Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (49)

ХLVІІІ.

Вестерос, Швеция

февруари 1975-а

В онази вечер сеансът на Саломе със Самуел завърши по-късно от обичайното. Тя прекоси тесните улички на Вестерос и стигна до дома си — дадения на семейството й апартамент в другия край на града. Тази вечер изпита особено силна носталгия по своята розова къща. Защото, за разлика от повечето очарователно странни къщи по тесните улици на Вестерос, тяхната сграда от края на шейсетте беше излята от бетон и изпълнена с идеално правоъгълни прозорци и тънки врати от шперплат.

Архитектът, проектирал подобни блокове из цяла Швеция, за да служат за настаняване на разрастващите се емигрантски общности, бе обявил сградата за отговаряща на „Платоновия идеал“ — символ на равенството, построена за хора в нужда, но снабдена с всички необходими компоненти на съвременния живот. Имаше стандартен под с плочи от линолеум, бледожълти, с фалшиви кафяви фуги. Лампите бяха малки флуоресцентни кръгове и приличаха на летящи чинии, окачени на тавана. Имаше вана и душ, а в края на коридора — обща пералня и сушилня.

Като пристигнаха в Швеция, Саломе отначало се изненада от размера на апартамента им. Когато агенцията бе информирала Октавио, че семейството ще получи субсидирано жилище, докато започнат да се издържат сами, тя си беше представила тясна и мърлява квартира — мрачна и занемарена както в бедняшките квартали на Сантяго. А всъщност апартаментът им беше просторен и светъл. Всяко дете си имаше стая, а в дъното на коридора беше спалнята на родителите, която имаше отделна баня.

Но просторното разпределение на архитекта, което отначало й се стори като благословия, по-късно се превърна в проклятие. Всяка от стаите имаше врата, която се заключваше, всяка имаше своите четири стени, които сякаш ограждаха личната крепост на обитателя. И точно така използваха първоначално стаите Саломе и Октавио — изолираха се един от друг.

В осем часа вечерта, когато се прибираше след разходката си, Саломе обикновено намираше съпруга си заспал на канапето, докато децата си играеха сами в стаите си.

Въпреки че бе минала година от отвличането й и се намираше на десетки хиляди километри от Чили, Саломе още се чувстваше като затворничка. Покрит със синини и рани, измършавял призрак, който спеше свит в ъгъла на леглото с грижливо колосани чаршафи.

Саломе носеше мъката си мълчаливо. Сякаш двата месеца, прекарани във вила „Грималди“, я бяха научили да бъде царица на преструвката и заблудата. Умението й да заблуждава се коренеше не в истинска измама, а в инстинкта за оцеляване. Точно както се беше преструвала на дама с огромно богатство и власт, за да спечели благоразположението на един от пазачите, сега се държеше пред семейството си така, сякаш всичко е наред. Сякаш трагичното минало е останало зад гърба й, сякаш животът с Октавио и децата е същият като преди преврата.

Още щом пристигнаха в Швеция, се научи да се усмихва, въпреки че душата й беше сломена. Овладя умението да се буди тихо от кошмарите си, без да смущава съпруга си. Той спеше свит като коте, лицето му се усмихваше, пръстите бяха сгушени под бузата.

Едно нещо, което не можеше да прикрие обаче, бе неспособността за интимност с Октавио.

Знаеше, че той проявява безкрайно търпение. Държеше се почтително с нея и докато бяха в Чили, не предприемаше никакви опити за любовна близост. Прояви истинска деликатност и дори се премести да спи в стаята за гости, за да може тя да се възстанови на спокойствие.

Саломе виждаше, че той продължава да я желае, да я гледа със същата нежност и страст, които изпитваше към нея от първата им среща преди толкова много години. Ала тя вече не се чувстваше като наивната девойка от градината с портокалите. Мъжете от вила „Грималди“ се бяха погрижили за това.

Октавио изчака почти два месеца, преди да събере кураж и да целуне жена си страстно по устните. По това време вече се бяха преместили в новия си апартамент във Вестерос.

— Липсваше ми — каза й нежно и леко докосна гърдата й. — Няма да бързаме. — Гледаше я с любов.

— Не съм готова — каза му тя.

Той усети как цялата се стегна от докосването му. Сякаш възприемаше и най-дребния жест като насилие над тялото си.

Октавио дръпна ръката си и отдели устни от нейните. Очите му бяха пълни с тъга, сякаш се чувстваше безпомощен да я утеши и да й напомни, че е нежен и мил, че е нейният съпруг. Изпитваше несигурност и твърде силно себепрезрение, за да каже каквото и да било. Не се опита да потърси интимност с нея поне още седмица.

— Саломе. — Този път се постара гласът му да прозвучи още по-нежно. — Почти съм забравил какво е да те прегръщам.

Беше се обърнал настрани, бялата възглавница контрастираше с прошарената му коса.

— Не съм готова, Октавио — каза Саломе. Усети, че той иска да му обясни, да сподели какво мисли. Но как би могла?

Как би могла да му разкаже за изнасилванията. Че понякога един от мъжете правеше с нея каквото поискаше пред погледите на неколцина други.

Как можеше да обясни, че слагаха електрически кабели на местата, които той целуваше най-много, местата, които винаги закачливо наричаше свои.

Истината беше, че те вече не бяха негови. Онези мъже се погрижиха за това. Вече не бяха и нейни. Истината беше, че онова в душата й, което не беше празно, бе заето от огромен грозен белег. Беше станала крепост от кожа и кости, самата мисъл, че нещо може да проникне в тялото й, беше достатъчна, за да запищи.

Но Саломе така и не каза всичко това на Октавио. Смяташе, че той ще я разбере без допълнителни обяснения. И края на краищата винаги се беше гордял със своята деликатност. Нима не разбираше — тя не знаеше как да му каже, че са я лишили от чистотата й и са я осквернили? Че вече не е момичето, излязло от двора на манастира, не е жената, принадлежала единствено на съпруга си? Недоумяваше как бе възможно да я желае. Чудеше се кога щеше да осъзнае, че макар да я бяха върнали при него и децата, съществото, което бяха освободили, не бе жената, която той познаваше. Онази жена беше мъртва.

Октавио обаче не се отказа толкова лесно от жена си. Мислеше, че ако продължи да опитва, тя в крайна сметка ще отвори душата си пред него. Все така се стараеше да бъде нежен с нея и да изтръгне някаква проява на обич от жена си, която очевидно продължаваше да страда. Саломе обаче винаги имаше извинение, с което да го изолира.

— Изтощена съм физически и емоционално от това преместване — казваше през първите месеци в Швеция.

След още три месеца му каза:

— Все още ми трябва време, за да се излекувам.

А сега, когато той се приближи до нея и сложи длани на кръста й — нещо, което тя много обичаше преди отвличането, отговорът й бе много по-директен. Чисто и просто му каза:

— Не.

Едва не го уби онази вечер, когато се върна в апартамента с голяма торба портокали и ги разпиля по леглото им.

Искаше да я изненада, да пресъздаде сцената, когато се бяха влюбили. Това беше жест на отчаяние. Той се луташе — почти до степен на унижение, — но беше на предела на силите си и чувстваше, че единственият човек, когото обичаше, освен децата си, сега му се изплъзваше и се отдръпваше от него.

Искаше му се да хвърли ласо и да я улови. Да я принуди да му се разкрещи, да се развика, да му каже колко е ужасен, задето е допуснал това да се случи с нея. Поне да му го каже. Защото това мълчание помежду им, това разстояние, което се увеличаваше с всеки изминал месец и с всяка все по-самотна за него нощ, го разбиваше на хиляди късчета.

Чувстваше се така, сякаш бе дошъл в Швеция, носейки единствено любовта към семейството си, а сега тази, която обичаше най-много на света, го изоставяше.

Не можеше да се сърди на децата. Те се изправяха пред собствените си предизвикателства с новото училище, новия език. Но Саломе сякаш се отдалечаваше окончателно от него.

Октавио не искаше да се оплаква пред нея. Знаеше какви тежки страдания беше понесла заради неговите действия. Даваше си сметка, че семейството изобщо нямаше да бъде в Швеция, ако той не се беше заинатил да не подкрепи режима на Пиночет, но част от него все пак се чувстваше наранена и отчаяна.

Сега се намираше в страна, където никой не знаеше името му. Октавио Рибейро не значеше нищо за никого, освен за консултанта, който му помагаше да си намери подходяща работа, или за социалния работник, който проявяваше разбиране към положението му на новопристигнал емигрант, нуждаещ се от време за адаптация.

Презираше се, че трябва да стои на опашка за безработни и всяка седмица да се среща с консултанта. В края на краищата в миналото хора като великия Алиенде и Неруда се бяха допитвали до него заради таланта му, никога не беше изпадал в противоположната ситуация.