Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (32)

ХХХІ.

Вестерос, Швеция

февруари 1975-а

— Доктор Рудин, задържаха ме само за шест часа, но ми се стори, че е било цяла вечност. Когато се прибрах у дома, вече се мръкваше, а Октавио и децата бяха полудели от тревога и едва удържаха сълзите си. Лицето ми беше изранено, а дрехите ми — изцапани с машинно масло и катран. Но умът ми все още си беше на мястото.

Самуел се усмихна леко, кимна и си залиса нещо в бележника.

— Знаех, че ще стресна децата, ако просто кажех, че съм била отвлечена от тайната полиция, затова обясних, че съм претърпяла инцидент с велосипед и трябва да се измия и да си взема вана. Поръчах на Консуела да ги сложи по-бързо да спят, за да остана насаме с Октавио.

— Той сигурно е бил много притеснен от неизвестността.

— Да, и моментално разбра, че не е имало никакъв инцидент, че се е случило нещо много по-ужасно. Веднага ме попита тихо, така че децата и прислужницата да не чуят: „Саломе, от тайната полиция ли бяха?“.

— Отговорих с „да“ и заплаках. Бях прекарала толкова часове в ужас, че едва като се почувствах в безопасност, се разплаках.

— Какво са причинили на скъпоценната ми египтянка? — прошепна той, докато ме прегръщаше. Усещах как бие сърцето под ризата му, как целият почервенява от гняв срещу онези, които ме бяха отвлекли.

— Нищо не можеш да направиш. Не можеш да им отмъстиш — казах му. — Чили вече не е същата държава. Вече не сме свободни. Пиночет я превърна в полицейска държава. Не можем да се доверим на никого, освен на себе си и семейството си. Дори и на съседите не бива да казваме нищо. Кой знае какво са говорили за нас.

— Но какво са искали от теб? Кой би могъл да каже нещо за теб, скъпа?

— Не за мен — казах му и заплаках, защото никога през живота си не се бях чувствала толкова изплашена. Толкова ужасена и потресена. — Ти им трябваш.

— Аз?

— Знаят за срещите ти с Алиенде. Знаят, че си го обучавал.

— Откъде биха могли да знаят, Саломе? Не сме казвали на никого. Откъде биха могли да се сдобият с тази информация?

Видях страха в очите му.

— Не знам, Октавио. Може би някой от студиото те е видял с Неруда. Може би някой си е спомнил, че си се срещнал в кафенето с Алиенде и неговите сътрудници. В края на краищата всички те познават. Точно затова ти казвам, че не можем да имаме доверие на никого. Или пък някой от приближените на Алиенде им е съобщил по време на разпит като този, на който ме подложиха. Някой ни е предал и полицията се възползва от мен, за да стигне до теб.

— Страхливци! — изригна той. Пак се наложи да го помоля да шепне. — Да отвлекат жената, за да въздействат на мъжа!

Сетне заплака, като ме гледаше пред себе си: насинена и изтерзана, жертва на несправедливост, която не можеше да поправи, поне в този момент.

— Какво да направя, за да ни оставят на мира? Какво искат, Саломе?

— Искат човек с твоето положение открито да подкрепи Пиночет. Хората те обичат, затова си идеалното лице за плакат или телевизионна реклама. Ако го подкрепиш, ще го сметнат за жест на добра воля — казах неуверено. Октавио издърпа един от кухненските столове, седна и зарови лице в шепи.

— Как бих могъл да направя такова нещо, любов моя? — попита и ме погледна. — Как да подкрепя човек, способен на такава бруталност? Способен да постъпи така, както постъпиха с Алиенде и с теб. Как бих могъл да го направя?

— Помня, че го погледнах неразбиращо. Болката от синините ми се засилваше, имах нужда от лед. Отговорът му ме шокира. Не можех да повярвам, че говори същите неща и след като са ме отвлекли!

— Представям си — кимна Самуел. — Какво му казахте след това?

— Май нещо в смисъл, че може да постъпи както иска, но много се ядосах. Вбесих се. Не можех да повярвам, че той няма да направи необходимото, за да ни защити и да се погрижи това да не се случи отново. Не е ли естествено да очаквам от съпруга си да защити семейството на всяка цена… дори ако се наложи да жертва гордостта си?

— Естествено е. Освен ако е смятал, че държи ситуацията под контрол.

— Нямаше абсолютно никакъв начин някой да контролира случващото се в Чили. Всички бяха заплашени!

— Не му ли казахте как се чувствате, Саломе? — попита я Самуел.

— Не.

— Защо?

— Предполагам, защото не повярвах на ушите си. Мислех, че това ще лежи на неговата съвест и той ще трябва да живее с него. Не можех да го принудя да вземе решението, което според мен беше правилно.

Самуел записа нещо в бележника си и вдигна глава.

— Какво стана след това?

— Отидох в кухнята. Той извика след мен. Не му отговорих. Не исках да бъда близо до него. Онази нощ спах в свободната спалня и станах чак на следващата сутрин. Не отидох да му кажа довиждане, когато рано на следващия ден излезе от вкъщи.