Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (23)

ХХІІ.

Вестерос, Швеция

август 1970-а

Когато Кая съобщи, че очаква дете, Самуел я прегърна толкова силно, че тя му се скара, защото се притесни да не смаже нероденото им бебе. Кая знаеше, че реагира абсурдно, но въпреки това се боеше. Не искаше нищо да се обърка.

Откакто разбра, че е бременна, изпитваше невероятно силно желание да предпази малкото същество, което растеше в нея. Сякаш майчините й инстинкти се бяха пробудили незабавно от момента на зачеването. Всичко се случи като експлозия: прекрасно чудо. За пръв път в живота си се чувстваше вълшебно.

Самуел веднага забеляза промяната у жена си. Тя стана още по-сияйна, бледата й кожа придоби топъл златист оттенък. Не му се вярваше, че е възможно да стане още по-красива от деня, в който се бяха запознали. Но сега я виждаше как се променя. Острите й птичи черти се смекчиха и нежно заоблиха. Бузите й бяха постоянно розови, досущ цветчета на божур. Всяка вечер, когато си лягаха под чистите памучни завивки, Самуел слагаше ръка върху корема на Кая и си представяше деня, в който щеше да усети първите движения на бебето. Броеше на пръсти месеците до раждането и споделяше с Кая как копнее за времето, когато ще може да долепи ухо до пъпа й и в захлас да слуша ударите на сърцето на рожбата им.

Само преди няколко месеца двамата се бяха преместили от малкия си апартамент в Гьотеборг в голяма къща с четири спални във Вестерос. Попаднаха на къщата случайно, след като завиха с колата по погрешен път. Но там, под балдахин от ябълкови дървета и сини хортензии, откриха къща, която сякаш ги зовеше. Къща, като че ли излязла от мечтите на Кая.

— Има табела, че се продава! — извика развълнувано Кая. — Самуел, не изглежда ли съвършена?

Той й се усмихна, протегна ръка над скоростния лост и сплете пръсти с нейните.

— Да, Кая, съвършена е. На табелата има телефонен номер. Какво ще кажеш да идем до центъра на града и да попитаме дали може да ни покажат къщата днес следобед?

— Не може ли просто да позвъним на вратата, Самуел? Сигурна съм, че ще се зарадват, задето потенциален купувач им е дошъл на крака.

— Не съм толкова сигурен, Кая…

— Моля те, Самуел. Ще им се извиня подобаващо. От теб няма да искам нищо.

Въпреки че според него идеята не беше добра, Самуел паркира на чакълената алея пред къщата. В дома на родителите му никой не идваше без предупреждение, биха го сметнали за грубо и невъзпитано. Но Кая бе запазила детската си непринуденост дори след сватбата им и вълнението й му се стори толкова сладко.

— Ако моментът не е подходящ, ще предложим да дойдем по друго време. Чу ли, Кая? Обещай ми.

— Разбира се, Самуел. Разбира се.

Тя изскочи от колата и приглади русата си конска опашка. В гръб изглеждаше на не повече от петнайсет години.

В крайна сметка нещата не биха могли да се наредят по-добре. Възрастната дойка, която живееше в пълната с цветя къща, реагира възторжено на факта, че двамата млади са позвънили на вратата им. Поканиха Самуел и Кая и ги почерпиха с чай и прясно изпечени бисквити. След това близо два часа им показваха къщата и си припомняха как са отгледали четири деца сред тези стени.

— Вече сме твърде стари, за да се грижим за къща с толкова много стаи — оплака се жената пред Кая. — Но прекрасно момиче като теб със съпруг лекар… Би била идеална за вас.

Кая се усмихна и притисна буза към рамото на Самуел. Вълненият плат на сакото му одраска нежната й кожа, но в този момент Кая беше толкова щастлива, че нищо не усети.

— Имате ли вече деца? — попита възрастният съпруг. — Къщата е с четири спални. Видяхте големия заден двор, а в града има две училища. В района е пълно с деца. Не е за вярване как се разраства Вестерос. Толкова художници и писатели. Много имигранти, изпратени тук от правителството. Но смятам, че това ще се отрази добре на квартала. Прилив на свежа кръв.

Самуел се усмихна и кимна в съгласие.

— Да, знам за плановете на правителството. Точно затова двамата с Кая си търсим къща по тези места. Възнамерявам да открия кабинет в центъра на града, тъй като работата ми е свързана с имигрантската общност.

— Е, в такъв случай — усмихна се възрастната жена — къщата е само за вас.

Само след няколко седмици купиха къщата и месец по-късно започнаха да се подготвят за преместването. Кая събра всичките им вещи в кафяви кашони и уви всичко с няколко пласта мека бяла хартия. Любиха се страстно на пода в празния си апартамент, не можеха да се наситят един на друг и копнееха да заченат детето, което щеше да бъде символ на тяхната любов. Докато се търкаляха, слети в пламенна прегръдка, събориха една кула от запечатани кашони и се притиснаха още по-силно един към друг. Избухнаха в смях, завладени от нервното очакване на новия живот, който се надяваха да създадат.

И двамата знаеха, че в новата къща ще има достатъчно място за голямо семейство. Така че вечерта, когато Кая съобщи, че е бременна, само две седмици след като се бяха преместили, Самуел я вдигна на ръце и я отнесе на горния етаж, където я завъртя във въздуха във всяка от стаите.

— Избирай! Избирай! Колко жени имат такъв голям избор за бъдещата детска стая? — После я целуна. — Най-после, любов моя, ще имаш всичко, което някога си желала!

С нарастването на корема на Кая се разрастваше и практиката на Самуел. Тази година близо седемдесет и пет политически бежанци се бяха заселили във Вестерос и почти двайсет и пет от тях бяха научили по някакъв начин, че Самуел Рудин лекува успешно пациентите си.

Той нае малък офис на улица „Сколгатан“ и си купи ново бюро, няколко дървени етажерки и кожен диван, на който да седят или лежат пациентите. Всяка вечер на път за вкъщи прекосяваше площада и стигаше до затревената улица, където го очакваше бременната му жена. Дори след тежък работен ден и срещи с неколцина нови пациенти той винаги се усмихваше. В крайна сметка нещата бяха започнали да се нареждат. Помагаше на хора, които отчаяно се нуждаеха от помощта му. Имаше любяща и предана съпруга и дори шведският език вече полека-лека му се удаваше. Най-после животът беше благосклонен към Самуел Рудин.