ако сме ви изплашили.

— Не се плаша от нищо. Какво искате?

Гейб Мълъри е хубав мъж с тъмна коса и сиви очи. Облечен е с анцуг със срязани крачоли и тениска с надпис: „АМЕРИКАНСКИ ЯДРЕН ФЛОТ: Ако ме видиш да бягам, вече е прекалено късно“. Той запречва вратата с мускулестото си тяло. Очевидно не обича непознати да се отбиват в дома му без предупреждение, независимо от причината. Но не искаме да му дадем възможност да ни откаже. Трябва да видя градината и да разбера какво е правила Глория Джордан в ранния следобед на пети януари.

Не смятам, че е подрязвала храстите, и искам да разбера защо се е върнала в градината си рано следващата сутрин. Вероятно е била принудена да го направи в тъмнината, приблизително по времето, когато тя и семейството й са били убити. Имам си сценарий, който е основан на тълкуването на уликите. Информацията, която Луси ми изпрати по време на пътуването ни тук, само засилва убеждението ми, че госпожа Джордан не е била невинна жертва.

Подозирам, че през нощта на пети януари тя може би е сложила клоназепам в питието на съпруга си, за да е сигурна, че той ще заспи дълбоко. Към единайсет е слязла долу и е изключила алармата, излагайки къщата и семейството на опасност от проникване с взлом, който не е очаквала да завърши така, както е станало. Идеята й е била глупава и не много различна от плановете, скроени от други нещастни хора, които искат да се измъкнат от браковете си и са подведени да смятат, че имат право да получат онова, което мислят, че заслужават.

Госпожа Джордан вероятно изобщо не е искала и децата й да пострадат, определено не и самата тя, а може би дори и съпругът й, когото подозирам, че е ненавиждала. Може би е била твърдо решена да се отърве от него, но сигурно е искала таен източник на пари, нещичко само за нея, а и не е задължително да е желала смъртта на доктор Джордан. Прост план — обикновен обир в януарската нощ след ден с гръмотевични бури и ледени ветрове, каквото е било времето тогава според Луси. Човек не излиза да работи в градината в подобен ден, а и бездруго няма доказателства, че госпожа Джордан е подрязала и едно клонче, преди да умре.

Какво е правила до разрушените стени, които приличат на стара изба? Може би се е опитвала да надхитри съучастника или съучастниците си. А мрачната ирония е, че тя не би оцеляла дори ако е била честна с тях. Не е разпознала злото, с което се е сприятелила. Или е смятала, че всичко ще й бъде простено, ако обещае, че ще подели състоянието си. Подозирам, че златото не е намерено никъде, защото тя е решила да го запази за себе си и го е скрила.

— Вижте, разбирам, че не искате да ви притесняваме с всичко това — казва Колин, застанал на горещата веранда с елегантни бели колони.

— Не искам да се занимавам с този проклет случай — отговаря Гейб Мълъри. — Вие и репортерите, а и ужасните туристи. Хората вечно ми звънят и искат да разгледат къщата.

— Ние не сме туристи и не идваме от любопитство.

Колин ме представя и добавя, че ще се връщам в Бостън през следващите дни и просто искам да разгледам градината.

— Не искам да бъда груб, но защо, по дяволите? — пита Мълъри.

Зад него виждам дървеното стълбище и площадката до антрето, където е било намерено тялото на Бренда Джордан.

— Имате право да сте груб — отговарям, — а и не сте длъжен да ми позволите да огледам.

— Това е идея на жена ми — тя преправи цялата къща. Кабинетът й е там. Каквото и да смятате, че ще видите, вероятно вече не съществува. Не виждам смисъл.

— Ако нямате нищо против, все пак бих искала да погледна — отвръщам. — Преглеждах информацията…

— За случая — раздразнено въздъхва той. — Знаех си, че е грешка да купуваме тази къща, особено сега, когато екзекуцията й предстои, при това на шибания Хелоуин. Просто не можем да останем в града тогава. Ако можех, щях да заключа къщата, да повикам Националната гвардия и да изчакам в Хаваи. Е, добре.

Той отстъпва встрани и ни кани да влезем.

— Абсурдно е изобщо да водим този разговор — продължава той раздразнено, — но поне да не го правим навън в жегата и пред целия свят. Да купя тая проклета къща! Мили боже! Не трябваше да слушам жена си. Казах й, че идеята не е добра и ще ни включат в туристическите атракции, но тя е тук през повечето време. Аз пътувам постоянно. И тя трябва да живее където иска. Нали разбирате — съжалявам, че тук са загинали хора, но мъртвите са си мъртви. А и е адски неприятно, когато хората нарушават спокойствието ти.

— Разбирам ви — съгласява се Колин.

Влизаме в преддверието на величествената къща, която изглежда толкова позната, сякаш вече съм я виждала. Представям си Глория Джордан на стълбите, боса, със синята си нощница, как върви към кухнята, където очаква развоя на събитията. Или пък е била в друга част на къщата, когато стъклото на кухненската врата е било разбито и една ръка се е протегнала да отключи резето с ключ, който не е трябвало да бъде там. Не знам къде е била, когато са убили съпруга й, но не е лежала в леглото си. Не е била там, когато била намушкана двайсет и седем пъти, а гърлото й било прерязано. Прекалено жестоко убийство, което свързвам с похот и ярост. Най-вероятно е била нападната в преддверието, където е стъпила боса в собствената си кръв и в тази на закланата си дъщеря.

— Сигурно сте разбрали, че не съм оттук — казва Мълъри.

Отначало помислих, че е англичанин, но акцентът му звучи повече като на австралиец.

— Сидни, Лондон, после Северна Каролина, където специализирах хипербарна медицина в „Дюк“. Озовах се в Савана дълго след убийствата, така че историите за тази къща не означават нищо за мен. В противен случай изобщо нямаше и да я погледна, когато я обявиха за продажба преди няколко години. Огледахме я и Роби се влюби в нея от пръв поглед.

Луси ми беше изпратила имейл, в който пишеше, че бракът на семейство Джордан не бил идеален. Приложената информация обрисуваше портрета на нещастна жена със самоунищожително минало, която се омъжила за Кларънс Джордан през 1997 година и незабавно родила близнаци, момче и момиче — Джош и Бренда. На хората около нея сигурно им се е струвало, че виждат историята на Пепеляшка. На двайсет години била назначена за рецепционистка в кабинета на доктор Джордан. Може би той е смятал, че може да я спаси. За известно време тя сигурно се е стабилизирала и забравила за предишните години на хаос и проблеми, когато била преследвана от агенции за събиране на дългове, плащала с невалидни чекове, напивала се на обществени места и се местела от един мизерен апартамент в друг на всеки шест месеца.

— Кингс Бей? — пита Колин, като предполага, че Гейб Мълъри е свързан с атлантическия флот, разполагащ с ядрени оръжия, чийто пристан се намира на по-малко от сто километра оттук.

— Медицински офицер от запаса — отговаря Мълъри. — Но ежедневната ми работа е тук, в местната болница. В спешното отделение.

Още един лекар в къщата, мисля си. Надявам се да е по-щастлив от Кларънс Джордан, който се опитвал да контролира дискретно жена си, разчитайки на приятелството си с председателя на новинарската агенция, която притежавала голям брой вестници и телевизионни станции по онова време. Човек, с когото доктор Джордан участвал в различни комитети и благотворителни фондации и който имал възможността да манипулира появяващото се в пресата.

Медиите не съобщили и дума за постоянното лошо поведение на госпожа Джордан — серия от тъжни и унизителни случаи, започнали през януари 2001 година, когато била арестувана за кражба, след като скрила под дрехите си скъпа рокля, но забравила да махне пластмасовия етикет. Зов за внимание и помощ, но вероятно и нещо по-опасно.

Госпожа Джордан действала по начин, предназначен да накаже съпруга, който я пренебрегвал и имал категорични очаквания за ролята и поведението на жена си. Отвръщала му, като атакувала гордостта му, имиджа му и невъзможно високите му стандарти. Само два месеца след кражбата в мола тя се блъснала с колата си в дърво и била обвинена в шофиране в пияно състояние. Четири месеца по-късно, през юли, звъннала в полицията, пияна и войнствена, и твърдяла, че къщата била обрана. Ченгетата реагирали бързо и взели показанията й. Тя се оплакала, че икономката им откраднала златни монети на стойност поне двеста хиляди долара, които били скрити в изолацията на тавана. Икономката изобщо не била обвинена, тъй като доктор Джордан уведомил полицията, че наскоро е преместил златото. То си било в безопасност и нищо не липсвало от къщата.

Но какво е станало със златото между юли и шести януари? Предполагам, че доктор Джордан може да го е продал, макар че Луси спомена, че цените са били най-ниски през 2001 година. Струва ми се странно той да не изчака стойността му да се повиши, особено ако го е имал от доста време. Няма нищо, което да показва, че се е нуждаел от пари. Данъчната му декларация за 2001 година показва печалби от работа и дивиденти за повече от един милион долара. Каквото и да е станало със златото, факт е, че то е изчезнало след убийствата. Никъде не се споменава за кражба, а полицейските доклади сочат, че бижутата и семейното сребро не са били докосвани.

Вероятно Глория Джордан е преместила златото за последен път, сигурно през следобеда преди убийствата, и макар че едва ли някой някога ще узнае какво точно е станало, имам теория, основана на фактите. Мисля, че тя е инсценирала обир, за да обясни изчезването на онова, което е възнамерявала да открадне. После обаче решила, че няма да се наложи да дели плячката със съучастника или съучастниците си, ако се престори, че не може да я намери. Съпругът й уж скрил златото отново и тя ужасно съжалявала, но не била виновна.

Мога само да си представя какво си е казала, когато са се появили съучастниците й. Според мен госпожа Джордан се е изправила срещу зла сила, много по-умна и жестока, отколкото е очаквала. Подозирам, че рано сутринта на шести януари е била принудена да разкрие скривалището на златото и докато е била в градината, близо до старото хранилище, е получила първото порязване. Вероятно като предупреждение. Или пък това е било началото на нападението и тя е избягала обратно в къщата, където е била убита. После трупът й бил занесен горе и нагласен в леглото до този на мъжа й.

— Та значи, разгледахме и мястото е страхотно. Признавам, че се впечатлих — казва Гейб Мълъри. — И цената беше учудващо добра. После брокерът ни разказа подробно какво е станало тук през 2002 година и нищо чудно, че предложението бе съблазнително. Не се въодушевих от връзката с убийствата, но пък не съм суеверен. Не вярвам в духове. Това, в което започнах да вярвам, са туристите. Идиоти с маниерите и разума на гълъби. И не желая панаири тук сега, когато екзекуцията й отново предстои.

Няма да има екзекуция. Аз ще се погрижа за това.

— Жалко, че съдията отложи екзекуцията. Искаме да приключат с нея, за да може духовете да се успокоят и всичко да бъде забравено. Надявам се, че някой ден хората ще престанат да искат да разглеждат къщата.

Ще положа всички възможни усилия, за да предотвратя влизането на Лола Дагет в кабината за екзекуции. Може би ще настъпи ден, когато тя няма да има от какво да се страхува. Нито от Тара Грим и надзирателите в затвора, нито от Възмездие. А може би Възмездие носи името Робърта. Всичко може да е отровно, ако поемеш прекалено много от него, дори водата, каза генерал Бригс. А кой може да знае повече за лекарствата, микробите и смъртоносните им свойства от един фармацевт, зъл алхимик, който превръща лека в страдание и смърт?

— Кажете ми какво искате да видите — обръща се към мен Гейб Мълъри. — Не знам дали мога да ви помогна. Друг собственик е живял тук, преди да купим къщата, и наистина не знам какво е представлявала тя, когато онези хора са били убити.

Кухнята е неузнаваема — напълно променена, с нови шкафове, модерни уреди от неръждаема стомана и под от черен гранит. Задната врата е солидна, без прозорци, както ми каза Джейми. Чудя се откъде е знаела, но имам определено предположение. Не би се поколебала да дойде тук и да нахлуе в къщата. Сигурно се е представила за туристка, или пък просто е дошла и е обяснила защо се интересува. Забелязвам лаптопа върху плота, до който няма как да седнеш и да работиш. На масата има безжична клавиатура и мишка. На всеки прозорец има контакт — съвременна и сложна алармена система, която може би включва и камери.

— Разумно е, че сте инсталирали добра охранителна система — казвам на Гейб Мълъри. — Особено като се има предвид любопитството на хората относно това място.

— Да, нарича се деветмилиметров браунинг. Това е моята охранителна система — ухилва се той. — Жена ми си пада по устройствата, сензорите за движение, видеокамерите. Тревожи се, че някой може да реши, че държим наркотици в къщата.

— Това са градски легенди — казва Колин. — Лекарите държат наркотици в домовете си и изкарват страхотни пари.

— Е, аз пътувам през повечето време, а и тя си изкарва хляба с продажба на лекарства — обяснява той и отваря кухненската врата. — Друга градска легенда е, че аптекарите държат наркотици в домовете си.

Слизаме надолу по каменните стъпала към тревата и пътеката, застлана с плочи. Чувам музика на покритата веранда, която е превърната във фитнес. Вероятно Гейб Мълъри е бил там, когато звъннахме. А преди това сигурно е косил.

Разпознавам червените теракотени плочи зад стъклото, където има лежанка за вдигане на тежести и рафт с гири. На задната стена на къщата са облегнати две колела с малки гуми и сгъваеми алуминиеви рамки — едното червено, с висока седалка, а другото — сребристо, за по-нисък човек. До тях стоят косачка, гребло и чувал с листа и трева.

— Предполагам, че ще е най-добре да ви оставя да се поразходите наоколо — казва Мълъри, а поведението му говори, че не се тревожи ни най-малко и няма представа, че има причина да се тревожи. — Градинарството не е любимото ми занимание. Това е царството на Роби — добавя той, сякаш не се интересува особено от градината.

Очевидно, тук нищо не е същото, както навремето. Храстите, статуите и порутените стени са заменени с варовикова тераса, изградена точно над онова, което подозирам, че е било хранилището. Зад терасата има малка барака, боядисана в бледожълто, с мансарден покрив и отдушник, който прилича на промишлен, а под стрехите са монтирани камери. Досега преброих три. Зад живия плет има огромен климатик и генератор, а прозорците са покрити с капаци, сякаш съпругата на Гейб Мълъри очаква ураган и спиране на тока и се притеснява, че някой може да проникне в имота й и да я шпионира. Постройката е обградена с бели решетки, по които пълзят червена пираканта и екремокарпус скабер^[1].

— Какво прави Роби в кабинета си? — задавам на съпруга й съвсем нормален въпрос, при обичайни обстоятелства.

— Готви се за доктората си по фармацевтична химия. Пише си дисертацията.

Мълъри не би разказал всичко това, ако не беше невинен, едър, силен воин, който не знае, че живее с врага.

— Скъпи, кой е там? — чува се женски глас.

Жената се появява и тръгва спокойно, но решително към мен, а не към съпруга си.

С кремав ленен панталон и цикламена блуза, с опъната назад коса, тя не е Дон Кинкейд — но можеше да е тя, ако Дон не лежеше в кома в Бостън и беше в по-добра физическа форма. Забелязвам венчалния пръстен и черния часовник, но най-вече — лицето й. Виждам Джак Филдинг в очите и носа й, във формата на устата й.

— Ей — казва тя на съпруга си, вторачена в мен. — Не ми каза, че чакаме гости.

— Те са съдебни лекари и искат да огледат наоколо заради убийствата — обяснява красивият й съпруг, който е претоварен с работа лекар от запаса, пътува много и я оставя сама да прави каквото си иска. — Защо се прибираш толкова рано?

— Появи се някакво дърто лошо ченге — отговаря тя, все още вторачена в мен. — Задаваше странни въпроси.

— Теб ли разпитваше?

— Не, разпитваше за мен. Бях отзад, но чух всичко и реших, че е досадно. — Тя ме поглежда с очите на Джак Филдинг. — Купи си дихателен апарат и питаше дали имаме дефибрилатор. Двамата с Хърб дрънкаха сума ти време, а после излязоха навън да пушат. А пък аз реших да си тръгна.

— Хърб е тъпак.

— Прекалено много окосена трева — оплаква му се тя, но не се оглежда наоколо, а продължава да ме наблюдава. — Знаеш колко мразя това. Моля те, събери останалото.

— Не съм свършил. Не очаквах да се прибереш толкова рано. Мисля, че е време да наемем градинар.

— Защо не отидеш да си вземеш от бисквитите, които направих, и да пийнеш малко вода? Аз ще разведа посетителите.

— Колин? Докато разглеждам градината — това, което е останало от нея — би ли предал на Бентън едно съобщение от мен? — казвам на колегата си, без да свалям очи от нея.

Колин определено усеща, че нещо не е наред. Давам му номера на Бентън.

— Кажи му, че той и колегите му трябва да видят какво е направила Роби с градината си, как е превърнала старото хранилище в забележително функционален офис. Не съм виждала нищо подобно досега. Роби е съкратено от Робърта, предполагам — казвам на Колин, като продължавам да я гледам в очите.

Чувам как Колин говори по телефона.

— Да, в задния двор — казва той тихо, но не дава адреса, където се намираме.

Подозирам, че Бентън вече е на път насам.

— Точно това искам да направя у дома. Да си построя офис в задния двор, който е обезопасен като Форт Нокс — място, където може би навремето е било скрито злато, преди да бъде откраднато — казвам на Робърта Прайс. — Със собствен генератор, специален климатик и охранителни камери, които мога да наблюдавам от бюрото си. Или пък отдалеч. Да виждам кой идва. Надявам се, нямате нищо против, че съпругът ми и колегите му ще се отбият тук — казвам на Робърта, когато кухненската врата се затваря, и се чудя дали Колин е въоръжен. — Прайс или Мълъри? — питам я. — Вероятно сте взели името на съпруга си. Доктор и госпожа Мълъри в прекрасната им старинна къща, която сигурно съдържа специални спомени за теб — добавям ледено и дочувам в далечината шум от мотор.

Тя пристъпва по-близо до мен и спира. Виждам гнева в очите й. С нея е свършено, и тя го знае. Отново се чудя дали Колин е въоръжен, както и тя. Тревожа се, че съпругът й може да излети от къщата с деветмилиметровия си пищов. Ако Колин насочи оръжие към Робърта или я повали на земята, може да бъде пребит или застрелян. А и не искам Колин да застреля Гейб Мълъри.

— Когато съпругът ви излезе от къщата — казвам й, докато Колин се приближава към нас, — уведомете го, че полицията идва. ФБР е на път насам. Не искате той да пострада, а това ще стане, ако направите нещо прибързано. Не бягайте. Не правете нищо, или той ще се намеси. Няма да разбере какво става.

— Няма да спечелиш — отвръща тя и пъхва ръка в чантата си.

Погледът й е стъклен. Диша тежко, сякаш е изключително бясна или се готви да нападне. Звукът от двигател се усилва. Мотоциклет. Съпругът й излиза от къщата и носи чиния и бутилки вода.

— Извади си ръката от чантата. Бавно — нареждам й. Моторът изръмжава наблизо и спира. — Не прави нищо, което да ни накара да действаме.

— Изглежда, ще имаме и други гости — казва Мълъри и тръгва през двора, осеян с окосена трева.

Той изпуска чинията и бутилките, когато Робърта Прайс изважда от чантата ръката си, в която държи бял спрей. Близо до къщата изтрещява изстрел.

Робърта прави още една стъпка и се просва на земята. От главата й тече кръв. На тревата се търкулва инхалатор за астма. Луси тича през двора, стиснала пистолет в двете си ръце, и крещи на Гейб Мълъри да не мърда.

— Седни бавно и спокойно — заповядва му тя, насочила оръжието към него.

Той е застинал на мястото си, гледа втрещено и вика:

— Трябва да й помогна! За бога, позволете ми да й помогна!

— Седни! — изревава Луси. Чувам затваряне на врати на кола. — Дръж си ръцете така, че да ги виждам!