Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (8)

Седма глава

Ноември 2008 г.

Изи стоеше зад щанда на „Пърс Плейс“ и наливаше домашна лимонада в стъклени бутилки от мляко с метални затварачки с гумички, преди да ги запуши и да им сложи етикети. Те бяха част от новия детски комплект, който смяташе да пробва — бутилка от сладко-киселата напитка, сандвич, пухкаво брауни или палачинка и малко пликче със сурови зеленчуци с бурканче хумус, много подходящи за закуска. Продаваше ги в старомодни кафяви хартиени пликове, покрити със стикери. Надяваше се да се търсят. Обядът с ниско съдържание на въглехидрати също вървеше добре благодарение на възторжения материал, излязъл в лъскаво местно списание, което се доставяше до всички домове в квартала, но поръчките за вкъщи се разработваха бавно. Опитваше се да измисли нови идеи, нови начини да примами не само приятелите си, но и клиентите на близкия „Теско Метро“ и пекарната надолу по хълма. Обмисляше доставка на закуски за уикенда, разнасяне на сандвичи с бекон и наденички, прясно кафе и сокове за махмурлиите или ангажираните с деца, все хора, на които им беше трудно да излязат от дома. Проблемът беше да намери човек, на когото да разчита, за да поеме утринната смяна и да разнася храна по това време — тя не можеше да се занимава с тази работа, защото Джеймс щеше да се разпищи и търпението, което проявяваше, докато лежеше до него в леглото и съставяше нови менюта и попълваше документи, много скоро щеше да се изчерпи.

Нейното търпение също беше на ръба, защото редовно се прибираше и го заварваше да гледа „Съседи“ и да поглъща пликове с чипс, също като студент, поставил лаптопа на коленете си. Не беше виновен, че все още не си е намерил нова работа „при сегашното състояние на икономиката“. Въпреки това не се сдържаше и понякога го винеше. Едва ли бе чак толкова трудно да си намери някаква работа. Дори сега все някъде наемаха служители. Къде грешеше?

Изи въздъхна. Най-добре да не се рови, помисли си тя, докато прегъваше горната част на пликовете. Голяма част от брака се намираше в сивата зона между щастието и отегчението, между задоволството и раздразнението. Най-доброто решение беше просто да продължи напред. Въпреки това сегашното състояние на нещата й тежеше. Джеймс се грижеше за парите, но тя бе сигурна, че не разполагат с много, след като наля почти всичко в кафенето и покрай останалите им разходи. Избърса плота и започна да подрежда пликовете в пластмасова касета, за да я пренесе в колата.

— Аз ще ги взема.

Вдигна поглед, макар да нямаше нужда — много добре знаеше на кого е гласът. До нея бе застанал Стивън Гарсайд. За свой срам тя се изчерви и мълчаливо се прокле за издайническата руменина. Той се усмихна едва-едва и тя разбра, че е забелязал прилива на кръв към бузите й, предизвикан от появата му.

— Няма нужда, благодаря. — Вдигна касетата и тръгна към вратата. Подмина го. Той миришеше на скъп одеколон и на нов автомобил.

Мъжът сви рамене и й отвори вратата, последва я, когато тя тръгна към волвото си.

— Канех се да пусна имейл на съпруга ти — заговори той и тръгна до нея, пъхнал ръце в джобовете. Тя не отговори. — Искаше ми се да ви поканя.

— На него ще му бъде приятно. Имаш имейла му, нали? — отвърна тя. Почувства се неловко, когато усети, че говори рязко, дори нелюбезно. Не можа да се сдържи. Не знаеше какво друго да каже, защото нещо в нея я възпираше и изпълваше с неудобство.

— Мислех да поканя и Уил и приятелката му.

— Хариет — кимна рязко Изи и постави касетата върху колата, за да натисне копчето, което отключваше.

— А, да. Хариет. Мислех си дали да не инвестирам във фирмата на Уил. Той ми се струва доста находчив.

Изи се обърна.

— Откъде познаваш Уил?

— Онзи ден пихме по бира. С него и Джеймс. В едно малко заведение в Сити. Имаме доста общи познати. Срещнахме се случайно. Джеймс имаше някаква среща.

Среща, значи, помисли си Из. Дали не е било интервю? Не знаеше. Стараеше се да не разпитва много Джеймс за търсенето на работа, защото забелязваше как той настръхва всеки път, когато го попита. Добре. Може и да е бил на интервю. Може би скоро ще чуе добра новина.

Тъкмо се канеше да отвори багажника — касетата бе все още върху колата — когато Стивън Гарсайд я хвана за китката.

— Не исках да пускам имейл на съпруга ти. Исках да се видя с теб.

Изи спря. Двамата се докосваха за пръв път. Избликна топлина, която зашепна: Това е първият път, но няма да е единственият. Това е началото на нещо. Тя отдръпна ръка, сякаш по този начин щеше да заглуши гласа. Ръката й трепереше, докато поставяше пликовете в багажника и затваряше вратата.

— Поласкана съм — отвърна тя небрежно. Не прави въпрос. Той сигурно си е такъв и това е подходът му към всяка омъжена жена, която му се стори отегчена. Не прави от мухата слон, няма защо.

Тя тръгна обратно към кафенето, насили се да мисли за работата, не за чувствата в очите на Стивън Гарсайд, докато я наблюдаваше. Налагаше се да заключи, за да откара пликовете на партито на една от съседките за четирите й деца — беше се съгласила да направи доставката като част от маркетингово проучване, да разбере как ги приемат децата с надеждата, ако ги харесат, да използва това като коз пред родителите им. Ако минеше добре, възнамеряваше да въведе системата, при която хората поръчват пликове с обяд предварително за идващата седмица и за колкото дни пожелаят; вече беше изготвила меню с предложения, за да не ядат всеки ден едно и също. Беше почти сигурна, че на майките много ще им допадне възможността да престанат да правят сандвичи всяка вечер и да поръчват сладки изкушения с останалите продукти.

Когато отвори вратата на кафенето и влезе, Стивън Гарсайд я докосна отново. Този път отпусна ръка на рамото й и на нея й се прииска да се врътне към него и да му каже възмутено да не я докосва, но така и не намери сили. Не можа дори да помръдне. И така, в продължение на няколко секунди тя остана неподвижно, нито се обърна, нито заговори, дори не дишаше, просто се остави на усещането на ръката върху памучния пуловер и й се прииска кожата й да е гола.

Най-сетне се завъртя към него и той отпусна ръка.

— Кажи ще дойдете ли на вечеря, или се налага да водя досаден разговор по имейла с Джеймс за работа, преди да го попитам.

По лицето му се беше изписала решителност, очите му ясно издаваха намерението. Най-сетне лоялността на Изи към Джеймс надигна глава.

— Няма да е досаден — рече тя. — Съпругът ми умее да води интересна кореспонденция. — Думите прозвучаха глупаво в мига, в който ги изрече. Стивън Гарсайд изви вежди и се подсмихна.

— Сигурен съм, че е точно така, уважаема госпожо — рече той провлачено и вдигна въображаемата си шапка.

— Това е самата истина! Той е умен човек. И забавен. И е много добър в работата си. — За бога, Изи, млъкни. Ти не си му личен пиар, съпруга си му.

Стивън Гарсайд вдигна ръце в знак на примирение.

— Добре, добре. Ще пусна мейл на Джеймс. Момчетата ще водят кореспонденция. Не се знае какво ще излезе. Може пък да му се усмихне щастието и да си намери работа.

Изи не отговори, но изрече безмълвна молитва. Моля те, нека Джеймс си намери чудесна работа, моля те, нека не бъде за този човек, пожела си тя, кимна и се опита да си придаде доволен вид. Едва ли ще понеса тази мисъл.

— Радвам се, че се видяхме — рече тихо той. След това се наведе напред и тя се запита дали няма да я целуне. Остана ужасена от желанието си да опита, въпреки че направи стъпка назад и извърна глава.

— Да, много се радвам, че се видяхме отново — отвърна ведро тя. — Трябва да вървя. Нямам търпение за вечерята. — Отправи му безлична усмивка. Той й отвърна с многозначителна, която издаваше, че е разбрал.

Най-сетне Стивън се обърна и излезе, вдигна ръка за довиждане, без да каже нито дума повече. Изи едва сега си пое дълбоко дъх.

 

 

Когато се прибра, усмихнатият Джеймс я чакаше с отворена бутилка вино. Това бе много приятна изненада.

Тя пусна сака от тренировката до пералнята в килера и го целуна бързо.

— Поръчах къри — рече той. — Уил ще дойде след петнадесет минути.

— Супер. — Тя си наля чаша вино и доля и на него. — Ще я кача горе в банята — вдигна тя чашата. — Вие, момчета, си поприказвайте първо. След малко ще сляза. Весел си. Да не би да имаш добри новини за работа? — Автоматично стисна палци. Моля те, господи, нека е бил на интервю, помисли си тя, докато вървеше по коридора към стълбите.

— Може би. Само може би. Стивън Гарсайд ми пусна имейл. Кани ни на вечеря след две седмици. Каза, че освен нас е поканил Уил и Хариет и разни други. Нещо като предколедно събиране. Супер е, нали? — В гласа му долови въодушевление и спря в коридора. Вече беше изритала маратонките си и стоеше боса на кремавия мокет. Зарови пръсти в меките власинки, сякаш те я задържаха. Разбира се. Трябваше да се сети, че имейлът ще дойде. Очевидно Стивън Гарсайд беше човек, който държеше на думата си. Въпреки това остана шокирана, изпълнена с чувство на неловкост. Стивън Гърсайд никога не беше влизал в дома им, но тя усети присъствието му между стените, в брака им.

— Ти какво му каза? — попита небрежно тя и стисна перилата.

Джеймс надникна в коридора.

— Казах, че ще ни бъде изключително приятно, разбира се.

— Не ми се ходи.

— Какво? — По изражението му разбра, че не може да повярва. В гласа му нямаше и следа от подозрителност; според него нямаше причина да отидат у Стивън Гарсайд и да му се подмазват.

— Той е груб, арогантен и не ми харесва. Едва ли ще се сприятелим с него.

Джеймс поклати глава.

— Той е един от най-добрите борсови посредници в Лондон… може би в света. Голяма работа е.

Изи сви рамене.

— Това съвсем не означава, че трябва да го харесвам.

Джеймс я погледна объркано, стори й се обиден и сърцето на Изи се сви.

— Не е и нужно. Въпреки това отиваме на вечерята. Вече приех.

— Добре. Тогава я запиши в графика — рече тя и тръгна нагоре, а сърцето й блъскаше оглушително.

— Из. Какъв е проблемът? Знаеш, че трябва да отидем. Имам нужда от работа. Той може да ми помогне. Може дори да ми предложи нещо. Никога не се знае какво може да изникне, нали така?

В гласа на Джеймс се бе притаила голяма надежда, отчаяно желание за одобрение. Тя не можа да го понесе. Беше на последното стъпало, когато се обърна и сви устни за целувка.

— Не се тревожи. Ще отидем, ще се държа прилично. Прав си. Човек никога не знае какво може да се получи.

 

 

Джеймс се беше съгласил да се запознае с Кас в „Ориел“, до гарата на Слоун Скуеър, в пет точно. Беше уредил Пърл и Алфи да останат в детската градина до седем, вместо да ги вземе в три, както обикновено. Идеята на Изи за обща бавачка остана на заден план и Джеймс се беше превърнал в татко на пълен работен ден. Не се сърдеше и не му беше неприятно — сега вече разбираше какво бе имала предвид Изи, когато каза, че е отегчително да се грижиш за малки деца по цял ден, въпреки че част от времето бяха на градина. В момента обаче не можеха да си позволят нищо друго, затова решиха да си разменят задачите. Можеха да си позволят дори по-малко, отколкото Изи изкарваше. Джеймс се опитваше да пресмята финансите и да държи главите им над водата, така че всички спестени пари бяха особено важни. Не можеха да си позволят и градината, но Изи не искаше да развалят ежедневието на децата, а и по този начин Джеймс щеше да разполага с известно време, за да си търси работа и да ходи по интервюта.

Не че се предлагаха много възможности. Той не спираше да търси нова работа, обади се на всички, които му дължаха услуги, попита и приятели, и стари колеги, и хора, с които се беше запознал на партита, които почти не го помнеха. Не само че беше унизително, ами беше и напълно безполезно. Неколцина му дадоха надежда и го накараха да им изпрати CV-то си. Само че засега нямаше никакъв резултат. Той не намираше обяснение.

— Както стоят нещата в момента — опитваха се да се измъкнат хората, — не смеем да се разпростираме прекалено много… да поемаме каквито и да било рискове… Извинявай. Сигурно в най-скоро време ще си намериш нещо. — Той се усмихваше, заявяваше, че разбира, тръгваше си и започваше да се пита какво ли е казал или направил, за да ги отблъсне, и дали наистина няма свободни работни места. Самоувереността му се стопяваше.

Ето че днес детската градина се оказа много полезна и управителката с радост удължи часовете, макар че той й съобщи в последния момент.

— Винаги е удоволствие да се грижа за тях двамата — усмихна се широко тя. — Особено за Пърл, защото винаги ме разсмива. Спомням си, когато дойде за пръв път. Втурна се към мен и ме накара да играем на „Ринги-ринги-рае“, защото това била любимата й игра и нямало да остане, освен ако не я изиграя както трябва. Първородната ви дъщеря е страхотна.

Първородната. Странно как появата на Аманда и Кас в живота му бе променила начина, по който мислеше за семейството си и го възприемаше. Пърл вече не беше най-голямото му дете, не беше първородната; Кас й бе отнела титлата, без дори да знае. Тя не беше вече единствената му дъщеря; Изи не беше единствената майка на децата му. Не че тя знаеше, а и той нямаше никакво намерение да й позволи да научи. Нямаше да го понесе, ако научеше. За нея щеше да означава много, дори прекалено много, знаеше го със сигурност. Тя нямаше да е първата, която му е родила дете, нямаше да е първата, с която е създал живот. За него също имаше значение, разбира се, но не по същия начин. При мъжете беше различно.

Бяха минали два месеца, откакто Аманда го чакаше пред офиса, и шест години, откакто научи за съществуването на Кас. Малко се срамуваше от себе си, че е чакал толкова дълго, докато се съгласи да се запознае с нея. Досега обаче не беше готов да се срещне с нея. Така и не бе приел тази мисъл. За всички беше по-добре, че бе постъпил по този начин, че бе изчакал досега. Кас беше по-голяма, щеше да му е по-лесно да разговаря с нея, тя щеше да прояви разбиране към напрежението, на което той е бил подложен, и причините, поради които не е бил част от живота й през изминалите години.

Качи се с ескалатора и излезе на улицата. На вестникарската будка от дясната му страна бяха подредени лъскави списания, заглавията им очевидно предназначени за тийнейджърки като дъщеря му, и той спря, за да ги разгледа. „Сто и един начина да носите новите ярки цветове“, „32 причини защо той не ви се обажда“, „99 неща, които да направите, за да изглеждате по-слаба на секундата!“. Ама защо тези списания само пробутваха цифри? Всичко се превръщаше в списък. Погледна отново кориците. Трябваше да й занесе подарък, каза си той. Имаше време — както обикновено, беше подранил. Точно това щеше да направи — да отскочи до Кингс Роуд, за да й купи нещо красиво, което да опакова и сложи в малко пликче, специално за нея. На нея щеше да й хареса.

 

 

— Какво е това? — попита Кас и погледна яркорозовото пликче от „Уисълс“, което Джеймс гордо постави на масата пред нея. Той беше особено доволен от покупката: мек памучен шал в лимонено зелено, с бродиран ръб, който щял да накара всяка увлечена по модата тийнейджърка да ахне. Беше доволен от избрания подарък, докато не видя Кас, облечена в черно кожено рокерско яке и леопардов клин, огромни, груби работни ботуши, каквито би носил работник на строеж, а не тийнейджърка с крака като на Бамби. Очите й бяха плътно очертани с черен молив, косата бе буйна, бухнала и несресана, въпреки че бе права. Сякаш бе навита на ролки, но буклите липсваха. Той изпита страх, докато поставяше плика между тях, доволен, че има къде да сложи ръцете си, и изтегли стол от другата страна на масата. Изглежда по-възрастна, отколкото е, беше го предупредила Аманда в имейла си. На пръв поглед изглежда бунтарка, независима, но всъщност е едно уплашено малко момиченце. Грижи се за нея.

Джеймс се опита да си припомни тези думи, докато Кас го наблюдаваше с нетрепващ поглед от другата страна на масата.

— Ами… шал — отвърна той. — Мисля, че ще ти хареса. Можеш, разбира се, да го смениш, ако не ти допада. — Добре че взе бележка за подарък; нямаше начин тя да сложи шала, който й беше избрал. Видя някакви шалове с животинска щампа, може би те щяха да са по вкуса й. — Както и да е. Нещо съвсем дребно е.

— Защо? — Тя отпи от кафето си, което вече бе поръчала, когато Джеймс пристигна, и продължи да го наблюдава. Все още не беше станала, за да го поздрави. Той седна и се огледа за сервитьор. Забеляза, че тя пие късо кафе, без захар и мляко. Когато беше на нейната възраст, тъкмо започваше да пие чай с мляко. Потисна тези мисли. Да казва или дори да си мисли за неща като „когато бях на твоята възраст“ бе взривоопасен път и със сигурност щеше да й заприлича на стар досадник.

— Реших, че ще ти хареса — отвърна той. Студеният, нетрепващ поглед на момичето го караше да се чувства неловко.

— Но ти нямаш никаква представа какво харесвам. Защо реши, че ще харесам това? — Тя бе благоволила да надникне в плика и щом зърна ярката тъкан, едната страна на устата се изкриви подигравателно, сякаш невидима жица, скрита под кожата, бе подръпнала ъгълчето.

— Добре, не съм избрал подходящия подарък — опита се да се усмихне Джеймс. — Не съм наясно по какво си падат младите. — Мили боже, говореше точно като баща си. Още малко и щеше да й заразказва какво е било, преди да се появи интернет или нещо подобно, за да закове последния пирон в ковчега на отношенията им.

— Един шал не те прави мой баща — прошепна тя, стана и се загърна в якето.

— Не си тръгвай — рече бързо той. — За бога, Кас, извинявай, не започнах добре, знам, но поне ми дай шанс. Старая се. — Изправи се пред нея, объркан, изпълнен с паника. Аманда щеше да го убие, ако разбереше, че е прецакал първата им среща до такава степен, че дъщеря му си е тръгнала след пет минути.

Кас го прониза с поглед.

— Ще се кача горе да изпуша една — рече тя и горната й устна отново се разкриви, но този път издаде, че й е весело. Дали не го предизвикваше? Може би просто пробваше дали той ще я спре.

Няма да падна в този тъп капан, млада госпожице, помисли си той. Може и да ти приличам на стар загубеняк, но не съм чак толкова глупав, колкото изглеждам.

— Добре, ще поръчам още кафе — отвърна небрежно той. — Искаш ли чипс?

Тя го стрелна отново с поглед. Ха. Торта или сладолед щеше да откаже, да ги презре, защото са с много захар, защото са нездравословни, детски глезотии, но нито един тийнейджър не би се отказал от чипс. Тя сви рамене.

— Все ми е тая.

Джеймс остана да гледа след нея, докато тя излизаше, и се усмихна. Добре, реши той, значи знам нещичко за теб. Същата си като баща си. Не отказваш чипс. А това, каза си той, е добро начало.

 

 

— Днес я видях — говореше тихо Джеймс по мобилния. Беше вече вкъщи, в кухнята. Изи къпеше децата на горния етаж. Той отвори хладилника и си извади бира. Уил беше единственият човек, на когото разказа за Кас. Имаше нужда да поговори с някого по този въпрос. С Изи не можеше, следователно оставаше Уил.

— И? Как мина?

Джеймс бе застанал до френския прозорец и гледаше към градината. Магнолията, която посадиха, когато се преместиха да живеят тук, беше цъфнала, а билките на Изи бяха подредени в керамични саксии близо до вратите. Сибирски лук, мащерка, кориандър, магданоз. Имаше и розмаринов храст и дафинов лист. Почти всеки ден използваше нещо от градината, когато правеше вечеря.

— Не мисли, че в скоро време ще започнем да се виждаме, за да си споделяме. Тя… — Джеймс замълча. — Тя е доста страшничка.

Уил се разсмя.

— Тя е тийнейджърка.

— Да, но ми е дъщеря. Би трябвало да има известна… Не знам. Нещо наследствено.

— Какво например, след като не те е виждала през целия си живот? Как ли пък не. Не забравяй, че тийнейджърите помнят лошото като слонове.

— Така изглежда. Както и да е. Ще се видим у Стивън.

— А, да, голямата вечеря. Ще ти се отрази добре. Може да изскочи нещо за работа.

— Ами ти? Той може да реши да инвестира един куп пари в онази далавера с таймшеъра, дето си я измислил.

— Хаха. Може и така да стане. Да се надяваме, че златното момче ще ни огрее всички.

 

 

Днес я видях. Изи беше на най-горното стъпало, когато чу. Канеше се да влезе под душа, да се облече и да се приготви за излизане. Сваляше си обеците, роклята беше набрана на раменете и тя пристъпваше тихо по площадката. Чу думите на Джеймс, защото той беше застанал до вратата на кухнята, за да я затвори. „Днес я видях.“ След това вратата се затвори.

В стомаха й започна да набъбва буца, твърда, породена от разочарование, примесено с гняв и тъга, но също и унижение. Веднага разбра, че той не говореше за приятелка или колежка. В гласа на съпруга си долови нотка на обич, която познаваше твърде добре. Така говореше, когато преди няколко години й призна, че е изгубил куп пари при тъпа инвестиция за някаква ферма за лами; така говореше във влака, когато й каза, че си е забравил паспорта, а отиваха в парижкия Дисниленд. Така говореше винаги, когато знаеше, че е сбъркал и очаква порицание.

Видях я днес. Уил, разбира се, нямаше с кого друг да говори. Те двамата добре пазеха тайните си. Един господ знае какви малки и големи лъжи са крили двамата през годините. Сега беше същото, но този път лъжите им бяха отвратителни. О, господи. О, господи, боже господи. Докъде ли е стигнала тази работа? Може и да не ставаше въпрос за страстна извънбрачна връзка, каза си тя, а да е нещо, което смята да приключи. Видях я днес, за да сложа край на връзката ли? За да й кажа не ли? Защо не остана, за да чуе повече. Просто не можа, врътна се инстинктивно и се втурна в спалнята веднага след като чу тези думи. Видях я днес. Кога се е виждал с нея? На обяд ли? След работа ли? В офиса ли? Да не би да е работил с нея? Мама му стара. Мамка му, мамка му и отново мамка му.

 

 

— Просто недей да прибързваш със заключенията. — Стела подаде джойнт на Изи. — Изпуши го. — Бяха на алеята зад кафенето на Изи, облегнати на стената също като немирни тийнейджърки.

— Не мога, Стел, трябва да се прибера и да му приготвя вечеря.

— Добре, но имаш на разположение пет минути. Значи реши, че той има извънбрачна връзка.

Изи сви рамене и дръпна от джойнта на Стела.

— Не знам. Какво мислиш? Струва ми се нетипично за Джеймс, нали?

— Не е типично. Но пък човек никога не знае. Хората вършат какви ли не дивотии, които изобщо не очакваш.

Изи се разсмя.

— Много ти благодаря. Чувствам се обнадеждена.

Стела се намръщи.

— Извинявай, миличка. По-добре да си наясно. От мен да го знаеш.

Изи кимна.

— Какво става с онази работа?

— Все още продължава.

— Какво смяташ да правиш?

Стела не скри болката си. Изи не я беше виждала такава никога досега. Връзката им с Джони беше необикновена; Изи и момичетата не я разбираха. Те двамата обаче се справяха, затова тя не съдеше прегрешенията на Джони. Това обаче беше различно. Стела беше различна.

— Не знам. Нищо в момента. Няма смисъл да го притискам в ъгъла — поклати глава тя.

— Говори ли с Хариет?

— Не. Да, разбира се, че говоря с нея, но скоро не сме се чували. Дай да не обсъждаме този въпрос. Ти трябва да решиш какво ще правиш, при това бързо.

— Да се опитам да разбера какво става ли? Не знам, Стел. Какво да направя? Какво мога да направя? Ами ако има връзка? Какви възможности имам?

Стела погледна Изи и отново й подаде джойнта, но Изи поклати глава.

— Добре. Наистина ли искаш да разбереш?

Изи се поколеба.

— Да.

— Същото е, както когато нещо на печката се запали. Можеш да чакаш да прегори или да рискуваш огънят да не угасне сам. Пламъците може да лумнат и да изгорят цялата кухня. Можеш обаче да пробваш да направиш нещо и сама да угасиш огъня. Тогава обаче рискуваш да се изгориш.

 

 

Изи и Джеймс бяха застанали на стълбите на „Съдърн Лодж“ и слушаха как стъпките се приближават иззад тежката черна входна врата. Джеймс държеше бутилка „Вьов Клико“ в сгъвката на дясната си ръка; Изи беше облечена в черна рокля тип „прегърни ме“, с дебело сребърно колие и обувки на висок ток. Пое си дълбоко дъх. Изведнъж се почувства нервна. Джеймс стисна ръката й и тя му позволи. Усмихна й се.

— Добре ли си?

Тя кимна.

Не му каза нищо за чутото. Беше се върнала, взе душ и остави водата да отмие сълзите й, да ги отнесе в канала. Отказа се от намерението си да поговори с Каролайн, защото тя беше сестра на Джеймс и не искаше да я поставя в неудобно положение. Не каза нищо и на Хариет, защото тя беше най-добрата приятелка на Каролайн и бе сигурна, че предаността й не е разпределена поравно между четирите жени, както твърдеше. Стела беше правилният избор. Стела я беше разбрала.

Зае се с обичайния ритуал да се гримира, среши и облече. Този път обаче го направи много по-внимателно от обикновено.

В последния момент смени избраната рокля, остави семплата копринена туника и облече меката роклята тип „прегърни ме“, която подчертаваше извивките й. Хариет и Уил закъсняваха.

— Добре дошли! — Стивън Гарсайд застана пред тях и тя забеляза как очите му я опипаха. — Чудесно, много благодаря за шампанското — рече той и остави кутията на помощна масичка, а след това ги поведе през врата от дясната страна. — Влизайте, тук са хора, с които много искам да ви запозная.

Джеймс тръгна напред, нетърпелив да се запознае със силните на деня. Изи го наблюдаваше как се устреми напред. Когато Стивън го поведе към едър американец, той се обърна към нея, стиснал с ръка рамото на съпруга й и й намигна. Тя не откъсна очи от него. Не знаеше как да реагира. Това заговорническо намигване ли беше? Обещание ли означаваше? Може би беше заплаха? Не беше сигурна. Нещо в това намигване я притесни.

 

 

Изи отдавна не беше вкусвала такава храна. Гарсайд очевидно бе профукал солидна сума за вечерята. Кого се опитваше да впечатли? Отчаяно й се искаше да си запише идеи, но се налагаше да запомни всяко ястие, което й сервираха. Всичко беше интересно, истинско откритие, процесия от ястия, които разкриваха умението на готвача. Дали не беше за сметка на удоволствието на гостите, запита се тя. Всичко беше красиво, изящно представено, с най-изискани съставки, но му липсваше душа.

Въпреки това тя не откъсваше очи от елегантната чиния, която й поднасяха в момента — узряло сирене бри, разтопено върху препечена франзела, върху малка коктейлна салфетка. Изи го взе и го лапна. Жената, която седеше срещу нея изви учудено вежди или поне би ги извила, ако челото й не беше така замразено с ботокс, че не можеше да се помръдне, и покри своята хапка със салфетката. Изи се замисли дали да не се протегне през масата и да го грабне от чинията на префърцунената гъска, но масата беше прекалено широка. Усмихна се и се престори, че слуша разговора на съседите си, които обсъждаха, наведени пред нея, някаква американска банка. Изи улови погледа на Хариет и потисна кикота си.

Усети, че е малко пияна, докато наблюдаваше как сервитьорът сменя чашата й с нова за следващото ястие. Вината бяха специално подбрани за всяко ястие. Много изискано. В нея лумна гняв, докато наблюдаваше Джеймс, потънал в разговор с напомпаната с ботокс дама. Той за какъв се мислеше? Как смееше да й изневерява. Как смееше, мама му стара? Ако някой заслужаваше да има извънбрачна връзка след петгодишен брак, две деца и безкрайно много жертви, то това беше тя. Ако трябваше да заложи кой от двамата би изневерил, тя с ръка на сърцето би посочила себе си. На нея мъжете продължаваха да й обръщат внимание, при това доста често; тя беше отегчената, тя си стоеше вкъщи години наред, но очевидно все още не беше чак толкова отегчена, че да кривне от правия път. Тя обаче му бе останала вярна, докато той не беше издържал. Ако й беше изневерил. Може би… Не. Не се заблуждавай. Изобщо не си позволявай да търсиш обяснения за чутото.

Блъсна стола си назад и се извини. Имаше нужда от глътка свеж въздух.

 

 

От терасата Изи виждаше какво става в хола — пламъчетата на свещите трепкаха, чашите искряха, гостите се смееха. Съвършена картинка, съвършена обстановка. Защитени, привилегировани хора. Външният свят не можеше да ги докосне, докато бяха тук.

Наистина беше пияна. Запали цигара и се заслуша в съскането на хартията, докато дърпаше. Той се появи зад нея, излезе на терасата точно както бе очаквала.

— На това му се казва грозна риза — заяви тя, без да се обръща. Думите й бяха груби, но гласът прозвуча шеговито. Като цяло обаче забележката беше невъзпитана. Ризата му беше кошмарна. Копринена тафта в противен нюанс на моравото. Зелени ширите на маншетите. Лъскави.

Той се засмя тихо.

— Нямам съпруга, която да контролира гардероба ми — рече той. — Това е проблемът. Джеймс има късмет. Знае ли, че има късмет?

Тя сви рамене.

— Кой знае?

— Аз щях да съм наясно.

Изи не отговори. Усети го, че пристъпва по-близо. Въздухът се промени съвсем леко, когато той застана на метър от нея, след това спря.

— Нищо подобно — продължи тя, гласът й бе все така весел. — Нямаше да знаеш дори след няколко години, след няколкостотин подреждания на съдомиялната и няколко ужасни Коледи с тъщата и тъста. Накрая щеше да забравиш и вълнението, че си на правилното място с правилния човек, и нахлуването на кръвта в пръстите ти, което ги кара да тръпнат, когато си близо до нея. Щеше да престанеш да виждаш красотата й, но щеше да забележиш бръчките под очите и целулита, щеше да престанеш да мислиш, че всичко, което тя казва, е очарователно и забавно и да пъшкаш без глас, когато тя разказва същия виц за поне петдесети път и изглежда доволна от себе си. Ще остарееш. Ще се ожениш. Ще станеш съвсем същият като всички нас.

— А сега не съм ли?

Изи се разсмя, дръпна отново от цигарата и се обърна към Стивън. Той беше отпуснал ръце отстрани, а по лицето му играеха светлините на факлите в огромни саксии на терасата.

— Не, изобщо не си като всички нас. Ти си отделно. Не го ли усещаш?

Той кимна бавно.

— Разбира се, че го усещам. — Замълча и протегна ръка. — Ще ме почерпиш ли? — попита той и посочи цигарата й. Тя бръкна в чантата си и му подаде една. Той я запали, без да откъсва очи от нея. — Разбира се, че го усещам.

— Защо тогава не направиш нещо по въпроса?

— Мога да направя определени неща. Много от присъстващите ме възприемат като онзи с хедж фондовете, който е натрупал пари и си е купил голяма къща. Това не мога да го променя. Нямам никакво намерение да живея в някой сбутан апартамент, за да не се отличавам от останалите. Не искам и да отида да живея в някое имение на километри оттук, където единствените, с които се срещаш, са хората от персонала ти. Затова правя каквото мога. Организирам вечери, държа се мило с хората, създавам приятелства…

— Бъбриш с жените им. — Тя прехапа устни. Не биваше да го казва. Той обаче се разсмя.

— Ммм. Може и да не съм особено чувствителен, признавам си. Само че това не ми е навик. — Значи си признаваше. Очевидно не беше толкова тъп, на колкото се правеше. Изи въздъхна. Беше попаднала на опасна почва и го знаеше.

— Защо избра мен? Толкова ли достъпна изглеждам?

Обърна му гръб.

— Нищо подобно.

— Предизвикателство ли съм?

— Може би. Не знам, Изи, честно си признавам. Наистина не мога да разбера каква е причината.

Застана зад нея и ръката му докосна нейната едва-едва.

— Разбирам обаче, че те желая. Не спирам да мисля за теб, откакто се запознахме. Непрекъснато си в мислите ми, влязла си под кожата ми, непрекъснато си пред очите ми. Желая те, Изи.

— Аз съм щастливо омъжена — рече тя, но тръпката по гърба й говореше друго.

Той замълча за кратко.

— Разбира се, че си омъжена — отвърна той. — Въпросът е дали си щастлива. Кафенето те прави щастлива, личи по очите ти. Когато си там, когато говориш за него — грееш. Ставаш… весела.

Тя се изчерви, макар да не знаеше защо.

— Енергията ти е съвсем различна, когато си с Джеймс, когато говориш за вас. Светлината в очите ти я няма и това е много тъжно. Мисля, а аз много мислих по този въпрос, колко щастлив щях да бъда, ако можех да карам очите ти да греят до края на живота ти. Не само когато си в кафенето или когато мислиш за кафенето, ами може би… може би, когато мислиш за мен.

Изи поклати глава. Не можеше да признае колко много е мислила досега за него. Не можеше да признае пред никого, най-малко пред него. Искаше да му каже, искаше да му се довери. Искаше да пристъпи към него и да пъхне ръце под сакото, да вдъхне аромата му. Кой бе този мъж, който успя да влезе в живота й неканен, за да се опита да го преобърне? Какво право имаше? Не се съмняваше, че в живота му има дълга опашка от жени, готови за него, които тръпнат в очакване. Защо тогава се занимаваше с нея?

— Не си играй с мен — сопна се тя. — Флиртуването е едно, да ни поканиш на вечеря и да включиш чара си, да накараш Джеймс да мисли, че има някакъв шанс, е съвсем друго. Сигурна съм, че така действаш, че това е светът, в който живееш. Знам как мислите всички вие, които работите отдавна в Сити. Хората се превръщат в стока. Животът им е просто едно число. Нещо, което да изтъргувате. Само че аз не живея в този свят. Не искам да живея в него. И така… — Гласът й трепереше. — Не си играй с мен. Не е никак… възпитано.

Стивън изчака тя да довърши речта си. Изи дишаше бързо, плитко. Всеки момент щеше да се разплаче. Когато той най-сетне заговори, в гласа му пролича гняв.

— Държа да знаеш нещо за мен, госпожо Ратбоун — започна той и се намръщи, когато произнесе фамилията по мъж. — Всъщност две неща. Държа да знаеш две неща за мен.

Пое ръцете й в своите.

— Първо. Никога не играя игрички. — След това вдигна пръстите й към устата си и ги задържа.

— Но винаги ги печеля.

Целуна върховете на пръстите й и ги пусна. След това влезе вътре.