Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (2)

Първа глава

10 декември 2007 г.

Каролайн си пое дълбоко дъх, когато шаферките започнаха да закопчават гърба на роклята — не че имаше нужда, роклята бе дори малко хлабава. Беше отслабнала още след последната проба въпреки строгото предупреждение на шивачката да внимава. Не беше нарочно, но напоследък не спеше добре и все си намираше нещо за вършене, работа, с която да се заеме. Радваше се, когато намираше време по за половин набързо изгълтан сандвич и недопито лате. Не съжаляваше; скулите й бяха изпъкнали, а под ключиците се очертаваха приятни трапчинки, които досега не се забелязваха. На Барт му харесваха новите й, по-стегнати форми, всеки ден изразяваше възхищението си, затова тя се зарече след медения месец да не пропуска нито една от двете си тренировки на седмица с личен треньор и да не си позволява отново да се поддаде на опасния навик всяка вечер да поглъща огромни количества храна и да се превърне в типичната занемарена булка. Не помнеше някога да е била слаба — в никакъв случай не беше дебела, но краката й си бяха набити, лицето кръгло и затова хората я наричаха пухкава, въпреки че бе в края на двадесетте и вече не й отиваше да я наричат пухкава. Беше й приятно, че е от момичетата, които влизат в някой магазин, избират безпроблемно най-тесния чифт панталони и са спокойни, че ще им станат. Беше й приятно, че може да се съблече пред Барт, да усети погледа му по дупето си и да знае, че той няма да се разочарова, че е забелязал колко е вирнато, съвършените линии отдолу вместо нежните, вълнообразни трапчинки на целулита, за който се притесняваше преди.

Преди. Преди Барт. ПБ, както обичаха да се шегуват приятелките й. Доколкото си спомняше, Хариет измисли съкращението, а на Изи и Стела им допадна. Превърна се в част от езика им, изразите, които бяха само на тях четирите и ги сближаваха, грижливо създадена азбука от стари спомени и тайни шеги, завоалирани подмятания за бивши гаджета, докато за настоящите говореха с още повече недомлъвки. Двете с Хариет пазеха най-старите спомени. Как иначе, познаваха се от тринадесетгодишни. Още малко и щяха да станат двадесет години оттогава. Това си беше цял един живот, в който бяха излизали вечер, обикаляйки до среднощ клубовете; по цял следобед пиеха кафе и похапваха морковена торта в кафенето на ъгъла до къщата на родителите й, преспиваха в дома на едната или на другата и се наливаха с вино в кухнята по време на партита.

Приятелството с Изи бе второто по дълготраене. Младата жена бе съпруга на брат й Джеймс и Каролайн положи големи усилия да се сприятели с нея, след като двамата се събраха. Беше очарована, че ще си има сестра, нищо че беше просто снаха, и истински пленена от Изи, която бе впечатляваща, амбициозна, упорита, носеше минироклички, обсипани с пайети, които подчертаваха дългите й крака, и успешно командваше кухненския персонал в ресторанта, на който беше управител. Тя просто идваше от различен свят. Освен че беше надменна и дръпната, бе въвлякла Джеймс, а с него и Каролайн в своя свят, водеше ги на откривания на нови ресторанти, една съботна вечер ги настани на масата на главния готвач в своята кухня, водеше Каролайн да пазарува от любимите си магазини Либърти и Джон Луис, по пазари и интересни бутичета, закътани в Ист Енд, в които Каролайн никога не би събрала смелост да влезе, ако не беше с Изи.

Стела се беше появила последна с широката си усмивка и алени устни, пръстите й — обсипани с винтидж накити, с приятен смях и неповторимо умение да превърне всяка сбирка в диво парти. Първоначално беше приятелка на Хариет, но се вмести прекрасно в малката им групичка, сякаш мястото бе създадено специално за нея, и четирите се превърнаха в компания. Не бяха само четирите, разбира се, не биваше да забравя и момчетата — Джеймс, брата на Каролайн и съпруг на Изи; Уил, гаджето на Хариет и най-стар приятел и съученик на Джеймс, а със Стела вървеше Джони, дивият необуздан Джони, музикант, който бе успял да очарова всички, защото им се струваше, че живее извън границите на нормалния живот. Открай време бяха седмината, а празното място до Каролайн създаваше неудобство, макар останалите да се преструваха, че не се чувстват неловко, когато ходеха на ресторант и сервитьорът изчакваше, за да разбере дали няма да дойде още някой, или когато момичетата обядваха заедно и останалите започваха да се оплакват от половинките си, а Каролайн просто се усмихваше, кискаше и въртеше очи заедно с тях, сякаш знаеше какво е да живееш с мъж, да събираш мръсните му чорапи от пода, да подреждаш ботушите му до вратата, да има някой, който да се прибере и да пита какво ще вечеряте или да го накара да заключи задната врата, преди да си легнете.

ПБ. Напоследък й се струваше сякаш онова време е минало отдавна, сякаш живееше във ваза с мътна вода, в която цветята са били оставени прекалено дълго и стъклото се е лекьосало, но той се появи и счупи стъклото и неочаквано светът стана не просто по-светъл, по-ясен, пълен с възможности и слънце, но и по-весел и забавен. Каролайн не беше забавно момиче; вечно се притесняваше и стряскаше, когато на партита в университета се намираше някой да предложи игра с блеснали очи. „Истина или предизвикателство“, провикваше се въпросният някой или пък играта, в която трябва да познаеш какво е написано на лепкащото листче на челото ти или да пиеш, докато мислиш. В подобни моменти я завладяваше паника и тя се криеше дълго в тоалетната, защото това бе начинът да се измъкне. Барт обаче сложи край на криенето и я накара да разбере, че не е необходимо да се преструва на някой, който не е.

— Не мога да понасям глупавите, безсъдържателни игрички и много се радвам, че и ти не ги понасяш — обясни той. — Само недей да ми ги пробутваш. Ако приятелите ти не искат просто да си с тях, без да се включваш, значи не са ти никакви приятели.

Когато беше с него, се чувстваше достатъчно дръзка, за да го каже или поне нещо подобно.

— Съжалявам, но въобще не ме бива в тези неща и никога не съм ги харесвала.

Не бе събрала смелост за нищо повече, но и това, изглежда, беше напълно достатъчно. Той се оказа прав, хората наистина нямаха нищо против и тя оставаше да си седи на масата, да отпива вино и да наблюдава отстрани, докато вечерта се размиваше, наоколо плъзваха листчета с имената на известни личности и недопити шотове самбука, които оставяха лепкави кръгове по масата.

Двамата с Барт се забавляваха по различен начин, като зрели хора. Ходеха на специално организирани изложби, посещаваха откриванията на елегантни нови магазини, на дискусии, водени от известни хора, последвани от задължителното време за въпроси и отговори и коктейлни хапки. Каролайн не би избрала всички тези събития, но за Барт бе важно да присъства, а и обикновено се запознаваха с интересни хора, макар понякога тя да имаше чувството, че малко прекаляват, но пък, от друга страна, ходеше в най-новите ресторанти и беше в крак с новостите, чувстваше се по-полезна, поне така й се струваше. Приятелите й звъняха, когато се чудеха къде да заведат родителите си на вечеря или някое гадже на следобедна среща, а тя просто разлистваше дневника си и проверяваше кои места и събития са й допаднали напоследък (слагаше златна звезда до най-успешните излизания отчасти тъкмо поради тази причина) и обмисляше добре какво да препоръча.

Беше сигурна, че Барт ще направи резервация за медения им месец — настояваше да бъде изненада — с помощта на някакъв консиерж. Той използваше фирмата Хенри Бътлър, собственост на Уил, за да ръководи живота си, или поне така й се струваше понякога, а отначало, когато се събраха да живеят заедно, Каролайн веднъж изказа на глас опасенията си, че той го прави, защото тя не е достатъчно организирана.

— Много искам да ти помогна, скъпи — бе признала тя. — С удоволствие ще се заема с нещо… не знам, например ще уредя от пералнята да минават да вземат мръсните ти ризи, ще проверявам за билети за интересни театрални постановки. Разполагам с достатъчно свободно време.

Той я бе погледнал с широката си усмивка, показваща белите му зъби, благодарение на която тя се чувстваше така, сякаш е на върха на света и бе целунал пръстите й.

— Знам, любима, че с удоволствие би се заела, но не и аз. Не искам да се превърнеш в мой роб, дневникът ти е пълен със задачи, които вършиш за мен. Та ти си ми гадже, не лична асистентка. А и скоро няма да ти остава никакво време. — След тези думи се беше ухилил широко и бе повдигнал игриво вежди, а тя веднага разбра, че той намеква за брак, сватба, след това и за бебета, но не си позволи да го попита какво има предвид, затова го целуна лекичко.

— Прав си, напоследък ме товарят все повече в работата.

След тези думи се наведе над дневника си, за да намери подходящо време и да заведе племенниците си в зоопарка.

— Освен това фирмата е на Уил, хубаво е да остане в семейството, нали така? С удоволствие му подавам бизнес. Джеймс ми се стори доволен, когато постъпих. — Ето че се беше ядосал. Издадоха го натъртеното „Джеймс“ и беглият намек, че Каролайн не е толкова доволна, колкото веселият й брат, а тя не искаше Барт да си мисли подобно нещо, затова остави дневника и го прегърна през кръста.

— Разбира се, мили — прошепна тя до врата му, докато го обсипваше с леки, нежни целувки, които винаги го караха да стене. — Много ми е приятно, че подкрепяш Уил, защото той работи много упорито, за да върви бизнесът, и е почти член от семейството, както сам каза.

— Ами аз? — бе попитал той, премествайки ръката й отпред на панталоните. — Какво ще кажеш за мен? — Тя въздъхна, когато пръстите на лявата му ръка я погалиха, докато с дясната сваляше блузата й, усети горещия му дъх по кожата си и думите й се изплъзнаха сами.

— Ти си всичко — бе прошепнала тя. — Ти си всичко.

— Каролайн? За какво си се замислила? Цялата поруменя. Знам, че си срамежлива булка, но нали не искаш да изглеждаш като жена, която получава горещи вълни? Да извадя ли пудра?

Каролайн се погледна в огледалото и изпъна гръб. Хариет беше права, бузите й наистина бяха поруменели. Съвсем като на срамежлива булка.

Обърна се към Хариет и поклати глава.

— Извинявай, просто… за момент ми стана горещо. Добре съм. Няма нужда да отваряш прозореца. Наистина съм добре. Изглежда, съм станала по-емоционална.

Хариет й подаде чашата си шампанско и приседна на крайчеца на леглото. Четирите жени — Каролайн, Хариет, Изи и Стела — и дъщерята на Изи, Пърл — се бяха скупчили в детската стая на Каролайн, сега пълна с грим, тюл и високи токчета. Фотографът беше подредил всичките им букети в ъгъла на стаята. В средата беше поставил букета на Каролайн от розови и бели рози и мислеше да направи с тях снимки в близък план.

— Нищо чудно. Големият ден настъпи. Това е най-важният ден в живота ти, поне така разправят. Кажи, така ли е наистина?

Каролайн се усмихна.

— Честно казано, не знам. — Отново се обърна към Хариет. — Мислиш ли, че всичко ще се промени?

Хариет изви вежда.

— Не питаш подходящата шаферка, миличка. — Обърна се към Изи, отделила се в ъгъла на стаята в напразен опит да убеди заинатилата си Пърл да си сложи специално поръчаната за нея диадема, обсипана с цветя. Долната устна на Пърл беше издадена като корниз.

— Из… — Каролайн иска да научи тайните на брачния живот.

Изи се обърна през рамо, без да крие напрегнатото си изражение.

— Господи, не ме питай, аз не съм в състояние да облека дори собственото си дете. — Даде знак на Хариет да й долее шампанско. — Кой да предположи, че навремето въртях на малкия си пръст кухня, пълна с мъжкари, само с едно замахване на ръжена? Някой трябваше да ми каже, че с тях човек може да се справи много по-лесно, отколкото с деца.

— Никой не ти казва подобни неща, глупачке — долетя глас откъм прозореца, където се бе настанила Стела, протегнала ръка с цигара навън. — Това е част от заговора. Никой не се сеща да ти каже каква адска болка те раздира, докато раждаш, и колко е противна цялата тази работа. Като че ли всички са се обединили в мъжки клуб, станали са членове на някаква секта. Разбираш каква е истината, когато е прекалено късно.

— За бога, Стела — изви очи Изи. — Раждането на деца не е като участие в секта. — Думите й обаче не прозвучаха достатъчно убедително.

— Напротив, мама му стара, точно така е. Изтощават те, докато не те лишат от воля, и тогава, докато се усетиш, започваш да бълваш глупостите, на които допреди няколко месеца си се подигравала. Отказваш се от всички забавни неща в живота, за да дундуркаш едно недорасло създание, което не се интересува от абсолютно нищо и знае единствено да пищи и да спи. Развиваш неестествен и мнозина биха казали нездрав интерес към акитата му. Дори докато е още кривогледо и покрито с млечни струпеи, ти тръбиш пред всички, които са готови да те изслушат, че малкото изродче е невероятно красиво. Как да го обясниш по друг начин освен като принадлежност към секта?

Каролайн се разсмя малко нервно.

— Сигурна съм, че е невероятно вълнуващо.

Стела я погледна с усмивка.

— О, Каролайн. Толкова си невинна. Толкова млада. — Тя се престори, че хлипа, и покри очи с опакото на ръката си.

Хариет се изправи и приглади роклята си.

— Я да престанете и двете. Ще вземе да избяга, преди да сме я качили в колата.

Каролайн поклати глава.

— Няма. Горя от нетърпение да се изправя пред олтара. Много се вълнувам.

Хариет изви очи зад гърба на приятелката си. Стела я видя и намигна. Предаността на Каролайн към годеника й беше трогателна, но понякога приятелките й не сдържаха шегите си.

— Разбира се — кимна Хариет и протегна ръка към булото на Каролайн. — Кой не би се вълнувал. Не им обръщай внимание на тези дърти вещици. Бракът ги е превърнал в огорчени, кисели женища. Нещо като гроздето.

— Извинявай, Каролайн — рече Изи. Пърл най-сетне беше с диадемата, бодната под ъгъл, който можеше да бъде описан единствено като закачлив. Изи се бе отказала да я убеждава. — Не се опитвам да те откажа. Ама и ние сме едни шаферки! Ще бъдеш много щастлива. Сигурна съм. Бракът… — Тя замълча. — Бракът ще промени живота ти.

— Права е, Каро — намеси се Стела. — Ти ще бъдеш съвършената съпруга. Погледни се само. Час преди да се омъжа… доколкото си спомням, правех секс.

— Моля ти, кажи ми, че беше с Джони — въздъхна Хариет.

— Разбира се, че беше с Джони! Всъщност исках да кажа… бях с махмурлук, в червена минипола и леопардови обувки и… ами просто започнахме така, както искаме да ни върви. С всички е така. Изи, ти какво правеше час преди сватбата? Сигурно нещо съвършено. Организирала си всички. Сутринта си открила ресторант, а следобеда си сключила брак.

Изи се разсмя.

— Не си далече от истината. Шефът на кетъринга се беше разболял, затова бях в кухнята и подготвях хапките за сто и петдесет човека, защото нямах доверие на друг, който да поеме работата в последния момент. — Тя се изчерви едва забележимо при това признание и вдигна ръце. — Просто съм маниачка на тема контрол, това е.

— Ха! — възкликна Стела. — Виждате ли? Започва така, както ще продължи. Аз съм безотговорна, Изи е маниачка на тема контрол, а ти си съвършено спокойна и изискана, също като принцеса.

— За бога — изсумтя Хариет, докато гласеше булото на главата на Каролайн и започна да го оправя на гърба. — Престанете с глупостите и да облечем принцесата булка, за да стане госпожа Боуман.

Хариет може и да протестираше, но не можеше да не признае, че Каролайн изглежда съвършена. Докато оправяше роклята и закопчаваше мъничките копчета на гърба, облечени в дантела, тя се запита какво ли ще прави час преди собствената си сватба и как ли ще анализира Стела действията й, ако някога се стигнеше до това. Уил с нищо не показваше, че е готов да я отведе пред олтара, а двамата бяха заедно по-дълго от останалите в компанията. Не, спря се тя, не и днес. Днес не беше техният ден с Уил.

Тя изпъна гръб и трите жени застанаха мълчаливо зад Каролайн пред огледалото.

— Миличка — заговори тихо Изи, — прекрасна си.

Каролайн притаи дъх. Никога преди не се беше чувствала прекрасна. Понякога бе симпатична. Често се случваше да е привлекателна. В повечето случаи бе докарана, но чак прекрасна. Никога досега. Усмихна се и погледна приятелките си. Прави бяха. Започваше така, както възнамеряваше да продължи. Бе заобиколена от хората, които обичаше, предстоеше й да се омъжи за сродната си душа и бе по-щастлива откогато и да било. Животът й щеше да се промени и тя бе готова да се наслади на всеки миг.

 

 

Нова година 2007

— Боже, Каролайн, беше прекрасна. — Изи Ратбоун проточи врат над рамото на зълва си, стиснала бутилка шампанско в едната ръка и поднос, отрупан с прибори, в другата. Целуна Каролайн по бузата, докато минаваше покрай нея. Дългата дъбова маса в кухнята на Джеймс и Изи беше пълна, всички прибори, чинии и салфетки за партито бяха подредени в спретнати редички, на купчини, а по останалата част от плота бяха пръснати снимки от сватбата.

Изи преброи наум приборите, докато се радваше на първите снимки на Каролайн и Барт като съпрузи. Тя, изглежда, винаги се занимаваше с едно и същевременно мислеше за друго. Беше свикнала да раздвоява вниманието си по този начин. Това беше едно от първите неща, които научаваш, щом станеш майка. Погледът й се плъзна по вилиците, обърнати настрани, в една посока, извивките плътно прилепнали.

Беше постлала бяла покривка и бе изтласкала масата до стената на просторната кухня. Бяха направили разширението на триетажната си къща на нива миналата година, за да използват пълната широчина на етажа, а за пристройката бяха избрали стъклен покрив, през който нахлуваше следобедната светлина и слънчевите лъчи се отразяваха в огромната фурна. По същото време преоборудваха кухнята с дървени шкафове, ръчно боядисани в убито зеленикавосиво, в средата с остров с гранитен плот и мивка, снабдена със специално кранче за гореща вода и от типичните за ресторантските кухни ръчни душове, за които Джеймс настоя, а тя съжаляваше, че се бе съгласила, защото смесителят пръскаше в цялата кухня, ако случайно го насочиш малко настрани или някое от децата успееше да се качи на стол и да го спипа, което се случваше поне по веднъж на ден, откакто разбраха какви поразии могат да направят с въпросната проклетия.

Изи погледна към далечния край на масата. Ножовете я дразнеха. След като ги подреди, установи, че заемат прекалено много място, а ако ги сложеше в чаша, нямаше да има никаква симетрия, тъй като останалите прибори бяха на плота; все още не беше измислила подходящо решение. Въздъхна и погледна снимките от сватбата, подаде бутилка шампанско на Джеймс, когато той влезе, и го погледна многозначително, за да се сети, че е твоя работа да доливаш, така че не очаквай аз да свърша и това. Той й намигна и тя веднага омекна, след което му се усмихна. Това му беше хубавото да си с даден човек толкова дълго — способността да се разбирате без думи, да довършвате изреченията си, да проведете цял разговор, без да изречете и дума.

 

 

Каролайн погледна снимките пред себе си и разбра, че трябва да ги събере и прибере, преди да пристигнат другите или някой да разлее нещо върху тях. Никак не й се искаше. Денят й се струваше мъглив, сякаш облак бе кацнал на раменете й: тя все още се чувстваше булка, загарялото й по време на медения месец лице продължаваше да грее, а маникюрът, направен специално за пътуването, бе все още непокътнат. Снимките не бяха просто спомен, те попълваха моменти, които бе пропуснала, изражения, които така и не бе успяла да забележи, както винаги става, когато разглеждаш отвън онова, което си видяла единствено отвътре.

Ето ги и мъничките й шаферки — Пърл, племенницата й, и Бети, кръщелницата й — с диадеми от рози на главите, много сериозни, докато изпълняват отговорната си задача. Ето я една от любимите й снимки — порасналите й шаферки пред църквата. Помисли си, че тази ще сложи в рамка — вървяха към вратата, тя бе застанала в центъра, леко намръщена. Бяха подранили, въпреки това тя се притесняваше, че ще закъснеят, затова настояваше да вървят по-бързо, само че роклята и токчетата й пречеха и тя се клатушкаше като патица, бедрата й — устремени в различни посоки лактите — щръкнали. Стела бе отметнала глава назад, косата й — рошава, пъхнала роза зад едното ухо, смееше се безсрамно на неприкритата паника, завладяла Каролайн, стиснала последната цигара в едната ръка, с другата бръкнала в чантата, за да извади парфюма, с който щеше да ги напръска веднага след като влязат в църквата, за да се разнася и от четирите типичният за Стела аромат, по-сексапилен и зрял от всичко, което Каролайн би избрала, напълно неподходящ за сватба. Изи бе протегнала ръка към зълва си и я бе стиснала за лакътя, за да й вдъхне кураж.

— По-бавно — канеше се да й каже. — Каролайн, не сме закъснели, хората все още не са седнали. Престани да се паникьосваш или ще влезеш задъхана все едно си участвала в надбягване с чували.

Хариет беше на крачка зад нея, придържаше булото, вдигнала го, за да не се влачи по земята, и се опитваше да я догонва, докато Каролайн пъхтеше напред. Това бяха нейните момичета. Щеше да направи четири копия и да ги рамкира, за да има за всички по една и да им ги подари в знак на благодарност. Снимката беше съвършеното отражение на приятелките й.

Премина на следващата и тази накара сърцето й да трепне. Беше на Барт, невероятно красив във фрака си, застанал пред църквата до шаферите, спокоен, чудесен. Единствено тя бе в състояние да забележи зрънцето притеснение — беше допрял върховете на пръстите си, докато чакаше. Гостите придържаха шапките си заради поривите на вятъра, докато вървяха към входа на църквата, пищно осветен в бързо угасващата зимна светлина. Изи оправяше воала на Каролайн, докато тя чакаше на входа, а Джулиан Ратбоун, баща й, чакаше изпънал гръб, типичната за бивш военен стойка, без да крие гордостта си.

— Готова ли си? — бе прошепнал той, когато тя го прихвана под ръка. Спомняше си, че букетът й лекичко потреперваше заедно с цялата ръка.

Беше си поела дълбоко дъх и бе кимнала бързо.

— Нямам търпение да го видя и да застана до него. Просто… мисълта, че ще застана там малко ме плаши, татко.

Той я беше погалил по ръката, спокоен, готов да й вдъхне увереност, както винаги.

— Горе главата, момичето ми. Гледаш право напред и каквото и да правиш, не поглеждай майка си. Вече плака два пъти, не искам да разплаче и теб още преди да застанеш пред олтара.

Каролайн се разсмя.

— Добре. Да вървим.

Щом застана пред олтара, се почувства добре. Нервността се стопи, останаха само двамата с Барт, викарият ги венча и никой и нищо друго нямаше значение.

 

 

Барт стисна ръката й и тя му се усмихна. Бяха женени от три седмици и беше Нова година. Животът беше прекрасен.

— Хайде — подкани я той. — Да ги приберем. Трябва да ги пазим. Остава сега да се разстроиш, защото някой ги е залял с шампанско.

— Няма. — Каролайн започна да събира снимките на купчинка.

— Господи! Да не би да мислиш, че са… Обзалагам се, че е точно така. Погледни. — Гласът на Стела Олбрайт се понесе в театрален шепот колкото скандализирано, толкова и развълнувано, когато посегна към една от снимките, на която шафер, съученик на Барт, танцуваше с неомъжена приятелка на Каролайн, ръката му отпусната към дупето й, докато я водеше на дансинга. — Тази безсрамница. Дори не съм предполагала каква е. Браво на нея. Трябва да й звънна. — Стела се наведе и лепна както обикновено яркочервените си устни на бузата на Каролайн. — Здравей, миличка. Добре дошла. Барт. — Целуна го и по двете бузи. Както обикновено, ухаеше на парфюм, секс и цигари.

— Внимавай със снимките — предупреди Барт, докато тя посягаше към една, на която бе майката на Каролайн, Джини, за да я стисне между лакираните си в синьо нокти. Отдолу се показа снимка на Хариет, погледнала към гаджето си Уил, а на преден план се виждаха Каролайн и Барт, преплели пръсти. Хариет бе отправила очи към него, застанал в задната част на църквата, където бе раздавал програми на службата и вече бе забол поглед в една от белите картички, докато се преструваше, че чете думите на химна, който пееше на висок глас, макар че и Хариет, и всички, които биха се замислили, щяха да се сетят, че го пее още от дете.

— Внимавам. Я погледни. Срамота.

— Кое? — наведе се Каролайн. — Хати е супер.

Стела изви вежда.

— Супер ли? Погледни я само. Тя направо ще се пръсне от завист.

— Мислиш ли?

Стела изсумтя.

— Миличка, изписано е на лицето й. Къде каза, че е шампанското? Вие сте напред с материала. Имам много да наваксвам.

Каролайн кимна, докато Стела излизаше, и продължи да разглежда снимката. Не я беше виждала досега. Благодарение на острия писателски поглед на Стела тя видя истината. Стела винаги виждаше скритата история. Неочаквано всичко й се изясни. Хариет беше впила очи в Уил и макар той да бе усетил погледа й, се преструваше, че не забелязва. Копнежът в очите й бе неприкрит, незададеният въпрос пърхаше като крилца на пеперуда помежду им. Това бе неизказаната битка на Хариет. Омъжи се за мен, мълвеше тя без думи, сякаш редеше молитва. Омъжи се за мен. Минаха седем години и хората вече дори не поглеждат пръста ми нито след Коледа, нито след Нова година, нито след Деня на влюбените, нито на рождения ми ден. Минаха седем години, аз останах последна и макар да знам, че няма значение, за мен има. Наистина има.

Каролайн потръпна и прибра снимката най-отдолу, за да не я види Хариет, когато пристигнат двамата с Уил. След това пъхна купчинката в найлоновото калъфче и реши да го прибере на сигурно място, доволна и щастлива, че има до себе си мъж като Барт.

 

 

19:12

Хариет Бейли седеше на предната седалка в очукания стар Ленд Роувър на Уил и си мечтаеше, не за пръв път от началото на връзката им, да си е облякла нещо по-топло. Чорапогащникът щеше да й дойде добре, също и колан, който да й държи по-топло и да прибере сланинките, вместо тъпото бельо, което Уил й подари за Коледа. Потри ръце и се опита да пусне топлото, макар от горчив опит да знаеше, че няма да се получи, че оттам ще задуха студен въздух.

— По дяволите. — Студеният въздух я лъхна и тя отдръпна ръце, а след това се обърна назад, за да вземе шал от задната седалка. Напипа единствено стария шлифер на Уил, по който бяха полепнали кучешки косми, а отпред имаше някакво гадно петно — вероятно кръв на фазан или нещо още по-неприятно. За секунда се поколеба, след това го дръпна и облече. Беше мръсен, но й донесе спокойствие, миришеше на Уил, на афтършейва с дървесна миризма, който баща му подаряваше всяка година, откакто бе навършил четиринадесет, на цигари, на ментови бонбони Фишърмънс Френд и на лабрадор. Никак не й се искаше да мирише по този начин, когато пристигне в дома на Джеймс и Изи, но пръстите й посиняваха, освен това й беше приятно да се сгуши в обемната дреха. Наведе се напред и натисна клаксона.

— Хайде, де, Уил, мама му стара! Какво правиш? — измърмори тя. Много добре знаеше какво прави. Седеше в кенефа. Вечно чакаше последната секунда преди тръгване, за да висне там, освен това трябваше да са тръгнали преди половин час, но той никога не преценяваше колко време му трябва, за да се приготви, и вечно разправяше „две минутки, съкровище, само ще се измия набързо“, след което влизаше във ваната, задължително заспиваше и се будеше или след като водата изстинеше, или когато тя започнеше да блъска по вратата, след това трябваше да се обръсне, а тя чакаше, стиснала ключовете в ръка, застанала на вратата, докато най-сетне вдигаше ръце и се провикваше: „Чакам те в колата“, с надеждата тези думи да го накарат да побърза.

Никога не се получаваше. Затова сега седеше в студа, дъхът й излизаше на бели валма, тя кипеше от раздразнение, но беше твърде горда, за да се върне, да седне на масата и да го чака на топло.

 

 

19:34

— Отсега да знаеш, че няма да карам на връщане — сопна се тя, щом той седна зад волана и пъхна ключа в стартера. — Не съм виновна, че ти закъсня и не остана време да поръчаме такси.

Уил сви добродушно рамене.

— Ще повикаме такси по-късно, а утре ще се върнем за колата. Или пък ще се върнем пеша.

Включи на задна, изчака скоростният лост да се върне, включи повторно и едва тогава натисна газта.

— Как ли пък няма да вървя пеша, Уил. Навън е кучешки студ, аз съм без чорапогащник, по обувки. Ще замръзна, ако преди това не си счупя глезена. Просто не разбирам защо не организира всичко през Бътлър. Какъв е смисълът да имаш собствена фирма за услуги, ако не можеш да я използваш за себе си.

Уил се усмихна.

— Всички автомобили са ангажирани още преди седмици. При това клиентите са платежоспособни. А на нас точно това ни трябва, не да се фукам тук и там. Имаме си кола като слънце… — при тези думи автомобилът се задави, сякаш сам не вярваше в способностите си — а ако стане гаф, ще останем да преспим у Смотльо. — Уил и Джеймс бяха учили заедно в пансион и понякога се наричаха с прякорите от първата седмица. Джеймс беше „Смотльо“, а Уил „Кльощата“. Хариет отпусна раздразнено глава назад. Не можеше да понася тъпите прякори от частните училища, нито тъпия глас, с който гаджето й поздравяваше най-добрия си приятел, сякаш бяха на ръгби, където дуднеха провлечено. Тъпотия. — Както и да е, зарежи колата. Какво каза за чорапогащника? — Уил пусна волана с лявата си ръка, пресегна се и пъхна пръсти под роклята на Хариет, стисна бедрото й, след това насочи пръсти по-нагоре и ги пъхна под копринените бикини, а тя остана доволна, че не си е сложила ластичен колан.

 

 

20:40

— Какво ще им кажем? — Хариет потръпна, докато вървеше по пътеката към входната врата на Джеймс и Изи. Венецът тази година беше от сребрист смърч, шишарките в сребърно, преплетени с бели клонки имел.

— Как така? Не е нужно да им казваме каквото и да било.

— Уил! Закъснели сме цял час. Много е невъзпитано.

— Ти си невъзпитана — изръмжа Уил и ухапа Хариет по врата и в същия момент я щипна по дупето и тя веднага си напомни как бе дръпнал ръчната спирачка и бе оставил двигателя на автомобила включен насред улицата пред къщата, беше се надвесил над нея, за да откопчае колана и без да обръща внимание на протестите й я повлече към къщата, а щом влязоха, я вдигна върху дървения скрин в антрето и я изчука, както бе седнала отгоре, докато държеше дупето й с две ръце. Тя никога не успяваше да му се сърди дълго.

Изобщо няма да им пука.

— Веднага ще разберат какво е станало.

— Е, и? Не е забранено, мила. Двамата с теб сме почти… — Той замълча. — Възрастни хора сме.

И двамата погледнаха напред. Затвориха очи за неизреченото. Почти женени.

— Здравейте! Честита Нова година, влизайте, заповядайте, всички са вече тук…

В гласа на Изи прозвуча въпрос и Хариет изви очи към нея, докато двамата влизаха в топлия коридор и измърмориха „извинявай“, с надеждата Изи да се сети, че Уил е виновен за закъснението. То си беше така.

 

 

21:53

Изи вдигна поднос с недоядени хапки от масата и го замени с мини еклерчета и тарталетки „Татен“, подредени в стройни редички. За секунда, докато оставяше подноса, тя не можа да прецени дали е горда или смутена от факта, че днес следобед бе посветила три часа да приготвя варено тесто и да подрежда хапки в безупречни редички. Беше нелепо, че се бе заела с подобна задача. Всички бяха пияни, едва ли някой щеше да забележи, не че им пукаше, че ги е правила сама, вместо да ги поръча от местната сладкарница.

Я да престанеш, Изи, каза си тя, престани да се самосъжаляваш. Имаш съвършен живот, за който хиляди жени са готови да убиват. Знаеше, че е точно така. Знаеше, че е невероятна късметлийка. Тъкмо затова фактът, че се чувстваше хваната в капан в този съвършен живот, толкова отегчена от него, й се струваше още по-ужасен. Нямаше с кого да сподели, не смееше да се довери на никого. Хариет, Каролайн и Стела щяха да я нарекат черна неблагодарница, ако се размрънкаше пред тях, че е отегчена до смърт, толкова отегчена, че понякога имаше чувството, че няма да издържи и ден повече от този живот, а този месец на три пъти провери полетите на expedia.co.uk, разглеждаше внимателно предложенията, премисляше и се питаше докъде може да стигне за петстотин лири или горе-долу подобна сума. Никой нямаше да прояви разбиране. Щяха да решат, че е полудяла. Всеки би го казал. Имаше си свестен съпруг, две здрави деца, достатъчно пари, за да си стои вкъщи и да си гледа семейството. Кой би искал нещо повече? Въпреки това… Всеки ден, щом се събудеше, я обхващаше копнежът, който помнеше от времето, когато работеше в ресторанта и се подготвяше за поредната безкрайно дълга смяна. Не бе забравила и болката в мускулите, след като всичко приключеше, нито пък изгорените и порязани места по ръцете си — сега вече меки, гладки, които носеха избледнелите белези от стария живот. Също като нея. Бе се превърнала в бегъл спомен от жената, която беше едно време. Знаеше, че е така. Сигурна, бе, че и Джеймс го е почувствал — и отсъствието й, и изчезването на старата Изи. Тя обаче нямаше представа как да промени нещата.

Подаде на Уил плато с домашно направени трюфели с шампанско и му даде знак да покани останалите. Той разговаряше с Джулиан, свекър й, и нито един от двамата не й обърна внимание.

— А най-хубавото е, че проучваме внимателно всички, така че се получава нещо като филиал на Хенри Бътлър. Няма опасност да пристигнеш на вилата си във Вал д’Изер и да откриеш, че си вързан с група хора, с които нямаш никаква тема за разговор. Ще бъдеш с хора като теб.

— Какво е това? — попита Джеймс и отпи глътка бира.

— Новата измишльотина на Уил — обясни Джулиан. — Опитва се да ме убеди, че ще бъде върхът.

— Може и така да е, Джулиан. Помни ми думите. Няма обаче да се обидя, ако не искаш да участваш. Затова пък Барт е „за“.

Уил прегърна Джеймс през раменете.

— Това си е чиста проба таймшеър и групови почивки, мой човек. Купуваме шалета, огромни суперски вили, нали разбираш. Клиентите или си купуват дял — еди-колко си лири за колкото седмици в годината искат, но във върховна вила на Барбадос или в Тоскана, дори на яхта — или могат да заминат с група. Неженени, двойки с деца, събират се приятели, нали разбираш. Ние организираме всичко, събираме подходящите хора, осигуряваме персонал. Наречи го ваканционно сватовство.

— Звучи обещаващо — отвърна Джеймс. — Огромно начално вложение обаче.

Уил потри брадичка.

— Аха. Никой обаче не е правил подобно нещо досега. Пресата направо ще полудее. А търсенето е налице.

— Така ли? — попита Джулиан. — Времената са трудни, Уил. Подобен проект… Преди няколко години щеше да се получи. Сега вече хората стават неспокойни. Това ли е подходящият момент да се разпростираме чак толкова?

Уил се усмихна широко.

— Моментът винаги е подходящ за разрастване. Нагоре и напред, това е моето мото.

Уил все още държеше платото, което Изи му беше подала, без дори да забележи, че тя махаше с ръце и повтаряше само с устни да го подаде на другите. Накрая се отказа и се върна при групата мъже, за да вземе трюфелите.

— Благодаря, мила — рече разсеяно Джеймс, когато тя ги взе.

— Барт на Каролайн ли? — сви вежди Джулиан.

— Той ми се стори навит. Струваш ми се изненадан.

— А, не. Не съм изненадан. Просто си мислех, че е насочил вниманието си към… не знам. Нови медии, нещо такова.

Уил сви рамене.

— Струва ми се, че обича да се захваща с по няколко неща наведнъж — обясни той.

— Защо не ни включиш някъде без децата? — усмихна се Уил. — Ще ми дойде добре малко време без малките изчадия.

Изи потисна въздишката си на раздразнение. Типично в стила на Джеймс. Говореше така, сякаш бе вързан с децата по цял ден. Миналия уикенд прекара с тях точно един час, докато тя беше в супермаркета, а когато се върна, го завари да играе на компютъра си, а те се бяха омазали до ушите с мармалад.

— Добре ли ще ти дойде? Все се оплакваш, че нямаш достатъчно време за тях. Би ли се погрижил за напитките на гостите?

Джеймс допря пръсти до челото си и отдаде шеговито чест, а тя го перна с кърпата и ги остави на мира.

 

 

23:32

Стела беше в малката тоалетна на долния етаж, слагаше си червило и се вслушваше в гласовете, които долитаха откъм партито. Отвори меката си кожена чанта, извади парфюм и напръска цял облак около главата. Вдигна поглед към огледалото и се приведе напред, за да избърше събралия се на топчета молив от ъгълчетата на тъмносините си очи. Бухна набързо сресаната си назад изрусена до бяло коса и реши, че е готова.

Тъкмо вадеше гребена, когато някой почука на вратата.

— Заето — провикна се тя. — Няма да се бавя.

— Аз съм — чу тя гласа на Изи от другата страна. — Отвори ми.

Стела се протегна и отключи вратата с едната ръка, а с другата продължи да стиска кичура коса, който тупираше.

— Ехо. Страхотно парти. Невероятна храна, както винаги.

— Благодаря. — Изи затвори вратата след себе си, стиснала висока чаша в едната ръка и бутилка шампанско в другата, отпусна глава назад и затвори очи. — Господи. Скапана съм.

Отвори очи и срещна погледа на Стела в огледалото.

— Изглеждам поне на сто — рече тя, вдигна пръсти към челото и опъна малко кожата. — Какво ще кажеш? Пет години по-млада?

Стела поклати глава.

— Стига глупости. Не ти трябват подобни простотии. Изглеждаш великолепно. — Прибра гребена и започна да си слага нов пласт спирала.

— За жена с две деца на тридесет и пет ли?

— Не. Просто великолепно. Страхотна си и го знаеш. Ти си съвършеното майче, само да го схрускаш.

Изи изпъшка.

— Супер.

— Знам, че фразата е изтъркана. Извинявай. Знаеш обаче, че ако я приемаш… Дръж, искаш ли? — Стела извади тясно листче и погледна въпросително Изи.

— Не мога. Не съм го правила, откакто се родиха децата.

— Както искаш. Нали нямаш нищо против да…

Изи поклати глава, Стела разви листчето и изтръска малка купчинка бял прашец върху стъкления ръб на мивката. Извади кредитна карта от чантата си и смачка ситните бучици на фин прах.

— Мама му стара, я направи и за мен. Да не е много. — Стела й подаде банкнота от двадесет лири, Изи я взе и смръкна малко кока. — Мамка му. Божке. — Притисна носа си и се намръщи леко, когато прашецът премина през синусите й.

— Добре ли си? — попита Стела.

— Аха. Просто… леле. Последния път беше отдавна. — Изи отвори очи.

— Когато си смъркала за последен път?

Изи се замисли. Беше преди децата.

— Пет години ли станаха? Може и да са повече. Забравих колко е… зареждащо.

— Зареждащо. Боже, Из. Само ти би казала подобно нещо.

— Какво?

— Нищо. Говориш за малко кока така, сякаш е освежаващ душ гел. Зареждащо било!

Двете жени прихнаха.

— Кога станах толкова трагична?

Стела отпусна ръка на рамото й.

— Миличка. Не си станала трагична. — Замълча. — Винаги си била трагична.

Избухна в смях и се наведе, когато Изи се опита да я перне.

— Извинявай, много се извинявам… Барт и Каролайн изглеждат много щастливи, нали?

— Неземно. Да знаеш само колко се радвам за нея.

— И аз. Вече се питах дали няма да си остане сама завинаги.

— Май и на нея започваше да й минава през ума подобна мисъл.

— Сигурно. Какво ще правим с Уил и Хариет?

Изи изви очи.

— Не подхващай тази тема. На миличката отчаяно й се иска той да й предложи.

— А дали някога ще го направи?

— Би трябвало. Няма представа какъв е късметлия, че е до него.

— Според мен знае.

— Тя не е на същото мнение. Ако не внимава, ще я изгуби.

Изи се огледа и изпъна блузата си.

— Господи, трябва да спра да клюкарствам и да погледна дали всички имат пиене за полунощ, да доведа децата — обещахме им да ги събудим, защото утре има да мрънкат. — Тя изпъшка. — Господи. Проклети дечища. Обичам ги, господ ми е свидетел, че много ги обичам. Защо обаче трябва да са непрекъснато лепнати за мен? — Разсмя се. — Страшно съм отегчена, Стел. Имаш късмет, че можеш да работиш, да вършиш нещо около Вайкинг.

— Да, бе. — Стела дръпна ципа на несесера с гримове и се врътна към Изи. Синът на Стела и Джони беше малко над годинка и Стела, журналистка на свободна практика, бе започнала работа два месеца след раждането. — Не е никакъв късмет, скъпа, правя го по необходимост. Знаеш ли какво е да си омъжена за музикант? Адски са готини, ухажват те, със страхотни песни, но когато трябва да се плаща ипотеката, Джони ми е точно толкова от полза, колкото и Вайкинг, сладурчето ми.

— Поне и двамата вършите онова, което обичате. Това все пак е някаква свобода. Аз не мога да правя каквото искам, защото работата от шест до полунощ в кухнята не се връзва с отглеждането на деца, на Джеймс му е писнало от работата му, но сега вече не може да се заеме с друго, а му се налага да пази лодката да не потъне. Почти не вижда децата, докато аз се виждам с тях прекалено много… Няма мърдане — въздъхна Изи.

Стела изви едната си вежда.

— Винаги имаш избор, Из — рече малко остро тя.

Изи доля в чашите им и отпи дълга глътка шампанско.

— Знам. Извинявай. Имаме късмет. Всички имаме късмет.

 

 

Полунощ

— Десет… девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… две… едно… Честита нова година! — Огромният плоскоекранен телевизор в дъното на хола заблестя с фойерверките над Темза, ударите на Биг Бен проехтяха в стаята, докато групата приятели и роднини се целуваха и ликуваха, стискаха ръце, а конфети и лентички се пръснаха над тях и покриха всичко наоколо с пъстроцветен килим. Джони взе една от електрическите китари, които Джеймс рядко използваше, сега обаче включена към усилвателя в готовност, и засвири началото на „Добрите стари времена“^[1]. Мелодията се понесе из стаята, Уил се провикна и подкани всички да се подредят в кръг, Джини беше застанала от едната му страна, поруменяла, разчувствана, Стела от другата, прегърнаха се, докато Джони свиреше, и запяха до мястото, откъдето никой не помнеше думите, и продължиха с тра-ла-ла. Джеймс беше гушнал сънения осемнадесетмесечен Алфи, а той триеше очички и се оглеждаше, докато Пърл подскачаше в средата на кръга от възрастни, поглеждаше ги, стиснала в една ръка балон, очарована, че хората, които обичаше най-много, бяха заедно.

— „Ти чаша нежност ми подай за миналите дни…“ — Последваха нови викове и Пърл запляска радостно заедно с тях, кръгът се разпадна и присъстващите се разделиха на малки групички. Джулиан и Джини решиха да си тръгват и въпреки че всички недоволстваха около минута, най-сетне ги пуснаха сред гласове, които се сбогуваха, благодаряха и пожелаваха щастлива нова година, докато ги изпращаха до студената улица. Останаха осмината, а Пърл и Алфи заспаха в скута на Джеймс и той ги отнесе в креватчетата им, зави топлите телца и ги целуна по челата, преди да се върне на долния етаж, за да пие порто, да похапне сирене и да поиграе на Магаре с момчетата. Момичетата пък изритаха обувките си, подгънаха крака на канапето и започнаха да обсъждат вечерта, докато дояждаха каквото бе останало. Бяха само осмината — Джеймс и Изи, Каролайн и любимият й съпруг Барт, Хариет и Уил, Стела и Джони. Бяха осмица, две четворки, четири двойки. Не бяха съвършени, но бяха заедно и това беше най-важното. Имаха късмет. Имаха невероятен късмет.

По-късно, след като всички си тръгнаха, Изи си каза същите тези думи, докато затваряше вратата след Хариет и Уил и слушаше как се препъват по пътеката, подхлъзваха се на заледените камъни, кискаха се и шушукаха. Ти си късметлийка, каза си тя, докато гасеше лампите и се качваше по стълбите, за да си легне малко след Джеймс. Стъпваше внимателно, за да не събуди заспалите деца. Имаш късмет, каза си тя, когато спря за момент пред вратите на стаите им, заслушана в равномерното им дишане. Имаш късмет, продължи да си повтаря тя, докато влизаше в стаята, която делеше със съпруга си, и се събличаше. С всяко безмълвно напомняне тайно й се искаше да се случи нещо, каквото и да е.