Патриша Корнуел
Червена мъгла (8)

7.

— Кей Скарпета е — започвам.

Но тя ме прекъсва с резкия си глас:

— Надявам се, че ще останеш тази нощ.

— Моля? — Явно ме бърка с някого. — Джейми, Кей се обажда…

— Хотелът ти е близо до жилището ми — съобщава ми тя. Звучи, сякаш бърза — не грубо, но хладно и делово. Май няма да ми даде възможност да изрека и дума. — Настани се и ще отидем да хапнем.

Очевидно Джейми не иска да говори, или може би не е сама. Това е абсурдно. Казвам си, че човек не се съгласява да се срещне с някого, когато не знае за какво става дума.

— Къде? — питам.

Джейми ми дава адрес, който се намира на няколко пресечки от крайречната улица на Савана.

— Очаквам срещата ни с нетърпение — добавя тя. — Ще се видим скоро.

Обаждам се на Луси. В това време от един прашен златист джип излиза мъж със срязани джинси и бейзболна шапка. Той не ми обръща никакво внимание. Минава покрай мен и изважда портфейл от задния си джоб.

— Трябва да те питам нещо — казвам веднага, щом племенницата ми отговаря, като се мъча да не звуча раздразнено. — Знаеш, че никога не съм искала да се меся в личния ти живот или да любопитствам.

— Това не е въпрос — отвръща Луси.

— Колебаех се дали да ти се обадя, но наистина трябва. Явно не е тайна, че съм тук. Разбираш ли за какво говоря?

Обръщам гръб на мъжа с бейзболната шапка, който тегли пари от банкомата до мен.

— Защо си толкова загадъчна? Звучиш, като че ли си в метален варел.

— Говоря от обществен телефон пред оръжеен магазин. И вали.

— Какво, по дяволите, правиш в оръжеен магазин? Какво има?

— Джейми — отговарям, после добавям: — Всичко е наред. Поне доколкото знам.

След дълго мълчание племенницата ми пита:

— Какво става?

По колебанието и тона на гласа й разбирам, че тя не разполага с информация за мен. Не знае, че Джейми е в Савана. Не от Луси Джейми знае, че съм тук и къде съм отседнала.

— Просто искам да се уверя, че не си й споменавала, че ще идвам в Савана — отговарям.

— Но защо да го правя? Какво става?

— Не съм сигурна. Всъщност, точният отговор е, че не знам. Но не си говорила с нея скоро, нали?

— Не.

— А Марино, по някакъв повод?

— Защо му е да го прави? Каква проклета причина може да има, за да й се обажда? — пита Луси, сякаш би било страхотно предателство от страна на Марино, който навремето работеше за Джейми, да говори с нея за каквото и да било. — Да си побъбрят приятелски и да сподели с нея лична информация за това, което правиш ти? Няма начин. Не звучи логично — добавя тя, а ревността й е почти осезаема.

Независимо че племенницата ми е привлекателна и страхотна, тя не вярва, че някога ще бъде най-важният човек за някого. Наричах я „зеленоокото ми чудовище“, защото има най-зелените очи, които някога съм виждала, и понякога е чудовищно незряла, неуверена и ревнива. Не е разумно да я дразниш, когато е в подобно настроение. Хакерството й се удава лесно като отваряне на шкаф и не се притеснява да шпионира хората, нито да им отмъсти за нещо, което приема като престъпление срещу нея или някого, когото обича.

— Надявам се, че той не би дал информация на нея или на някой друг — отговарям.

Иска ми се мъжът с бейзболната шапка да приключи по-бързо с банкомата. Подозирам, че може да подслушва разговора ми.

— Е, ако Марино е казал нещо, скоро ще разбера — добавям.

Чувам как Луси трака по клавиатурата.

— Ще видим — заявява тя. — В имейла му съм. Не. Не виждам нищо до или от нея.

Луси е системният администратор на центъра ни и може да проникне във всяка електронна кореспонденция или файл на сървъра, включително и моите. Може да проникне където си иска.

— Не и наскоро — добавя тя и си я представям как рови из имейла на Марино. — Не виждам нищо от тази година.

Според нея няма доказателства, че Марино е изпращал имейли на Джейми, откакто двете се разделиха. Но това не означава, че Марино и Джейми не са поддържали връзка по телефона или по друг начин. Той не е наивен. Знае, че Луси може да проникне във всички файлове в центъра. Също така знае, че дори племенницата ми да няма законен достъп, и бездруго ще погледне, ако реши. Ако той е поддържал връзка с Джейми тайно от мен, определено ще се притесня.

— Имаш ли нещо против да го попиташ за това? — предлагам на Луси, като разтърквам слепоочията си.

Тя обаче очевидно има нещо против. Долавям неохотата в гласа й, когато казва:

— Разбира се. Мога да поговоря с него, но той е още в отпуск.

— Тогава прекъсни риболова му, моля те.

Затварям, а мъжът с бейзболната шапка изчезва в оръжейния магазин. Решавам, че все пак не ми е обърнал внимание и не се интересува от мен, а просто съм обзета от параноя. Тръгвам по тротоара покрай железарията и забелязвам същия черен мерцедес с лепенката от флота, паркиран пред аптеката. Малка и претъпкана, без други клиенти, тя ми напомня за селски магазин с рафтове, отрупани с неща като бастуни, медицински чорапи и инвалидни столове. Надписи из цялата аптека обещават изпълняване на рецептата за същия ден и доставка до дома. Оглеждам рафтовете за болкоуспокояващи и се опитвам да разбера защо Джейми Бъргър се интересува от Лола Дагет.

Това, в което не се съмнявам, е, че Джейми е неумолима. Ако Лола Дагет разполага с някаква важна информация, Джейми ще направи всичко възможно, за да се увери, че осъдената убийца няма да я отнесе в гроба си. Не ми хрумва друго обяснение за посещението на Джейми в женския затвор, но не мога да си обясня каква е моята роля и защо. Е, скоро ще откриеш, казвам си и отнасям един флакон „Адвил“ до касата, където не работи никой. След няколко часа ще научиш това, което искаш. Решавам да взема вода и се връщам до хладилната секция. Но вместо вода избирам чай с лед, връщам се до касата и чакам търпеливо.

Възрастен мъж с бяла престилка брои хапчета и изпълнява рецепти. Не виждам никой друг и продължавам да чакам. Отварям адвила, вземам три хапчета и ги гълтам с малко чай. Нетърпението ми нараства.

— Извинете — обаждам се на висок глас.

Аптекарят ме поглежда и вика към някого зад себе си:

— Роби, можеш ли да поемеш касата?

Никой не отговаря, той спира работата си и се приближава.

— Извинете. Май съм останал сам. Явно всички са навън по доставки, или пък е време за почивка. Кой знае? — усмихва се той и взема кредитната ми карта. — Това ли е всичко?

Дъждът е спрял, когато се връщам в буса и потеглям. Забелязвам, че черният мерцедес е изчезнал. Слънцето наднича иззад облаците, а мокрият асфалт блести на ярката светлина. Виждам стария град — ниски тухлени и каменни постройки, простиращи се чак до река Савана, а в далечината на фона на мрачното небе се очертава мостът „Талмидж Мемориал“, който щеше да ме отведе в Южна Каролина, ако пътувах натам. Представям си прекрасни места като Хилтън Хед, Чарлстън, апартамента на Бентън в Сий Пайнс с изглед към океана и старинната къща с пищна градина, която навремето бе моя.

Голяма част от миналото ми е в дълбокия Юг. Настроението ми е носталгично, когато стигам до сивата гранитна митница и общината със златист купол, после до хотел „Хаят Риджънси“ край реката, където са закотвени моторници и лодки. На отсрещния бряг се намира луксозният курорт „Уестин“, а по-надолу кранове, които приличат на гигантски богомолки, се издигат над доковете и складовете. Водата е неподвижна и зелена като стара стъклена бутилка.

Изскачам от буса и се извинявам на момчето, което паркира колите. То е облечено с бяло сако и черни бермуди и има карибски вид. Предупреждавам го за ненадеждното скапано возило и се чувствам задължена да го уведомя, че не бях резервирала точно него. Добавям, че бусът е склонен да излиза от пътя, а и спирачките му са ужасни. После грабвам сака и другите си вещи. Горещ вятър разлюлява короните на дъбовете, магнолиите и палмите. Колите шумолят по паветата като дъжда, който вече спря напълно. Небето се покрива със светлосини кръпки, слънцето залязва и се появяват сенки. Тук, където съм идвала безброй пъти, би трябвало да е желано място за почивка и наслада. Но аз не се чувствам в безопасност. Струва ми се, че нещо ме заплашва. Иска ми се Бентън да е тук. Иска ми се да го бях послушала и да не бях идвала. Трябва да намеря Джейми Бъргър колкото може по-бързо.

Фоайето представлява огромен атриум, заобиколен от шест етажа със стаи. Докато се изкачвам нагоре със стъкления асансьор, си припомням разговора с администраторката преди пет минути. Младата жена твърдеше, че резервацията ми била отменена преди няколко часа. Когато й казах, че това е невъзможно, тя отговори, че лично се погрижила за проблема малко след като започнала смяната си в дванайсет на обяд. Някакъв мъж се обадил и отменил резервацията. Знаел номера на резервацията и точната информация. Извинил се много мило.

Попитах администраторката дали човекът е бил от офиса ми в Кеймбридж и тя каза, че според нея било така. Попитах я дали се казва Брайс Кларк, но тя не беше сигурна. Предположих, че са се обадили от службата ми, за да потвърдят резервацията, а не да я отменят, и просто е станала грешка. Не, клати глава тя. В никакъв случай. Този, който отменил резервацията, й казал, че доктор Скарпета била ужасно разочарована, че няма да може да отседне в Савана — един от любимите й градове. Надявал се, че няма да има глоба за неизползваната стая, макар резервацията да се отменя в последния момент. Аз уж съм била изпуснала полета в Атланта и просто било невъзможно да пристигна тук навреме за срещата си. Според администраторката, човекът бил доста приказлив. Думите й ме убедиха, че става дума за общителния ми офис мениджър Брайс, който все още не бе отговорил на обажданията ми.

Случаят със стаята ми е като буса, като бележката от Катлийн и обществения телефон, като всичко друго, което стана днес. Казвам си, че скоро ще разбера за какво става дума. Отключвам вратата и влизам в стая с изглед към реката, където бавно се носи огромен параход, тръгнал към морето. Опитвам да се свържа с Бентън, но той не отговаря. Изпращам му съобщение, за да го уведомя, че излизам на среща. Давам му адреса, който ми продиктува Джейми, защото някой, на когото имам доверие, трябва да знае къде ще бъда. Но не му съобщавам нищо друго — нито с кого ще се видя, нито че съм неспокойна и изпълнена с подозрения към всекиго. Разопаковам си багажа и се чудя дали да се преоблека, но решавам, че няма смисъл да си правя този труд.

Джейми Бъргър е на мисия тук и очевидно е възложила на Катлийн да организира среща с мен, докато съм в Савана. Всъщност, Джейми може да я е използвала, за да ме привлече тук. Колкото и да обмислям информацията, с която разполагам, всичко ми се струва прекалено нагласено и не мога да спра да се тормозя с надеждата да намеря в него някаква логика. Но няма такава. Ако Джейми стои зад идването ми в затвора днес и знае, че ще прекарам нощта в този хотел, защо й е тогава да търси помощта на затворничка, за да ми предаде номера на мобилния си телефон? Защо просто не ми се обади лично? Номерът на моя телефон не е сменен. Нито нейният. Има и имейла ми.

Можеше да ме открие по безброй начини. Защо точно обществен телефон? Какво става? Товарният бус, отменената ми резервация… Сещам се за думите на Тара Грим. Съвпадения. Не вярвам в тях и тя е права, поне за скорошните събития. Има прекалено много съвпадения, за да са случайни и незначителни. Всички те означават нещо, но нямам представа какво, затова просто трябва да спра да беснея. Измивам си зъбите и лицето. В настроение съм за горещ душ или вана, но нямам време.

Оглеждам се в огледалото в банята и решавам, че изглеждам повехнала от жегата и дъжда, прекараните в затвора часове и шофирането на скапания бус без климатик. Не искам Джейми да ме види такава. Не мога да определя точно как се чувствам, но разпознавам колебание и стеснителност. Изпитвам неудобство, както през всичките години, откакто я познавам. Нелогично е, но не мога да се спра. Да гледам как Луси открито я обожава, бе адски неприятно.

Спомням си първия път, когато двете се срещнаха преди повече от десет години. Луси бе страшно оживена и поглъщаше жадно всяка дума и жест на Джейми. Не можеше да свали поглед от нея, и когато накрая двете се сближиха, бях зарадвана и развълнувана. Бях стресната и притеснена. Но най-вече нямах вяра във връзката им. Луси щеше да пострада. Поне така мислех през цялото време. Страхувах се, че ще страда повече от всякога. Никоя от предишните й приятелки не можеше да се сравнява с Джейми, която е почти на моята възраст, изключително властна и завладяваща. Богата. Умна. Красива.

Оглеждам късата си руса коса и я приглаждам с малко гел. Лампите над огледалото са ужасни. Създават сенки, които подчертават строгите ми черти и задълбочават бръчиците около очите и отстрани на носа и устата ми. Изглеждам доста повехнала. Изглеждам по-стара. Джейми веднага ще отбележи, че преживяното ми се е отразило. Да бъдеш почти убит оставя следи. Стресът е отровен. Убива клетки. Причинява косопад. Пречи на съня ти и никога не изглеждаш отпочинала. Е, не съм чак толкова ужасна. Осветлението е виновно. Спомням си оплакванията на Катлийн Лоулър от лошите огледала и осветлението, припомням си с неудобство и скорошните забележки на Бентън.

Онзи ден, когато се приближи до мен и ме прегърна, той отбеляза, че все повече заприличвам на майка си. Каза, че било заради прическата ми. Искаше да ми направи комплимент, но не приех думите му така. Не исках да приличам на майка си, защото нямам никакво желание да съм като нея, нито пък като сестра си, Дороти. Те двете още живеят в Маями и вечно се оплакват от нещо. От жегата, съседите, съседските кучета, злобните котки, политиката, престъпленията, икономиката и разбира се, от мен. Аз съм лоша дъщеря и сестра и лоша леля на Луси. Никога не ги посещавам и рядко им се обаждам. Веднъж майка ми дори ме обвини, че съм забравила италианския си произход, сякаш съм дете на старата родина, въпреки че съм израснала в италианския квартал в Маями.

Излизам от хотела. Слънцето се е скрило зад тухлените постройки по улица „Бей“. Въздухът все още е горещ, но не така влажен. Чувам камбаната на общината, която бие на всеки половин час, докато слизам по гранитните стълби към улица „Ривър“ и минавам под хотела. През осветените сводести прозорци на първия етаж виждам балната зала, украсена за някакво събитие, а после стигам до реката. Тя изглежда индиговосиня на слабата светлина. Небето е ясно. Луната е огромна, с формата на яйце. Улиците и тротоарите са претъпкани с туристи, очакващи разходка с лодка по залез. Ресторантите и магазините също са пълни. Старци продават корави жълти цветя, изплетени от степна трева, а въздухът ухае на ванилия. Чувам далечните сантиментални звуци на индианска флейта.

Осъзнавам всичко, покрай което минавам. Забелязвам всеки човек, но не поглеждам никого направо. Кой друг знае, че съм тук? А кой въобще се интересува и защо? Вървя целенасочено, макар да ми се иска да се пъхна в някой от ресторантите и да забравя за Джейми Бъргър и това, което може би иска от мен. Иска ми се да можех да забравя Катлийн Лоулър, кошмарната й дъщеря и ужаса от случилото се с Джак Флеминг, което бе по-лошо от смъртта. Той деградира до нещо неразпознаваемо през шестте месеца, когато бях във въздушна база „Доувър“, за да получа сертификат по радиологична патология. Бях му дала невероятна възможност: доверих му се да ръководи центъра, докато ме нямаше. И той го направи. Поведе го направо към гроба.

Вероятно причината беше в наркотиците и в това, че дъщеря му го превърна в полудяло чудовище. Може би е правил някои от тези неща и за пари. Това, което няма да призная на никого, е, че за Джак бе по-добре да умре. Благодарна съм, че няма да се наложи да се изправя срещу него и да го изгоня от работа. Нямам представа какво си е въобразявал, освен ако изобщо не му е пукало, но той спести и на двама ни един брутален и зловещ конфликт. Конфликт, който назряваше от дълго време. А той определено щеше да загуби. Сигурно е знаел, че когато се прибера у дома, ще открия всяко лошо нещо, което е извършил, всяко гнусно нарушение, всяко неморална и егоистична постъпка. Джак Филдинг е знаел, че с него е свършено. Знаел е, че няма да му простя. Този път нямаше да го приема обратно, нито да го защитя. Когато Дон Кинкейд го уби, той вече бе мъртъв.

По някакъв странен начин, осъзнаването на всичко това ми донесе неочаквано задоволство и малко самоуважение. Да, променила съм се, но е за добро. Наистина не можеш да обичаш безусловно. Хората могат да унищожат любовта ти. Могат да я убият. И ти не си виновен, че вече не я изпитваш. Колко освобождаващо е да осъзнаеш това. Любовта не е и в добро, и в зло, и не би трябвало да бъде. Ако Джак беше жив, нямаше да го обичам. Докато оглеждах трупа му в моргата, не изпитвах обич към него. Беше корав и студен под ръцете ми, неподатлив и упорит, пазеше мръсните си тайни и в смъртта, а част от мен се радваше, че вече го няма. Изпитвах облекчение. И благодарност. Благодаря ти за свободата, Джак. Благодаря ти, че изчезна завинаги, така че да не си губя повече времето с теб.

Разхождам се известно време, за да го прогоня от мислите си, да се стегна и да избърша очите си, с надеждата, че не са зачервени. Завивам по улица „Хюстън“. Камбаната удря девет пъти. Навлизам в историческия квартал. Завивам надясно по „Ийст Броутън“ и спирам на „Абъркорн“ пред „Оуенс-Томас“, двестагодишен палат от варовик с величествени йонийски колони, който сега е музей. Около него се издигат други елегантни къщи отпреди Гражданската война. Спомням си триетажната тухлена къща, която видях в новините преди девет години. Чудя се къде са живели семейство Джордан и дали е някъде наблизо. Чудя се дали убийцата или убийците са проучвали семейството предварително, или горките хора са били случайни жертви. Повечето къщи в този район имат аларми. Дразни ме мисълта, че алармата на семейство Джордан сигурно не е била включена. Много хора допускат тази грешка, дори богатите, които би трябвало да внимават повече.

Но ако планираш да проникнеш в скъп дом в ранните утринни часове, когато семейството спи, няма ли да предположиш, че алармата им е включена? В статиите, които прегледах, докато седях пред оръжейния магазин, видях, че в събота следобед на пети януари Кларънс Джордан полагал доброволен труд в местния мъжки приют и се прибрал у дома към седем и половина вечерта. Не се споменаваше нищо за аларма и защо той не я е включил, когато се е прибрал. Системата не може да е работела по време на взлома, рано следващата сутрин.

Убиецът, по всеобщо мнение — Лола Дагет, разбил прозореца на кухненската врата, бръкнал вътре, отключил и влязъл. Ако предположим, че алармената система не е имала сензори за движение и разбити стъкла, и дори, че престъпникът е знаел кода, в мига, когато вратата се е отворила, алармата е трябвало да се задейства, поне докато я изключат. Трудно е да си представиш как четирима души ще спят непробудно и няма да чуят пищенето. Може би Джейми знае отговора. Може би Лола Дагет й е казала какво всъщност се е случило. А пък аз ще открия защо съм тук и какво трябва да направя.

Стоя на тротоара в тъмнината, разпръсквана от блясъка на високите фенери от ковано желязо, и се опитвам да се свържа с адвоката си, Ленард Бразо. Той си пада по ресторанти за стекове. Когато отговаря, ми съобщава, че е в „Палмата“ и там е претъпкано.

— Чакай да изляза навън — казва той. — А, така е по-добре — добавя след малко. Чувам клаксони. — Как мина с нея?

Има предвид Катлийн Лоулър.

— Спомена нещо за писма, които Джак й бил писал — отговарям. — Не помня да са намирани никакви писма, а и не видях нищо подобно, когато оглеждах личните му вещи в къщата в Сейлъм. Но е възможно просто никой да не ми е споменал за писмата — обяснявам и се взирам в осеметажната кооперация на Джейми Бъргър отсреща.

Той те ненавиждаше страхотно.

— Нямам представа — изсумтява Ленард. — Но защо пък писмата, които Джак е писал на нея, да са у него?

— Не знам.

— Освен ако тя му ги е върнала в даден момент. Тук има ужасен вятър. Надявам се, че ме чуваш.

— Просто ти предавам това, което тя ми каза.

— ФБР — сеща се той. — Не бих се изненадал, ако са извадили съдебна заповед да претърсят килията й за лични вещи. Търсели са писма или някаква друга форма на комуникация с Джак Филдинг и Дон Кинкейд.

— И ние няма как да знаем това — вметвам.

— Да. Полицията и ФБР не са задължени да ни уведомят за писмата. Ако те въобще съществуват, разбира се.

Естествено, че не са задължени. Не съм аз тази, която съдят за убийство или опит за убийство, и това е вбесяващата ирония. Дон Кинкейд и адвокатите й имат право да видят всички доказателства на прокуратурата, включително всички обидни за мен писма, които Джак Филдинг може би е писал на Катлийн Лоулър. Но на мен не биха съобщили съдържанието им, докато не ги покажат в съда и ги използват срещу мен. Жертвите нямат права по време на бавната съдебна процедура. Раните не заздравяват, а продължават да ги нанасят адвокати, медии, съдебни заседатели и свидетели, които дават показания, че някой като мен си е получил заслуженото или го е предизвикал.

Според Джак, ти въобще не си имала представа колко си проклета с хората… имаш нужда от здраво чукане, защото си незадоволена луда кучка…

— Притесняваш ли се за онова, което може да съдържат писмата? — пита ме Ленард.

— Ако това, което чух, е вярно, не ме описват много мило. А това ще бъде полезно за нея.

Намеквам, че информацията ще бъде полезна за Дон Кинкейд, без да споменавам името й. Стоя на тъмния тротоар, хора и коли ме подминават и фаровете ме заслепяват. Колкото повече ме очернят, толкова по-ненадеждна ще изглеждам. И съдебните заседатели няма да изпитват никакво съчувствие към мен.

— Хайде да не се тревожим за писмата, преди да са се появили — предлага Ленард.

Наистина няма смисъл да полудяваш заради нещо, което още не се е случило.

— Също така се чудех дали Джейми Бъргър се е свързала с теб — казвам най-после.

— Прокурорката?

— Да.

— Не, не ми се е обаждала. Защо?

— Къртис Робъртс… — Говоря за адвоката, когото спомена Тара Грим. — Какво можеш да ми кажеш за него?

— Доброволец е в джорджийския проект „Невинност“. Работи в кантора в Атланта.

— Значи представлява Катлийн Лоулър на доброволни начала?

— Очевидно.

— Защо проект „Невинност“ се интересува от нея? Да не би осъждането й за убийство в пияно състояние да е спорно? — питам.

— Знам само, че той се обади от нейно име.

Решавам да не питам повече. Мисля за бележката на Катлийн Лоулър и указанията й да намеря обществен телефон. Защо? Ако това е било по идея на Джейми, тогава тя може би се притеснява, че говоря по мобилния. Казвам на Ленард Бразо, че ще говорим подробно по-късно, и му пожелавам приятна вечеря. Затварям и пресичам улицата, за да се изправя срещу това, което ме очаква. Чудя се кои са прозорците на Джейми и дали тя ме наблюдава. Чудя се какво ли е да гледаш навън към света, в който вече я няма Луси. Не бих искала племенницата ми да ми липсва. Не бих искала злочестината да съм я познавала, а после да не я виждам вече.

Кооперацията няма портиер. Натискам звънеца на домофона на апартамент 8Е. Електронната ключалка изщраква шумно, сякаш човекът, който ме пуска вътре, знае коя съм, без да пита. За втори път през този ден се оглеждам за камери. Забелязвам една, монтирана върху бяла рамка, която се слива с белите тухли в ъгъла над вратата. Сещам се, че ако Джейми Бъргър ме вижда на монитор, вероятно камерата е била инсталирана от нея и има инфрачервени функции, за да работи в тъмното.

По нищо не личи в кооперацията да има охрана. Само електронни ключалки и домофони. Любопитството ми нараства. Савана не е просто място за отдих — особено ако Джейми си е направила труда да инсталира модерна охранителна система. Докато отварям вратата, усещам присъствие зад себе си. Обръщам се стреснато. Човек с каска слиза от колело и го обляга на фенера на улицата.

— Джейми Бъргър? — пита доставчикът, който се оказва жена. Тя сваля раницата си, отваря я и изважда огромна бяла кесия.

— Не съм аз — отговарям.

Жената тръгва към мен, хванала внимателно кесията, върху която е изписано името на ресторант.

Тя натиска звънеца и заявява:

— Доставка за Джейми Бъргър.

Задържам вратата отворена и казвам:

— Аз отивам при нея. Ще взема плика. Колко струва?

— Две тека маки, две унаги маки, две калифорнийски маки, две салати с водорасли. Вече е платено с кредитна карта.

Тя ми подава плика, а аз й давам десет долара бакшиш.

— Това е обичайната й доставка за четвъртък — казва ми жената. — Приятна вечер.

Затварям вратата и се качвам с асансьора до последния етаж. Тръгвам по празен, застлан с мокет коридор към апартамента в югоизточния ъгъл. Звъня и се втренчвам в обектива на друга камера. Тежката дъбова врата се отваря и аз се втрещявам.

— Док — казва Пийт Марино. — Не побеснявай.