Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (4)

ІІІ.

Лас Вертиентес, Чили

ноември 1964-та

За пръв път я видя, когато бе излязла извън оградата на манастира, за да събере нападалите портокали. Тъмносинята униформа свършваше точно под меките й гладки колене. В краката й се търкаляха малки жълти и оранжеви топки, а уханието на прясно окосена трева и зрели цитрусови плодове се носеше като облак във въздуха. Тя коленичи, издърпа и разпери полата си като кърпа и започна да я пълни с окапалите плодове.

Беше като прекрасно видение. Дълга черна коса, тънки ръце и кожа с цвят на счукани бадеми. Полуизви глава, за да се предпази от слънцето, и точно тогава той зърна за пръв път лицето й. Леко сбърченият нос и присвитите очи не му попречиха да види хубостта й. Забеляза поетичната извивка на веждите, деликатния нос, пълните пухкави устни. Представи си как докосва гъстата черна коса и усеща тежестта й, как сваля фибите и къдриците се изсипват в шепите му и падат върху коленете му. Беше толкова красива, че той, кажи-речи зрял мъж, едва не заплака от вълнение.

Подсвирна, но звукът бе прекалено слаб, за да стигне до ушите й. Беше погълната от заниманието си, защото това бе най-щастливият момент от деня й.

Това, което според майката игуменка беше тежка работа, за нея бе истински лукс. Задълженията на останалите момичета бяха много по-неприятни: да помагат на готвачките в кухнята, да мият баните, да прекопават някоя от манастирските градини. Саломе трябваше само да събира портокалите и да ги носи в кухнята, където ги изстискваха на сок.

Тук, сред гъстите зелени клони и осеяната с жълти плодове земя тя се наслаждаваше на възможността да остане сама. Понякога пробиваше с нокът кората на презрял плод, допираше устни до дупчицата и изсмукваше сока на един дъх. Друг път, както бе събрала портокалите в скута си, кръстосваше крака и се любуваше на полета на пеперуда или на сребристо зелените блестящи крилца на богомолка.

Изобщо не подозираше, че само на двайсет и пет метра разстояние един студент стоеше на балкона със зяпнала уста и разтуптяно сърце, напълно зашеметен от любов.

Всеки ден очакваше появата й, точно в девет без петнайсет като по часовник тя излизаше пред каменната стена на манастира. Започна да се издокарва заради нея. Надяваше се някой ден тя да вдигне поглед и да го види — фигура в далечината, застанала на балкона си.

Ходеше на лекции с измачкани ризи, а изгладените пазеше за броените минути, в които я наблюдаваше всеки ден. Бръснеше се преди появата й, решеше гъстата си черна коса назад и се парфюмираше с надеждата ароматът да стигне по въздуха до нея. Минаха седмици, но тя нито веднъж не го забеляза. И когато вече полудя от отчаяние, най-после измисли как да се срещне с нея.

Всяка вечер прелистваше книги на най-великите световни поети, докато свещта му не догореше и не угаснеше и последната искрица. Щом откриеше стих, отразяващ собствените му пламенни чувства, с най-красивия си почерк го преписваше на миниатюрно руло пергаментова хартия, което сам бе изрязал. Три седмици по-късно Октавио беше преписал повече от двеста стихотворения.

Посред нощ, с няколко десетки рула хартия в джобовете и ножче в ръка, той отиде до манастирската порта и застана до оградата, където започваше овощната градина. Покатери се на дърветата и обрули зрелите портокали, които нападаха по земята. После на лунната светлина издълба във всеки плод дупчица на мястото на дръжката и пъхна в нея свитъче с любовно стихотворение.

На сутринта стана, след като беше спал по-малко от час. Зае позиция на балкона и зачака пристигането й.

Тя се появи, облечена в простичката си синя униформа. В ръката си носеше плетена кошница. Октавио забеляза как при всяко поемане на дъх гръдният й кош се повдигаше под памучната блуза, как цялото й тяло се преви при вида на толкова много портокали.

Девойката коленичи да огледа първия плод за деня и веднага се усмихна, защото забеляза навитата на руло хартийка. След като се озърна, за да се увери, че наоколо няма никого, извади първото стихотворение.

Ти събираш нещата при себе си като стар път.

Ти си изпълнено с ехо и носталгични гласове.

Събудих се, а птиците отлитаха,

след като бяха спали в душата ти.

Разпозна „На моето сърце“ от стихосбирката на Неруда „Двадесет стихотворения за любовта и една песен за отчаянието“ и се зачуди кой го е мушнал в портокала. Щом коленичи да вдигне следващия плод, видя, че и в него има свитъче. Разви го и прочете любовно стихотворение от Мистрал.

Отново се озърна, за да провери дали наоколо няма някого, решила, че нейна съученичка й е погодила шега. Но не видя жива душа. Погледна пред себе си: цялата земя бе осеяна с портокали. От всеки сгърчеше тънко руло хартия. Всеки си имаше вълшебна пръчица.

От мястото, където стоеше, Октавио чу веселия й смях и се надвеси през балкона, за да я види по-добре.

Няколко седмици Октавио ухажва Саломе със стихове, скрити в портокалите. В свободното от учене време преписваше толкова много стихотворения, че ръцете му отмаляваха, а върхът на писалката се изкриви от прекомерна употреба. Но продължи да й пише, докато не му свършиха стихосбирките. А имаше още толкова неща, които не й беше казал. Осъзна, че вече не може да разчита на чужди думи, и дълги часове подпира глава с ръце, чудейки се как да изрече желанията си. Вслуша се в сърцето си и изля в думи онова, което бе в душата му. Писа за черните й очи и тъмната коса. Писа за прекрасната й походка, за издължената царствена шия, за изящните ръце. Представи си първата им целувка и топлината, която копнееше да почувства в обятията й. Ако беше музикален, щеше да композира за нея песен, ария, концерт в нейна чест. Ако имаше четки, щеше да се опита да пресътвори образа й върху платното с наситени цветове. Но тъй като имаше само писалка и хартия, продължи да пише.

Една вечер се облакъти с натежали от изтощение очи и почти пресъхнала писалка и й написа за последен път. „В осеяното със звезди небе искам да виждам теб. Ще донеса портокали, за да ги оставя в нозете ти. Ела при мен, най-скъпа на сърцето ми. Ще те чакам и ще ти пея стиховете на любовта.“ Внимателно пъхна листчето в портокала, а после добави още едно, на което уточняваше мястото на срещата.

Сърцето му литна от диво нетърпение. Можеше само да се надява тя да дойде.