Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (6)

Пета глава

Септември 2008 г.

Нещо ставаше. Джеймс го почувства в мига, в който влезе в сградата. Усети напрежение, сякаш всички усещаха движенията на телата си, долавяха всяка изречена дума. Наблюдаваха се като на телевизионни екрани, не допускаха нито една случайна забележка да им се изплъзне.

Къде ли щеше да се стовари първият удар на брадвата? От няколко седмици се носеха слухове, борсовите посредници клюкарстваха, че нещата вървели зле и никой не смеел да признае колко зле. Спадът на акциите на „Нордърн Рок“ бе шок, но нищо още не беше окончателно. Ударът бе незначителен, нищо повече, необходима беше рехабилитация, терапия, но банкирането щеше да се изправи на крака в най-скоро време. След това „Беър Стърн“ започна да се задъхва през лятото и ето че нещата станаха доста по-сериозни. Сега пък „Лемън Брадърс“ рухнаха и хората се разтичаха, опитваха се да заприщят потока кръв, който неочаквано бликна от какви ли не места в града, стараеха се да не стъпват в него с надеждата да се престорят, че не съществува, че не се събира на огромни лепкави локви, че незнайно как ще изчезне.

Той влезе през въртящите се врати и се насочи към асансьора, който щеше да го качи на петия етаж, където работеше. Кой ли щеше да бъде? Най-вероятно новите пазари; напоследък при тях се забелязваше спад. Дълговете също бяха опасен сектор в момента; там със сигурност щяха да падат глави в най-скоро време. Щяха да се наложат съкращения, друг изход нямаше. Те не можеха да си позволят да изглеждат недокоснати, докато Рим гореше около тях. Не ставаше въпрос единствено за работните места, истината бе, че цялата култура се променяше. Бритни Спиърс нямаше да се появява най-неочаквано на летните партита, нямаше да има уикенди до Ню Йорк или Кейптаун с частни самолети за най-върховните борсови посредници.

Докато асансьорът пътуваше към офиса му, той си каза, че е късметлия. В много отношения беше щастливец. Добре че неговият сектор — потребителски стоки — напоследък бележеше ръст, че отзивите за него бяха по-блестящи откогато и да било, и то тъкмо в момента, когато имаше най-голяма нужда от тях. Добре че си имаше Пърл и Алфи.

Кофеинът от еспресото, което изпи, преди да излезе от дома, жужеше в кръвта му и го тласкаше напред. Машината Неспресо бе една от най-удачните му покупки. Обожаваше ритуала, пъхването на шарените капсули на местата им. „Арпежо“ беше най-новата му слабост със силен, опушен аромат, който го пренасяше пред малко кафене в Рим и го караше да забрави, че е в кухнята си в южен Лондон. Представяше си удоволствие, но съвсем невинно.

— Добрутро. — Фил, един от брокерите, беше седнал на бюрото си, както обикновено, лепнал телефон на ухото си, готов да започне да барабани по клавиатурата. Вдигна ръка, за да поздрави Джеймс, когато той мина покрай него. Тръгна по коридора с мокет и се насочи към кабинета си в дъното. Взе бутилка минерална вода от добре заредения хладилник. Започна да прехвърля наум какво трябва да свърши най-напред.

— Джеймс? — Спря и се обърна. Паркър беше застанал на вратата, подпрял ръка на касата. — Имаш ли минутка?

— Разбира се, винаги. Нека само… — Джеймс посочи куфарчето и бутилката вода, за да подскаже, че иска първо да ги остави. На Паркър му личеше, че е смутен. Поколеба се. След това поклати рязко глава.

— Не, веднага, Джеймс, ако нямаш нищо против.

В този момент той разбра какво става.

 

 

Накрая се оказа, че Паркър не може да го направи. Трябваше да остави задачата на шефа си, Джереми Хауард, който чакаше в стаята, когато Джеймс влезе, костюмът му — безупречен, вратовръзката с весели слонове, напълно неподходяща.

Лицето на Паркър беше като градоносен облак, разкривено от ярост, неудобство и объркване. Не намери сили да срещне погледа на Джеймс, докато приятелят му чакаше присъдата, все още стиснал куфарчето и бутилката вода, които вече му тежаха, караха го да се чувства трудно подвижен и тромав. Не ги остави, нямаше сили. Те трябваше да намекнат, че очаква да остане. Свали си палтото, седни за малко… Не, нямаше да остане тук дълго.

— Неприятно е, но се налага… — започна Хауард. — Неприятно стечение на събитията… налага се фирмата да вземе незабавни, строги мерки… Последният постъпил в екипа си тръгва пръв.

Джеймс кимна. Нямаше какво да каже. Нямаше смисъл да се обяснява. Не че се беше провалил, така му казаха, не бе направил абсолютно нищо нередно.

— Напротив, напоследък се справяш блестящо и ще ти дадем чудесни препоръки, за да можеш да израснеш.

Къде точно да израства? Всички знаеха, че в момента няма нови места за брокери; всички щяха да затегнат коланите. Щяха да се захванат за сегашните си места, също като Джеймс. Той обаче не можеше да направи абсолютно нищо. Отделът му се беше свил до ключовите играчи, които поемаха повече работа, за да координират всичко и корабът да плава напред. Както се оказваше, за Джеймс нямаше място на този кораб. Неотдавнашното му прехвърляне, за което той толкова се вълнуваше, тъй като го откъсна от фючърсите и върна към маржин търговията със стоки, която му допадаше най-много, бе създало сега проблема въпреки постигнатите успехи.

Кимна и каза, че разбира. Времената бяха трудни, на всички се налагаше да вървят по опънато въже. Едва изрекъл тези думи, усети, че говори безсмислици, а Паркър и Хауард го наблюдаваха със съчувствие и той не можа да понесе отношението им, затова кимна още веднъж и се обърна.

— Джеймс? — повика го отново Хауард, преди да стигне до вратата. — Защо не си вземеш почивен ден днес? Върви и се порадвай на циганското лято.

Джеймс спря и ръката му увисна над бравата. Последва мълчание. Паркър и Хауард очакваха да видят как ще приеме намека, жеста, който му позволяваше с достойнство да се престори, че просто ще отсъства от работа, че не го изхвърлят от сградата, че достъпът до компютъра му няма да бъде забранен и кабинетът опразнен. Имаше предостатъчно недоволни бивши служители, които създаваха неприятности и рискове, и фирмата нямаше намерение да позволи подобно нещо да се случи.

Джеймс кимна и наведе глава.

— Разбира се. Ще си взема почивен ден. Може да заведа децата в парка.

— Браво. Чудесно. — Хауард не скри облекчението си. Нямаше да последва неприятна сцена. Нямаше да се налага да вика момчетата от охраната. Всичко щеше да се върне към нормалното в най-скоро време и без излишен шум.

 

 

Джеймс разхлаби вратовръзката си веднага след като излезе на улицата и я натъпка в джоба си. Въздухът беше топъл, той разкопча най-горното копче на ризата. И това бе нещо. Никакви вратовръзки и лъснати до блясък обувки поне за известно време. Няма да навива будилника за пет и половина. Няма да има вечери с клиенти, които се проточват до малките часове на нощта, когато е изтощен и отчаяно копнее да се гушне до Изи. Няма да спазва графици, защото е отговорен служител на известна инвестиционна банка и там всички се държат по определен начин. Не, нямаше да има никакви задължения.

Нямаше да има и заплата. Пое си въздух. Това беше проблемът, нали? В сметката му нямаше да се получава хубава кръгла сума всеки месец. Докато си намереше нова работа, щяха да разчитат на компенсацията, която със сигурност щеше да получи, и… какво друго? На кафенето, което Изи се канеше да отвори след някой и друг ден, което беше най-неотложният и очевиден проблем. Сега вече не можеха да се откажат, бяха потънали прекалено дълбоко, бяха налели прекалено много пари, бяха се насадили добре. Предстоеше да подпишат договори, да наемат персонал… При тази мисъл усети как го присвива стомахът. Ами ако не излезеше нищо? А имаха толкова много разходи — ипотека, такси за детската градина, вноски за колата, сметките по кредитните карти. Всички текущи седмични и месечни разходи, които имаше едно семейство от средната класа. Чистачка по два пъти в седмицата, градинар веднъж в седмицата. Обувки за децата, подстригване, човек, който чисти парното, и друг, който мие прозорците. Интернет и кабелна телевизия, абонамент за вестници и списания, органични зеленчуци, доставка на грижливо подбрани парчета месо и говеждо от животни, хранени единствено с трева. Преподавателката по френски, която идваше всяка сряда след училище, за да запознае децата с чужд език; коламаската на краката и триъгълника на Изи, почистването на веждите й, неговият масаж, членството в клуб „Бовингдън“ и личният фитнес инструктор. Ами заема. Онзи огромен заем, за който Изи не знаеше. Трябваше да продължи да го плаща тайно.

Джеймс усети как му прималява, докато изброяваше списъка, и осъзна, че никога досега не се е замислял за сумата, от която семейството му имаше нужда всеки ден. Толкова много хора бяха наети да се въртят около тях и да ги обслужват, за да бъде животът им поносим. А те съвсем не бяха разсипници, нито пък имаха екстравагантни вкусове. Започна да го обхваща паника и мисълта за отговорността на човек, който издържа семейство, го притисна за пръв път. Как да избута машината напред? Как да направи така, че семейството му да не страда, задето е уволнен от работа? Пърл, Алфи и Изи не заслужаваха животът им да се преобърне заради случилото се.

Мислите му прескачаха от възможност към възможност, препускаха напред също като дете, хукнало по хълм. Щеше да почака. Щеше да си намери нова работа като брокер. Все нещо щеше да изскочи, сигурен бе. Искаше ли го обаче? Това бе въпросът. След като бе свален от кораба, или по-точно казано изхвърлен през борда, дали не трябваше да се порадва на живота, да се възползва от възможността, която му се предоставяше, да направи нещо различно? Все разправяше, че се чувствал като хванат в капан, отегчен до смърт, при това от много време насам. Може би това беше скритата благословия, на която се бе надявал.

Извади блекбърито си от джоба и докато вървеше по улицата, набра първите няколко букви от името на Уил. У… И… Л… Имейл адресът му се показа и Джеймс го избра.

Новини, написа той в полето оставено за тема. Ще снеса клюка, продължи той. По бира на обяд? Трябва да…

Без каквото и да било предупреждение, екранът угасна. Джеймс го зяпна. Обърна апарата към светлината, защото реши, че си въобразява. Натисна копчето за включване и изключване. Телефонът продължаваше да не реагира. За момент се зачуди какво става, след това се сети, някъде дълбоко в ума му изплува точната причина, поради която телефонът не работеше. За няколко кратки секунди имаше чувството, че не може да приеме подобна информация, че няма да успее да свърже точките. Объркването го защити за няколко секунди, но после веднага разбра, че поради същата причина му бе отрязан достъпът до компютъра. Работата. Самоличността. Остана да гледа в екрана още няколко секунди, докато един гълъб кълвеше пръснатия по тротоара чипс. След това той вдигна лице към небето и остави слънцето да затопли кожата му. Пусна блекбърито в най-близкото кошче за боклук, чу го да пада покрай кутийки от безалкохолни, пакети от цигари и разни други, незнайно какви боклуци, докато най-сетне не се спря. Беше свободен. Или може би падаше и нямаше кой да го спре.

 

 

— Здравей, Джеймс — чу глас пред себе си.

Сърцето му прескочи, краката се заковаха на място. Господи. О, боже господи. Вдигна очи, макар да нямаше нужда да го прави, за да се увери в онова, което вече знаеше.

Аманда Феърлайт. Последният човек, когото очакваше и искаше да види в момента. Беше застанала пред него, наблюдаваше го студено, с неразгадаемо, поне за него, изражение.

— Не точно сега, Аманда. Не и днес.

Продължи да върви, твърде потресен от случилото се в офиса, за да остане шокиран от появата й. Но пък това бе неизбежно, каза си той.

— Напротив, Джеймс. Днес. — Тя ускори крачка и тръгна до него към спирката на метрото. Гласът й бе точно какъвто го помнеше. Отсечен, съвсем като на звезда от киното на тридесетте, от висшата класа, дрезгав, леко завален от годините, през които бе живяла в сбутаната част на Нотинг Хил, където се опитваше да се представи за бедна. Изглежда, тази фаза бе отминала. Беше облечена ексцентрично, както винаги, но сега вече личеше, че е поддържана, че се радва на живота и небрежния стил, който си беше изработила още преди години. Роклята бе винтидж, от обсипан с мъниста шифон, комбинирана с лъскави червени лачени обувки и кремаво кожено палто. Джеймс реши, че кожата е истинска, но той не разбираше много. Беше пуснала бретон на русата си коса, сега скрита под шал на „Ерме“. В лявата ръка стискаше цигаре, дълго, гравирано, сребърно, в което димеше черна цигара „Собрание“.

— Получих имейла ти — рече тя.

Джеймс кимна.

— А парите?

— Да.

Той продължи да върви.

— Радвам се. Значи няма за какво да говорим. — Гласът му прозвуча студено дори за него. Налагаше се да бъде остър. Сега повече откогато и да било, за да защити семейството си.

— Чаках те пред сградата. Мислех, че ще се наложи да вися до обяд. Прецених, че няма да… че не е политически издържано, ако нахлуя в офиса ти просто така. Да не говорим, че ненавиждам подобни места. Пълни са с мъже в костюми, прекалили с афтършейва.

Джеймс въздъхна. Естествено, че ще чака. Аманда бе страхотно решителна.

— Има закони, които защитават хората от преследвачи.

— От мен да знаеш, че това трудно се доказва. Всъщност ти накъде си тръгнал? Мислех, че ще чакам по-дълго. Сигурно си тръгнал на някоя важна среща.

— Нещо такова. — Тази жена бе невъзможна. Забави крачка, когато наближи станцията на метрото и някакъв мъж тикна брой на „Стадард“ в ръката му. Той го взе, без да мисли, и бръкна в джоба за дребни. Аманда му подаде пакета си цигари.

— Искаш ли?

Джеймс поклати глава.

— Не. Отказах ги.

Тя изви вежда и изпусна дима в лицето му. Той се насили да сдържи кашлицата.

— Че как иначе. Толкова си разумен — подсмихна се тя и Джеймс едва потисна желанието да се защити. Нямаше нищо нередно в това да си разумен, мама му стара. Това бе тя, Аманда. Вечно те караше да се чувстваш така, сякаш всичко, различно от онова, което тя правеше, е отегчително и адски тъпо. Тъкмо затова беше в това положение.

— Остави ме на мира, Аманда. Дадох ти всичко, което можех, нямам повече. Не и… — Той замълча. — Нямам повече. — Усети как паниката се надига в гърдите му и разбра, че трябва да се измъкне. — Просто ме остави на мира! — Обърна се и затича, обзет от срам, хлътна сред множеството топли тела, докато Аманда стоеше на тротоара загледана след него.

 

 

Изи седеше на масата в кухнята, отрупана с купища документи. От лявата й страна бяха сметките за кафенето, чието откриване предстоеше другата седмица. Кутия, пълна с листовки, направени от някого в офиса на Уил, момче, цар на фотошоп, бяха поставени от едната страна, готови да бъдат разнесени в съседните къщи и офиси с предложение за намаление през седмицата след откриването. Бяха страхотни, в черно и бяло, изглеждаха ретро и Изи потръпваше от вълнение и безпокойство всеки път, когато ги погледнеше. До тях бяха домашните сметки, напълно занемарени напоследък, които чакаха да им се отдели време — досадни неща като разрешително за паркиране, което трябваше да се поднови, и договора за новата кухня, монтирана в къщата им в провинцията. За момент Изи се замисли за парите, които всичко това щеше да глътне. Пари, необходими, за да върви машината. Как ли щяха да се справят, ако Джеймс не си намереше работа в най-скоро време? Бяха минали едва няколко дена, а тя вече се разкъсваше от тревоги.

Потисна притесненията и дописа картичката, която щеше да изпрати с подаръка за сватбата на Ем, сестрата на Хариет. Подписа я от името на „Джеймс, Из, Пърл и Алфи“ и запечата плика. Когато се омъжи, оставяше място за Джеймс, за да напише той името си на картичките за рождени дни и благодарствени писма, както и за останалата кореспонденция, която по някакъв тайнствен начин се падаше на нея, дори писмата за неговите роднини, но напоследък й беше все едно. Нямаше енергия да го дебне и да настоява да се подпише.

Така и не разбра как точно се случи, замисли се лениво тя. Сякаш вървеше с брачните клетви. „С тялото си те почитам, всичко, което съм, е за теб и всичките ти коледни картички ще пиша вместо теб.“ Ако трябваше да признае честно, щеше да каже, че й е приятно, че има контрол над всичко онова, което подаряват и на кого го подаряват, радваше се на комплиментите, които й правеха за добре подбраните подаръци и интересните картички, които намираше (купуваше ги, когато ги видеше, и ги пазеше в стара кутия от цигари на една полица). Не се доверяваше на Джеймс, защото той едва ли знаеше дали булката и младоженецът са от почитателите на декантери от „Уайт Къмпъни“ (елегантни хора, които биха харесали класическото, каквито реши, че са Ем и годеникът й Хенри) или двойка, които си падаха по семплите вещи, типични за „Джон Луис“ (практични, въпреки това приятни и луксозни), или младоженци, които биха одобрили антична солница (ексцентрични, по-нестандартни). Разликите бяха тънки, но важни, а тя знаеше, че няма да успее да ги обясни на съпруга си. Добре. Сега вече той разполагаше с време, нали така? Щеше да помага вкъщи, с децата. Тя обаче не беше сигурна на каква „помощ“ от негова страна може да разчита.

Написа набързо бележка, за да си напомни да звънне на Хариет уикенда преди сватбата и да се увери, че всичко е наред. Знаеше, че приятелката й изпитва неподправен ужас от събитието от месеци наред ако не заради друго, то заради отвратителната рокля, която се налагаше да облече, към която Джини се отнесе толкова нетактично, затова Изи реши, че няма да е зле да й окаже малко морална подкрепа.

 

 

— Сериозно обмислям да се откажа — призна Хариет пред Изи по-късно същата вечер, докато пиеха шабли пред малък бар по средата между домовете им. — Просто няма да отида. Какво ще направят? Абсолютно нищо. — Тя изтръска пепелта от цигарата си.

Изи кимна.

— И това е вариант. Не е много разумно, но…

— Майната му на разумното. Сериозно говоря. Писна ми да играя по свирката на малката гъска.

— Не говориш сериозно.

Хариет въздъхна.

— Сигурно не. Гадост. Просто не знам. — Тя поклати глава и когато заговори отново, гласът й прозвуча гневно. — Тъкмо това е най-неприятното, Изи. Не съм такъв човек. Обичам сестра си. Искам тя да е щастлива, въпреки че понякога е досадница, която се прави на примадона. Лошото е, че аз се превръщам в онези изпълнени с омраза, огорчени… стари моми. — Тя потръпна.

Изи поклати глава.

— Ти не си стара мома. Старите моми са поне на четиридесет.

— Няма що. Остават ми още няколко години.

— Я да престанеш, едва си минала тридесетте. Престани да се самосъжаляваш. — Извади бутилката от кофата за изстудяване на вино и доля чашите им.

— Извинявай.

— Не ми се извинявай. Просто не бъди толкова тъжна. Никак не ми харесва.

— Ще се постарая.

Поседяха смълчани няколко секунди.

— Сериозно, кукличке, какво смяташ да правиш?

— Не знам дали има нещо, което бих могла да направя.

— Не можеш да продължаваш по този начин.

— Истина е, че не мога. Не можем. Вече си вгорчаваме живота. Уил знае, че не съм щастлива, и това го изнервя. Аз пък знам, че той става нервен, и не мога да се сдържа, а след това се мразя, задето съм го накарала да се чувства по този начин, защото вината не е негова и цялата тази работа се превръща в невъобразима каша.

Хариет стана мрачна.

— Я престани. Чия е вината? Той е възрастен човек, Хати, а не се държи като такъв.

— Защо, просто защото не иска да се оженим ли?

— Именно.

— Не е много честно. Кой е казал, че всички трябва да искаме едно и също? Статистиката за две цяло и четири деца просто не е за всички. Знам, че вие двамата сте щастливи и това е чудесно, но може би Уил не е от мъжете, които се женят.

Изи стисна устни и нарочно помълча, преди да заговори. Понякога Хариет ставаше наистина непоносима, не търпеше да й се каже и дума, също като Пърл. Изи обели люспичка лак от нокътя на палеца си.

— Бракът не е панацея за всички болки. Джеймс току-що остана без работа. Случва се точно след като съм отворила кафене насред най-голямата рецесия от един господ знае кога. Бракът може и да е нещо чудесно, но не може да се справи с този проблем. Не знам дали нещо може.

Най-сетне Хариет изпъшка.

— Видя ли? Аз съм просто кошмарна. Дори не знам защо го защитавам пред теб. Извинявай. Знам, че и на теб ти е гадно. Много, много се извинявам. Някакви новини за нова работа?

Изи се усмихна и поклати глава. Нямам никакво желание да говоря за това, издаде без думи лицето й.

— Все нещо ще излезе. Ще се оправим. А и нямаме избор. Ти говори ли с майката на Уил?

Хариет изсумтя.

— С Желязната лейди ли? Как ли пък не. Тя престана да ме пита „как се казваше… а, да, Хариет“ едва преди две години. Сигурно тя му е забранила да се жени за мен; казала му е, че няма да съм подходяща дама за имението в шотландските планини. Вероятно е права. Нищо няма да излезе от мен.

— Не преувеличавай. Тя е мила жена. А имението е страхотно.

— Ако си падаш по терин от фазан на една седмица и да спиш завита с пет одеяла и няколко кучета, да, наистина е страхотно. — Семейният дом на Уил беше каменен замък в шотландските планини, ужасно студен през зимата, разположен сред пустошта. Преди няколко години Изи и Джеймс ходиха веднъж през лятото и прекараха там една седмица с Уил и Хариет; заеха половин крило в източната част на замъка и цяла седмица ходиха за риба, хранеха се с огромни пържоли на скара и седяха впили погледи в небето, което така и не потъмняваше напълно до изгрева. Изи помнеше, че седмицата бе наситена със смях, румени бузи и мирис на пушек от разгорели се дърва.

— Знам, че съм просто ужасна — завърши Хариет и допи виното. — Ще тръгвам. Тя извади портфейла си.

— Аз ще платя — рече Изи и махна с ръка. — Ще се видим през уикенда. Върви си при гаджето. Напомни му за момичето, в което се е влюбил. Никога не се знае какво може да се случи.

Хариет, изглежда, се замисли.

— Миличка, дори аз не помня момичето, в което той се е влюбил, защото беше отдавна.

 

 

Това бе разсеяно подхвърлена забележка, но на следващия ден, когато Хариет беше на работа, си я припомни. Работата вървеше монотонно. Всичките й клиенти бяха необичайно мълчаливи, нямаше кризи, нито пък спешни проекти, с които да се заеме, нямаше и събития за следващата седмица. Мързеливо препрочиташе имейли и разни документи, а думите й не спираха да се връщат. Дори аз не помня момичето, в което той се е влюбил, защото беше отдавна.

Може би тъкмо това беше проблемът, това беше причината, поради която Уил все още не й беше предложил и двамата се влачеха безцелно. Може би тя се беше променила или вече бе друга и нито един от двамата не беше забелязал.

— Мислиш ли, че съм се променила? — попита тя бизнес партньорката си Тара, когато я заведе на обяд.

Тара изви вежди, докато поднасяше вилица с кускус към устата си.

— Да си се променила ли? В какъв смисъл?

— Не знам.

— Откога.

— Няма значение. През последните няколко години.

Хариет зачака.

— Никак не ми помагаш, Хати. Питаш ме дали не си се променила по някакъв неопределен начин по някое време, откакто се познаваме ли? Не, не си.

— Сигурна ли си?

— Ти искаш ли да си се променила? Остаряла си. Това помага ли ти?

Хариет въздъхна.

— Не знам. Не. Да. Благодаря.

Отново се зае да изтрива непрочетения джънк от инбокса си.

Може би въпросът бе не че се е променила, ами че не е. Може би Уил се беше променил и я беше оставил някъде зад себе си. Може би той просто се беше отегчил. Истина е, че вече не излизаха често, не ходеха и на срещи. Излизаха колкото да се видят с приятели и колеги. Не помнеше кога за последен път са ходили на вечеря или на кино, просто така, само двамата.

Тя грабна телефона.

— Ало? — обади се разсеяно Уил.

— Какво ще правиш довечера, Уил?

— Здрасти. Ами… Не съм сигурен. Има ръгби.

Хариет кимна.

— Искаш ли да отидем в „Краун“?

— За да гледам ръгбито ли? Едва ли ще го дават там.

Хариет потисна въздишката си.

— Няма да гледаш ръгби. Ще вечеряш с мен. Приятелката ти. Една спонтанна среща.

— А — прозвуча предпазливо гласът на Уил. — Загазил ли съм?

— Уил! — изпъшка Хариет. — Не си. Не си загазил. Просто… Помислих, че ще ти бъде приятно. Няма значение.

— Чакай, разбира се, че ще ми бъде приятно. Извинявай. Много ще ми бъде приятно. Да се видим направо там.

Хариет се усмихна.

— Добре. Разбира се. Ще се видим там към седем и половина. Обичам те. — Тя затвори и погледна часовника си. Имаше време да отскочи набързо до „Селфриджис“.

* * *

В „Краун“, в осем вечерта, Хариет чакаше и отпиваше от чаша пино гриджо. Виното беше на дъното, но тя нямаше никакво намерение да си поръчва нова чаша. Искаше Уил да види, че е имала достатъчно време, за да изпие цяла чаша вино, докато го е чакала. Погледна телефона си за пореден път, за да се увери, че не е получила есемес. Нищо. Един тип, с мъжка компания в другия край на заведението, я наблюдаваше непрекъснато. Тя се намести на стола, забелязала вниманието му. Значи новият топ на „Марк Джейкъбс“, който си купи по-рано, нямаше да остане незабелязан, макар и от някакъв непознат вместо от гаджето й.

Посегна към мобилния си телефон и пусна есемес на Каролайн. Как е книгата, която Стела ти даде? Секунда по-късно телефонът й сигнализира, че е получила отговор. Хм. Поучително четиво…? Хариет се усмихна вътрешно. На Каролайн й беше неудобно да обсъжда секса и Хариет помнеше един-единствен друг случай през двадесетгодишното им приятелство, когато бе повдигала този въпрос, а в училище бе толкова ограничена моралистка, че дори не използваше тампони от страх да не изгуби девствеността си. Мисълта, че тя чете някоя от подробните книги със съвети и инструкции, накара Хариет да се изкиска. Онзи късметлия Барт го чакаше невероятна изненада, помисли си тя, ако Каролайн се задействаше.

— Как само ми се иска аз да бях казал нещо, което да те накара да се усмихнеш така прекрасно. Ако ми позволиш да ти купя напитка, може и да се получи.

Хариет вдигна поглед. Мъжът от другия край на заведението бе застанал до масата. И отблизо беше готин, прекалено изтупан, но костюмът му пролъскваше и той миришеше на чипс. Тя направи гримаса.

— Няма да стане, сладурче. Въпреки това благодаря.

— Стига де. Почти си изпила чашата. А той, по всичко личи, няма да дойде. Жалко е, че няма да види този нов топ. — Той изви вежда и посочи плика от „Селфриджис“, който се подаваше от ръчната й чанта.

Тя изви очи.

— Много хитро, Поаро. Само че не чакам никого.

— Виж ти! Има ли тогава друга причина, поради която не ми позволяваш да те почерпя?

— Извинявай, но се канех да си тръгвам. Просто се отбих… да вечерям.

Мъжът кимна и се подсмихна. Не можа да го заблуди. Тя стана, готова да си тръгне, и взе чантата. В този момент телефонът й звънна. Обаждаше се Уил.

— Извинявай, любима. Забавиха ме. Налага се да отложим вечерята. Извинявай. Обичам те.

Тя въздъхна. Веждите на мъжа заподскачаха дразнещо.

— Сигурна ли си, че няма да си промениш мнението?

Хариет го погледна. Беше застанал пред нея и за момент тя се замисли. Защо да не прати всичко по дяволите и не остави чантата, след което да приеме предложената напитка и да го остави да пробутва изтъркани лафове и вицове. Все пак Уил го нямаше, нали? Защо да не се поразсее, след като вече беше излязла от офиса?

Накрая поклати глава и подръпна сакото си.

— Няма да стане. Пожелавам ти приятна вечер.

Той сви рамене и се върна при приятелите си, които се разсмяха и го шляпнаха по гърба, шегуваха се с неуспеха му.

Какви ги вършиш? — прошепна на себе си Хариет, когато натисна с ръка вратата на бара и се огледа за такси. Уил ти върза тенекия, зает е, работата му е натоварена, нямаше да го направи, ако не беше изникнало нещо важно. Това не означава, че трябва да обмисляш предложенията на всеки мазник за вечерта. Господи.

Никак не й се прибираше. Застоя се пред пъба за около минутка, дъхът й излизаше на бели валма в студа и тя усети влагата след дъжда. За секунда й се стори, че ще ревне. Къде си, Уил? Не можа ли просто да дойдеш в часа, за който се разбрахме, да седнеш до мен и да ме накараш да се почувствам така, сякаш сме нормална двойка и отношенията ни са напълно нормални?

Тя си пое дълбоко дъх. След това извади телефона и позвъни на Стела. Мъжът в пъба беше прав само за едно. Нямаше начин да пропилее ефекта от новия топ и професионално гримираното лице с изкуствени мигли, сътворено в салона на „Селфриджис“.

 

 

Вечерта на откриването на кафенето на Изи, тя изпрати двете нови момичета да се преоблекат у дома преди вечерната смяна, заключи вратата и застана зад щанда. Разполагаше с половин час спокойствие в наскоро завършеното заведение, преди гостите да започнат да пристигат и да сложат началото на новия етап от живота й.

Все още не можеше да повярва, че го е направила. Идеята, започнала като прищявка, като въпрос, който зададе, без да влага кой знае какво, се превърна в… това. Изи огледа помещението. Старите дъбови маси бяха лъснати, украсени с чаени свещи. Дъските с менютата, заради които редовно проверяваше в eBay и магазините за конфискувани стоки бяха закачени на стените и на тях бяха написани предложенията от хапки за партито. Кеджъри аранчини, цвят от тиквички, пълнен с козе сирене с билки и меден дресинг, топли резени хляб с плънка от маслини, летен пудинг от бриоши и ликьор от бъз. Беше нарекла кафенето „Пърлс Плейс“ и навесът над вратата гордо носеше името.

Едва сега усети, че прелива от гордост за пръв път от много време насам. Беше се справила добре, поне засега, и макар начинанието да й бе струвало повече, отколкото бе предвидила, много повече, отколкото призна пред Джеймс, тя бе напълно сигурна, че си заслужаваше.

 

 

Заведението жужеше от роднините и приятели на Изи и Джеймс и тя усети, че бузите й горят, че е ококорена от усилието да поговори с всички, да благодари, че са дошли, и да се увери, че имат напитки и нещо за похапване, държеше под око Петра и Дан, напомняше им да подарят на всички кутийки с домашно направени бонбони и сладки със солен карамел, посипани с перлена захар, когато си тръгват, непрекъснато поглеждаше към входа, за да види кой пристига — боже, ето я и инструкторката по пилатес, която очакваше с нетърпение, защото познаваше всички, беше приятен човек, както и Таша Джеймс, една от жените, които Изи се стараеше да избягва, но щеше да допринесе много за успеха на кафенето.

— Таша! Много се радвам да те видя. — Изи я целуна и по двете бузи и забеляза, че Таша я държи на една ръка разстояние.

— Успях да те вмъкна между урока на Том по мандарин и арфата на Дора. Разполагам с половин час. Да знаеш, че ти завиждам. Така и не намирам време да направя нещо подобно, но пък ти си толкова находчива и изобретателна. — Тя се усмихна. И двете знаеха, че изобщо не завижда, просто е доволна от себе си, задето е достатъчно плодовита да роди четири деца и достатъчно стегната, за да може след това да влезе в дрехи тридесет и шести размер. Изи настръхна при намека, че кафенето й е просто нещо, което е успяла да вмъкне в спокойния си живот на майка на две деца, които поне засега не са постигнали нищо, въпреки това се насили да не натъпче чинията, която държеше, в загорялото деколте на Таша. Вместо това се усмихна мило.

— Вземи си гаспачо. Без млечни продукти е и няма почти никакви калории! — засмя се насила тя и усети омраза към себе си. Толкова много й се искаше малкото й кафене да потръгне, че подмазването пред Таша си струваше.

Стела, застанала в другия край на заведението, срещна погледа й и се усмихна, вдигна чаша в тост, след това направи физиономия към Таша. Изи се ухили. Малкото парти приличаше на тържеството след сватбата, защото можеше да докосне любимите си хора — децата, съпруга си, приятелите. Застаналата в ъгъла Стела оплюваше всички и надигаше чаша. Хариет стоеше до нея и вадеше цигарите си от чантата, за да накара Стела да излязат навън. След това побутна Уил, за да му каже къде отива, и вдигна лице към него за целувка. Уил беше потънал в разговор с Джеймс. И двамата изглеждаха спокойни, отпуснати. Свекърва й, Джини, грееше от гордост, Джулиан, свекър й, както обикновено, се чувстваше чудесно, бъбреше с останалите гости и ги предразполагаше, за да се чувстват добре дошли. Каролайн и Барт тъкмо пристигаха. Каролайн беше поруменяла и изрече само с устни „извинявай“ на Изи от вратата. Всички важни за нея хора бяха тук, на едно място, похапваха от храната, която тя беше приготвила, и се забавляваха. Изи вече знаеше, че е постъпила правилно.

 

 

— Ти ли си Пърл?

Изи спря да прибира празните чаши от супа на подноса и погледна към мъжа, който бе задал въпроса. Беше висок, загорял, русоляв, леко разрошен, което бе нетипично за човек с толкова изискан костюм и тъмни очи.

— Пърл е дъщеря ми — отвърна тя. — Аз съм Изи. — Избърса ръка в престилката и я протегна към него. — Познаваме ли се?

— Не. — Той продължаваше да я наблюдава и тя се насили да издържи на този поглед, защото нещо в него я караше да извърне очи. — За съжаление, не съм от поканените. Дойдох с… приятелка. — Той посочи неопределено навън. — Май я изгубих. Трябва обаче да я открия и да й благодаря… това е невероятно заведение.

— Наистина ли? — усмихна се Изи. Размърда се, несигурна какво да каже.

— Кварталът направо плачеше за прилично място за похапване. За онези от нас, които зависят изцяло от милостта на готовите ястия на „Теско“, кафенето ще бъде истински спасителен пояс.

Той отвърна на усмивката й и неудобството й се стопи. Не можа да разгадае непознатия. Дрехите му издаваха, че е зрял, успешен, изтънчен. Косата и държанието обаче, усмивката — те говореха за нещо коренно различно. Тя съвсем не беше сигурна, че казват нещо, в което тя трябва да се вслушва.

Прочисти гърлото си.

— Добре дошли сте. Наблизо ли живеете?

— Сравнително наблизо. — Той наклони глава на една страна и не каза нищо повече. Изи отново се почувства неловко.

Този човек умееше да пази мълчание като монах. Неочаквано усети, че устата й е пресъхнала. В кафенето беше горещо. Трябваше да отвори вратата поне за малко.

— Ясно. Беше ми приятно. Трябва да… — Тя посочи помещението и останалите гости, масите, отрупани с празни чинии и чаши.

— Разбира се. Благодаря, че ми позволихте да присъствам неканен. — Той се обърна и тръгна към вратата, пъхнал ръце в джобовете.

 

 

— Искам да вдигна тост и да кажа на Изи, че се е справила блестящо. Скъса се от работа, докато направи заведението, и мисля, че всички ще се съгласим, че се е получило страхотно. Любима, изглежда невероятно, много се гордея с теб. За Изи и Пърлс Плейс! — Джеймс вдигна чаша и целуна Изи по румената буза, а останалите го последваха.

— Господи, не съм по тази част — рече тя, когато всички утихнаха. — Просто искам да кажа… благодаря ви, че дойдохте. Тази вечер е безплатно, но от утре няма да е вече така и се надявам да не се виждаме за последен път, използвачи такива. — Последва смях. — Сериозно, върнете се отново, доведете приятели, разкажете на всичките си познати. Моля ви, направете го. В противен случай децата ще трябва да живеят на стърготините, които използваме за зайците, а това ще бъде много тъжно. — Последва нов смях и Джеймс стисна лекичко ръката й.

Когато Изи приключи речта си, той я прегърна и я целуна по косата.

— Говоря сериозно — рече тихо той. — Гордея се с теб. Знам, че отначало не те подкрепих, но…

Тя се закашля и изви вежди.

— Ами сега? — попита тя. — Би ли го написал, за да съм сигурна?

Той я целуна отново.

— Знам, знам. Държах се като чекиджия, когато за пръв път сподели с мен. Бях голям гадняр. Да знаеш обаче, че си се справила великолепно. — За момент той се поколеба, заговори задавено и за момент й се стори, че не може да преглътне. Тя вдигна глава и го погледна любопитно. Той наблюдаваше мъжа, който я беше заговорил преди малко и сега разговаряше с руса жена.

— Какво? Познаваш ли го?

Джеймс й се усмихна.

— Да. От големите търговци. Стивън Гарсайд. Чух, че щял да се мести в квартала. Ще отида да го поздравя. Ти добре ли си? Щастлива ли си?

— Много. Благодаря ти, скъпи. Върви и поговори с него. Може да ти е от полза.

— Именно. — Джеймс погледна Изи.

Тя наистина беше щастлива. Очите й искряха, тя грееше от задоволство. Струваше се да я види толкова весела. Усмихна се.

— Добре. Заслужаваш да бъдеш щастлива. Браво.

— Благодаря, мили. Сега ни трябва непрекъснат поток от клиенти и тогава може изобщо да не се притесняваш и да си търсиш нова работа.

Джеймс кимна. Отправи се не към мъжа, който срещна погледа му, а към жената с него. Аманда Феърлайт.

 

 

Този път прие предложената цигара, докато стояха в ъгъла на кафенето. Имаше нужда.

Тя изтръска цигара от пакета и той я взе, а тя я запали със запалка от черупка на костенурка. Забеляза, че е с яркочервено червило, а парфюмът й е тежък, наситен и я обгръща като облак. Той се облегна на стената. Също като тийнейджър се опита да не кашля, когато пое дима. Не успя.

— Не се отказваш, а? — отбеляза той.

Аманда въздъхна.

— Никога. Много съм упорита. Е, за известно време бях вдигнала ръце, но после започнах отново. Беше глупаво. Ами ти?

— Когато Изи беше… — Той замълча. Аманда се намръщи.

— Когато Изи беше бременна ли?

Той кимна.

— Колко отговорен баща — отбеляза тихо тя. Последва мълчание, след това Аманда се разсмя. — Слава богу, че си се отказал. Никак не ставаше за пушач. — В гласа й имаше обич и Джеймс омекна. Така беше.

— Помниш ли Кале?

Той изсумтя през смях.

— Опитвам се да забравя през последните един господ знае колко години, но да, помня Кале. Помня и нелепите ти Житан.

— Мислех, че съм невероятно изтънчен. Бях завел момичето си във Франция.

— Знам. Жалко.

— Ох! Беше романтично.

— Много. Особено отравянето с храна.

— В онзи противен хотел.

— Ами френските кенефи.

— Господи. Извинявай.

И двамата се бяха обърнали напред, не смееха да се погледнат.

— Как разбра за тази вечер? — Джеймс не можеше да реши дали да покаже, че е ядосан или впечатлен.

— Знам какви въпроси да задавам. И на кого да ги задавам.

— Това пък какво означава?

— Има ли значение? Вече съм тук. И ти, и аз сме тук. Също както едно време.

— Изобщо не е както едно време.

— Не е. — Тя хвърли цигарата и я настъпи. — Добре. Стига приказки. Трябва да влезеш, преди прелестната ти съпруга да започне да се чуди къде си.

— Сега е заета — отвърна той. — Виж, Аманда — започна той, но спря. Тя чакаше. Той нямаше представа какво да каже.

Аманда запали нова цигара, докато го наблюдаваше как търси подходящите думи, които не идваха. Най-сетне изви очи и го съжали.

— За бога, Джеймс. Да знаеш, че си голям боклук. Винаги си бил.

— Знам. Вярвай ми, знам.

— Виж, не се опитвам да съсипя брака ти. Сигурна съм, че Изи е страхотна…

— Така е — отвърна гневно Джеймс. — Тя е невероятна.

— Спокойно, миличък. Както вече ти казах, сигурна съм, че е невероятна. Сигурна съм, че детето ти… или са деца? — Тя наведе глава на една страна.

— Деца. Момче и момиче. — Джеймс нямаше желание да й каже имената им, макар сам да не можеше да си обясни защо.

— Сигурна съм, че децата ти са фантастични. Сигурна съм, че сте съвършеното семейство. — В гласа й се прокрадна студенина. — Радвам се за теб, Джеймс, честна дума. Чуй ме внимателно. Кас също е фантастична.

Когато чу името й, сякаш го разтърси електрически заряд и Аманда се възползва от неудобството му.

Тя въздъхна.

— Знаеш много добре какво искам, Джеймс. — Тя протегна ръка и докосна неговата. — Не ти искам парите, не че не оценявам жеста — добави бързо тя, да не би той да си ги поиска обратно, — но това не е единствената причина, поради която съм тук. Просто искам да видиш дъщеря си.

 

 

Дъщеря му. Първородната му дъщеря, момиченцето, за чието съществуване научи преди няколко години, когато тя вече бе пораснала и оттогава насам се преструваше, че не съществува. Сега, по всичко личеше, че вече не може да си заравя главата в пясъка. Кас. Той, разбира се, знаеше името й още от деня, в който научи за нея, но когато го чу, тя сякаш стана по-истинска. Въпросната Кас, неговата дъщеря, кръстена Касандра от майка си, си имаше галено име. Тя беше истински човек.

Научи преди пет години. Аманда му беше пуснала имейл на адреса в работата. Беше съвсем неочаквано.

Извинявай, че ще го изтърся така, мили (беше написала тя, безгрижно, както винаги), но трябва да ти съобщя нещо важно. Знам, че е минала цяла вечност, повече от единадесет години, ако трябва да съм точна и ако ти си спомняш. Вероятно не помниш. Аз обаче знам, мили, защото има нещо, което ми напомня непрекъснато. Тя се казва Кас (Касандра, но така звучи тъжно, а и Кас много й отива) и през май ще навърши единадесет години. Можеш да провериш датите, ако искаш или ако си водил дневник по онова време. Можеш да провериш моя, ако държиш. Както и да е, напоследък тя пита за теб — не лично за теб, защото не знае кой си. Разпитва обаче за баща си, откъде се е появила, все такива въпроси задава. Децата задават много въпроси, нали така? Може и да нямаш представа. Не знам дали имаш собствени деца. По-точно казано — други деца. Аз не съм омъжена — вече не съм, а историята е прекалено дълга за разказване — и ми се струва, че ще й се отрази добре, ако в живота й има мъж. Като неин баща ти си очевидният избор за ролята. Кажи ми как ще постъпиш.

С най-добри чувства, Аманда

Отначало той не можа да помръдне от шок. Дете. Истинско дете. Не просто бебе, ами единадесетгодишно момиче, достатъчно голямо, за да задава въпроси за него, да ходи на училище и — всичко останало, което правеха единадесетгодишните в днешни дни, каквото и да беше то. След работа излезе на дълга, безцелна разходка, мислеше, припомняше си, задаваше си въпроси, докато Изи не му позвъни и тогава той се прибра, каза й, че бил излязъл с Уил да пийнат по чаша. Много скоро шокът се превърна в гняв. Как смееше Аманда? Как смееше да крие от него толкова години, цяло десетилетие, за Бога, а след това да се появи просто така и да му пусне имейл, все едно написан до случаен познат, за да го уведоми за нещо маловажно. Просто не ставаше така. Можеше да си го начука, ако си въобразяваше, че той ще заподскача, когато научи. Сега вече имаше Изи, щеше да се ожени за Изи и нямаше да рискува бъдещето си с нея заради когото и да било, най-малкото заради тъпата Аманда Феърлайт и детето й. Детето беше нейно, не негово, повтаряше си той; едва ли беше негово. Тя не беше от най-верните жени, кой знае с колко други мъже е преспала. Навремето дори не му минаваше през ума, че спи с друг, но и защо да мисли за нещо такова? Беше на двадесет, пълен с арогантността на младостта. Кой знае на колко други е мислила да съобщи същата новина, но ги е отхвърлила като безотговорни или защото не изкарват достатъчно пари, или просто не е могла да се свърже с тях. Той беше удобна мишена, но по никакъв начин нямаше да се остави в ръцете й.

Затова изтри имейла, ожени се за Изи и се постара да забрави за цялата тази работа. Тя обаче продължи да му пуска имейли. Минаха шест месеца, преди да получи втория. Скъпи Джеймс, знам, че последният ми имейл може и да те е шокирал, затова реших да ти дам време, за да свикнеш с мисълта. Може и да го е шокирал, вбеси се той. На това му се казва върхът на наглостта. Както и да е, имаше шанс да премислиш всичко, затова бъди така любезен да ме уведомиш какво смяташ да предприемеш. В момента сме в Щатите, но през лятото ще се върна. Телефоните ми са… Не можеше и дума да става, че Джеймс може да не иска да види Аманда и Кас. Тя бе решила, че той ще позвъни, поне с такова впечатление остана. Е, да предполага каквото си иска. Нямаше да й се обади, нямаше да се остави да го принуди, като подхвърля подробности за момичето. Кас се справя чудесно в училище, бе добавила тя към края на имейла. Много обича изкуството, географията и числата. Странна комбинация, но това съвсем не е изненада. Вече е доста висока, дрехите ми почти й стават, което е много досадно за мен. Сигурна съм, че ще изглежда по-добре в тях от мен.

— Тя е невероятна — заговори Аманда сега. — Истинска красавица, без преувеличение. Винаги съм си казвала, че ставам — тя намигна на Джеймс и той отмести поглед, почувствал се неловко, — но тя е наистина върхът. Уверявам те, че направо ще паднеш, когато я видиш.

Пак намеци. Все същата самоувереност. Джеймс я погледна в очите.

— Виж, Аманда…

Гласът на Аманда неочаквано стана леден.

— Не, Джеймс. Не. Ти ме слушай. Пренебрегваше ме и гледаше да ме разкараш цели пет години. Постарах се да се държа възпитано. Опитах се да проявя разбиране. Знам, че трябваше да ти кажа още от самото начало и да те оставя сам да прецениш какво искаш да направиш още навремето, но ти беше на двадесет, и двамата бяхме на по двадесет, за бога, аз бях уплашена, комунистка, твърде независима и разкрепостена, убедена, че ще се справя сама. Всъщност справих се. Справих се сама, грижех се за нея, възпитах я и я отгледах, а истината е, че съм се справила много добре. — Тя загаси цигарата и запали нова. — Няма проблем, ако не искаш да имаш нищо общо с мен, ако ме отхвърлиш и редиш разни извинения, защото, скъпи, пет пари не давам. Само че няма да приема онова, което причиняваш на нея. В момента е на шестнадесет и иска да се запознае с баща си и ако аз не организирам среща, тя сама ще тръгне да те търси, а ако я разочароваш или отблъснеш, знаеш ли какво ще стане? Ще те съсипя. Ще те унищожа, ако я нараниш. Тя заслужава само добро, Джеймс. Заслужава нещо по-добро от мен и много по-добро от теб, но ние сме родителите й, няма други, а… наистина заслужава нещо по-добро.

— Добре — съгласи се той след дълго мълчание. — Да, права си. Заслужава го. Бих искал да се запозная с нея. Искам да се запозная с дъщеря си.