Алисън Ричман
Ритъмът на спомените (37)

ХХХVІ.

Вестерос, Швеция

февруари 1975-а

Същата вечер Самуел се прибра вкъщи и намери Сабине да си играе сама в стаята си. Наведе се и прегърна малкото си момиченце.

— Къде е мама, миличка? — попита той.

— Спи. — Сабине посочи с едно от розовите си пръстчета към горния етаж. — В стаята си е.

Самуел се изненада от състоянието на къщата. Лампите в кухнята бяха изгасени и когато щракна ключа, видя, че мивката е пълна с мръсни чинии, а на печката има загоряла тенджера.

„Много странно“, помисли си, докато оглеждаше стаята. Обикновено Кая поддържаше блестяща чистота и ред. Това беше доста нетипично за жена му, въпреки че в последните седмици се държеше странно.

Горе откри Кая да спи на спалнята, единият й крак се подаваше изпод завивките, а другият бе извит под усукания чаршаф. Памучната нощница разкриваше очертанията на слабото й тяло.

Самуел седна на ръба на леглото, развърза обувките си и разкопча яката на ризата си.

Не беше сигурен дали да я събуди. Вече беше шест и половина и малката Сабине скоро щеше да огладнее. Но Кая явно се нуждаеше от тази почивка.

Подпухналите й клепачи му подсказаха, че е плакала.

Нямаше как да не си спомни поведението на майка си в началото, когато беше поела по спиралата на депресията. И тя бе започнала с чести и продължителни следобедни дремки, пълна незаинтересованост към външния си вид, липса на енергия да поддържа домакинството. Видът на жена му в леглото с леко подпухнало от съня лице извика спомените за майка му отпреди много години. Това го притесни. За пръв път виждаше обезпокоителни прилики между двете жени, които доминираха в различни етапи от живота му.

Запита се дали на подсъзнателно ниво не се е оженил за Кая, защото е бил привлечен от нейната уязвимост и слабост. Дали не се е обвързал с жена, чиито проблеми е смятал, че може да разреши просто като се ожени за нея и й направи деца, за да компенсира своя провал да спаси родителите си.

Ако беше честен със себе си, трябваше да седне на собствения си диван и да каже: „Самуел, ти страдаш от симптома на помощника. Привличат те неща, които са повредени. Искаш да залепиш счупеното“. Понякога се налагаше да си напомня, че трябва да се дръпне леко назад и да погледне собственото си минало и собствените си родители. Също като пациентите си и той имаше своите рани и белези и се бореше да живее с тях.

Вечерта Кая се събуди, слезе в кухнята и завари Самуел да мие чиниите от спагетите, които бе приготвил за Сабине и себе си. Не можа да скрие смущението си.

— Много съжалявам, Самуел — извини се тя. — Мислех да дремна само няколко минути… не очаквах да спя толкова дълго. — После разтърка очи. Дългият колан на халата й висеше отстрани.

— Няма нищо, Кая. Мисля, че се справих добре.

Сабине се усмихваше на баща си, а лицето й беше омазано с червен сос.

— Подай ми онази кърпа, Самуел — помоли тихо Кая. — Искам да избърша бузите й.

— Няма нужда, аз ще го направя — каза той и отиде да извади чиста кърпа от чекмеджето.

— Не, Самуел, дай на мен. — И тръгна към масата.

— Няма проблем, мога да се справя. Върни се горе и си почини, скъпа.

— Не се нуждая от почивка, Самуел — намуси се Кая. — Мога да се грижа за детето си! Не ми говори снизходително, сякаш не съм способна да направя и най-дребното нещо.

— Разбира се, че можеш, Кая… — Самуел се слиса от внезапното избухване на жена си за нещо според него съвсем незначително. — Просто се опитвам да съм полезен.

— Обаче не си! — Тя грабна кърпата от ръката му и изтри ръцете и пръстите на Сабине. — Смятам, че все още мога да се справя с това, не мислиш ли?

— Да, Кая. Но няма нужда да се държиш враждебно. — Самуел сложи ръка върху масата. — Само се опитвах да ти осигуря пространството, от което мислех, че се нуждаеш.

— Пространство ли? Пространство? — Гласът й прозвуча пискливо, което изненада и момиченцето, и Самуел.

Сабине се разплака.

Като чу хлипането на дъщеря си, Кая млъкна насред изречението си.

— Съжалявам, Самуел — каза, после отиде при Сабине и я вдигна на ръце. — Не знам какво ме прихвана.

Самуел кимна. Развърза престилката върху панталона си и я сгъна до мивката.

— Разбирам — каза със спокоен, школуван глас. — Разбирам как се чувстваш, но не е добре нито за теб, нито за мен да ми крещиш.

— Извинявай. Просто напоследък се чувствам толкова изтощена…

— Знам. — Постара се да го каже с възможно най-съчувствен тон. Но очевидно вече губеше търпение. — Кая, трябва да знаеш, че ако има нещо — каквото и да е, — което искаш да обсъдиш с мен, винаги съм готов да поговорим.

Тя се опита да му се усмихне, а в ъгълчетата на очите й се образуваха бръчици като ветрило.

— Хората ми казват, че умея да слушам — усмихна се леко той. — Някои са дори толкова глупави, че ми плащат, за да изслушвам проблемите им.

Сега вече Кая се засмя.

— Знам, Самуел. Това е само временна фаза. Ще ми мине.

Самуел наистина се надяваше да й мине, но остана скептично настроен. И професионалните, и личните му инстинкти му подсказваха, че нещо тревожи жена му. Тя обаче го пазеше в тайна, отказваше да сподели точно какво не е наред.

Като гледаше жена си сега, под светлината на флуоресцентната лампа в кухнята, синкавобялата й кожа, образът на майка му отново изникна в съзнанието му. Ако Кая облечеше пеньоар и вържеше кърпа на главата си, щеше да бъде огледален образ на майка му след войната. Този път бе достатъчно зрял, за да помогне на жената на своя живот. И въпреки това отново беше някак безпомощен да действа. Отново стоеше отвън и гледаше през някаква преграда.

По-късно вечерта, докато двамата седяха в дневната, Самуел — разгърнал вестник в скута си, а Кая — разтворила някакво списание, помежду им цареше оглушително мълчание. Самуел се опита отново да повдигне темата за потиснатостта на жена си в последните седмици.

— Кая, сигурна ли си, че всичко е наред? — После замълча и остави вестника настрани. Гласът му, мек и нежен, беше същият, който използваше за пациентите си. — Става ми все по-трудно. Ти ме отблъскваш и се чувствам напълно безпомощен. Всеки ден абсолютно непознати хора разкриват душата си пред мен, а собствената ми жена отказва да го направи.

Кая продължаваше да се взира в страниците на списанието. Нямаше в какво друго да впери поглед, освен в лъскавата фотография на жена по бански костюм, която държеше плато с красиво подредени резени диня, но предпочете да гледа нея вместо питащите очи на съпруга си. „Защо продължава да дълбае — запита се тя, — няма ли най-после да спре?“ Отдаде нарастващото си недоволство на това, че Самуел постоянно я кара да му обяснява какво я тревожи. Не може ли да я остави на мира, за да се справи сама с проблемите си?

Не искаше да го обременява с всички факти — с медицинските термини, описващи състоянието й. Знаеше, че щом му кажеше, той веднага щеше да скочи от стола и да се отправи към кабинета си. Щеше да извади медицинската си енциклопедия и да потърси причината за състоянието й, да проучи всевъзможните терапии. Само че докторът се беше изразил достатъчно ясно. Кая не можеше да се излекува. Тя, млада жена на трийсет и пет години, не можеше да зачене повече.

Изчака няколко секунди, преди да отговори на Самуел. Долови, че той отчаяно се стреми да предизвика спор, гръмогласна и разпалена дискусия, която да разсее напрежението помежду им. Но Кая нямаше желание за това.

— Добре съм — отвърна намусено. — Моля те, Самуел, спри с тези безкрайни въпроси за това как се чувствам. — Прехапа долната си устна по средата. — Да сложим край на това. Сама ще ти кажа, ако се нуждая от помощта ти за проблеми с душевното си здраве. Апропо, ти нямаш ли работа? Няма ли пациенти, които наистина да се нуждаят от помощта ти?

— Вероятно имам — отвърна тихо той. Изправи се и сгъна вестника, после го върна на масичката за кафе, където го беше намерил преди час.

— Не ме чакай — прошепна на жена си и тръгна по стълбите към горния етаж. — Сигурно ще си легна късно.

Кая не даде знак да го е чула.

Самуел влезе в кабинета си и извади от куфарчето папките на пациентите, с които беше имал сеанси следобеда. Най-отгоре беше папката на Саломе.

Отвори папката, включи лампата на бюрото си и седна на тежкия дървен стол. Напоследък се улавяше, че все по-често мисли за Саломе. Понякога се изненадваше, че мислите му са се върнали на някой конкретен спомен, който бе споделила по време на сеанс. Усмихна се, като се сети за изящните движения на ръцете й — как описваше кръгове с ръцете си, за да постави точка на изреченията си.

Той захапа края на химикалката си и се замисли за царствената й шия, за извивката на ключицата, сякаш изваяна в деликатната рамка на тялото й. Първоначално бе привлечен от нейната откровеност. Но през изминалите седмици забеляза промяна. Изплашената уязвима жена, която беше дошла в кабинета му, сякаш се превръщаше в по-силна и по-страстна жена. Несъмнено комбинацията между кураж и пламенност я правеше все по-привлекателна в очите му.

Саломе каза, че е дошла при него, за да възвърне способността си да слуша музика. Но Самуел осъзна почти веднага, че тя не се нуждае от лекарства или интензивна психоанализа. Имаше нужда някой да я направлява деликатно, да й задава правилните въпроси. Някой, с когото да обсъди гнева и огорчението си. Някой, пред когото да разкрие цялата история. Той просто трябваше да я изслуша.

Годините опит бяха научили Самуел, че умението да слуша се преплита със способността да изцелява. А Саломе Ерера щеше да се излекува от ужаса. Сигурен беше в това. Единственият човек, за когото Самуел се тревожеше и който сякаш се отдалечаваше все повече от него, бе собствената му жена.

Чу стъпките на Кая, която тихо влезе в спалнята им. Представи си как отива още веднъж до стаята на дъщеря им, за да провери дали детето спи спокойно. У съпругата му имаше толкова много доброта. Обикна я в мига, в който пожела да го нарисува в парка. Не искаше да мисли за пациентката си Саломе по начина, по който го правеше напоследък. Не беше редно. Беше в разрез с професионалната и личната му етика. Отчаяно искаше отново да има очи единствено за Кая.

Но Кая не беше на себе си. Той не можеше да й помогне. А и тя не желаеше помощта му. Самуел затвори папката на Саломе и опита да прогони образа й от главата си.

Изгаси лампата на бюрото си и седна на кожения фотьойл, където заспа пред купчината папки. И папката на Саломе остана най-отгоре.