Патриша Корнуел
Червена мъгла (13)

12.

Джейми щедро налива без лед, връща се от кухнята с бутилката вино в едната ръка и чашата с уиски в другата и отговаря:

— Дон Кинкейд и адвокатите й. Според тях случаят с Дон бил при самозащита. Но не твоята самозащита, а нейната.

— Не е трудно да се предвиди какви ще ги дрънка Дон — казвам. — Ще твърди, че Джак е заклал Уоли Джеймисън миналия Хелоуин, после е забил пирони в главата на шестгодишния Марк Бишъп, убил е студента от МТИ Илай Салц и накрая се е самоубил със собствения си пистолет. Откаченият ми заместник, който вече не е жив, е извършил абсолютно всичко.

— А после ти, откачената началничка, си нападнала Дон Кинкейд — довършва Джейми.

Тя сяда на канапето и долавям аромат на торф и прегорели плодове. Оставя чашата си на масата.

— Не съм изненадана, че може да измисли подобна лъжа. Но бих искала да чуя как ще обясни, че е била в имота ми и е устроила засада в гаража посред нощ, след като е изключила сензора за движение на частната алея.

— Появила се в дома ти в Кеймбридж, за да си вземе кучето — отговаря Джейми. — Ти си гледала хрътката й, Сок, а тя искала да си го прибере.

— Да бе — изсумтявам раздразнено.

— По-рано същия ден, когато си била на местопрестъплението в мазето на Джак, си взела инжекционния нож…

— Ножът беше изчезнал много преди аз да се появя там — прекъсвам я с нарастващо нетърпение. — Полицията ще ти каже, че намериха празната кутия от него и флаконите с въглероден двуокис, и това бе всичко.

— Полицията иска да я осъди, нали? — казва Джейми и долива чашата ми. — Предубедени са срещу Дон Кинкейд, нали? А случаят й е усложнен поради участието на съпруга ти, който работи за ФБР. Това не е особено безстрастно и обективно, нали?

— Да не би да намекваш, че Бентън може да е взел инжекционния нож от местопрестъплението, или знае, че аз съм го направила, но лъже? Или пък някой от нас би подправил улики или би попречил на правосъдието по някакъв начин? — питам нападателно.

Не съм сигурна на чия страна е Джейми, но не звучи, като че ли е на моята.

— Не говорим за това какво намеквам аз — отвръща Джейми. — А какво ще каже Дон.

— Откъде знаеш какво ще каже?

— Ще твърди, че докато си очаквала пристигането й в дома ти онази нощ, си си сложила бронираната жилетка — продължава Джейми. — Взела си фенер, който не работи, и си развинтила крушката на сензора за движение до гаража, за да можеш по-късно да кажеш, че не си видяла добре какво е станало. Твърдиш, че си замахнала с тежкия метален фенер на сляпо в тъмнината — рефлекс, когато уж те нападат, а всъщност ти си устроила засада на Дон.

— Беше стар фенер и не го проверих, преди да изляза от къщата. Трябваше да го направя, разбира се. Но определено не съм развинтила крушката на сензора за движение.

Трудно ми е да прикрия раздразнението си.

— Била си готова и си я очаквала, когато се е появила, за да вземе Сок.

Джейми се настанява удобно на канапето, поставя в скута си една възглавница и обляга ръце на нея.

— Каква логика има в това да ми се обажда и да казва, че ще дойде да си вземе кучето, когато полицията, ФБР и всички други я издирват? — питам. — Кой ще повярва на толкова нелогично нещо?

— Ще каже, че не е знаела, че я търсят, тъй като не е извършила нищо нередно.

Джейми се протяга за питието си. Скъпото уиски проблясва в златисто в евтината чаша. Струва ми се, че Джейми започва да се напива.

— Ще твърди, че любимата й хрътка, дресирана от майка й и поверена на нейните грижи, е била в къщата на баща й в Сейлъм — продължава Джейми. — Дон ще каже, че си откраднала кучето и си го отвела в дома си, а тя искала да си го върне. Нападнала си я, но тя успяла да изтръгне ножа от ръцете ти, при което си порязала зле ръката, изгубила част от пръста си, засегнати са и нерви, и сухожилия. А после си я ударила по главата с тежкия метален фенер. Ако Бентън не бил дошъл в гаража, си щяла да довършиш работата. И тя да е мъртва.

— Ще каже всичко това, или вече го е казала? — питам, оставям вилицата си и я поглеждам.

Апетитът ми се изпари. Не бих могла да преглътна и хапка.

Ако не знаех коя е Джейми Бъргър, щях да си помисля, че е адвокатката на Дон Кинкейд и ме е подмамила в Савана, за да ми го съобщи. Но знам, че не е вярно.

— Ще го каже и го е казала — отговаря Джейми, като си взема салата от водорасли с пръчиците за хранене. — На адвокатите си, а и в писмата си до Катлийн Лоулър. Затворниците могат да пишат на други затворници, ако са им роднини. Дон е достатъчно умна, за да започне да се обръща към Катлийн с „мамо“. Започва с „мила мамо“ и завършва с „любящата ти дъщеря“ — казва Джейми, сякаш е виждала писмата, което не е невъзможно.

— Катлийн също ли й е писала? — питам.

— Твърди, че не е, но лъже. Сигурна съм, че не искаш да го чуеш, Кей, но Дон Кинкейд играе страхотна роля. Гениален учен с трайно увреждане на ръката, страдаща от психически и емоционални проблеми вследствие на травмата, описана като „сериозно нараняване на главата с продължаващи последици“.

— Симулантка.

— Красива, чаровна и наранена. Страда от халюцинации и нарушени познавателни способности, поради което била прехвърлена в „Бътлър“.

— Симулира.

— Адвокатите й те обвиняват за всичко това и може да очакваш да заведат гражданско дело срещу теб — казва Джейми. — Контактът ти с майка й днес, а и в миналото, бе крайно неразумен. Само засилва съмненията в действията ти.

— Контакт, който ти организира. — Напомням й, че не съм глупачка. — Тук съм заради теб.

Очевидно Джейми е искала да съм в неизгодно положение.

— Никой не те е принуждавал да идваш тук.

— Нямаше нужда — отвръщам. — Знаела си, че ще го направя, затова си го организирала.

— Е, определено смятах, че може да дойдеш, но ти препоръчвам да не осъществяваш отново контакт с Катлийн. Абсолютно никакъв — съветва ме Джейми, сякаш сега е мой адвокат. — Смятам, че наказателното дело срещу теб е преувеличение, но се тревожа за гражданското.

— Ако крадец се нарани, докато обира къщата ти, започва да те съди — отговарям. — Всеки съди. Гражданските дела са новата национална промишленост — станали са неизбежен резултат от всяко престъпно действие. Първо някой се опитва да те обере, изнасили или убие. Или пък успява. А после съди теб или наследниците ти.

— Не се опитвам да те дразня, да те плаша или да те поставям в компрометиращо положение — уверява ме Джейми и оставя пръчиците и салфетката в празната си чиния.

— Разбира се, че се опитваш.

— Мислиш, че блъфирам.

— Не съм казвала подобно нещо.

— Кей, когато от ФБР дойдоха в апартамента ми, искаха да разберат дали някога съм забелязвала у теб нестабилност, склонност към насилие или някакви други особености, които да ме стреснат. Лъжеш ли? Злоупотребяваш ли — с алкохол или наркотици? Наистина ли си се хвалила, че можеш да извършиш идеалното убийство?

— Никога не съм твърдяла подобно нещо. А онова, което се случи в гаража ми, бе далеч от идеалното.

— Значи признаваш, че си възнамерявала да убиеш Дон Кинкейд.

— Признавам, че ако смятах, че ще бъда нападната, щях да се въоръжа с нещо повече от един стар фенер. Признавам, че всичко това нямаше да се случи, ако внимавах и не бях толкова разсеяна и изморена.

— От ФБР искаха да разберат дали съм наясно с отношенията ти с Джак Филдинг — продължава Джейми. — Дали сте били любовници и възможно ли е да си била неестествено привързана към него. Възможно ли е да си се почувствала пренебрегната от него и да си се поддала на дива ярост, предизвикана от ревност.

Джейми отпива от уискито. Изкушавам се да си налея и аз. Но не е разумно. Не мога да си позволя да стана по-уязвима, нито пък утре умът ми да е замъглен.

— Те ли ти разказаха тази измислена история за самозащитата?

— Не. Не биха проявили подобна щедрост. ФБР имат страхотен опит в получаването на информация, но не са склонни да отвърнат със същото. Изобщо не пожелаха да ми обяснят защо ме разпитват за теб.

— Връщането на услугата не е задължително — повтарям.

— Мислех, че ти би искала да помогнеш на невинна жена, на която й предстои екзекуция за престъпление, което не е извършила — отговаря Джейми и добавя многозначително: — Може би, като се има предвид в какво положение се намираш самата ти, ще разбереш какво е да бъдеш обвинена в убийство или опит за убийство.

— Не е нужно да бъда несправедливо обвинена в престъпление, за да знам кое е правилно и кое не — отвръщам.

— Лола ще умре по ужасен начин — казва Джейми. — Няма да й осигурят безболезнена и милостива смърт. Доктор Кларънс Джордан е от старо и богато саванско семейство, бил добър християнин, морален човек и безумно щедър. Предоставял безплатна медицинска помощ при нужда, работел като доброволец в спешното отделение, в приют за бездомни, и поднасял храна на бедните в Деня на благодарността и на Коледа. Според някои хора, бил истински светец.

Предполагам, че е възможно един човек с дълбока вяра да не си прави труда да си включи алармата. Чудя се дали самият той е инсталирал системата, или предишният собственик на старинната му къща.

— Знаеш ли за алармената система в къщата на Джордан? — питам.

— Не е била включена в нощта на убийствата.

— Това притеснява ли те?

— Въпросът продължава да ме интересува. Защо не е била включена?

— Лола не даде ли обяснение?

— Тя не е човекът, проникнал в къщата — напомня ми Джейми. — Нямам разумно обяснение.

— Някой направи ли си труда да разбере дали семейство Джордан са имали навика да оставят алармата изключена?

— Никой от тях не е останал жив, за да ни разкаже какви са били навиците им — отговаря Джейми. — Но възложих на Марино да проучи това, както и някои други неща.

— Ако алармата е била включена и свързана чрез телефона с охранителната компания, трябва да има досие за това дали редовно е била включвана и изключвана — казвам. — Трябва да има записи на фалшиви тревоги, проблеми по линията и други неща, които да сочат, че семейство Джордан я е използвало и си е плащало месечната сметка.

— Добра идея, но не фигурира в документите, които прегледах — отвръща Джейми. — Нито пък в разпитите.

— Говори ли със следователя?

— Специален агент Били Лонг от ФБР — Джорджия се пенсионирал преди пет години и твърди, че докладите му говорят сами за себе си.

— Ти говори ли лично с него?

— Не, но изпратих Марино. Според Лонг алармата не била включена онази нощ и всички смятали, че семейство Джордан просто са прекалено доверчиви и не се притесняват за безопасността си — обяснява ми Джейми. — Било им писнало от фалшиви тревоги.

— Значи изобщо спрели да включват алармата през нощта? Това ми се струва доста крайно.

— Да, но може би е обяснимо — отговаря Джейми. — Две петгодишни хлапета — можеш да си представиш какво става. Отварят вратите и алармата запищява. След като полицията пристига няколко пъти, просто ти писва и спираш да я включваш. Имаш брава с лост и се тревожиш повече, че малките деца може да са заключени, ако случайно стане пожар. Затова придобиваш лошия навик да оставяш ключа в ключалката и даваш възможност на някой престъпник да разбие прозореца, да бръкне и да отвори вратата отвътре.

— На какво се основават тези обяснения, че семейство Джордан са били небрежни? — питам.

— На предположенията на агент Лонг по онова време — отговаря Джейми.

Задълбавам все повече в случай, с който не би трябвало да се занимавам.

Защото ме изиграха.

Джейми Бъргър ми скрои номер, за да се увери, че ще седя във всекидневната й и ще водя този разговор.

— За съжаление, предположенията са лесна работа, когато вярваш, че случаят вече е разрешен — отбелязвам.

— Да — съгласява се Джейми. — Разполагаха с ДНК на Джордан от окървавените дрехи, които Лола Дагет перяла в банята в центъра за наркомани.

— Разбирам защо ФБР и прокурорът не са обърнали особено внимание на алармената система.

— Любопитна съм обаче защо ти обръщаш такова внимание на тези подробности — казва Джейми и взема чашата си.

— Ако престъпникът е знаел дали системата е изключена, това ни говори нещо за него.

Навлизам все по-дълбоко, както Джейми е била сигурна, че ще стане.

— Случайно да знаеш дали клавиатурата на алармата се е виждала отвън? Възможно ли е убиецът да е погледнал през прозореца и да е видял, че системата не е включена?

— Не става ясно от снимките. Но мисля, че може някой да е погледнал през прозореца и да е видял дали светлинката на клавиатурата е зелена или червена.

— Тези подробности са важни — обяснявам. — Показват разсъжденията на убиеца. Случайно ли е била избрана къщата на семейство Джордан? Или е просто лош късмет? Дали някой е разбил кухненския прозорец и е отворил вратата с идеята да избяга, ако алармата изпищи? Или пък този човек е знаел, че вероятно системата е изключена? Или е видял, че е изключена? Предполагам, че къщата на Джордан все още съществува, нали?

— Кухнята е ремонтирана. Не съм сигурна дали и останалите помещения, но в задната част на двора има барака, която преди я нямаше. Кухненската врата е сменена с по-солидна. Компанията, която използва сегашният собственик, е „Южняшки аларми“. Из имота са сложени табелки, а по прозорците — лепенки.

— Нищо чудно.

— Не открихме нищо, което да показва фактите относно алармената система на семейство Джордан. Знаем само, че компанията била „Южен кръст“.

— Никога не съм чувала за нея.

— Малка местна компания, специализирана за инсталации в стари сгради, където основният приоритет бил да не повредят дърворезбата. Фалирали преди няколко години, когато икономиката се срина и цените на недвижимите имоти паднаха, особено цените на величествените стари домове. Много от тези палати сега са офиси или апартаменти под наем.

— Това ли откри Марино?

— Какво значение има кой го е открил?

— Питам, защото той е опитен следовател и работи грижливо. Информацията му винаги е надеждна.

Джейми се вторачва в мен, сякаш думите ми не отговарят на истината. Май се чуди дали съм изпълнена с ревност. Очаква да съм ядосана, че Марино е тук заради нея и планира да се оттегли от службата си в центъра. Може би изпитва тайно задоволство, че е откраднала Марино от мен, но аз определено не съм изпълнена с ревност. Недоволна съм от влиянието й върху него. Нямам й доверие относно благополучието му.

— Попита ли Колин Дънгейт дали знае нещо за алармената система? Дали е чул следователите да обсъждат защо алармата не е била включена?

— Той не сподели с мен абсолютно нищо от полицейското разследване — отговаря Джейми. — Насочи ме към източника, което е разумно, но не и услужливо. Нямаше голямо желание да ми сътрудничи, ако трябва да сме честни. Има право да говори и да изразява мнението си, но предпочете да не говори с мен.

— А говори ли с Марино?

— Не съм изпращала Марино при него. Нямаше да е уместно. Колин би трябвало да говори с мен. Или с теб.

Мисля, че това е грешка. Марино е точно от типа решително и мъжествено ченге, с когото Дънгейт би се чувствал удобно.

— Какъв лекар е бил Кларънс Джордан? — питам, сякаш внезапно съм поела отговорност за случилото се с него.

— Семеен лекар с изключително преуспяваща практика на авеню „Вашингтон“. Хора като доктор Кларънс Джордан и жена му не се убиват — казва Джейми, приковала очи в мен, докато говори и пие. — И определено не се убиват малките му, сладки дечица. Хората няма да искат да приемат, че Лола е невинна. Тук я смятат за Джак Изкормвача.

— Странен начин си избрала да ме поканиш да ти помагам като експерт.

— Не е само това. Така помагам и на двете ни.

— Не съм убедена, че съм съгласна с това. Виждам само, че знаеш как да манипулираш Марино — отбелязвам.

— Ти си човек, към когото федералното следствие проявява интерес, Кей. Не бих злоупотребила с този факт.

— Разследването е формално и ти го знаеш по-добре от всеки друг — напомням й. — Като се има предвид коя съм и особено заради работата ми към Министерството на отбраната, всички обвинения към мен трябва да бъдат проучени. Дори да ме обвинят, че съм Великденският заек, федералните агенти пак ще си имат работа.

— Не би искала да съобщят в новините, че въобще си обвинена в нещо. И определено не в нападение и осакатяване. Няма да е приятно да се събудиш и да видиш такова заглавие.

— Не ме заплашваш, надявам се. Защото забележката ти звучи като реплика на адвокат на защитата.

— Мили боже, разбира се, че не. Защо да те заплашвам?

— Мисля, че е очевидно защо.

— Не те заплашвам. Всъщност, имам възможност да ти помогна — казва тя. — И може би съм единственият човек, който е в състояние да ти помогне.

Не разбирам какво иска да каже. Не схващам как Джейми Бъргър би могла да ми помогне, но и не питам.

— Много хора може да изпитват съчувствие към Дон Кинкейд — обяснява ми Джейми. — Според мен ще е много по-добре за теб, ако делото за опит за убийство изобщо не влезе в съда.

— За да може Дон да се измъкне безнаказано? Не виждам как това може да е полезно.

— Има ли значение по кой случай я наказват, стига да влезе в затвора?

— Ще бъде съдена и за други случаи. Убийства. Четири.

Предполагам, че тях има предвид Джейми.

— Жалко, че тя разполага с Джак Филдинг като изкупителна жертва за онези убийства — заявява тя замислено, втренчена в остатъка от уискито. — Натопи мъртвия за садистичните убийства. Мъртвец, който е бил културист, нестабилен и агресивен патолог, замесен в ред неща, които биха вбесили обикновения съдебен заседател.

Аз мълча.

— Ако се случи най-лошото и делото не мине добре, това те поставя в ужасно положение. Ако Дон успее да натопи Джак за убийствата, ще те съкруши. Такова е професионалното ми мнение. Ако съдебните заседатели повярват, че Джак е бил убиецът, тогава ще изглежда, че си нападнала невинна жена, която е дошла в дома ти, за да си прибере кучето. Ако не друго, ще заведе срещу теб гражданско дело, а то ще е скъпо и грозно.

— Няма да е хубаво, ако повярват, че Джак е убиецът — съгласявам се.

— Това, което би ти помогнало в случая, е сребърен куршум — усмихва се Джейми, сякаш водим лек приятелски разговор.

— Да. Винаги можем да се надяваме на сребърните куршуми. Но не съм сигурна, че те съществуват, освен във фолклора.

— Е, все пак съществуват — възразява Джейми. — И аз случайно имам един от тях.