Патриша Корнуел
Червена мъгла (4)

3.

Убийствата в североизточен Масачузетс започнаха преди около осем месеца. Първата жертва беше колежанска футболна звезда, чийто обезобразен гол труп бе намерен в пристанището на Бостън близо до участъка на бреговата охрана.

Три месеца по-късно малко момче бе убито в собствения му заден двор в Сейлъм. Предполагаше се, че е жертва на ритуал с черна магия, при който в главата му били забити пирони. Следващата жертва, студент от Масачузетския технологичен институт, бил намушкан с инжекционен нож в един парк в Кеймбридж. Накрая бе убит Джак Филдинг, при това със собствения му пистолет. Ние трябваше да повярваме, че Джак е убил другите, а после се е самоубил. Но виновна бе биологичната му дъщеря. И тя вероятно щеше да се отърве безнаказано, ако не се бе провалила в опита си да очисти и мен.

— Медиите се занимаваха доста с Дон Кинкейд — продължавам, — но не чух нищо за Катлийн и миналото й. А и случилото се с Джак като дете не бе огласено в медиите.

— Невинаги успяваме да спрем външните влияния — загадъчно промълвява Тара. — Членове на семействата идват на посещения. Също и адвокати. Понякога влиятелни хора с мотиви, които не са очевидни, започват нещо, излагат някого на опасност, а после тази личност губи малкото си привилегии; дори и нещо повече. Нямате представа колко пъти тези либерални кръстоносци решават да оправят нещата, но причиняват само вреди и излагат хората на риск. Може би и вие трябва да се запитате защо някой от Ню Йорк идва тук, за да се бърка в нещата.

Надигам се от затворническия стол, който е не по-малко корав от директорката, която го е поръчала. През прозореца виждам жени със затворнически униформи да работят в цветните лехи покрай тротоарите и оградите и да разхождат хрътки. Небето изглежда зловещо, с цвят на олово. Питам директорката кой е идвал тук от Ню Йорк. За кого говори?

— Джейми Бъргър. Доколкото знам, с нея сте приятелки.

Тя излиза иззад бюрото си.

Не съм чувала това име от месеци. Споменаването му е болезнено и неудобно.

— Тя провежда разследване, чиито подробности не знам и не би трябвало да знам — казва Тара за известната началничка на Отдела по сексуални престъпления в прокуратурата в Манхатън. — Има големи планове и настоява нищо да не достигне до медиите или до когото и да било. Беше ми неудобно да спомена това пред адвоката ви. Но се сетих, че сигурно така или иначе знаете, че Джейми Бъргър се интересува от нашия затвор.

— Не знам абсолютно нищо за разследването й — отвръщам, като внимавам чувствата ми да не се изпишат на лицето ми.

— Изглежда, казвате истината — отбелязва Тара, а в очите й проблясват предизвикателство и негодувание. — Явно това е нова информация за вас. Не обичам хората да ми казват, че за нещо има определена причина, а тя да е съвсем различна. Не бих искала да мисля, че посещението ви при Катлийн Лоулър е хитрост, за да прикриете интереса си към друг човек, за когото съм отговорна в затвора. Или че всъщност сте тук, за да подпомогнете разследването на Джейми Бъргър.

— Не участвам в нейните действия.

— Може и да участвате, но без да знаете.

— Не мога да си представя как посещението ми при Катлийн Лоулър може да има нещо общо с това, което прави Джейми.

— Сигурно знаете, че Лола Дагет е една от нашите — казва Тара.

Изречението й е доста странно. Звучи, сякаш една от най-страшните затворнички тук е ценна придобивка, като спасена хрътка или специално растение, култивирано в оранжерията.

— Доктор Кларънс Джордан и семейството му, шести януари 2002, тук, в Савана — продължава тя. — Нападение в дома им посред нощ. Само дето мотивът не е бил грабеж. Очевидно, убийството е било извършено заради самото убийство. Намушкала ги в леглата им, с изключение на малкото момиченце. То било преследвано надолу по стълбите и стигнало до външната врата.

Спомням си как съдебният лекар, доктор Колин Дънгейт, представи случая пред Националната асоциация на съдебните лекари на ежегодната конференция в Ел Ей преди няколко години. Много се говореше за това какво всъщност се е случило в луксозния дом на жертвите и как убиецът е проникнал там. Престъпникът си направил сандвич, пил бира и използвал тоалетната, без да пусне водата. Тогава останах с впечатлението, че местопрестъплението повдига повече въпроси от тези, на които е отговорено, а и уликите сякаш се опровергават една друга.

— Лола Дагет е заловена, докато перяла окървавените си дрехи. А после дрънкаше неуморно лъжи — съобщава ми Тара. — Наркоманка с проблеми с гнева и дълга история за злоупотреби и неприятности със закона.

— Според мен теорията е, че е възможно участието на повече от един човек — отговарям.

— Теорията тук е, че правосъдието си е свършило работата, а тази есен Лола ще отговаря пред Господ.

— ДНК, или пък бяха отпечатъците, така и не били идентифицирани. — Започвам да си припомням подробностите. — А това говори за възможност да е имало повече от един убиец.

— Това беше и нейната защита. Единствената що-годе вероятна история, която адвокатите й измислиха, за да обяснят как така кръвта на жертвите е била по дрехите й, ако тя не е извършила престъплението. Затова измислиха въображаем съучастник. И Лола се опита да прехвърли вината върху него — казва Тара и ме извежда навън в коридора. — Не бих искала да си представям Лола, пусната на свобода сред хората. А това е възможно, въпреки че обжалванията й приключиха. Поръчани са нови криминологични проби на уликите — нещо, свързано с ДНК.

— Ако това е вярно, тогава сигурно полицията и съдът имат основателна причина — отговарям и поглеждам към пропускателния пункт, където стоят пазачите и си говорят. — Не мога да си представя, че ФБР, полицията, прокуратурата или съдът ще допуснат нови тестове на уликите, освен ако нямат основателна причина за това.

— Предполагам, че е възможно да отменят присъдата й. Също така е възможно и други да излязат по-рано заради добро поведение. И тук ще настъпи едно страхотно бягство от затвора.

Очите на директорката са ледени, а блясъкът в тях говори за неприкрит гняв.

— Работата на Джейми Бъргър не е да измъква хора от затвора — отговарям.

— Струва ми се, че сега точно това й е работата. Тя не идва само на светски посещения в „Браво“.

— Кога е била тук Джейми?

— Чух, че имала жилище в Савана. Нещо като тайно скривалище — подхвърля небрежно тя, сякаш не обръща внимание на клюки, но аз съм убедена, че има нещо повече.

Ако Джейми е идвала тук, за да разпитва осъдена на смърт, не го е направила, без да премине същите процедури като мен сега. Първо е дошла при Тара Грим. „Светски посещения“ звучеше като повече от една визита тук. Скривалище от какво и с каква цел? Изглежда изключително нетипично за нюйоркската прокурорка, която познавах.

— Тя идваше тук, а сега идвате вие — казва директорката. — Не ми приличате на човек, който вярва в съвпадения. Ще кажа на охраната, че можете да влезете със снимката и да я оставите на Катлийн.

Тя се връща в кабинета си, а аз тръгвам по дългия син коридор. Връщам се на пропускателния пункт, където пазач със сива униформа и бейзболна шапка ми нарежда да си изпразня джобовете и да оставя всичко в една пластмасова кутия. Подавам шофьорската си книжка и ключовете от буса и обяснявам, че снимката е одобрена от директорката. Пазачът ми отговаря, че е уведомен и мога да я взема със себе си. Сканират ме, опипват ме и ми връчват червен пропуск, който съобщава, че съм официален посетител номер седемдесет и първи. На дясната ми ръка слагат печат с тайна парола, която ще се покаже само под ултравиолетова светлина, когато напускам затвора по-късно.

— Можете да влезете тук, но ако нямате печат на ръката, никога няма да излезете — казва пазачът.

Не мога да реша дали се шегува. Името му е М. П. Мейкън, според служебната му значка. Обажда се по радиостанцията в контролния център, за да отворят вратата. Чува се шумно бръмчене на електроника, тежката метална врата се плъзва встрани и се захлопва след нас. После се отваря втора врата. Виждам правила за посещения, изписани с червено, които ме предупреждават, че влизам в работно помещение, където са забранени отношения между затворнички и надзиратели. Плочките на пода са лъснати с восък и сякаш полепват по подметките на мокасините ми, докато следвам Мейкън по сивия коридор със заключени метални врати. На всеки ъгъл има огромни кръгли изпъкнали огледала.

Придружителят ми е с мощна фигура и има напрегнат вид, сякаш се готви за битка. Кафявите му очи непрестанно се оглеждат внимателно. Стигаме до една врата, която е леко открехната. Излизаме в двора на жегата. Над нас се носят мрачни облаци, които изглеждат, като че ли бягат от приближаваща опасност. В далечината проблясват светкавици и се чуват гръмотевици. Първите капки дъжд са с размера на монети от четвърт долар, когато падат на земята. Усещам мирис на озон и прясно окосена трева. Дъждът се просмуква в тънкия памук на ризата ми. Вървим бързо.

— Мислех, че бурята ще почака малко — казва Мейкън и вдига очи към притъмнялото небе, което всеки момент ще се разцепи над нас. — По това време на годината има бури всеки ден. Започва се със слънце и синьо небе, невероятно красиво. После към четири-пет следобед се разразява буря. Но пък прочиства въздуха. Довечера ще захладнее приятно. Така е в тази част на страната. Но през юли и август става непоносимо.

— Навремето живеех в Чарлстън.

— Е, значи знаете. Ако можех да си взема отпуск през лятото, вероятно щях да се отправя натам, откъдето идвате. В Бостън сигурно е поне с двайсет градуса по-хладно — добавя той.

Не ми е приятно, че знае точно откъде идвам. Но си напомням, че не е трудно да се сетиш за това. Всеки, който провери, ще научи, че работя в Кеймбридж, а най-близкото летище е „Логан“ в Бостън.

Той отключва външната врата и ме повежда по пътека с високи огради с бодлива тел отгоре. „Браво“ не изглежда по-различно от останалите отделения. Но когато вратата се отваря и влизаме вътре, долавям общата потиснатост и мъка, които сякаш са се просмукали в излъскания сив цимент и тежката зелена стомана. Контролната зала на второ ниво е зад еднопосочно огледало, точно срещу входа. Има и пералня, машина за лед, кухня и кутия за подаване на оплаквания.

Чудя се дали, ако това въобще е вярно, Джейми Бъргър е влизала в „Браво“ при посещенията си тук. Чудя се за какво е говорила с Лола Дагет, дали това е свързано с преместването на Катлийн Лоулър в защитена килия и как всичко това засяга лично мен. Не звучи типично за Джейми да дойде тук и нарочно да изложи някого на опасност. Не мога да си представя, че тя е била източникът на слуха за миналото на Катлийн Лоулър, който е предизвикал враждебността на останалите затворнички. Джейми е умна, хитра и изключително предпазлива. Дори прекалено. Или поне беше. Не съм я виждала от шест месеца. Нямам представа какво става в живота й. Племенницата ми, Луси, никога не говори за нея, нито какво точно е станало, а аз не питам.

Мейкън отключва една малка стая с голям плексигласов прозорец до вратата. Вътре има бяла пластмасова маса и два сини пластмасови стола.

— Изчакайте тук, а аз ще доведа госпожица Лоулър — казва ми той. — Трябва да ви предупредя, че тя е много приказлива.

— Аз съм добра слушателка.

— Затворничките обичат вниманието.

— Често ли има посетители?

— Тя би искала. Постоянна публика. Почти всяка от тях би го искала — казва той, без да отговори на въпроса ми.

— Има ли значение къде ще седна?

— Не, госпожо.

В стаите за разпити има скрита камера. Обикновено е монтирана диагонално срещу разпитвания, който в този случай ще е затворничката, а не аз. Почти съм сигурна, че тук няма камера. Сядам и се оглеждам наоколо. На тавана над масата забелязвам метална пръскачка за вода, а до нея — малка дупчица, заобиколена от бяло кръгче. Разговорът ми с Катлийн Лоулър ще бъде записан. И слушан от Тара Грим, а вероятно и от още някого.