Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (50)

ХLІХ.

Вестерос, Швеция

март 1975-а

Саломе не искаше да признае, че се нуждае от терапия не само заради неспособността да слуша музика, а и заради неспособността да позволи интимност с мъжа, когото винаги бе обичала. На първите сеанси при Самуел Рудин отиде единствено защото й беше омръзнало да живее без радост. Винаги бе обичала музиката, винаги се бе възприемала като страстна натура, умееща да се радва на живота. А сега познаваше единствено болката.

Не беше очаквала, че терапията ще я промени толкова много. Първоначално възнамеряваше да посети Самуел няколко пъти, да обсъди с него неспособността да отдели любовта си към музиката от спомените за мъченията и постепенно да се излекува от ужаса. Не подозираше обаче колко преплетени бяха преживяванията й във вила „Грималди“ с чувствата, които изпитваше към Октавио.

Не искаше да му се сърди. Бореше се да потисне огорчението си спрямо него. Но терапията я караше да изрови тези емоции и тя изведнъж осъзна колко е различна от момичето, на което Октавио бе предложил брак преди толкова години. Вече не бе наивната седемнайсетгодишна девойка, която Октавио беше успял да съблазни толкова лесно. Сега беше зряла жена, опустошена от емоционални и физически белези. И гневна. Октавио я беше пожертвал. Бяха я изнасилвали и пребивали заради неговите, не заради нейните действия. И въпреки че обичаше Октавио, все още не му беше простила.

Понякога сънуваше как го стиска и го разтърсва с всичка сила.

— Не виждаш ли? Не виждаш ли? — представяше си как му крещи, а той я гледа неразбиращо. В съня ленената нощница се разтваряше на гърдите й и откриваше белезите на местата, където бяха закрепвали електрическите жици. — Не виждаш ли какво ми причиниха, Октавио?

Но той отказваше да види това, за което тя говореше. Настояваше, че нищо не вижда.

— Какво, скъпа? — измърморваше й той. — Нищо не виждам. — Протягаше ръка да погали дългите й мургави бедра, без да обръща внимание на местата, където белезите още личаха.

Саломе се будеше от този кошмар плувнала в пот, очевидно сцената в съня й разкриваше онова, което таеше в сърцето си.

Нима е толкова трудно, питаше се, да признае, че е виновен за това, което ми се случи в Чили? Нима е толкова непосилно да каже, че съжалява? Защо не можеше да приеме, че тя вече не е същата? Защо не можеше да я обича и да се грижи за нея като за жена, претърпяла такива ужасни страдания заради неговите действия. Да признае, че е била отвлечена и пребивана, да прояви разбиране, задето е била принудена за по-малко от две седмици да напусне дома си и родителите си. Да осъзнае, че за тях като семейство положението се е променило неоспоримо и ужасно.

В резултат на това Саломе усещаше, че се отдръпва все повече от мъжа, когото някога беше обичала толкова силно. Сега мъжът, когото допускаше в интимните си мисли, бе този, с когото всяка седмица споделяше най-съкровените си тайни. Скоро започна да очаква с нетърпение сеансите със Самуел. Той беше единственият човек, който я познаваше напълно, и тази интимност допринасяше за засилващото се привличане, което изпитваше към него. Самуел Рудин започна да се промъква в мислите й дори и след като напуснеше кабинета му. Понякога го усещаше като дим, който се събираше в основата на врата й, проникваше през дрехите, прилепваше към кожата й.

Нощем й се струваше, че шепотът му я следва до дома й. Можеше да отгатне реакцията му на нещата, които мислено му разкриваше. Представяше си погледа му, докато тя се наместваше на кожения диван и пръстите й оправяха гънките на полата. Как понякога спираше очи на краката й. Как видимо се вълнуваше, когато тя прокарваше пръсти през косата си.

Седмици наред Саломе се опитваше да отрече, че той я привлича. Опитваше се да се убеди, че потиснатото й настроение в интервалите между сеансите се дължи на нежеланието за преустановяване на терапията поради постигнатия прогрес. Накрая си каза, че е успяла да открие безопасно място, където да излива чувствата си (и то на испански) и да обсъжда нещата, които беше складирала дълбоко в душата си, с надеждата да ги забрави. Най-после бе открила човек, който я слушаше внимателно и й съчувстваше, с когото можеше да сподели всички трудности, с които се беше сблъскала, докато се опитваше да поднови връзката със съпруга си.

Откриваше, че отново е в състояние да се чувства привлекателна и желана. Но странно защо най-привлекателна се чувстваше, когато беше със Самуел, а не с Октавио. Може би защото само в присъствие на терапевта си чувстваше, че е честна със самата себе си.

Мислите й взеха да блуждаят и да се задържат все по-често върху Самуел. Саломе се отдалечаваше все повече от съпруга си. Вече не търсеше извинения, задето не иска да се люби с него. Не се чувстваше виновна, че не може да изпълнява съпружеските си задължения. Той не знаеше каква жена спеше в леглото му! Самуел обаче знаеше, че е била изнасилвана, че тялото й е осеяно с червени белези. А тя се чудеше дали, след като го знае, все още я намира за красива.