Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (24)

ХХІІІ.

Вестерос, Швеция

април 1971-ва

Когато Кая прегърна новородената си дъщеря, я заля вълна от емоции. На гърдите й сладко спеше това мъниче, което двамата със Самуел бяха създали. Погледна главицата на бебето, покрита със светло бронзов мъх, възхити се на изящните клепачи, забулващи синьо-зелените очи, и въздъхна доволна. През целия си живот не помнеше да е виждала по-красиво дете, нито беше вярвала, че тя, Кая Соренсон-Рудин, е способна на такава силна и дълбока любов, каквато изпитваше съм спящото в ръцете й бебе. И точно тези нови и толкова силни чувства пробудиха въпросите без отговор от миналото й. Защото, поглеждайки дъщеря си с нейната руса косица и миниатюрно носле, Кая виждаше себе си като бебе. В сърцето си бе убедена, че някога е приличала на това сладко розово същество. И тя беше имала розова кожа, нежни клепачи и замъглени очи на новородено.

Повече от всичко на света искаше да обича и да пази детето си. Искаше да наглежда дъщеря си дори когато спеше, съжаляваше, че не може да спи само с едно око, за да е сигурна, че детето до нея е добре. Не можеше да си представи да прекара и ден без малката.

Кая се чудеше дали всички жени се чувстват така, след като родят. Сякаш децата им са се появили от мускулите в собственото им сърце и клетките от тялото им. Сякаш оставаха свързани и след прерязването на пъпната връв и след като млякото в гърдите им секнеше. И ако беше така, какво зло беше сторила тя преди толкова много години? Какво бе направила още преди да навърши две годинки, та майка й беше позволила да я изпратят надалече?

Имаше толкова много неща, които едно дървено кръстче и един молитвеник не можеха да заменят. Предметите не могат да говорят и съответно не притежават силата да облекчат болката от въпросите без отговор. Тази болка все още изпълваше Кая. Както незараснала рана смъди, ако я поръсят със сол, така тя беше уязвима на тема минало. Детството й си оставаше тема табу, която Кая изтласкваше в ъгълчетата на съзнанието си, вместо да се освободи от нея и да гледа в настоящето. Така че тя рядко говореше за него. Пазеше го погребано в себе си, запечатано дълбоко в паметта. Спомняше си за него само когато мислите нахлуваха неканени. Като нежелана паяжина от бръшлян то я преследваше всеки път, когато си мислеше, че го е отрязала.

 

 

Едно от двете най-големи нещастия в живота на Кая беше, че тя нямаше абсолютно никакъв спомен за майка си. Не можеше да си спомни гласа, нито усещането от докосването й. Нямаше представа дали любовта към рисуването е наследена от родителите й и дали страхът да не бъде изоставена е свързан с това, че е била осиновена. Това, което знаеше със сигурност, беше, че всеки път, когато разглеждаше пожълтялата сватбена снимка на родителите си, се чувстваше предадена. Искаше й се тези стари образи с цвят на сепия да могат да й проговорят. Искаше сега, когато вече беше майка, да може да попита собствената си майка: „Защо?“. Искаше да чуе от майка си как това, че я е дала на чужди хора, й е причинило ужасна болка. Мислеше, че тези думи ще й донесат някаква утеха.

 

 

След раждането на Сабине Кая започна да поставя в рамки снимки на Самуел и дъщеря им и да ги разполага из цялата къща.

„Най-после — казваше си — имам свое семейство.“

Опитваше се да мисли по-малко за майка си, макар че това беше почти невъзможно. Наблюдаваше как дъщеря й расте пред очите й и привилегията да вижда как малката открива света около себе си й носеше такава радост, че беше склонна да съжали майка си, задето е пропуснала всичко това. В други дни обаче това бе достатъчно, за да пробуди гнева й и да я вбеси. Така че жената на снимката беше ту грешница, ту светица, а промените бяха все почести и зависеха от настроението на Кая.

Чувствата към баща й бяха много по-далечни и абстрактни. Не притежаваше нищо негово, нищо, което той да е докосвал, нищо, за което би могла да каже, че му е принадлежало. На снимката изглеждаше на не повече от деветнайсет години. Лицето му беше обло, очите блестяха от гордост и мечти. Тялото му беше високо и силно.

Рядко си позволяваше да мисли за мъжа, когото бе срещнала за кратко след войната. Онези три месеца във Финландия бяха напълно изтрити от паметта й. Беше станала експерт по блокиране на спомените, които й носеха болка и отчаяние.

Но споменът за пристигането й в Швеция беше съвсем жив.

 

 

Първият й спомен от къщата, в която я доведоха, беше мирисът на прясно изпечен хляб. Този божествено омаен аромат на втасваща мая, масло и брашно й беше напълно непознат. Спомняше си как приветливият мъж с мек нежен глас й каза да го нарича татко и й подаде голяма филия от топлия хляб, намазана с мед.

Той, а не жена му, помогна на Кая да разопакова миниатюрното си червено куфарче. Той сгъна роклята и чорапите й в чекмеджето. Той извади кръстчето и го окачи на гвоздей до леглото й.

Това, което обаче не видя, беше как новият й баща отвори молитвеника и откри вътре писмото. Беше написано на финландски и той не можеше да го прочете.

Но по старателно изписаните букви и внимателно сгънатия лист разбра, че е нещо важно, което трябва да бъде запазено. Боеше се малката да не го изцапа, ако попадне на него, докато си играе, затова го прибра в чекмеджето на бюрото си и си обеща, че ще й го даде, когато стане достатъчно голяма, за да го разбере.

 

 

Вечер, след като се прибереше от работа, Хуго Соренсон отваряше чекмеджето на бюрото си, вадеше писалката си и се погрижваше за кореспонденцията си. Всеки път виждаше сгънатото писмо, което бе пристигнало пъхнато в молитвеника на осиновената му дъщеря. Но една вечер шокиран откри, че писмото го няма.

Отначало помисли, че е останало под някоя папка или лист с пощенски марки. Провери внимателно, обаче не го намери. Завладя го паника. Вина, че е загубил нещо толкова ценно, което не можеше да бъде възстановено.

Попита жена си:

— Астрид, да си виждала едно сгънато писмо на финландски?

— Не.

— Сигурна ли си? Загубил съм нещо много важно.

Стори му се, че тя се държи странно, потайно. Избягваше погледа му и не откъсваше очи от чайника с вряща вода.

— Сигурна ли си, Астрид? — попита още веднъж с надеждата да си признае, че го е намерила и неволно го е оставила на друго място в къщата.

— Нямам никаква представа за какво говориш.

Той се върна в кабинета си и претърси всички чекмеджета и всички папки. Кая вече си беше легнала. Може би тя го беше открила. На следващата сутрин я попита дали е ровила в бюрото му.

— Не, татко — отвърна тя с меденото си гласче. — Никога не бих направила такова нещо.

Повярва й. Не му се щеше да й каже какво е загубил. Никога нямаше да му прости. Така че седмици наред продължи да търси изгубеното писмо, без да губи надежда, че то ще се появи като по чудо. Ала писмото така и не се намери.

Постоянно мислеше за него, чудеше се дали да каже на Кая, когато порасне, какво е загубил. Но се колебаеше. Не искаше да направи нищо, което би причинило болка на скъпото му момиченце.

 

 

Няколко месеца след изчезването на писмото Хуго Соренсон отново изпадна в колебание кое е най-доброто за осиновената му дъщеря. Не беше изпитвал никога такъв страх, такова дълбоко отчаяние, както когато пристигна писмото от държавната агенция. В него се съобщаваше, че всички финландски деца, осиновени по време на войната, трябва да бъдат върнати. Уплаши се, че ще я загуби завинаги.

— Как е възможно? — обърна се към Астрид с пребледняло от мъка лице. — Тя е при нас от почти пет години. Ние сме единствените родители, които познава.

— Дай да го видя, Хуго. — Жена му пое писмото от ръката му и се вторачи в него, прекалено объркана, за да реагира.

— Ние я отгледахме — заяви възмутена, едва ли не обидена от написаното. — А сега ни казват да я върнем? Как е възможно? — Поклати глава и остави писмото до керосиновата лампа. Хуго я погледна изненадан. Доколкото си спомняше, това беше първият път, в който Астрид заставаше на страната на детето. Държеше се дистанцирано с Кая, но сега, трябваше да го признае, изглеждаше искрено загрижена.

— Може би има шанс да се преборим — предложи неуверено той. — Може би ще направят изключение — заекна. — Кая беше само на две, когато пристигна.

 

 

Въпреки че хвалеха семействата, които през тези години се бяха грижили за финландските деца, шведските вестници бяха единодушни, че сега, след края на войната, децата трябва да се върнат при близките си.

Мъжът, когото Кая наричаше татко, приготви багажа й. Купи й нов куфар, тъй като червеният, с който беше пристигнала, бе прекалено малък, за да побере всички неща, които притежаваше сега. Сгъна шест памучни рокли, кадифената рокля, която Кая носеше на празници, три вълнени пуловера, осем чифта памучни чорапи, черни лачени обувчици, които блестяха като нови. За пътуването до дома приготви роклята на жълти карета с бялата якичка и вълненото палто, купено предната зима, бледосиньо, със златни копчета, което отиваше на русата й коса.

Чудеше се каква своя вещ да й даде, нещо, което и след години да й напомня за тях. Сега беше достатъчно голяма, за да носи кръстчето от майка си, но и достатъчно малка, за да продължава да прегръща старото си мече.

— Трябва да й дадем нещо, което да й напомня за нас — каза на Астрид.

— Ако не ни помни след всичко, което сме направили за нея, по-добре да си върви — отсече Астрид, но той видя, че очите й са пълни със сълзи. Рядко успяваше да разбере жена си. Думите й често бяха жестоки, но Хуго вярваше, че дълбоко в сърцето й има някаква форма на състрадание. Та нали в края на краищата се беше влюбил в нея. Чак след неуспешните опити да имат деца беше започнала да изпада в толкова мрачни настроения.

Той често се чудеше дали не е проявил липса на деликатност, настоявайки да си осиновят дете. Отначало беше убеден, че това ще им се отрази добре, особено на нея. Но се оказа, че на жена му й беше много трудно, когато Кая пристигна.

Хуго смяташе, че през последната година нещата са се подобрили. Че е започнала да се държи по-топло с момиченцето и полека-лека забравя, че не е нейно родно дете. И точно тогава пристигна писмото.

— Тя никога не е била наша — каза Астрид една нощ, но той долови сподавените сълзи в гласа й.

Отказа да му помогне да приготви детето за пътуването. Не пожела да опакова дрехите й или да подреди нещата й, така че той трябваше да свърши всичко сам. Взе си почивен ден и отиде в стаята на момиченцето, където то спеше през тези пет години, където играеше с приятелчетата си и където само за броени дни се бе превърнало от непознато дете в дъщеря. Той я обикна от мига, в който я видя да стои сама на пристанището, с три четвъртите чорапи и червеното куфарче.

— Вече си имаме дъщеря — прошепна на жена си в онази първа вечер, а нежното дребно дете спеше дълбоко наблизо, в новото си дървено креватче.

Тогава тя не му отговори. Но той видя на лунната светлина, че гали плоския си корем и тихо плаче. После каза на глас:

— Кая не е „наша“, как тогава да я обичаме като свое дете?

 

 

Бяха минали повече от пет години и Хуго отдавна се бе отказал от опитите да разбере жена си. В съзнанието му Кая беше тяхна дъщеря. Не проумяваше как жена му успя толкова лесно да изключи емоциите си, как можа да го остави сам да стегне багажа на детето.

И той го направи. Опакова нещата и й обясни по възможно най-добрия начин къде заминава. Изненада се, че Кая сякаш си спомняше за Финландия.

— Татко, помня, че там беше студено — каза тя и понечи да се усмихне, прегърнала силно мечето си. — Не беше топло като тук и не миришеше на хляб.

— Ще видиш мама и татко — опита да преглътне сълзите си той.

Тя го погледна с големите си зелени очи и Хуго усети как в гърлото му заседна буца.

— Може би имаш други братя и сестри, с които да си играеш. Ще има и езера и гори, които толкова харесваш.

— Ще имаме ли хляб и мед? — попита тихо тя.

— Разбира се, съкровище. Разбира се, че ще имате.

 

 

Вечерта преди заминаването на Кая още не беше измислил какво да й даде. Нещо, което да запази и да й напомня за тях през идните години. Нещо като кръстчето, което да бъде винаги с нея и да й помага да не ги забрави.

На другата сутрин стана рано, преди останалите да са се събудили, и отиде в кухнята. Не вървеше да й даде нещо от стъкло или керамика, защото можеше да се счупи. Седна на стола и притисна слепоочията си. Главата го болеше.

На масата бяха бурканът с мед и сребърната лъжичка, с която хранеше Кая отначало след пристигането й. Сега двамата с Астрид я използваха само за меда, но тя беше едно от първите неща, които Кая бе възприела като своя собственост.

Протегна ръка и я стисна в дланта си. Извитата дръжка беше гладка, с едва забележима гравюра, изобразяваща стръкове рози. Дали беше принадлежала на Астрид като малка, или на майка му? Не си спомняше.

Облата част на лъжичката бе покрита с мека патина, а извивката на дръжката сякаш още пазеше спомена от докосването на момиченцето. Хуго се усмихна, като се сети за всички случаи, в които бе спипвал Кая с лъжичка в уста, а дръжката й стърчеше от розовите устнички. Ето какво ще й даде, така реши. Отиде до шкафа, извади опаковъчна хартия и внимателно уви лъжичката.

Върна се в стаята на Кая, където тя още спеше — с отворена уста като малко лъвче, и взе куфара, който, стегнат за път, лежеше на пода до дървения конструктор лего.

Постави лъжичката между дрехите, сватбената снимка и молитвеника, които бе подредил предния ден, и остана загледан в Кая. Молеше се паметта му да е запечатала всичко, което беше правила или казвала, всички моменти, които бе споделял с нея. Толкова се страхуваше, че ще забрави някоя подробност, свързана с детето.

Знаеше, че трябва да сподави ревността, която вече го изпълваше. В крайна сметка родителите й имаха право да поискат връщането на детето, което бяха създали и изпратили надалече само за да гарантират безопасността му. Но тайно беше убеден — защото трябваше да му остане лъч надежда, — че един ден тя ще се върне.

Завръщането на малката Кая във Финландия на крехката седемгодишна възраст не бе вълнуващата среща, за която всяко дете си мечтае. На къщния праг не я чакаше майка й — с протегнати за прегръдка ръце и сълзи на радост в очите, която да я посрещне и да я увери, че никога вече няма да се разделят.

Кая пътува първо с кораб от Стокхолм до Хелзинки, после с влак до Микели. Пристигна на гара, която представляваше мрачна постройка с покрив, отрупан с почернял сняг. Фабричните комини бълваха облаци от сажди току над главите на хората. В бледосиньото си палто Кая бе единственото цветно петно сред пепелявия пейзаж. Като китайска рисунка с туш на фона на черно-бялото небе.

Посрещна я кметът на града. Тя стъпи на перона пред група непознати, неколцина души, увити с вълнени шалове и в износени изтънели палта.

— Кая? — попита тих и колеблив глас. — Ти ли си? — Тя не го разбра. Беше баща й, който заобиколи кмета и коленичи пред малкото момиче. Помнеше само русата й коса, зелените очи и мечето, което вече беше съвсем протъркано.

Тя стоеше неподвижно и го гледаше смутено. Изобщо не го помнеше, а той никак не приличаше на мъжа от сватбената снимка, която тя грижливо пазеше на нощното си шкафче и разглеждаше всяка вечер. Рижата му коса беше вече посивяла, а лицето — изпито. Плътта му висеше като разтопена глазура на торта, сините очи бяха загубили блясъка си.

Мъжът направи знак на две върлинести момчета да дойдат да я поздравят. Те също й се видяха чужди, погледите им бяха дистанцирани и студени.

— Кая, това са братята ти — каза й мъжът и тя разбра кои са, въпреки че не знаеше финландски.

— Мама? — попита Кая и огледа трескаво групичката.

Но мъжът, който сега й беше баща, само поклати глава и очите му се напълниха със сълзи.

По-късно научи, че са минали покрай старата карелска църква със заледени спираловидни куполи и са стигнали до мястото, където били погребани майка й и третият й брат. Два покрити със сняг кръста, гледащи към езерото Саймаа. За съжаление, завръщането на единствената дъщеря на Сирка бе закъсняло с три години.

Все пак баща й направи всичко възможно дъщеря му да се чувства удобно. Настани я на леглото, което по-рано бе споделял с майка й. Износеното сватбено одеяло покриваше с нежните си сини цветчета стария изтърбушен матрак. По ръбовете му още се долавяше стар мирис на виолетки.

Тойво се премести при момчетата, които от съвсем малки спяха в кухнята. Но сега братята се бяха източили, двамата дружно протестираха, че трябва да делят леглото с баща си. Мърмореха и за храната. Войната беше свършила, само че оскъдицата в дома им продължаваше. Идването на още едно гърло за изхранване не мина незабелязано, тъй като момчетата открито се оплакваха, че са гладни, макар Тойво да делеше по равно хляба, сиренето и овесената каша.

Гледаха сестра си: по детски пухкава, с красиви колосани рокли и синьо вълнено палто, и възмущението им беше толкова силно, колкото и гладът. И макар да не разбираше острите реплики, които си разменяха братята и баща й, Кая усещаше, че негодуват. Това не можеше да се скрие.

Нощем спеше в голямата студена постеля на майката, която никога нямаше да опознае. Копнееше за старото си легло, за познатата прегръдка на шведския си татко, за прекрасния мирис на прясно изпечен хляб и за буркана, пълен с мед. Нямаше как да използва лъжичката, която другият й татко бе сложил в багажа. Пазеше я увита в хартия и я вадеше само когато хранеше наужким мечето, чието коремче също като нейното беше свито и празно.

 

 

Първите няколко седмици във Финландия й се сториха цяла вечност. Всяка вечер Кая си лягаше разплакана и старото й протрито мече, станало през годините на сплъстена топка с провиснали лапи, трудно можеше да я успокои.

Мечтаеше за втория си татко. За мириса на сандалово дърво и слабия парфюм на пяната му за бръснене. Всяка вечер, откакто бе навършила две години, той идваше в стаята й и я целуваше по челото. Докато стомахът й къркореше от глад, Кая си спомняше как точно преди лягане той й носеше две филии с мед и сладко — една за нея и една за мечето, и оставаше при нея, докато не излапаше и двете филии и не изпиеше пълна чаша с мляко.

Към този мъж тук, родния си баща, не изпитваше никаква привързаност. Докато беше в Швеция, изобщо не се сещаше за съществуването му. Той си оставаше просто мъжът с безизразно лице, чиито пусти очи я гледаха от сватбената снимка до леглото й. Само образът на майка й я вълнуваше и очароваше. Прекрасната жена с ефирно було и венец от цветя в косата. Беше прекарала пет години като осиновено дете, чудейки се каква ли е майка й, така й се искаше да има ясни спомени от нея. Ако зависеше от Кая, би избрала финландската си майка и шведския си татко. Интуитивно усещаше, че подобен съюз би я дарил с най-много любов.

Сега, в студената къща, където храната не достигаше, Кая схващаше много малко от случващото се наоколо. Не разбираше какво казват баща й и братята й. Финландските им думи звучаха неразбираемо за ушите й.

В някои дни, докато братята й бяха заети да цепят дърва или да чистят снега от покрива, Кая отиваше до железопътната линия, която се намираше само на неколкостотин метра от къщата им. Там, под балдахина от брезови клони и ухайни борове, тръгваше покрай релсите с надеждата да я отведат надалеч. Мислеше, че след като само преди няколко седмици е пристигнала по тези релси, може да тръгне покрай тях и да стигне до началото им. До дома си в Швеция.

Релсите минаваха покрай реката — блестяща ивица лед, която, когато не бе замръзнала, се вливаше в езерото Саймаа. Малката Кая в светлосиньото си палто пристъпваше леко край дървените подпори на релсите, пееше си шведски псалми и оставяше отпечатъци в снега.

Една вечер стигна твърде далече. Намериха я братята й, тръгнали да я търсят с газови фенери и намръщени лица. Баща им ги следваше на няколко крачки.

— Къде беше тръгнала? — попитаха я на финландски и макар че не беше съвсем сигурна какво я питат, тя им отвърна тихичко на шведски:

— Искам да си ида у дома.

Вдигнаха я като парцалена кукла. Замръзналите й ръце стърчаха от вълнените ръкави като откършени от дървото клонки.

— Тя ще ни създава проблеми — каза единият брат на другия.

— Дива и разглезена хлапачка — измърмори по-големият брат.

Баща им вървеше на четири крачки след тях. Мълчеше, приведен над дървените си патерици. Прошарената му рижа брада бе покрита със скреж.

— Момчета, тя е загубила не само майка си като вас — напомни Тойво на синовете си, които носеха разплаканото момиче към къщата. — Загубила е и всички ни, преди много време. — Той поклати тъжно глава. — И сега се е опитала да открие пътя към дома си.

 

 

Три месеца по-късно я върнаха в Швеция, слаба и крехка като порцелан. Хуго я вдигна на ръце още на кораба. Сърцето му отново беше започнало да бие, откакто бяха получили вестта за връщането й.

Баща й се беше проявил като мил и добросърдечен човек и колкото и да му беше трудно да се раздели отново с нея, беше преценил, че не може да осигури на Кая най-добрия живот. Когато му преведоха писмото, Хуго не можа да повярва, че молитвите му са се сбъднали и че бащата на Кая пита дали тя може да се върне в Швеция.

Нито веднъж не осъди този човек, макар че жена му го направи. Знаеше колко е трудно да се изхранва семейство и разбираше, че след смъртта на майката на Кая баща й се чувства несигурен дали ще може да отгледа сам момичето. Хуго просто беше благодарен, че след неговото съгласие и попълването на необходимите формуляри Кая щеше да се върне при него. Че най-после щеше да бъде тяхна.

Осемнайсет години по-късно, на смъртното си легло той я хвана за ръка и призна дълго пазената тайна.

— Кая, когато пристигна, в багажа ти имаше писмо. Но аз го загубих.

— Няма нищо, татко — каза тя с плувнали в сълзи очи. — Сега това не е важно. Важното е да възвърнеш силите си.

— Вече няма да мога, скъпа моя — промълви тихо той.

— Но моля те, чуй ме. Трябва да ти кажа нещо. — Тя коленичи до него и стисна пръстите му с мъничките си ръце.

— Когато дойде при нас, не носеше почти нищо. — Той замълча, за да се овладее.

— Да, татко, знам.

— Не, не знаеш. След като пристигна, разопаковах куфарчето ти. Вътре намерих сватбената снимка на родителите ти, кръстчето и молитвеника.

— И тези неща все още са у мен. — Тя докосна кръстчето, за да му покаже, че още го пази.

— Кая, скъпа, в молитвеника имаше писмо и аз го прибрах, защото тогава бе твърде малка, за да го разбереш. Сложих го в чекмеджето на бюрото си и си обещах, че ще ти го дам, когато пораснеш достатъчно.

— Знаеш ли какво пишеше в него, татко?

— Не, и това още повече увеличава вината ми. Когато след войната си замина за Финландия, мислех, че там ще те чака майка ти и писмото няма да е толкова важно… Нямах представа, че е починала.

Кая мълчеше.

— Когато се върна при Астрид и мен, ти се разплака в ръцете ми и каза, че никога повече няма да отидеш във Финландия, защото родната ти майка е мъртва, а братята ти не те искат. Толкова отчаяно исках да ти дам писмото точно в този момент. Знаех, че е от майка ти, защото почеркът беше старателен и деликатен, като на жена. Знаех какво пише вътре: че те обича много и ще те обича завинаги. Защото знам колко много те обичам аз.

Кая вече плачеше. Лицето й бе зачервено, а устните трепереха.

— И не можа ли да намериш писмото, татко?

— Не. Много, много съжалявам за това. — Тя усети напрежението в пръстите му, вдигна ръката си и допря устни до тях.

— Те са те обичали, сладка Кая. Как биха могли да не те обичат? — Очите му бяха посивели от надвисналата смърт, бялата коса бе отметната назад, на възглавницата имаше отпечатък от малката му глава — Знам, че понякога ти е било трудно. Но Астрид също те обичаше. Един ден, когато родиш свое дете, ще изпиташ съчувствие към жената, която не е могла да роди.

Кая кимна. После коленичи и притисна буза до пръстите му, осеяни с кафяви петна.

— Ти винаги си бил най-любящият баща на света. Грижеше се за мен, хранеше ме… — Гласът я предаде и лицето й се обля в сълзи. — Никога не съм се съмнявала в любовта ти. Писмото не е важно.

— То беше единственото… — прошепна той.

Нито старецът, нито Кая подозираха за другите писма, които Сирка бе изпращала на дъщеря си през първите й години в Швеция. Които бяха унищожени от една жена, прекалено гневна, за да е способна на обич. Тази тайна щеше да остане погребана завинаги, както безброй други малки трагедии през войната.