Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (68)

LХVІІ.

Вестерос, Швеция

ноември 1998-а

Тя звучеше толкова разтревожено по телефона, че той се разбърза, за да стигне час по-скоро при нея. Уличните лампи на Вестерос осветяваха сивата вечер със златистите си глобуси. Октавио зарови брадичка в шала си и закрачи енергично по паветата. Звукът от стъпките му по мокрия тротоар се приглушаваше от нападалите влажни листа.

Саломе го посрещна с топла прегръдка. Косата й се развя около врата й, когато го притисна към себе си. Уханието в апартамента веднага го пренесе в Чили: мирис на евкалипт и дива мента, смесен с аромата на десерта с марципан в кухнята, който беше изяла наполовина.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо — каза тя и го покани жест да седне.

— Разбира се, че ще дойда.

Донесе му чаша чай и разгъна писмото, докато той се настаняваше на дивана. После му го подаде.

— Искам да прочетеш това.

Той пое изненадан листа. Не каза нищо, а присви очи и прочете внимателно всяка дума.

След няколко минути остави писмото на масичката.

— Какво ще правиш, Саломе? — попита я внимателно.

— Още не съм сигурна — поклати глава тя.

Октавио замълча. Обгърна керамичната чаена чаша с пръстите си, за да ги стопли.

— Мина толкова време. Чувствам се достатъчно силна, за да свидетелствам, но се тревожа да не разкрия неща, които може да разстроят децата. — За миг се поколеба, сетне добави: — Не искам да разстроя и теб.

Той се трогна, че тя се тревожи за чувствата му.

— Саломе, не се безпокой за мен. Ако искаш да свидетелстваш, ще те подкрепя напълно. Бог ми е свидетел колко много искам да видя как онзи негодник отговаря за престъпленията си.

Тя се усмихна и погледна към свитите в скута й пръсти.

— Що се отнася до децата — продължи меко той, — бих им обяснил за писмото и бих ги попитал. Но те вече са големи и съм сигурен, че ще предпочетат да го направиш, ако желаеш.

— Да, знам, Октавио. — Тя подви крака под тялото си. — Но дали наистина искам да възкреся онези стари спомени? Прекарах толкова години, опитвайки се да ги заровя. Да продължа живота си, да забравя страданията от миналото.

Щам чу думата „страдания“, Октавио не се сдържа и примигна.

— Каквото и да решиш, знай, че ние с децата ще те подкрепим безусловно.

Тя се усмихна, прибра черните къдрици, които падаха върху лицето й, и откри все още изящните скули и блестящите кафяви очи, станали по-въздействащи с възрастта.

— Знам какво трябва да направя — каза тихо. — Но е ужасно трудно след толкова години да отворя отново тази страница от живота си.

Октавио кимна, а лицето му над облака от пара се изпълни с още по-голяма нежност.

— Да, освен това си давам сметка, че има хиляди други, които вече не са живи, за да свидетелстват. Така че е редно да го направя не за да получа възмездие за преживяното от мен самата, а по-скоро в памет на онези, които вече не могат да говорят. Мисля, че това е смелата постъпка в случая.

Тя се вгледа в лицето на Октавио и се зачуди какво ли изпитва сега, когато е толкова откровена с него. Саломе винаги бе избягвала да говори за случилото се в Чили, но сега, след като беше минало толкова много време и след като от години живееше сама, съзнаваше, че има болка, от която човек не може да се спаси. И изпитваше нужда да обсъди писмото с някого. Беше щастлива, че може да разчита на Октавио. Той дори не мигна, когато му даде писмото, а сега, докато му говореше за чувствата си, виждаше, че попива всяка нейна дума.

— От друга страна, Октавио, се страхувам. Не знам какво може да се случи, когато отново изживея изтезанията си и опиша всички подробности от случилото се. Изминала съм дълъг път, дали целият този прогрес няма да се изпари, когато се наложи да възстановя в главата си преживения ужас?

— Не мога да ти отговоря, Саломе. Не знам. — Лицето му беше спокойно, сякаш беше чакал почти двайсет години жена му да бъде толкова откровена с него. — Знам обаче, че притежаваш огромна сила и ако това е важно за теб, трябва да го направиш.

— Мисля, че си прав, но преди да изпратя отговора си, трябва да го обсъдя и с децата. — Тя взе писмото от масичката за кафе и го потупа леко с върховете на пръстите си.

— Мисля, че идеята е добра.

— Поканих ги в петък на вечеря. — Очите й се насочиха към тракащия прозорец. — Трябва и ти да дойдеш.

Октавио отново се напрегна.

— Да. Да. Разбира се, ще дойда. Ако наистина го искаш.

— Абсолютно. — Докато Саломе говореше, лицето й му се стори по-младо, сякаш вече не й се налагаше да носи булото на сила и стоицизъм, което беше виждал прекалено често през годините. — Ела към осем часа, ако ти е удобно. Ще направя царевични пирожки и миди.

Октавио се усмихна при спомена как домът им в Чили бе изпълнен с уханията на вкусните ястия, които бившата му жена готвеше.

— Очаквам ги с нетърпение. — После се изправи, занесе чашата си в кухненската мивка и облече палтото си. — Най-добре да тръгвам, стана късно. — Хвърли бърз поглед на часовника си. Бяха минали два часа, наближаваше единайсет.

— Значи до петък, нали? — извика му Саломе, както си седеше сгушена на дивана.

— До петък, да, разбира се. Ще донеса вино.

Докато отваряше вратата на апартамента, забеляза на стената един от старите си филмови плакати и му хрумна, че докато жена му се бореше да забрави миналото, той беше прекарал твърде дълго време в опити да си го върне. Бяха отлетели повече от двайсет и три години, откакто си беше тръгнал от същия този апартамент, а почти всеки ден оттогава се проклинаше безмълвно, че го е направил. Не беше минал и ден, без да съжалява за това.