Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (48)

ХLVІІ.

Сантяго, Чили

март 1974-та

Докато товареха няколкото кашона от домакинството на Рибейро-Ерера в малката кола на Октавио, Рафаел наблюдаваше крадешком майка си. През цялата седмица я беше изучавал внимателно, беше забелязал всичко — от избледняващите синини на бузите до шепота й. Сякаш нямаше достатъчно сили, за да произнесе повече от две-три думи. Предпочиташе просто да посочи с пръст и да кимне.

Ако тя беше добре, би я попитал какво означава политическо убежище, защото не можеше да разбере. Баща му, доколкото можа, обясни термина на нето и сестрите му в малкото дни преди заминаването на семейството, но Рафаел още се чувстваше объркан. Не разбираше дали това означава, че никога вече няма да се върне в Чили и ще изживее остатъка от живота си като скитник, който броди по света само с дрехите на гърба си, разпилял и изоставил другите си вещи. Това, което обаче знаеше, беше, че напускат розовата къща, дома на неговото детство, летата в имението, спокойния живот, който познаваше открай време, и всичко това заради Швеция — страна, известна със снеговете и арктическите си води.

Двамата с баба му разгледаха албуми със снимки от Швеция. На тях се виждаха малки червени къщи с остри покриви и капаци на прозорците, по които имаше ледени висулки като глазура на торта. Видя снимки на жени, облечени в национални костюми с метални копчета и кобалтовосини поли, почти всичките руси и със светла кожа.

Дотогава единствената жена с руса коса, която познаваше, беше баба му, която настояваше, че това е естественият цвят на косата й. Сега косата й беше почти бяла и русото от кичурите — избледняло като пшеница, изсветляла от дългите летни месеци.

Рафаел не искаше и да си помисли колко щеше да се различава от другите деца с черната си коса и големи кафяви очи. В Чили приличаше на почти всички други момчета и момичета. Вярно, всеки бе със специфични черти на лицето, но нямаше такива разлики, които да открояват някого от останалите.

Баба му се мъчеше да го успокои. Полагаше кански усилия да прикрие собствената си тъга и да убеди Рафаел и сестрите му, че скоро ще бъдат заобиколени от такива екзотични животни, като северни елени и бели мечки. Отвори до едно тайните чекмеджета с ключовете, които висяха под блузата й, и даде на децата да изядат всичкия марципан, кутиите с крем шантили и блокчетата с фин шоколад. Надяваше се, че така ще се почувстват по-добре, че тя ще се почувства по-добре, наблюдавайки с каква наслада похапват лакомствата. Дори се опита да събуди интереса им с думите, че в Швеция ще могат да се возят на шейна по шест месеца в годината и да складират сладолед на терасата. Но всички се преструваха. И децата, и възрастните гледаха да се преструват пред другите, че всичко ще бъде наред. Всички гледаха да прикрият чувството на страх и несигурност от предстоящото.

Рафаел не искаше да плаче, когато баща му им съобщи, че след няколко дни ще напуснат Чили. Прие го, без да протестира, защото само преди няколко седмици бе обещал на бог, че ако върне майка му, никога повече няма да се оплаква.

В първия ден, в който майка му стана от леглото, я видя да броди из къщата, увита в копринения си халат с щампа на бледосини ириси. Отзад гръбнакът й приличаше на превито стебло на цвете.

— Ще помогнеш ли на мама да събере багажа? — каза му с глас, по-слаб и от шепот. — Защо не ми донесеш дрехите и най-ценните си вещи? — добави едва доловимо, като коленичи на пода и разпиля празните кашони и хартии.

Той кимна и след внимателно обмисляне донесе дрехите си и някои от любимите играчки на сестрите си. Не взе никакви свои вещи. Тя не го попита защо не е донесъл нищо свое, освен дрехи. В тези споделени моменти майка му сякаш отсъстваше. Мислите й бяха другаде. Не промълви и дума, докато слагаше играчките на дъщерите си в дълбоките кафяви кашони. Така че Рафаел мълчаливо наблюдаваше това, което сякаш беше призракът на майка му. Гледаше я как опакова всеки предмет. Бледите й, тънки пръсти увиваха всичко в хартия. Насинените китки прибираха внимателно съкровищата на децата й.

Единственото, което Рафаел искаше да вземе със себе си в Швеция, беше едно мече, което сега си седеше на един рафт.

Рафаел прекарваше всяка нощ с любимото си мече. Беше го нарекъл Умберто и много го обичаше, чудесно животинче с мека шоколадова козина, кадифени лапи, черно носле и кафяви стъклени очи.

Умберто го успокояваше през всички онези нощи, когато момчето лежеше в стаята си, а баща му обикаляше улиците да пита всеки срещнат дали не знае нещо за Саломе. Рафаел прегръщаше мечето и сълзите му попиваха в кафявата козина, докато тя не станеше тъмна и солена. Шепнеше в сивите уши всички неща, които бе научен да не казва пред хората. И само пред Умберто, а не пред сестрите или баба си Рафаел разкриваше своите страхове, понеже усещаше, че душите им са преизпълнени с болка и мъка и не бива да ги товари със своите.

Така че мечето бе единственият му довереник. Безмълвни и силни, двамата се справяха сами с това изпитание, докато майка му се завърна.

А когато тя се прибра у дома, цялата в синини и белези, Рафаел мълчаливо сподели радостта си с мекия си приятел. Прегърна плюшеното животинче и го притисна към себе си.

Но когато дойде време да сложи в багажа най-скъпия си приятел, реши да остави любимото мече в къщата. Накрая Октавио попита Рафаел защо не е сложил мечето в някой от кашоните, които щяха да заминат за Швеция.

— Знам, казах, че в Швеция ще бъдем натясно, Рафаел, но те уверявам, че ще има място за Умберто.

— Не искам да го взема, татко — отвърна тихо Рафаел. — Той няма да ми трябва там.

Ала това беше лъжа. Рафаел остави мечето не защото го не му трябваше повече. Всъщност Умберто беше най-любимата му играчка. Но тъй като бог беше отговорил на молитвите и върнал майка му, момчето се стараеше да се убеди, че не се нуждае от нищо друго. Ето защо, когато баща му го информира, че могат да вземат само най-необходимото, реши да вземе единствено четката за зъби и дрехите си.

В последната нощ преди заминаването прегърна мечето и шепнешком му обясни решението си:

— Ти ще пазиш къщата, докато се върнем. — Целуна Умберто по мекото ухо. — А аз ще пазя мама. — След това го прегърна силно, сякаш с прегръдката щеше да убеди приятеля си, че това не е предателство, а благородна саможертва.

Сега колата беше натоварена, а баба му и дядо му стояха на верандата и полагаха усилия да се сбогуват, без да покажат, че сърцата им се късат заради раздялата.

Рафаел видя как майка му бавно слезе от верандата, като внимателно прескочи плочката, където я бяха намерили припаднала преди няколко седмици. За миг сякаш се поколеба, преди да поеме ръката на Октавио, който искаше да й помогне да седне на предната седалка.

Доня Оливия и дон Фернандо приличаха на статуи, с напрегнати черти, вцепенени от отчаяните опити да скрият мъката си. А лицето на дъщеря им бе огледално копие на техните изражения, когато Саломе се обърна към мътния прозорец на автомобила и им махна с пръсти.

Рафаел се пъхна до майка си и веднага забеляза сълзите, които напираха в очите й. В момента изглеждаше като дете, по-малка от него или сестрите му. Не откъсваше очи от нея — искаше да я прегърне и защити, — докато колата се движеше по лъкатушните улици на Сантяго. Баща му караше внимателно през града, кокалчетата на ръцете му бяха побелели от напрежение, а челото беше плувнало в пот.

Десетте километра до шведското посолство им се сториха като цяла вечност. Но щом Октавио остави зад гърба си оградата на посолството, където молбата му за политическо убежище беше обработена само преди дни, сигурността на семейството им бе гарантирана.

Пристигнаха в Стокхолм в сив ден, в който валеше мокър сняг. Доброволец, помагащ на новодошлите емигранти, посрещна семейството на летището и ги придружи до временния апартамент, запазен за тях.

Рафаел държеше сестрите си за ръце, докато минаваха през паспортния контрол, а баща му подаде паспортите и отговори тихо на въпросите:

— Да, това е цялата ни собственост: три куфара, пет кашона и една торба с играчки.

Майка му беше сякаш в транс. Ръцете й бяха отпуснати като стебла на две увехнали глухарчета. Роклята на цветя висеше на тялото й като намачкан памучен чувал.

По време на целия полет почти не беше продумала. От момента, в който бяха пристигнали в шведското посолство в Сантяго, до кацането на самолета в Стокхолм три дни по-късно Саломе бе изрекла едва няколко фрази.

— Махнете на баба — прошепна на децата, когато колата потегли от алеята пред розовата къща.

— Помогни на сестрите си да се нахранят — подкани Рафаел по време на полета.

През останалото време мълчеше, свила ръце в скута си. През цялото пътуване не каза и дума на Октавио.

Докато следваше близките си в първите им часове в новата и непозната страна, на невръстния, но рано пораснал Рафаел му хрумна, че за пръв път, откакто се помнеше, виждаше родителите си да не се държат за ръце.