Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (4)

Трета глава

Април 2008 г.

Джеймс барабанеше по клавиатурата на лаптопа, пръстите му пробягваха бързо, от време на време се поколебаваха, когато спираше, за да помисли, устните му се движеха, докато се опитваше да формулира правилно имейла.

Добре разбирам, че си е затруднено положение… — не, така не вървеше, звучеше като стар тъпанар. Разбирам, че това ще ти създаде трудности… — нещо, което бе повече от ясно, но бе малко по-добре. За съжаление не мога да…

Думите не идваха. Обърна глава и погледна през малкия прозорец. Под самолета се стелеха облаци, сякаш оформяха мост в посоката на полета. За четвърти път от пет седмици насам прекосяваше Атлантически океан и се чувстваше уморен.

Може би щеше да успее да поспи няколко часа, преди да кацнат. Щеше да се опита, след като напишеше проклетия имейл.

Наведе глава над лаптопа.

Не мога да бъда какъвто очакваш. Моля те да проявиш разбиране… — Дали тя щеше да прояви разбиране? Просто не беше от този тип хора. Едва ли щеше да разбере.

Надявам се с течение на времето да разбереш… Така беше по-добре. Освен това бе самата истина. Искрено се надяваше, колкото и да му се струваше невероятно… защо ми се налага да откажа разумната ти молба. Дали да пише разумна? Ако наистина беше разумна, защо тогава й отказваше?… Защо се налага с огромно съжаление да ти откажа. Господи, човек, който фъфлеше, трудно би произнесъл подобно изречение. Въпреки това ставаше.

Пръстите му се поколебаха. Трябваше да каже нещо друго, нещо по-конкретно, за да не се чувства като такъв мерзавец. Размърда пръстите на краката си. Кашмирените чорапи, които Изи му беше купила, навремето му се струваха като момичешки каприз, но при честите полети се оказаха истинско удоволствие (Изи се беше усмихнала доволно, когато й каза, че е разбрал защо му ги е купила, след което се почувства като неблагодарник, макар да не го сподели, освен че й благодари и ги остави настрани). Бяха много по-топли от изкуствените, които продаваха по няколко, не протриваха кожата му и не го караха да скърца със зъби. Беше голям късметлия.

Тази мисъл го подтикна да се заеме отново с имейла. Моля те да уважиш решението ми. Надявам се, че парите, които прехвърлих на сметката ти, ще те подпомогнат за направените разходи — както минали, така и настоящи. С уважение, Джеймс.

Задържа мишката над бутона за изпращане.

— Още една чаша, господине? — Стюардесата, обилно напръскана с лак за коса и обувки със средно високи токчета, бе застанала до него с бутилка в ръка — той кимна и побутна чашата си към нея, след това натисна „Изпращане“, преди да започне да се колебае или да реши нещо различно, и затвори лаптопа. Така. Свърши и тази работа. Парите щяха да излязат от сметката му след няколко дена, поне така предполагаше, след което щеше да забрави цялата тази работа и да продължи напред. Беше постъпил правилно — беше направил единственото правилно нещо — в името на семейството си, поне така си каза. Нямаше друг избор. Беше предпочел да изпрати парите — доста голяма сума, която реши да отдели след дълго обмисляне и много колебания — в брой и да приключи с всичко, но Изи беше опразнила спестовната им сметка, за да купи кафенето и да го преоборудва, а и той нямаше как да скрие изчезването на подобна крупна сума. Заемът, който взе на свое име, бе много по-сигурен.

Засега можеше просто да се отпусне и да се наслади на последните часове, в които нямаше ангажименти към деца, нямаше отговорности и домашни задължения. Обичаше семейството си, но те бяха… прекалено шумни. Усмихна се, докато отпиваше шампанското и прие платото със сирена и бисквити, които стюардесата му поднесе. Какво неземно удоволствие.

 

 

Каролайн и Барт, Уил и Хариет трябваше да пристигнат у Джини и Джулиан за вечеря след по-малко от час. Джини изгаряше от нетърпение да ги посрещне вече цяла седмица; обичаше децата й да идват, също и приятелите на децата. Всички те й липсваха. Тази вечер обаче не можеше да се скрие зад готвенето, както обикновено. Беше разсеяна. Странното чувство, че е направила нещо нередно — и й се е разминало — я гризеше. Разбърка ризотото и се опита да потисне виновната усмивка, която заплашваше да разтегли устните й.

Беше натоварила покупките отзад в колата и беше отишла да върне количката. Сутринта беше на покупки — първо „Уейтроуз“, за да откара всичко вкъщи, за да има време Паулина да й помогне да разтоварят и да подреди всичко, преди да си тръгне в единадесет, за да вземе момченцето си от бавачката (Паулина идваше три сутрини в седмицата за няколко часа и Джини често си мислеше, че вместо да товари своите крака, предпочита полякинята да върши работата). След това трябваше да отиде до оптиката, за да вземе новите слънчеви очила, които си беше поръчала, елегантни, с рамки на „Шанел“, с които се гордееше невероятно много; да отскочи до пощата, за да вземе колет, тъй като при доставката не си беше вкъщи; да вземе от химическото чистене ризите на Джулиан за тази седмица (беше отказала още в началото на брака им, обзета от нехарактерен за нея пристъп на феминистки бяс, да отделя часове наред всеки ден, за да колосва раираните розови яки и маншети, затова винаги ги даваха на пране. Съгласила се беше да ги носи вместо него и да ги прибира и отначало се притесняваше, че предава сестрите си по неволя, но после реши, че мисли прекалено много. Не всяка жена можеше да е Андриа Доркин^[1] — а и не трябваше да се стреми поне според Джини; така и не успя да разбере защо феминистките са толкова… космати).

Качи се отново в автомобила, загърна се плътно в палтото си, за да й топли под предпазния колан; не можеше да понася да се усуче, докато шофира, защото се изнервяше. Пусна „Часът на жените“ и попадна на жена, която имаше намерение да се премести да живее в Южна Франция, за да напише книгата си за живота във ферма за лавандула, но се оказало, че съвсем не е толкова лесно, колкото й се искало. Тъпа гъско, та ти дори не знаеш френски, а си мислиш, че всичко ще се нареди просто така. Къде, за бога, ти е умът? Как така още не си се заровила под някой лавандулов храст, помисли си Джини, усети злобата си и остана шокирана от себе си. Спря радиото, също и отоплението, за да се самонакаже.

 

 

Опашката в пощата се оказа дълга и Джини отпусна тежестта си на единия крак, след това на другия, докато наблюдаваше врата на мъжа отпред. Стори й се мазен, яката на якето — посипана с пърхот. Джини се почувства неловко и извърна поглед. Това бе твърде интимно, прекалено натрапчиво.

Пъхна ръце в джобовете с надеждата да намери нещо за развлечение. Нямаше абсолютно нищо. На стойката със списания забеляза строг надпис с черен маркер, който забраняваше клиентите да ги разлистват. Обърна се надясно. Полицата с канцеларски материали бе на нивото на лакътя й, отрупана с тетрадки със спирали отстрани, купчинки пликове, които тя побутна разсеяно. Опашката се премести напред една крачка. Сега вече канцеларските материали й се сториха по-интересни, имаше несесери с химикалки, подредени в цветовете на дъгата, и мънички тетрадки с ярки пластмасови корици, отстрани също със спирали. Пърл щеше да ги хареса, помисли си Джини, защото бяха точно от безполезните дреболии, които тя обичаше да събира в кутията си със съкровища. Взе една. Беше розова, нали всичко трябваше да е розово. Към тях имаше миниатюрни химикалки, захванати към тетрадките за капачките. Да, много щеше да й хареса.

Гишето, където се плащаше за покупките, беше отпред, до вратата. Тук нямаше шоколадчета, нито дори пликове. Джини отдавна знаеше, че за да плати, трябва да се нареди на отделна опашка. Опашката и там беше дълга. Тя взе тетрадката и докато опашката се придвижваше напред, я пъхна в джоба.

 

 

— Госпожо Ратбоун? — повика я дъщерята на собственика на магазина, когато мина покрай касата с колета в ръка (ново легло за кучето Господин Бътъруърт, точно каквото той харесваше, с пухкава подплата, която, както можеше да се предполага, бе поръчана от Германия. Господин Бътъруърт се оказа изключително скъпо куче въпреки уверенията на кучкаря, че идва от род на здрави и дълголетни животни. Ако това беше истина, то Господин Бътъруърт бе някаква издънка — стигна дотам, че ядеше единствено варено пиле и определен вид прескъпа кучешка храна, която също се поръчваше специално и трябваше всеки път да ходи да я вземе от ветеринаря).

На Джини й се искаше да застине на място и да стисне очи като дете, с надеждата по този начин да стане невидима, вместо това продължи, престори се, че не е чула момичето, и измамата й се стори по-тежка от колета, който носеше. Сърцето й блъскаше в гърдите и тя насочи поглед към светлата улица навън. Задъхано дете профуча на скутер, а Джини продължи да гледа напред.

— Госпожо Ратбоун! — повиши глас момичето и Джини забеляза, че няколко човека се обърнаха. По дяволите. Беше точно пред проклетото момиче и не можеше да се преструва, че не я чува.

Обърна се, усмихна се любезно и се опита да си придаде изражение на объркана, на стресната. Щеше да се престори, че няма представа защо я вика момичето. Какво ще каже, какво, за бога, да каже?

— Да? Как си?

Нямах свободна ръка, щеше да обясни тя. Просто я пъхнах в джоба, докато чаках, после съвсем съм забравила. Дали това беше достатъчно? Ако не беше нелепата система с двете опашки, щеше да добави, ако момичето се опиташе да негодува, нямаше да се случи подобно нещо. Щеше да се възмути с право. Стегна се.

Момичето й подаде плик.

— Сметката за вестника, госпожо Ратбоун. Бихте ли я взели. Така и така сте тук.

Джини спря.

— Да. Да, разбира се. — Тя пъхна леглото за кучето под мишница и протегна ръка.

— Много благодаря. Не се притеснявайте, не бързайте. Виждам, че ръцете ви са заети! Просто оставете чека следващия път, когато минавате. — Момичето й се усмихна приятелски, широко, кръглото й лице излъчваше топлота, обеците от фин златен филигран леко се полюшнаха и Джини преглътна чувството за вина. Дори не знаеше името на момичето. Тя бе толкова мила. Неочаквано й се доплака, прииска й се да върне малката тетрадка, скрита в джоба. Не го направи. Благодари отново на момичето и си обеща да научи името й и да го използва следващия път, когато я види, след това излезе от магазина. Щом се озова на улицата, чувството за вина и съжаленията се изпариха, отлетяха като синигер от гнездото и бяха заменени от вълнение. Беше се измъкнала.

 

 

— Това е един от първите имоти, които купуваме — обясняваше Уил, а пръстите му докосваха снимката на огромната, ослепително бяла вила. Разлисти купчината документи, които стискаше в ръка. — И тази също. — На втората снимка се виждаше шале, френско, ако можеше да съди по архитектурата, заобиколено от заснежени върхове, които блестяха също като белите стени на първата сграда. Яркосиньото и ослепително бялото, изглежда, бяха цветовете, които хората предпочитаха за ваканциите си, помисли си Джини. Синьо небе, синьо море, бял пясък, бял сняг. Никой вече не се интересуваше от пищната зеленина и полята, които тя познаваше от ваканциите през детството си, прекарани в Корнуол и Франция. Отново насочи вниманието си към гостите. Уил бъбреше безспир, ризата му беше разкопчана на врата, ръцете описваха арки, докато обясняваше ентусиазирано плановете си. Хариет изглеждаше така, сякаш се бе отнесла някъде далече и разсеяно въртеше лъжичката в захарницата.

— Как върви работата, Хариет? — попита я Джини, когато седна до нея и й доля кафе.

Хариет вдигна поглед и се усмихна. Беше хубаво момиче, помисли си Джини, някои биха казали красиво, винаги добре облечена и сресана за разлика от Уил, който изглеждаше така, сякаш се облича от някой магазин за дрехи втора употреба или предпочита дрехите на дядо си — нищо чудно да беше точно така.

— Ами, добре. Доста работа имаме. Спечелихме нови клиенти и напоследък работя над техните проекти.

Джини имаше чувството, че Хариет няма желание да навлиза в подробности, затова смени темата.

— Браво. Ти си умна. Ами родителите ти? Кажи те как са?

Усмивката на Хариет се сви.

— На последния етап от младоженческата мания. Сватбата на Ем е след шест седмици. Мама е на диета и е много раздразнителна, също и татко, защото го кара да яде разни нискокалорични манджи. Мама непрекъснато ми звъни в офиса, за да пита кой до кого да сложи. Не знам защо е решила, че е моя работа, но тъпата сватба не е моя, така че изобщо не ми пука.

— Защото си най-голямата и ти има доверие — обясни тихо Джини. Боже. Изглежда, промяната на темата не се оказа удачна.

— Да, така е. Всичко е супер, но нямам време да се занимавам с тънкостите около приема след сватбата, още повече че така наречената ми сестра се интересува единствено от външния си вид.

— Боже, сигурно е много притеснена. Подложена е на много стрес.

— Знам. Всички го казват. — Хариет прехапа устни и се обърна към Джини, а изражението й се смекчи. След това стрелна Уил с поглед. Двамата с Джулиан бяха потънали в служебен разговор, въпреки това тя зашепна. — Извинявай. Този въпрос малко ме изнервя.

Джини я погали по ръката.

— Всичко е наред, мила. Едва ли ти е лесно.

Хариет си пое дълбоко въздух.

— Знаеш ли кое е най-лошото? Роклята на шаферка, която тя настоява да облека. Всъщност аз съм кума. Ем е решила, че нито една шаферка не трябва да е по-голяма от нея.

Джини се намръщи.

— Да, сестра ми е невероятно тактична. Чакай да ти покажа нещо смешно. — Тя бръкна под масата и извади айфона си от чантата. Прокара пръсти по екрана, за да го отключи, набра кода си и прегледа бързо снимките, докато стигна до онази, която търсеше. — Виж. — Подаде телефона на Джини.

На снимката Хариет беше мрачна, с изпънат гръб в ярко осветена пробна. Беше облечена в прилепнала рокля от тафта в толкова неподходящ за нея цвят, че Джини бе сигурна, че въпросният цвят все още няма име. Беше нещо между прасковено и коралово с нюанси на бледозлатисто, които преливаха в зелено; двата цвята се смесваха и блестяха по лъскавата материя. Кожата на Хариет изглеждаше бледа, очите — хлътнали. Роклята беше съчетана с болеро от същата материя, а късите му ръкави завършваха на мускулестата част на ръцете и им придаваха вид на надути и пристегнати като салами. Нищо чудно, че беше толкова мрачна, помисли си Джини. Мили боже, ако Уил е видял тази снимка, нищо чудно, че все още не й е предложил. Да не би сестрата на горкото момиче нарочно да се опитва да й придаде вид на неузряла тиква, покрита с мазнина?

До нея прозвуча задавено ахване, когато Хариет се задави с кафето си и Джини се врътна към нея и остави телефона на масата.

— Боже, миличка, добре ли си? Да не би да преглътна на криво? Вземи… — Джини грабна салфетка и я подаде на Хариет, и започна да попива разлятото кафе със салфетката на Хариет. Докато попиваше блузата, забеляза, че момичето я наблюдава ужасено. — Всичко е наред, Хат, няма страшно — опита се да я успокои тя. — Ето, виждаш ли? — Посочи покривката. Беше покрила кафявото петно със салфетка. — Като се изпере, ще излезе.

Хариет поклати гневно глава и стана, отмести стола назад със скърцане.

— Много ти благодаря, Джин — отвърна тя. — Наистина много ти благодаря.

Джини примигна.

— Аз…

Погледна към Джулиан и в същия момент усети, че мъжете са се смълчали, че Каролайн е откъснала изпълнения си с обожание поглед от Барт и я наблюдава, без да крие, че е вбесена. Каролайн беше спокойно и незлобливо момиче, гневът й трудно се надигаше, ала когато това се случеше, същият този гняв лумваше.

— Мамо — рече тя сега. — Как можа? И то на тази чудесна вечеря. Как можа да измислиш подобно нещо, как можа да го кажеш? Не те разбирам.

Хариет беше излязла от стаята и си обличаше палтото в коридора, оплете се в ръкавите, докато бързаше да си тръгне, затова най-сетне се отказа и просто го метна на ръката си.

— Благодаря за вечерята — рече тя като робот. — Джулиан, радвам се, че се видяхме. Моля да ме извините… налага се да ставам рано. — Тя отвори вратата. — Уил?

Уил побърза да събере пръснатите по масата документи и бързо облече сакото си.

— Извинявай, Джин — промълви той едва доловимо, наведе се и я целуна по бузата, — но добре ме накисна. Въпреки това — намигна й той, докато разтърсваше ръката на Джулиан и го потупваше по рамото — не сбърка. Неузряла тиква, покрита с мазнина! Добро попадение. Горката ми Хати.

Докато слизаха по стълбите и минаваха през официалната градина отпред, за да се качат в колата, Джини чу ледения, истеричен глас на Хариет да се носи в нощта и да нахлува през открехнатия прозорец на кухнята.

— Противната жена, направо не мога да повярвам… по-зле е дори от онази вещица майка ти… всички си позволяват да ме съдят… толкова е унизително… не разбирам… при мъжете е различно… о, просто се разкарай, Уил, мама ти стара!

Докато слушаше, тя знаеше, че вината е нейна, разбра го по израженията на хората от семейството, усети, че е казала на глас нещо срамно и невъзпитано, което трябваше да си остане в мислите й. Тя обаче нямаше представа как се е случило.

* * *

Каролайн и Барт не останаха дълго, след като Хариет и Уил си тръгнаха; помогнаха на Джини да вдигне, въпреки че Каролайн беше много сърдита на майка си, след това се извиниха и се качиха в колата. Както обикновено напоследък, Каролайн се извиняваше, че трябва да става рано за работа на следващия ден или пък казваше, че не се чувствала достатъчно добре. Никой не си позволи да каже нещо, както би станало преди няколко години, никой не се опита да я убеди да слезе от автомобила за още едно питие, дявол да го вземе, ще викнете такси. Хората просто се усмихваха тактично и проявяваха разбиране.

Как само й се искаше предположенията им да са верни. Искаше й се газираната вода с резенче лимон, която пиеше така, сякаш стискаше в ръка чаша джип с тоник, да е жертва в името на бебето, което всички си мислеха, че тя носи. Вместо това спокойствие нямаше, просто безвкусно напомняне за отчаяното й желание да зачене и невъзможността това да се случи.

Беше толкова несправедливо. Правеше всичко по силите си. Не пиеше освен някоя и друга чаша червено вино, когато беше в мензис, просто за утеха и вкус. Правеше достатъчно упражнения, но не прекаляваше, ядеше поне по седем порции плодове и зеленчуци на ден, включително листни зеленчуци, избягваше преработените храни и транс мазнините и се стараеше месото, което яде, да е органично. Беше забранила на Барт да седи с лаптопа в скута, беше се опитала да го накара да намали до минимум пиенето и беше заменила кафето с кофеин в кафеварката с безкофеиново (много добре знаеше, че той се налива с обикновено кафе, докато е на работа, но също така беше наясно, че няма начин да спечели тази битка). Двамата правеха секс редовно, дори по-често, когато тестът за овулация показваше, че подходящото време е настъпило (не че имаше нужда да си прави тест, вече се беше превърнала в експерт и познаваше противната, белтъчно бяла цервикална слуз, която издаваше, че трябва да се действа), въпреки че Барт проявяваше все по-малко ентусиазъм, когато му се налагаше да се чука като по команда.

Можеше да направи усилие и да го прелъсти, когато времето дойдеше, мислеше си тя, докато палеше автомобила, за да не се чувства той така, сякаш чака единствено спермата му. Тя наистина искаше спермата му, при това много, но също така желаеше и него. Улови погледа му в огледалото за обратно виждане и му се усмихна с благодарност.

— Не мога да повярвам какви ги наговори мама тази вечер — отбеляза тя.

— Странна работа, нали? Мислех, че харесва Хариет.

— Много я харесва. Обича я, при това открай време.

— Как стана така? — попита той.

Каролайн поклати глава.

— Нямам никаква представа. Напоследък се държи доста странно. Питам се дали отношенията им с татко са наред.

— Всичко ми се стори нормално. Все си мисля, че родителите ти са достоен пример за съвършен брак, за хора, които са били заедно толкова много години. Струват ми се сравнително щастливи.

— Ммм. — Каролайн включи на заден и излезе от алеята. — Не е толкова просто.

— Как така?

— Много добре знаеш какво имам предвид. Нали ти казах какво стана?

— За другата жена ли говориш?

Каролайн кимна.

— Стига, де. Случило се е преди много години, нали така каза. А и не е било кой знае какво. Едва ли е било нещо сериозно.

Каролайн настръхна.

— Не е ли? Разбира се, че е било сериозно — винаги е сериозно.

— След като е било толкова зле, трябвало е да го изхвърли. Нали така? — Барт стисна коляното на Каролайн, докато тя шофираше. Тя се отдръпна бързо. — Стига, Каро. Стига глупости.

— Не са глупости. Очевидно ти мислиш, че верността в брака не е „нищо сериозно“. Това е ново двадесет. Добре поне, че вече знам какво да очаквам.

Барт сви рамене.

— Тя просто каза онова, което мислеше. Не е престъпление. Беше пийнала две чаши вино, както и всички останали.

— Тя не беше пияна, а аз не съм пила нищичко.

— Знам. Ти си изключително праведна.

— Това пък какво трябва да означава? — Каролайн обърна рязко глава към съпруга си.

— Просто, че не пропускаш да изтъкнеш колко здравословен живот живееш в момента. На останалите ни е трудно да сме на твоето ниво.

— Кои сте вие останалите? На никой друг не му влиза в тъпата работа дали се грижа за себе си и съвсем не е мой проблем, че хората не могат да приемат начина ми на живот и хранене.

— Не е „твой“ проблем.

— Не е.

Каролайн вирна инатливо брадичка и двамата се обърнаха напред и загледаха трафика, потънали в мълчание.

— Значи всичко правиш сама, така ли? Опитваш се сама да си направиш бебе, а? Да не би да възнамеряваш сама да го отглеждаш?

Каролайн поклати глава.

— Нямах това предвид. — Опита се да потисне сълзите, които пареха очите й. — Просто правя всичко по силите си. Това е. Не искам да се караме, Барт.

— Аз не се карам.

— Знам. — Тя отдръпна едната си ръка от волана и я постави върху неговата. Още в началото на връзката им беше научила, че инатът на Барт е неспасяем, особено след като е пил. Думите му бяха жестоки, бяха я наранили, но той не говореше сериозно. — Знам.

След това прибра ръка, за да избърше сълзата, която се стичаше по бузата й.

 

 

Художествената галерия, в която работеше Каролайн, се намираше на малка странична улица близо до „Сейнт Джеймс“, непосредствено до магазин за пури. Тук се продаваха главно акварели и рисунки както на стари майстори, така и на съвременни творци. Галерията беше тиха, спокойна, подовете бяха от варовик и всяка крачка издаваше приглушено потропване. Каролайн обичаше този изпълнен с тишина балон, който собственикът беше създал в центъра на града, обичаше да седи на малкото си писалище в ъгъла и да разговаря с клиенти за предпочитанията и идеите им, къде ще закачат картината, радваше се на въодушевлението, което наставаше с идването на нова колекция, организирането на частни изложби и внимателното и точно отношение към детайлите. Това бе нейното кралство и тя го управляваше спокойно, ефикасно и изискано.

Не беше от амбициозните по отношение на кариерата жени, никога не бе изпитвала желание да се изкачи по метафоричната стълбица, за да постигне… какво? И тя не знаеше. Постиженията за нея не бяха нещо, което се измерваше с повишения или увеличение на заплатата. Не изпитваше нужда да е най-добрата, нито да побеждава. Не обичаше конкуренцията, защото бе твърде добродушна. В училище й правеха забележки, че забавя преди финиша, за да може състезателката зад нея, една от приятелките й, която бе наранила коляното си, да пресече финала заедно с нея и се почувства объркана и наранена, когато другото момиче ускори темпото и я задмина. Тя просто не притежаваше агресивен инстинкт. Имаше достатъчно пари, тъй като нямаше вкус към скъпите неща, нито пък екстравагантни навици. Не беше болна на тема пазаруване като Хариет, която обикаляше „Селфриджис“ със скоростта на готов за атака скорпион, нито пък имаше две деца и социален живот като Изи, които буквално изяждаха парите; не обикаляше по партита и не пилееше пари като Стела. Тя бе най-разумната от четирите. Нямаше нищо против, че е така. Преди да се омъжи, с радост прекарваше петъчните вечери пред телевизора с купичка паста и излизаше единствено когато момичетата насила я водеха на пъб или на вечеря, а сега, откакто се омъжи, тя с удоволствие правеше същото с Барт и понякога канеше техни приятели вкъщи. Излизаха повече, отколкото на нея й беше приятно, защото събитията, на които ходеха, бяха важни за работата му и тя приемаше този факт — сега вече бе част и от нейната работа. Това бе начинът, по който Каролайн преценяваше постиженията. Бракът беше нейната кариера и това бе най-доброто й постижение досега, най-значимото. Бракът на родителите й я бе научил, че двама могат да преодолеят всичко, ако се постараят достатъчно, стига да го искат. Каролайн наистина вярваше, че повечето хора, които се развеждат, просто не са се постарали достатъчно. Съвсем не бе глупаво да изкаже това мнение пред другите.

Вдигна поглед и се усмихна на потенциалния клиент, който току-що влезе, и лицето й грейна, когато видя, че не е непознат, ами съпругът й.

— Любими!

Скочи от стола и пристъпи към него, прегърна го през врата и го целуна.

— Здравей. Много се радвам. Да не би нещо да не е наред? — намръщи се тя и той целуна смръщените вежди.

— Всичко е наред, не се тревожи. Дойдох, за да те отвлека.

— Къде? Как така? Приключвам чак в пет.

Барт се ухили, извади плик от джоба на сакото си и го размаха пред нея.

— Не и днес. Вече говорих с Чарлс. Тръгвай.

Той влезе в задния офис, взе палтото й, метна го на ръката си и посегна към чантата.

— Какво е това… какво правиш? Барт, не мога да си тръгна просто така, имам…

— Друго имаш ли, или е само това? — Той вдигна чантата.

— Това е. Само че… Барт, къде отиваме?

Той й подаде плика и я погледна с неприкрито удоволствие, докато тя го отваряше и по лицето й се разля радостна усмивка.

— Господи. Ню Йорк. О, Барт, винаги съм искала да отида. За колко време?

— Само за уикенда. Знам, знам. Голямо разхищение. Знам, че се върнахме от меден месец преди няколко седмици, но ще ти обясня.

Той я стисна за ръката и я поведе навън. До тротоара чакаше черно такси.

— Навършва се точно година, откакто се запознахме тук, в тази галерия — посочи той.

— О, Барт, не знаех.

Той стисна отново ръката й.

— Затова реших, че трябва да измислим нещо специално. Да се поглезим. Преди година и един ден все още не се бяхме запознали, а сега си моя съпруга. Ако това не заслужава да се отпразнува, то не знам кое друго заслужава.

Целуна я и задържа вратата отворена, за да се качи тя в таксито, и щом седна до нея, пъхна малка кутийка в ръчната й чанта, в страничния джоб, където държеше телефона си, така че щом го извади, а това щеше да е съвсем скоро, да я види. Вътре се гушеше платинен пръстен с диаманти, обгръщащи благородния метал, по един за всеки месец, откакто се познаваха.

Той се отпусна на седалката, когато таксито потегли и се вля в трафика, предоволен от себе си. Каза си, че щом се приземят в Ню Йорк, го очаква най-хубавата свирка в живота му.

 

 

Градът се оказа точно толкова вълнуващ, колкото тя си го беше представяла. Първата вечер Каролайн седна на прозореца на малката, но много луксозна стая в хотел „Мандарин Ориентал“, прибра колене към брадичката и погледна през огромния прозорец с изглед към Кълъмбъс Съркъс и ъгъла на Сентрал парк. Просветваха оранжеви стопове, чуваха се клаксони и тя усети как забързаният живот пулсира във вените й и пръстите й потръпват.

Имаше желание да дойде тук, откакто бе на осемнадесет и се влюби в „Приятели“, гледаше сериала всеки уикенд в хола на родителите си, похапваше сладолед и мечтаеше да има такива приятели и такъв живот. Искаше й се да почувства, че наистина е част от момичешка компания като Моника, Рейчъл и Фийби, да се държи непринудено с момчета и да ходи по срещи. Срещи. Никога не бе ходила на среща, не и на истинска. Ходенето на ресторант в петък вечер с приятелите на брат й не се броеше. За тях тя беше просто малката сестричка на Джеймс и винаги щеше да си остане такава. Дори за Уил.

Познаваше Уил от пет години, когато се влюби в него. Беше не просто увлечена, ами полудяла, болна от любов. Падаше си по него, откакто се помнеше, но онова бяха глупави ученически чувства. Сега, на осемнадесет, любовта й беше зряла и никой не можеше да й се присмива. Беше силна и завладяваща, когато гледаха „Уитнейл и аз“^[2]. Бяха четиримата, те с Хариет, Уил и Джеймс и тогава тя осъзна чувствата си. Мотаеха се в гаража, който родителите им превърнаха в нещо като детска зона, с маса за тенис, старо канапе и няколко стола барбарони, подредени пред телевизора и видеото.

— „Трябва да пийна нещо силно. Настоявам за чашка течно гориво!“ — зъбеше се Уитнейл, а Уил рецитираше репликите заедно с Ричард И. Грант, застанал до телевизора, вдигнал едната си ръка в юмрук. Джеймс скочи, присъедини се към него, извади празна бутилка вино от кофата, в която ги събираха родителите му, преди да ги изхвърлят. Уил я вдигна към устата си и се престори, че гълта на едри глътки, и когато приключи, изтри демонстративно уста в ръкава си. — „Това е много по-хубава напитка от мет — продължи да цитира той. — Скапаняците не я пият, защото не могат да си я позволят.“

Вдигна победоносно бутилката.

— Всяка реплика — заяви гордо той. — Мога да кажа всяка реплика.

— Много тъжно — отвърна Джеймс и го замери с топче за пинг-понг. — Ти нямаш ли си живот?

Каролайн обаче се беше втренчила в него, наблюдаваше го как стои, без да пуска бутилката, потънал в износения си сив пуловер с шпиц деколте, ръкавите — прокъсани на местата, където пъхаше палци, в избелели сиви дънки и маратонки „Кънвърс“ и си каза, че е съвършен.

След това премести поглед към Хариет, прелестната Хариет, най-добрата й приятелка в училище, която беше забавна, умна и приятна, забеляза изражението й, след това и изражението на Уил, докато той я наблюдаваше, и разбра, че чувствата й никога няма да бъдат споделени. Първата й голяма любов приключи още преди да започне.

Тя така и не престана да въздиша тайничко по него. Въздъхна и сега, докато наблюдаваше как продавач на кифлички прибира количката си долу на тротоара и се опита да си припомни колко часове бе пропилява да мечтае за Уил, как той най-сетне я забеляза, сякаш за пръв път, обърна се към нея и й каза, че е красива, призна, че винаги е копнял за нея (копнея й се струваше дума, която единствено зрял човек би употребил с намек за сексуалност, която Каролайн все още не разбираше), че му се искало да я покани на среща от цяла вечност, но го спирало онова тайнствено чувство за мъжка чест и преданост към приятеля му. Във фантазиите си Каролайн примигваше и отвръщаше, че е постъпил глупаво, въпреки това тайно признаваше, че е впечатлена от чувството му за чест и това бе още по-основателна причина за силната й обич. Тогава той щеше да я целуне точно както тя си бе представяла десетки пъти и напоследък, при всяка негова целувка по бузата, когато се виждаха, което се случваше често, тя се смущаваше, изчервяваше и се опитваше да се прикрие, докато споменът за тийнейджърската й страст не отшумеше отново.

 

 

Барт се обърна в леглото и протегна ръка, изправи се сънено, когато не я откри до себе си.

— Какво правиш? — попита с дрезгав, завален глас той.

— Не мога да спя заради часовата разлика. Радвам се на гледката.

— Глупаче, вън е тъмно като в рог. Ако искаш, запали лампата.

— Няма нужда. Заспивай.

Той изпръхтя и се преобърна, уви се в чаршафа. Когато спеше, винаги му беше топло, от него се излъчваха топли вълни също като от радиатор. На нея й беше приятно да знае това за него. Бе едно от нещата, които й казваха, че сега вече си има свое място, което е само нейно.