Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (7)

Шеста глава

Октомври 2008 г.

Уил седеше срещу групата мъже, приведен напред, подпрял лакти на коленете, докоснал върховете на пръстите, говореше разгорещено и убедително дори към края на презентацията си.

— И кредитната индустрия, и икономиката се задъхват. Потребителите са уплашени. Това е факт. Но с трудностите идват възможности; там, където слабаците се колебаят, смелчаците се възползват и се издигат до върха. С цялото си сърце вярвам, че все още има възможност да се изкарват пари, при това добри пари. Тъкмо затова се надявам да подкрепите Хенри Бътлър в следващата фаза от развитието на фирмата.

Няколко от молбите на Уил за ипотеки, с които да финансира плана си за ваканционна собственост, бяха отхвърлени. Фирмата му вече бе затънала в дългове, а надвисналата рецесия принуждаваше обичайните заемодатели да затегнат колани. Бизнесът се разрастваше, но все още беше сравнително нов, а хората бяха станали по-предпазливи. Банките нямаха желание да подписват за стотици хиляди лири след едно бързо събрание и набързо нахвърлян бизнес план, както ставаше до съвсем скоро. Затова Уил реши да поеме по пътя на частния инвеститор. Барт и Джулиан бяха готови да инвестират в схемата и я бяха препоръчали на приятели и познати. Той пък се обърна към хора, с които се беше запознал на различни мероприятия и знаеше, че са проявили интерес към фирмата му. Както се казва, в момента опипваше почвата и беше оптимист, че ще получи парите, от които се нуждаеше, и следващото лято ще е задействал плановете си. Но пък Уил почти винаги беше оптимист. По природа си беше такъв. Очакваше най-доброто и обикновено получаваше като награда осъществяването на плановете си.

След като си стиснаха ръцете и той благодари, че са дошли, хората си тръгнаха, а Уил си позволи пет минути, в които да гледа през прозореца. Офисът му се намираше в Мейфеър, недалече от галерията, в която работеше Каролайн Ратбоун, и той понякога се отбиваше, за да й каже здрасти — или когато излизаше, или когато отиваше на обяд, или се връщаше от среща. Защо да не отскочи да провери дали е свободна за обяд, помисли си той. Защо не? Важната му среща беше приключила и той чувстваше, че се е справил добре; заслужаваше да се наслади на един приятен обяд. Винаги можеше да позвъни на Хариет, но тя сигурно щеше да е заета, реши той и дори не се замисли над причината, поради която дори не я попита. Хариет и любовта му към нея бяха доста сложни в момента, свързани с очаквания и решения, които му се виждаха крехки и несигурни като резултат. Каролайн беше открито момиче. Открай време беше такава.

 

 

— Наистина мисля, че ще й предложи — рече задъхано Каролайн по телефона от галерията, докато говореше с Изи. Гласът й беше съвсем тих, за да не чуе двойката в ъгъла, че клюкарства. Трябваше обаче да каже на някого.

— Каролайн… чакай… — Шумът от препълненото кафене заглъхна, когато Изи изнесе телефона навън. — Сигурна ли си?

— Днес се видях с него. Той дойде в галерията. Обядвахме заедно. Нищо особено, просто отскочихме до „Ланган“. — Каза си да престане. Не си длъжна да се оправдаваш за срещите с Уил. Не си направила нищо лошо. — Сподели, че е планирал нещо специално. Стори ми се много развълнуван. Какво друго може да бъде?

— Какво ли не? Не избързвай със заключенията.

— Стига, де. Не може да е друго. Рожденият й ден наближава, той подготвя изненада… Изи, толкова е вълнуващо. Дали да й кажа?

— Недей! За бога, Каролайн, да не си посмяла да й кажеш…

Каролайн наблюдаваше двойката. Жената се обърна към нея и се усмихна топло. По дяволите, налагаше се да отиде и да поговори с тях.

— Добре, де, добре. Нищо няма да й кажа.

— Обещаваш ли? Може да не е нищо…

— Трябва да затварям. Чао!

Тя затвори и тръгна към двойката.

— Добър ден. От акварели от деветнадесети век ли се интересувате? Имаме прекрасни…

 

 

— Честит рожден ден, любима. — Уил подаде на Хариет чаша чай и тя се подпря на възглавниците, за да я поеме. — Този рожден ден ще бъде незабравим.

— Чудесно. Благодаря. — Това пък какво означаваше? Тя отметна коса от лицето си и посегна към ръката на Уил. — Лягай си. — Тя отметна олекотеното юрганче, за да му направи място. — Хайде. Имам рожден ден, трябва да правиш каквото ти кажа.

— Не искаш ли да получиш подаръци.

— Да, но първо искам този подарък. — Тя се ухили и го привлече към себе си, смъкна пижамата от раменете му, докато го придърпваше под завивките.

* * *

Купчината подаръци беше върху подноса, който той донесе и й го подаде като опитен прислужник. Пакетите бяха интересни, с различна форма, а до тях бяха поставени картички. Някои бяха от Уил — за мъж той бе учудващо добър в намирането на подходящи картички, винаги й купуваше повече от една и вътре пишеше смешни текстове; имаше и честитка от родителите й, тя веднага позна изискания почерк на майка си; следващата беше от Джеймс и Из, въпреки че довечера щяха да се видят. Едната беше ръчно направена, от Пърл, сгънат лист с малко разкривен слънчоглед, а от вътрешната страна беше написано „Чисит рожден ден, лелчи Хариет“. Тя се усмихна и я сложи на нощното шкафче. Нямаше нищо от Джини и Джулиан, което й се стори странно. Бяха й изпращали картичка всяка година, откакто се познаваше с Каролайн. Джини й изпращаше колети, докато бяха в училище, след като Каролайн й каза, че майката на Хариет никога не й изпраща нищо. Пощата беше истинско събитие в пансиона, а пристигането на колет, особено неочакван, превръщаше живота в поносим. Джини се държеше страхотно с тях, натъпкваше обувки със сладки вкуснотии: шоколадчета, евтини лъскави пръстени и модерни химикалки и тетрадки, за които тийнейджърките мечтаеха часове наред.

Тази година обаче тя не бе получила нищо. Вероятно картичката се беше забавила в пощата. Хариет плъзна поглед по формите на подаръците. Нещо меко и плоско, вероятно кашмирен пуловер, Уил обикновено избираше такива; правоъгълен пакет, вероятно новият сезон на „24“, който и двамата обожаваха и прекарваха часове пред телевизора през уикендите, а накрая имаха главоболие; два пакета, които издаваха, че вътре има книги, и още един или два по-малки. Единият беше квадратен и изглеждаше доста тежък. Хариет нарочно реши да не посяга първо към него. Този рожден ден ще бъде незабравим, нали така й каза. Освен това беше казал на Каролайн, че планира нещо специално — приятелката й се изпусна, когато вчера говориха по телефона. Това сигурно означаваше… дали?

— Има ли някакъв ред? — попита тя и отпи от поизстиналия си чай.

— Не. За съжаление, на един или два им личи веднага какво представляват. С някои форми не можеш да направиш чудеса.

Тя му се усмихна. Не искаше да се надява. Може пък… Тя посегна към един от пакетите, на който му личеше, че е с твърда опаковка. Той й намигна. Я! Може пък да не беше книга. Беше чела за мъже, които изрязват книга с твърди корици и вътре скриват годежен пръстен. Възможно ли е и той да е направил нещо подобно? Престани, Хариет. Това е най-обикновена книга. Тя обаче така и не успя да потисне нахлулата в гърдите й надежда. Нали имаше рожден ден. Какво по-подходящо време да избере?

Разкъса опаковката и видя Бърза кухня с Найджела и я разлисти.

— Леле, страхотна е.

Ставаш смешна, помисли си тя, започваш да се вманиачаваш. Не мога да повярвам, че си разочарована, че в някаква книга, книгата, която искаше, не е скрит годежен пръстен. Да виси от корицата ли очакваше? Тя се засмя.

— Какво?

— Нищо. Просто… колко дебела ще стана, ако правя нейните рецепти всеки ден? Но пък пудингът от карамелови кроасани… Леле каква вкуснотия.

— Можеш да ядеш колкото искаш, докато самата ти не се превърнеш в пудинг и аз пак ще си мисля, че си страхотно готина.

— По-готина дори от Найджела ли?

— А, не прекалявай.

Хариет го перна с книгата и посегна към малката кутийка, вероятно с бижу.

— Тази ли да е следващата? — попита небрежно тя.

— Давай. — Лицето му не издаваше нищо. Тя повдигна внимателно скоча, тъй като, незнайно защо, не искаше да разкъса опаковката. Ако беше онова, на което се надяваше, тогава искаше да запази опаковката. Щеше да е скъп спомен.

Разгъна хартията и отвътре се показа кутийката. На капачето пишеше „Амаринт Джуълс“ — името на малък, местен бижутериен магазин, чиято витрина Хариет често разглеждаше. Устата й пресъхна.

— О, Уил — въздъхна тихо тя. Почти не й се искаше да я отвори и да съсипе очакването. Какъв ли е избрал? С един диамант или може би с три? Натисна малкото копченце, то изщрака, подаде и капачето се вдигна.

Вътре видя диамантени обеци. Сребърни халки, с правоъгълни диаманти в средата. Извади едната и скъпоценните камъни пречупиха светлината, описаха дъга на стената на спалнята. Усети, че не може да говори, но се налагаше да каже нещо.

— О, Уил — рече отново тя и си помисли, че може да се пръсне от разочарование, а в следващия момент я притисна чувство за вина, задето беше такава неблагодарница.

 

 

— Много хубаво ти стоят — каза по-късно той, докато се качваха в таксито, за да отидат у Джеймс и Изи. — Съвършеният размер за сладките ти малки ушички. — Наведе се напред и захапа меката част на дясното й ухо, а тя изписка. Шофьорът вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и срещна погледа на Уил.

— Престани — прошепна тя. — Горкичкият човечец, не го карай да се чувства неудобно.

— Всичко е наред — отвърна Уил, — той знае, че случаят е специален. Адресът, който ти дадох одеве, мой човек — повиши той глас към шофьора, който кимна и потегли.

— Защо му е на Джеймс куфарчето ти? — Хариет огледа червилото си в огледалцето на пудриерата. — Те сигурно имат няколко.

— Но нито едно не е достатъчно голямо; Изи разчиствала и се отървала от няколко. Тя твърди, че било по погрешка, но Джеймс разправя, че просто не ги харесвала. Както и да е, той ще ходи на гости при приятели в Уелс и трябва да си вземе малко багаж.

— Защо не си купи?

Уил мислеше бързо.

— Няма време. Заминава утре.

— Така ли? — сви рамене Хариет. Странно.

Уил я прегърна през раменете.

— Ммм. — Щеше да разбере истината много скоро. Той обаче искаше да опази изненадата колкото е възможно по-бързо.

 

 

— Не мога да повярвам — не спираше да повтаря тя. — Не мога да повярвам, че си го направил. Никога досега не си правил подобно нещо. Абсолютно никога.

Влакът изтропоти през тунела на път към Париж. Едва когато минаха през Батърси, тя погледна през прозореца на таксито.

— Чакай малко, пътуваме в обратната посока, Уил, кажи… Извинете, трябва да обърнете. — Шофьорът се усмихна широко, облекчен, че тайната най-сетне е разкрита и може да си отдъхне.

— Не, госпожо, посоката е правилна, извинете, че ви заблудих — рече той и натисна още повече педала на газта.

— Уил? — тя се обърна към него с несигурна усмивка. — Какво става? Къде ме водиш? — Бабингтън, помисли си тя, може би Уотли Мейнър. Ще прекарат някъде една вечер, това беше наистина чудесно. Беше минала цяла вечност, откакто бяха ходили заедно някъде само двамата. Уил не си падаше по романтичните жестове, не беше като Барт на Каролайн. Хариет усещаше, че откакто Каролайн и Барт са заедно, тя завижда малко за подаръците, които той й прави, и пътуванията, на които я води. Знаеше, че не бива да изпитва подобни чувства. Господ бе свидетел, че Каролайн заслужаваше да бъде в светлината на прожекторите поне веднъж, но, незнайно как, балансът между двете жени бе нарушен, когато се появи Барт и новопоявилият се любовен живот на Каролайн извика недостойни, потискащи чувства у Хариет.

— Ще видиш — каза той. — Прояви малко търпение.

Тя го целуна силно и таксиметровият шофьор се разсмя закачливо.

— И не надничай в куфарчето за издайнически знаци — предупреди я Уил между целувките. — Няма бикини, по които да разбереш какво става, така че не се вълнувай. Важната информация е тук — приглади той джоба на гърдите си, протегна ръка и задържа нейната, за да й попречи да я пъхне вътре. — Дръпни се, нахалнице. Веднага! В противен случай няма да ходим никъде. — Разсмя се и й намигна.

— Париж! — беше изпискала тя, докато завиваха при Сейнт Панкрас. — Отиваме в Париж, нали? О, Уил. Боже господи. Божичко. Не мога да повярвам. — Казваше го за пръв път.

 

 

Все още повтаряше същите думи, докато се регистрираха в хотела и Уил й каза да вземе душ и да се преоблече за вечеря, защото вече бил направил резервация, преди това щели да пийнат по чашка в бара на хотела, но след това реши друго, изчака я да влезе в банята, след това се съблече и влезе при нея и я люби отзад, а тя подпря ръце на стъклените стени и въпреки разочарованието, което преживя по-рано, си каза, че до края на уикенда същите тези ръце щяха да бъдат украсени.

— Майната им на коктейлите в бара — рече той, когато влезе в нея. — Трябва да те изчукам бързо.

— Господи — прошепна отново тя. — Не мога да повярвам. О, Уил…

Успяха да се приготвят навреме за резервацията, въпреки че косата на Хариет беше влажна, а тя поруменяла, докато поръчваше на съвършен френски плато с морски деликатеси, а Уил изви похотливо вежди.

— Внимавай, госпожице Бейли — прошепна той, — в противен случай ще ме възбудиш толкова много, че ще бъда принуден да направя нещо неприлично под колосаната покривка.

Тя изви вежда.

— Je suis desole^[1], мосю Ърскин — отвърна тя и той простена.

Нагласена и надменна французойка със строга прическа на съседната маса я погледна ужасено, когато чу акцента й, но на нея не й пукаше. От нищо не й пукаше, защото беше тук, с Уил, а той беше планирал всичко и беше великолепен, а тя беше невероятно щастлива и в края на уикенда щеше да е сгодена и скоро да се омъжи, да стане бъдещата госпожа Уилям Ърскин, беше сигурна, че ще стане така, защото никой не води момиче в Париж на рождения му ден, след като са били заедно толкова години, ако не се кани да й предложи, нали така?

 

 

— Не мога да повярвам — призна тя пред Каролайн във вторник, след като се върнаха. Беше пуснала имейл на приятелката си да се видят, за да пият по чаша след работа, а Каролайн разбра от строгия напрегнат глас, че няма да имат повод да празнуват. Срещнаха се в бар близо до офиса на Хариет, точно зад „Селфриджис“.

— Мама му стара, наистина не мога да повярвам. Що за мъж води приятелката си в Париж за тридесет и първия й рожден ден, след като много добре знае, че тя се надява той да й предложи, но всъщност не й предлага. Ама той какво си въобразява?

— Миличка. Много ми е мъчно за теб. Сигурно си останала много разочарована.

— И още как! През целия уикенд чаках да го направи. Питах се дали няма да ме заведе на върха на Айфеловата кула и да ми предложи там, дали няма да се отпусне на колене в ресторанта или може би когато сме само двамата в хотела. Накрая дойде и последният ден от ваканцията, качихме се на влака за дома, а той беше толкова доволен от себе си, така се беше надул, непрекъснато повтаряше колко добре си бил изкарал, а пък аз си мислех, че е лайно, просто едно миризливо лайно.

Хариет избълва вбесено последните думи и избухна в сълзи. Каролайн стискаше ръката й, докато тя плачеше.

— Много ми е мъчно. О, Хати, чувствам се ужасно.

— Вината изобщо не е твоя…

— Само че аз бях тази, която прибърза със заключението. Не трябваше да казвам и дума. Изи беше права.

Хариет спря да ридае.

— Изи ли?

Каролайн я погледна гузно.

— Предадох й какво е казал Уил.

Хариет изпъшка.

— Значи всички знаят. Каролайн!

— Извинявай. Стела не знае.

— Браво.

— Хати, Изи те обича. И на нея й е мъчно за теб.

Хариет се нацупи.

— Знам. Каква гадост. Голяма съм гаднярка. Само че тя е наистина съвършена. Не мога да понеса, че ме съжалява. В сравнение с нея съм се провалила напълно. В сравнение с трите ви съм пълна неудачница. Дори в сравнение със Стела.

Каролайн изви вежда и Хариет се разсмя. Вече се беше успокоила и запали цигара.

— Извинявай. Много се извинявам. Вината не е твоя, миличка. И аз щях да предположа същото и едва ли щях да държа голямата си уста затворена. Кажи как е Барт.

Каролайн се усмихна.

— Добре е, благодаря. И двамата сме добре. Кажи, Хати, ти говори ли с Уил? Казала ли си му как се чувстваш?

Хариет поклати глава и избърса очи със салфетката си.

— Как да стане? „Много ти благодаря за великолепните диамантени обеци и пътуването до Париж, знам, че всичко това ти е струвало цяло състояние, да не говорим за другите подаръци, но да знаеш, че те не са ми достатъчни. Искам годежен пръстен.“ Не мога да му кажа подобно нещо. Ще прозвучи така, сякаш съм някоя противна глезла. Ама и аз кого заблуждавам? Аз наистина съм противна глезла.

— Не си. Не говори така. Просто си…

— Отчаяна. Една отчаяна нещастница.

Хариет вдъхна дълбоко дима и се обърна настрани, за да го изпусне. От другата страна на масата Каролайн си пое дълбоко въздух.

— Ако си такава, значи и аз съм същата.

Хариет я погледна цинично.

— И защо?

Каролайн впи поглед в чашата и едва след малко погледна приятелката си.

— Защото направих седемнадесет теста за бременност през последните три месеца. Защото… — сниши глас тя. — Защото съпругът ми разви кандидоза от толкова много секс през подходящите дни. Защото от март не съм пила хубаво кафе, не смея да близна вино, освен по някоя и друга чаша от време на време, профуках стотици лири за витамини, акупунктура и рефлексология, дори се замислих дали да не пробвам при лечител, който твърди, че умеел да разсейва негативната енергия, натрупала се около яйчниците. Все още не съм бременна.

— Господи, Каро, много съжалявам. Не знаех. Всъщност знаех. Не знаех обаче, че положението е толкова зле. Господи.

Каролайн кимна.

— Много е зле.

— А направи ли си… изследвания?

— Барт отказва да се подлага на подобно нещо. Недей… — Тя вдигна ръка, за да накара Хариет да замълчи още преди приятелката й да избълва гнева си. Нямаше сили да я слуша. — Моля те, недей. Знам какво ще ми кажеш. Той категорично отказа. Опитвам се да го обработя.

Хариет се насили да замълчи.

— Имам чувството, че накъдето и да се обърна, виждам бременни жени, тътрят се, клатушкат се, чувстват се тежки, щастливи са, а аз го искам толкова много, непрекъснато ми се набиват в очите бебета в колички, майките им се срещат по кафенетата, навсякъде са, казвам ти. Опитвам се да не ги забелязвам, но те сами се набиват в очите ми. Преди се качвах в метрото и се оглеждах, за да видя колко по-дебела съм от останалите жени. — Хариет закима с разбиране. — Сега вече оглеждам купето, за да видя колко жени притискат ръце към коремите си или разнасят бебе в слинг.

— Аз пък оглеждам ръцете на жените за годежни пръстени — отвърна Хариет и се разсмя тъжно, докато вдигаше чашата към устните си.

— Господи — въздъхна Каролайн. — Ние сме тежък случай. Как можа да ни се случи подобно нещо?

Хариет сви мрачно рамене.

— Тъпите мъже. Тъпата любов.