Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (43)

ХLІІ.

Сантяго, Чили

февруари 1974-та

Октавио караше през града, вперил очи в хоризонта.

— Виждате, че ви казах истината! — извика в един момент, обзет от диво отчаяние. — Жена ми е там вътре! Кой знае какво са й направили!

— Трябва да запазим спокойствие, Октавио — каза свещеникът, а гласът му го предаде насред изречението. — Дай ми няколко минути да помисля. Трябва да реша как да продължим оттук нататък.

Въздухът в колата беше задушен и Октавио отвори прозореца, за да може топлият бриз да ги освежи.

— От колко дни липсва жена ти?

— Двайсет и четири.

— Значи не изглежда вероятно да я освободят по своя воля.

— Не — отвърна лаконично Октавио.

— Да не губим присъствие на духа — каза внимателно отец Сиснерос. — Особено важно е да запазим спокойствие.

Отец Сиснерос се намести на тясната седалка в колата. Под свещеническото си расо беше плувнал в пот. Искаше да прикрие уплахата си от Октавио. Да създаде впечатление, че държи ситуацията под контрол и има план как да спасят съпругата му. Но всъщност му се виеше свят и още му се гадеше от гледката на трите обезобразени трупа. Не можеше да си представи, че подобен терор цари в страната, в която бе изпратен едва преди няколко месеца. Не беше за вярване, че си бе позволил да прояви такава слепота, такова безразличие към моралните си отговорности пред хората, които очевидно се нуждаеха от помощта му.

Няколко минути минаха в мълчание, докато мислено всеки от двамата мъже се упрекваше за грешките си. Октавио шофираше и мълчаливо се винеше, че е избрал убежденията пред сигурността на съпругата си, а свещеникът продължаваше да се критикува за липсата на морал и съвест.

Най-накрая, за да се разсее от самокритиката, свещеникът реши да смени временно темата и се обърна към младия мъж до себе си.

— Вече не се снимаш във филми, така ли, синко?

— Не. Не ме искат, а и аз не искам да бъда част от тяхната раболепна угодническа клика. Група безмозъчни идиоти, така ми изглеждат сега бившите ми колеги.

— Разбирам.

— Никой от тях не ми помогна, когато ги помолих. А повярвайте ми, повечето от тях познават по някой и друг генерал от армията и биха могли да използват връзките си.

— Генерал? Да не би това да е начинът за освобождаване на съпругата ти?

— Разбира се. Всички знаят, че генералите имат власт. Ако пожелаят някой да бъде освободен, този човек ще бъде открит — ако не е вече мъртъв — и ще бъде освободен още на следващия ден! Така работи военната диктатура, бога ми!

— Разбирам.

— Защо питате?

— Като църковен представител на Обединените нации бих могъл да си уредя среща с някой генерал.

Октавио отмести за миг поглед от пътя и се обърна към свещеника до себе си.

В профил отец Сиснерос напомни на Октавио за един от божиите служители в картина на Ел Греко. Ъгловатите му черти и дългите слаби пръсти изглеждаха неземни. Бледата му кожа явно рядко виждаше дневна светлина и сега се беше зачервила от следобедното слънце. В този момент, докато караше надолу по планинския склон, на Октавио му хрумна, че може би бог му е изпратил дар.

— Най-после! — извика той, сякаш разсъжденията му внезапно го бяха подтикнали към действие. Удари с юмрук по кормилото и на загорялото му лице грейна широка усмивка. — Най-после получих отговор на молитвите си!