Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (33)

ХХХІІ.

Вестерос, Швеция

февруари 1975-а

— Три седмици след първото ми отвличане двамата със съпруга ми бяхме поканени на бал в голяма вила в чест на човека, който фактически управляваше Чили — генерал Пиночет. Планирано беше да излъчат това бляскаво събитие по националната телевизия, за да покажат на чилийския народ всички известни личности, подкрепящи новия режим. Естествено, съпругът ми отказа да отиде.

Не виня Октавио за решението му. Като обръщам поглед назад, съзнавам: никой от двама ни не е подозирал, че това ще се окаже решаващото събитие за съдбата на семейството ни. Както и да е, все още се чувствах зле след ареста и също не исках да присъствам на бала. Наистина вярвах, че ще дойдат и ще поискат от него да се появи заедно с генерала веднага след възстановяването на двореца. Мислех, че ще бъде лична покана, с не повече от двама-трима други гости, и в такъв случай щях да настоявам да отиде. Но бал? Кой да предположи?

— Мислите ли, че съпругът ви би отишъл, ако знаеше какви ще бъдат последиците за вас от неявяването му? — попита Самуел.

— Иска ми се да вярвам, макар че никога няма да науча.

— Значи вярвате, че би отишъл?

— Знам, че съпругът ми ме обичаше. Че все още ме обича. — Тя замълча за няколко минути, сякаш разсъждаваше върху въпроса на доктора.

— По същата логика подкрепата за диктатор, който според него е убил неговия приятел, президента, избран от народа на Чили, би противоречала на съвестта му.

— Да…

— Казвам ви, ние заедно решихме да не отидем на този бал. Исках да прекарвам времето си с децата и да се опитам да възстановя връзката си с Октавио. Помня, пред мен написа в отговор на поканата, че „за съжаление“ не можем да присъстваме. Стисках зъби и се преструвах, че животът ни е нормален. Но всяка нощ сънувах, че ме отвличат. В някои нощи можех да се закълна, че вдишвам миризмата на онези войници, и се събуждах плувнала в студена пот. Октавио спря да заклеймява публично Пиночет и аз повярвах, че ще ни оставят на мира. — Саломе замълча. — Очевидно дълбоко съм грешала, доктор Рудин.