Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (10)

Девета глава

Януари 2009 г.

Стела беше седнала на масата в кухнята, поставила пред себе си отворения лаптоп, от който струеше синя светлина. Лампата в коридора беше включена и единствено тя осветяваше стаята. До камината беше недоядената вечеря, пилешка супа. Беше хапнала едва няколко лъжици.

Пишеше. Китките я боляха, от познатото изтръпване на костите й се прииска да ги отвори и да масажира сухожилията. Вместо това посегна към бръснарското ножче, поставено върху листче от лявата страна на компютъра, и превърна купчинката кока в права линия. Наведе се и смръкна. Минаваше три след полунощ и това бе четвъртото смръкване тази вечер. Знаеше, че трябва да е последното, иначе нямаше да може да спи. Погледна часовника. Три и четиринадесет. Защо се заблуждаваше? Нямаше да може да заспи, преди той да се прибере. Отдавна бяха минали дните, когато си лягаше, преди Джони да се прибере, и не се замисляше какво прави или с кого го прави.

От вечерта, когато пя в клуба и тя се почувства като победителка, успяла да измести Дилайла, нещата тръгнаха по-зле. Джони отсъстваше непрекъснато. Бандата му се развиваше добре, канеха ги непрекъснато и някои от големите лейбъли неочаквано проявиха интерес към тях. Той беше превъзбуден, непрекъснато повтаряше на Стела, че: „Това е, тъкмо за това работихме. Получава се.“ Мениджърът му го водеше на партита, в частни клубове, на служебни запивки, повтаряше, че трябва да го виждат на подходящите места с подходящите хора. Дилайла към „подходящите хора“ ли спадаше? Дали я водеше по местата, за които разказваше на Стела и твърдеше, че щели да й се видят отегчителни? „Пълно е с музикантчета, говорят само за усилватели и как се записва това или онова. И без това слушаш подобни приказки вкъщи, нали така, сладурче?“.

Стела продължи да пише. Хубавото беше, че пишеше, при това много. Пишеше почти през цялата нощ, на тихо и спокойно, на светлината на луната, докато останалата част от света спеше, нямаше имейли или приятели във Фейсбук, които непрекъснато да я разсейват. Сядаше на масата в кухнята, изпиваше две чаши вино и пишеше. Романът й напредваше бавно, но сигурно; вече бе написала седемдесет хиляди думи. Скоро щеше да изпрати следващата част на Бенджи, за да го одобри. От една страна, беше посветен на съзряването, а от друга — психологически трилър. Бенджи бе казал, че е смесила жанровете, което означаваше, че ще се продаде трудно, особено в момента, но можеше да се окаже „великолепен, диамант, следващият велик роман. Просто трябва да намерим издател, който да се влюби в него. Нали тъкмо за тази работа ми плащаш цели петнадесет процента.“ Тя обаче трябваше да го напише още преди той да го изпрати на някой издател. Рискът беше огромен, поне що се отнася до времето, което му беше посветила и възможната възвръщаемост. Това беше и другата причина, поради която пишеше посред нощ. Нямаше как да оправдае пропилените през деня часове за нещо, което можеше да се окаже просто една неуспешна прищявка, загуба на време. Освен това през деня трябваше да дописва и автобиографията, и да не изпуска работата си на свободна практика. Включи електронния си календар. По дяволите. Утре й предстоеше интервю с певец, за когото разправяха, че бил истинска примадона, дори повече. В момента мисълта да отиде в града и да го слуша да й дрънка за „музиката“ й се струваше непоносима. И без това все за музика слушам, докато съм у дома, помисли си недоволно тя.

Освен очевидното лошото на отсъствията на Джони беше количеството кока, което смъркаше. И виното. Те се балансираха, затова тя никога не се чувстваше пияна или прекалено надрусана. Те й помагаха да остане будна до малките часове, помагаха на думите да се леят, да приеме отсъствието му и да не го забелязва, докато пишеше романа, историята за изгубеното момиче, което трябваше да се бори, за да открие себе си в миналото, историята, която носеше в себе си от толкова дълго, която най-сетне се изливаше на екрана.

Бебешкият монитор бе поставен пред нея и тя го погледна автоматично, но всичко беше спокойно. Вайкинг спеше като нокаутиран боксьор, разперил ръце, лицето — спокойно, без каквото и да било изражение, дългите руси къдрици — полепнали по вратлето. Стела нямаше желание да ги отреже. Той беше на горния етаж, в малката стая, тапетите с лика на Тентен, стотици листове, откъснати от стари книжки, заради които двамата с Джони прекараха часове наред в eBay, за да съберат, а после да залепят по стените.

— Така винаги ще има нещо забавно за четене, ако се събуди и му стане скучно — бе изтъкнал Джони, докато ги лепяха по стените.

— Той е едва на шест месеца — напомни му Стела. — Има още много месеци, докато се научи да чете. Дори години.

— Да, бе. Синът ти ли? Говорим за сина на книжен червей. Ще изяжда думите още преди да проходи.

Стела се беше разсмяла, мислейки си, че ще й бъде много приятно, ако той се окаже прав.

Той, разбира се, не позна, но Вайкинг обичаше да гледа картинките по стените, да поздравява Тентен и Сноуи, когато влиза в стаята, и да им пожелава лека нощ, преди да заспи. Бяха станали приятели, негови другарчета. Решението се оказа добро, чудесна идея на Джони. Той имаше и добри попадения.

Стела изпъна рамене и погледна романа си, отпусна пръсти на клавиатурата. Беше стигнала до проблемен момент, до място, на което трябваше да внимава какво прави. Не можеше да позволи на пръстите си да препускат накъдето решат, трябваше да е сигурна, че е павирала пътя, че е поставила указателни табели на съответните места, в противен случай щеше да настане небивало объркване. Имаше нужда от яснота. Имаше нужда… Отказа се и си направи нова линия. Съвсем малка. Колкото да я изтласка напред.

 

 

Беше четири сутринта и бутилката вино бе изпита, когато той най-сетне се прибра. Тя бе спряла да пише и седеше на канапето, поставила лаптопа на коленете си, четеше старо интервю с певеца, с когото й предстоеше среща утре. В него той бе изрекъл неумиращите думи: „Музиката е моята муза, мой господар и моя любовница, моя страст и моя трагедия.“ Господи. Какъв идиот.

Отбеляза си да го попита за трагедията на музиката. Надяваше се да го накара да каже нещо още по-претенциозно, което да цитират дословно. Щеше да го накара да повярва, че е очарована от него. Беше свикнала да се представя по този начин пред музиканти.

— Стел? Още ли не си легнала? — Джони затвори безшумно вратата, когато се промъкна в къщата. Появи се на вратата, якето — увиснало на раменете му.

— Според теб кое време е? — попита тя с престорено строг глас, сякаш се шегуваше. И двамата знаеха, че колкото се шегува, толкова е и сериозна.

— Да, късно е. Сигурно си скапана. — Той пристъпи напред и докосна скулата й. — Работиш ли?

— Работя. Чакам те. — Погледите им се срещнаха. Тя първа извърна очи. — Как беше тази вечер? Какво прави?

— Вечеря с Макс. — Макс беше мениджърът на Джони. Джони не откъсваше очи от Стела. Погледът му не трепваше; дали това не означаваше, че казва истината?

Погледна към масата в кухнята.

— Добре. Не е ли време за лягане? — Тръгна да загаси лампата и подаде ръка, за да стане тя от канапето.

— Чакай малко.

Той спря.

— Какво?

— Кажи ми истината, Джони.

— Разбира се, винаги.

— Обичаш ли я? Повече от мен ли я обичаш?

— Стел… не го прави. — Лицето на Джони беше тъжно и на Стела й се прииска да поеме ръката му и да го остави да я отведе в леглото. Само че не го направи.

— Никога досега не съм те питала за която и да било, нали? — Наистина не го беше питала. Това бе неизреченото й правило. Сега обаче, събрала кураж след изпитото вино и коката, тъй като утрото беше почти дошло, тя попита.

— Винаги си знаела…

— Да. Тъкмо затова не съм питала. Не е имало нужда. Ти винаги се прибираше.

— Все още се прибирам.

— Сега е различно.

Джони въздъхна и отпусна глава в ръката си, подпряна на касата на вратата.

— Никъде няма да ходя, Стел.

Тя се изправи, остави лаптопа на канапето и се отправи към хладилника.

— Искаш ли нещо за пиене?

Той я погледна изненадано.

— Сега ли?

— Да, сега. След като вече започнахме, най-добре да довършим. — Тя извади бутилка шабли и я отвори. Джони сви рамене.

— Ти започна.

— Бира ли предпочиташ или вино?

— Вино. Смъркала ли си?

— Само един път. Трябваше да поработя.

Беше взела още две след „последната“ четвърта линия и спря единствено защото забеляза уплашено, че е останало съвсем малко. Не биваше да довършва всичко за една вечер. Това щеше да е… много лошо.

— Била си сама с Вайкинг. Сигурна ли си, че е разумно?

Стела се врътна към него, стиснала бутилката в ръка.

— Да не си посмял. Просто… недей. Сама съм с него, защото ти се беше изнесъл, за да чукаш Дилайла.

Тя млъкна изненадано. Не бе очаквала да произнесе името й. Дори нямаше желание. Незнайно как, докато не признаваше открито съществуването й, докато не бе изрекла думите, изневярата му не й се струваше реална. Можеше да се преструва, че тя е като останалите, като безименните момичета без лица, които преминаваха през живота на Джони, през чиито легла той минаваше, които не бяха никаква заплаха, не бяха опасни, които не оставяха следи.

Джони не обърна никакво внимание на чашата вино, която тя му беше наляла, взе си широка чаша и извади от шкафа бутилка „Джак Даниълс“.

— Добре. Значи за това ще говорим.

— Точно така.

— Досега не си имала нищо против.

Стела наклони глава на една страна. Наистина ли не бе имала нищо против? Не бе казвала и дума. А той очевидно бе решил, че на нея й е все едно. Така ли беше наистина? Не съвсем. Не беше толкова просто. Когато ставаше въпрос за тях двамата с Джони, нищо не беше просто.

— Знаех, че имаш нужда — отвърна предпазливо тя. — Предпочитам да е различно. В един идеален свят ти щеше да си доволен, че имаш мен, и аз щях да ти бъда достатъчна.

— Ти си ми…

— Не съвсем. — Гласът на Стела беше категоричен и Джони замълча. — Не съвсем. Не би могъл да бъдеш. Ти си като дете, същият си като Вайкинг, когато го заведохме на изложбата, той се кокореше и оглеждаше, сякаш не можеше да повярва, че е извадил такъв късмет.

Джони се усмихна при спомена. Бяха ходили на изложба с огледален пашкул, в който децата можеха да пълзят. От време на време започваха да пулсират цветни светлини или прозвучаваше звънтяща мелодия, разнасяше се от различни ъгли и Вайкинг въртеше глава към тях, извиваше тромаво тялото си и беше като омагьосан.

— Да, много му хареса.

— Щеше ли да успееш да го откъснеш от онова място, да го лишиш от подобна радост?

Джони поклати глава.

— Не, разбира се. И без това стана лошо, когато свърши. — Отреденото им време изтече след половин час, тогава светлините угаснаха, музиката заглъхна и Вайкинг започна да се оглежда нагоре, ту на едната, ту на другата страна, въртеше се и чакаше да започнат отново, докато вратата не се отвори и външният свят не нахлу при тях. Последваха сълзи, а след това торта, за да се успокои.

Стела кръстоса крака.

— Това е положението. Винаги е било така. Можех да те откъсна от момичетата, колкото и ти щеше да успееш да откъснеш Вайкинг от онова място. Все едно гледах теб. Това е част от същността ти, част от човека, в когото се влюбих. Не съм и опитвала да те променя. Ти си си ти.

— Все още съм такъв.

Джони пристъпи към нея и седна на противоположния край на канапето, вдигна единия си крак на възглавниците, а другия сгъна под себе си. Косата му беше рошава, имаше нужда от подстригване, на темето се виждаха щръкнали кичури, също като на мохикан. Стела едва се въздържа да не протегне ръка и да прокара пръсти през косата му. През френските врати започваше да се процежда бледа светлина. Зачурулика птица.

— Може и да си. Само че това… Това е различно. С нея е различно.

Джони мълчеше. Не отрече. Не можеше да отрече. И двамата знаеха, че тя е права.

— Стел, просто не знам какво да ти кажа.

— Кажи ми, че греша — прошепна тя. — Кажи ми, че тя е като всички останали. Кажи ми, че тя ще остане в миналото, също като тях. Кажи ми, че тя не е завладяла сърцето ти.

Последните думи го стреснаха. Тя забеляза веднага. Щом ги каза, той сякаш се сви. Омекна. Изпи чашата на един дъх. Стела едва сега забеляза, че дискът, който беше пуснала по-рано, все още свиреше. Аланис Морисет. Слушаше я за пръв път от… Господи, откакто бе болна от любов деветнадесетгодишна девойка, която се търкаляше в леглото си и пишеше гневни стихове. „Хлътнала до уши“. И двамата се заслушаха, докато Аланис благодареше на неназования за проявеното търпение, и Джони се усмихна тъжно.

Не беше нужно да казва каквото и да било друго. Въпреки това той заговори.

— Не мога. Искрено съжалявам. Не мога да ти кажа подобно нещо.

Стела стана и затвори вратата към коридора, след това извади цигара от пакета на библиотеката и я запали. Никога не пушеше вътре в къщата. Часове наред крачеше из градината с цигара в ръката, притиснала телефона между ухото и рамото, в другата ръка държеше чаша чай, облечена в огромното яке, с което работеше, и домашната униформа от клин и дебели велурени ботуши. През зимата си слагаше яке. Независимо дали навън падаше град, валеше сняг или имаше бронхит, тя пушеше пред френските прозорци и криеше цигарата, за да не я види Вайкинг.

— Не искам, докато расте, да реши, че това е нещо обичайно за мама и татко — обясни тя на Джони. — Нормално е да започне да ни имитира.

Не е трябвало да се тревожи за това, помисли си тя сега. Нито едно от нещата, които мама и татко правеха, не беше нормално.

— Сигурно рано или късно щеше да се случи — рече тя. Рано или късно. Просто аз си казвах, че няма да стане. Стоеше до камината, в която тръскаше пепелта от цигарата. — Повтарях си, че ще продължи така, както е било винаги, че положението ще се запази каквото е. Само че това е игра на бройки, нали? Изчукваш достатъчно безименни момичета, чиито лица не помниш, докато накрая една от тях надига глава и те впримчва, казва ти името си. Успява да те накара да я погледнеш в очите.

В гласа й се беше прокраднала горчивина и Джони я долови. Вдигна очи към нея напълно безизразно.

— Може и така да е.

— Ти не искаш ли… не знам. — Стела докосна челото си с пръсти. От умора започваше да я боли глава. Действието на наркотика преминаваше и всичко й се струваше още по-ужасно. Беше така и по времето, когато Вайкинг беше бебе, а тя не си доспиваше през първите три месеца и Джони поемаше малкия от ръцете й, а тя, също като изтерзана от наркотичен глад се отпускаше в леглото и затваряше вратата. С храненето беше почти същото, дълга нощ сменяше деня или пропиляния уикенд. Само че тогава ги нямаше парещите синуси и лекото гадене, което й се струваше необичайно приятно. Останалото — болезнено тежките крайници, пулсиращите мускули, тъпото главоболие и задръстеният мозък й бяха твърде познати. В известен смисъл това я успокояваше. Беше в познати води. Преди да роди Вайкинг, всички й казваха, че няма да разбере какво я е поразило, че по никакъв начин не може да си представи майчинството и всичко, което го съпътстваше. Тя настръхваше при тези думи. Имаше богато въображение, нали благодарение на него си изкарваше прехраната. Беше наблюдателна, съпричастна и много чувствителна. Те да не би да я имаха за глупачка? Когато се случи, тя разбра, че донякъде са били прави, но поне в едно отношение грешаха. „Умората, бяха казали те, е просто неописуема.“ Умората я бе притиснала с всички сили.

— Няма ли поне да се престориш, че ще прекратиш тази връзка? — продължи тя. — Няма ли да ми кажеш, че не означава нищо, че няма да се виждате отново. Нали хората обикновено правят така.

— Какъв е смисълът? Нали ще знаеш, че не е вярно. Познаваш ме добре, Стел. Сигурно си знаела преди мен, че… този път е различно.

— Ти кога разбра? — Стела зачака отговора. Вече знаеше, че той ще посочи време, след като тя бе разбрала. Нали прочете съобщенията между Джони и Дилайла в Туитър. Той беше прав. Познаваше го твърде отдавна, така че нещата нямаше как да бъдат различни.

— Не искам да те нараня.

— Трябва да знам с какво си имам работа. Ако е различно… Просто трябва да знам.

Джони си пое дълбоко дъх и й разказа. Срещнали се след едно от участията му; барабанистът я довел при бандата. Пиели в „Хорсфери“, Джони, мениджърът и останалите от бандата заедно с няколко от досадниците, които вечно се лепвали за тях. Била се запознала с барабаниста Хал предишната вечер.

— Запознали е доста общо казано. Не е било среща на сладки приказки.

Стела не се сдържа и се усмихна, когато си представи красивата, елегантна Дилайла и Хал, сладур, но твърде глуповат, който мислеше и говореше единствено за любимите си барабани.

Дали не е придружила Хал с цел, своя си цел, нещо, което е планирала предварително, запита се Стела, докато Джони й разказваше за вечерта, която всички прекарали заедно, пили уиски и похапвали от прословутите гадни бургери на пъба („Така и не разбирам защо ходиш там“, рече тя. „Какво ли си е помислила Дилайла? Там е толкова… гадно и потискащо.“ Джони кимна. „Потискащо и гадно, тъкмо това е“, отвърна сериозно той.) Дали срещата с Джони не е била целта й?

Дори да е била, той едва ли е разбрал. Мъжете никога не забелязват подобни неща. Жените виждат желания проблясък в очите, лекото извиване на устните, което издава, че битката е спечелена, че завоеванието е в кърпа вързано, а дълго таеното желание задоволено. Хал, миличкият Хал, облечен в кожени дрехи сигурно с удоволствие се е насладил на вечерта, която е била просто трамплин към леглото на Джони.

Навън нощта избледняваше и Стела знаеше, че Вайкинг скоро ще започне да мърмори и времето за приказки ще трябва да приключи.

— Продължавай — подкани го тя.

— Онази вечер се помотахме заедно, после не я виждах известно време. — Стела знаеше, че „помотахме заедно“ означава „спахме заедно“. Друго не бе и очаквала. — Тя нямаше желание да се вижда с мен. На два пъти я каних в Туитър да дойде да ни слуша, но тя каза, че била заета.

Умно момиче, помисли си Стела. Добре е направила. Дилайла се беше откроила от момичетата, които се тълпяха пред сцената, ококорени към Джони, с разголени блузки, за да му осигурят по-добра гледка. Тя бе направила единственото, което гарантираше, че Джони ще я забележи — беше му отказала. Джони не беше свикнал момичетата да го отблъскват. Стела не можеше да не й се възхити.

— Започнахме да си лафим в Туитър, нали се сещаш? Имаме доста общи познати. Не всички, разбира се. Тя си пада по винтидж, има доста приятели в разни банди… — Естествено, помисли си Стела. — Освен това я бива в писането. Умна и находчива е.

— Значи сте писали заедно песни — попита Стела и преглътна, за да изрече думите. Посегна към чашата, но се отказа. Навън беше вече светло и нямаше смисъл да се преструва, че е нощ. Пристъпи към печката и пусна газта, за да стопли водата в чайника. — Искаш ли чай?

— Да. Искам да кажа, да, благодаря, искам чай, а не че сме писали заедно песни. Не бих писал песни с друго момиче. Няма да се получи. — Стела се усмихна вътрешно, докато слагаше пликчета чай в чашите и вадеше млякото от хладилника. Малка победа. Щеше да направи палачинки, реши тя, когато стомахът й изръмжа, за да покаже, че има нужда от топлина и комфорт. Вайкинг ги обожаваше Джони също ги обичаше, когато бяха залети със сироп от лимон и захар. Когато чайникът кипна, тя извади яйца, брашно и купа, за да направи тесто. Щеше да има време да почине, докато Вайкинг се събуди.

— И какво? Какво стана после? — Тя наля вода в чашите. Ако някой слушаше гласовете им отстрани, щеше да реши, че обсъждат списъка с покупки, а ако надникнеше през прозореца, щеше да види картина на семейно щастие — Стела до печката бърка тесто за палачинки, Джони на канапето с чаша чай в ръка, който тя му беше занесла. Ако обаче се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи пукнатините: недопитите чаши, лекото треперене на ръката на Стела, докато разбиваше яйцата, сенките под очите на Джони, нервното щракане на запалката „Зипо“ с една ръка.

— След това се срещнахме на кафе. Отидохме в „Тейт“, за да видим китарите. Просто… помотахме се заедно. Станахме приятели.

Стела отпи от чая.

— Но не бяхте само приятели.

— Отначало мислех, че сме. Реших, че онази първа нощ е била…

— Като останалите.

— Да.

— Само че не беше.

Джони си пое дълбоко дъх. Подбра внимателно думите си.

— Тогава беше. Говоря за първия път. След това прекарахме известно време заедно, говорехме си онлайн, тя ходеше на някои от същите партита — не беше планирано, просто…

— Просто познавате едни и същи хора. — Стела знаеше накъде върви разказът му.

— Да — потвърди Джони и я погледна. — Какво?

— Нищо. — Тя поклати глава. Нямаше намерение да му казва, че са били на едни и същи партита не просто по съвпадение, ами Дилайла, красивата Дилайла с черната коса и възхитителна решителност, е подреждала така нещата. Тя добре познаваше този тип жени. — Продължавай.

— Втория път разбрах, че е различно.

Стела усети, че кима автоматично. Неочаквано всичко стана отново истинско. Разбърка за последно сместа за палачинки, остави я в хладилника да почине и веднага посегна към пакета цигари. Този път излезе навън и дръпна жилетката, метната на облегалката на стола, върху якето и застана до вратата, протегнала ръка навън, за да не влиза дима вътре в стаята. Имаше нужда от това разстояние, от защитния балон, който я обгръщаше, когато пушеше. Сега не й се налагаше да се справя с истинския свят, с настоящето и можеше да го наблюдава отстрани.

— С какво беше различно? Как? — попита тя, макар да нямаше нужда. Вече знаеше. Дилайла се беше промъкнала под кожата му, беше го разбрала още когато прочете съобщенията. Двамата се бяха смели заедно, бяха пили заедно, бяха се разхождали из Лондон под дъжда, бяха се дръпвали от пътя на куриери на велосипеди и ята гълъби, бяха стояли един до друг, докато са чакали автобусите, раменете им са се докосвали, докато са вадели картите си. Тя бе станала истинска за него, беше започнала да се превръща в центъра на вселената му.

Джони я погледна с неудобство.

— Откачена работа.

— Естествено, че е откачена. Разкажи ми.

Той кимна и я погледна.

— Знаех, че е различно, защото ми напомняше за нас. Напомни ми за времето, когато се запознахме. Тя ми напомняше за теб.

 

 

Каролайн беше тръгнала към дома на родителите си на чай, стиснала в ръка кутия тарти с цариградско грозде от елегантната сладкарница нагоре по хълма, когато видя полицейската кола на алеята пред къщата. Беше дошла с автобуса вместо с кола, защото Барт беше заминал по работа. Сигурно има среща извън Лондон, помисли си тя, макар той да не й каза почти нищо. А и напоследък не смееше да настоява с въпроси.

Изпусна кутията с розова панделка, когато видя автомобила, и хукна, краката едва я държаха, препъваше се по пътя, но се втурна през портата, по стълбата, разтрепераните й пръсти напипаха ключа, изпуснаха го и заопипваха пода на верандата, докато вратата не се отвори и тя не вдигна очи към жена полицай.

— Всичко е наред, Каролайн, нали? Никой не е ранен, родителите ти са добре. Влизай.

 

 

— Къде, за бога, ти е бил умът? — обърна се към Джини, след като първата вълна от шока премина и тя успя да заговори, докато стискаше между дланите си дебела чаша чай, която униформената направи. Беше й сложила прекалено много мляко и захар, беше взела неподходяща чаша, очукана, стара, която Джини използваше за майстори и градинаря, въпреки това чаят й се стори най-успокояващата напитка в света.

— Не съм… Просто не помислих, това е.

Джини седеше срещу нея, с кърпичка в скута, беше пребледняла, уплашена. Беше облечена във вълнена пола на шотландско каре в зелено и мораво, тревистозелено сако, с наниз перли на врата. Хората от полицията си бяха тръгнали, след като я предупредиха, че: „Ако собственикът на магазина не ви познаваше и не бе проявил разбиране, щеше да се наложи да ви арестуваме.“ Джини бе кимнала послушно, страхливо, докато седеше притихнала като дете на стола.

Джулиан бе застанал неподвижно до прозореца на кухнята, напълно объркан от онова, което се разигра в дома му. Поклати глава за пореден път.

— Джини, какво ти става?

Тя започна да мачка кърпичката.

— Вече ти казах. Не знам. Просто… Просто се обърках за момент. Изгубих контрол.

— Защо, за бога? Разполагаш с предостатъчно пари, нали? — Джулиан започна да крачи. Беше навил ръкавите на ризата си, а вратовръзката му беше метната на облегалката на кухненски стол. — Случило ли се е нещо? Ако си объркала сметките и имаш нужда от още пари, трябваше да ми поискаш. Знаеш, че няма да ти откажа.

Джини кимна.

— Знам. Имам предостатъчно пари, скъпи, благодаря ти, много си щедър.

— Не искам да ми благодариш.

Каролайн я наблюдаваше, докато баща й коленичи пред майка й и пое ръцете й в своите.

— Опитвам се да разбера. Защо взе колието? Защо просто не го купи, след като го искаше?

Джини скочи с ридание и отблъсна ръцете му.

— Не знам! Вече ти казах, че не знам. Просто… Вече нищо не знам. — Избяга от стаята и на излизане изпусна кърпичката. Чуха я, че хлипа на горния етаж.

Джулиан се наведе и вдигна памучната кърпичка. Беше мокра от сълзите на Джини и той седна за момент, стиснал я между дланите си.

— Не разбирам — обърна се той с тих глас към Каролайн. — Наистина не разбирам.

Тя седна на стола до него и отпусна глава на рамото му, сякаш по този начин щеше да успее да върне времето назад, в дните, когато баща й успешно разрешаваше всеки проблем, а майка й умело лекуваше всяка рана.

* * *

— Не разбирам защо си го поканила — сопна се ядосано Барт. Каролайн продължи да подрежда масата за трима — за нея, за Барт и Уил.

— Знам, че не разбираш — отвърна тя. — Повече от ясно е, че не разбираш. Той е стар приятел и има нужда от подкрепа. Нали е и твой приятел.

Барт сви рамене.

— Той е този, който не иска да се жени, а тя ти е най-добрата приятелка.

— Така е. Повярвай ми, че в момента не искаш Хариет да вечеря у нас. Най-добре да се видя с нея насаме или с момичетата. Тя е напълно скапана.

Каролайн въздъхна, когато си помисли за Хариет. Тя наистина се чувстваше ужасно зле. Почти не се хранеше, пиеше прекалено много и Каролайн бе сигурна, че излиза с мъже и един господ знае какви ги върши. Непознати мъже, подозираше тя и не одобряваше. Стела може и да се бе пошегувала, че единственият начин да преодолееш мъката си по някой мъж е като си намериш друг, но тя добре познаваше Хариет и знаеше, че сърцето й е разбито и няма да оздравее със секс. Не че сексът оправяше нещо, каквото и да било.

— Много е важно като двойка да не вземаме страна. Наистина не те разбирам — рече тя, сгъна салфетката и я остави върху помощна чинийка. — С него сте приятели, инвестирал си в „Хенри Бътлър“, виждаме се непрекъснато. Неочаквано обаче започваш да се държиш странно.

— Според мен всички се държат прекалено закрилнически, канят го като някой експонат все едно очаквате да рухне по време на вечеря.

— Той може и да не иска да се жени, но това не означава, че е искал да се раздели с Хариет. Изобщо не е искал. Да знаеш, че е много разстроен. Веднага се вижда.

Барт изви вежди.

— Сигурно, защото двамата с него имате „специална връзка“ — подхвърли той.

Каролайн го замери със салфетката.

— Знаех си. Това е.

— Какво?

— Ти ревнуваш. — Тя подпря ръка на ханша.

Барт изсумтя подигравателно.

— Стига с твоите тъпотии…

— Напротив, личи си. Знаех си, че е това. Ревнуваш, защо го знаеш, че навремето бях… — Тя млъкна.

— Била си влюбена в Уил.

— Падах си по Уил — призна тя. — Това беше тийнейджърско увлечение, но той още от самото начало се влюби в Хариет.

— А ти не можа да го понесеш. Винаги си им завиждала — тросна се Барт. Гласът му беше студен.

Каролайн си пое дълбоко дъх и му обърна гръб.

— Как можа да кажеш толкова жестоко нещо — попита тя и гласът й потрепери. Как можа да й каже подобно нещо? Беше истина, разбира се, че беше истина. Само че тонът му я уплаши и й напомни нещо. Напомни й за скорошен случай, когато говореше по същия начин. Беше на Коледа.

— Просто се питах дали не си доволна, че са се разделили — продължи той. Каролайн извика тихо и го погледна. Лицето му беше студено, езикът на тялото издаваше, че се е стегнал и не е склонен да прощава. Стори й се, че й е сърдит, много сърдит, но не разбра защо. Тя поклати глава и се протегна да свали чашите за вино от шкафа и да ги постави на масата, за да скрие, че очите й се напълниха със сълзи. Беше уплашена, отчаяно искаше отново да оправи отношенията им.

— Не съм, разбира се. Тъжно ми е и за двамата. Те са едни от най-добрите ми приятели.

— Ммм — изръмжа недоволно Барт и Каролайн стовари чашата, която държеше върху масата.

— Не искам да се караме, мили. Не си струва. Не е важно.

— Аз пък мисля, че е. Те са ни приятели, нали така каза, трябва да ги подкрепим. Сега изведнъж реши нещо друго. Каква е истината?

Каролайн застана пред него.

— Извинявай. Няма значение — рече тя и сълзите рукнаха по бузите й.

Барт чакаше. След това се усмихна.

— Всичко е наред. Знам, че не искаше да ме разстройваш — рече той. Лицето му отново бе каквото го познаваше, защото допреди малко бе неузнаваемо, разкривено от гняв.

— Обичам те — увери я той и тя се усмихна. Отново бяха в добри отношения и светът й се стори прекрасен.

— И аз те обичам — прошепна тя. — Обичам те и много се извинявам. — Щом го каза, се опита да си припомни какво я караше да се извинява непрекъснато.

 

 

Причината беше несигурност, нищо повече, знаеше, че е това. Той беше наранен толкова много от бившата си, все още не се бе отърсил от предателството й. Какви поразии причиняваме, колко болка, помисли си тя, докато слагаше пая с риба във фурната и затваряше вратата. Кухнята им беше малка, квадратна, със слънчево жълти стени и бели плочки над плотовете. Престилката от „Кат Кидстън“, която Каролайн си беше сложила, винаги я караше да се чувства като домакиня от петдесетте, а колекцията от посуда на сини и бели райета зад стъклената вратичка на шкафа изглеждаше примамливо, готова да бъде напълнена с пухкава каша и мармалад, с питателна яхния. Тя копнееше за голяма кухня, също като на Джеймс и Изи, с врати към вътрешния двор, където да отглежда билки, а Барт да приготвя барбекю, с огромна печка, на която да вари супи, фурна, в която да приготвя печено и интересни торти. Започна да мие спанака. Най-голямото й желание не беше самата кухня, колкото семейството в нея, деца, които да правят смешни торти, да им показва как да прокарват шпатулата в купата, да застилат тавите с хартия за печене, истинска семейна кухня, в която Барт да влиза след работа, а децата да са готови да го посрещнат, да седнат в скута му и да бъбрят как е преминал денят им, докато той се усмихва с обич, а Каролайн му носи уиски със сода.

Това най-сетне щеше да заличи от мислите му жената, която го бе наранила толкова дълбоко и бе оставила следи от предателството си, които продължаваха досега да хвърлят сянка върху него. Той й беше признал всичко, когато започнаха връзката си, как двамата живели заедно, колко щастливи били, или поне така си мислел той, в продължение на цяла една година, как имал намерение да й предложи, дори бил избрал пръстен и обмислял да го сложи в хрупкава бисквита, за да го открие, докато вечерят. Един ден, няколко седмици преди Коледа, се прибрал рано от работа, за да я изненада. Тя работела вкъщи, била графичен дизайнер и той бил решил да я изведе на обяд, да се гушкат следобеда, да гледат някой филм. Още щом влязъл, разбрал, че нещо не е наред. Тя не била сама в апартамента. Челото му се беше смръщило, докато разказваше всичко това на Каролайн, и на нея й се прииска да протегне ръка и да приглади бръчките с пръсти, да заличи спомена. Само че не можеше, защото стискаше ръката му и слушаше разказа, как минал по коридора към хола и видял обувка на пода, само една обувка, която съсипала живота му.

— Не съм и помислял, че един предмет може да донесе такива последствия — бе признал той. Бил някакъв стар чепик, кафяв, велурен, с изтрит ток. Вдигнал го и го задържал в ръка. — За съжаление, не беше толкова тежък в буквалния смисъл, колкото в преносен — беше обяснил мрачно той, — когато го захвърлих по главата на мръсника.

Обувката била на най-добрия му приятел, който в този момент чукаше годеницата ми на канапето. На моето канапе. Спомням си, че това ми се видя невероятно важно в онзи момент. Той се беше проснал върху моето канапе и я помпаше. Така се беше разбързал, че дори не си беше свалил всичките дрехи. Все още беше с риза. Странно какви тъпотии помни човек. След това бе погледнал Каролайн, в едрите му тъмни очи се беше събрала мъка.

— Извинявай, мила. Извинявай. Просто много ме заболя. Ще ти призная, че оттогава не съм същият човек. Страхувам се, че си избрала доста очукан нещастник. — Тя се беше разплакала заради него, беше го гушнала и обсипала с целувки.

— Обичам те — беше прошепнала тя. — Никога няма да те нараня. Винаги ще бъда до теб.

Как бе могла да го направи? Каролайн побесня заради него, когато си помисли. Доизплакна спанака и го остави в гевгир, за да се отцеди. Напълни тенджера с вода и я сложи на котлона, за да свари граха. Уил държеше паят от риба да бъде с грах и тя бе съгласна, че грахът е задължителен. Противна, егоистична мръсница, тя имаше ли някаква представа какво бе причинила на любимия й Барт? Разбираше ли какви са последствията? Едва ли. Подобни хора изобщо не ги интересуваше какво причиняват. Те просто минаваха през живота и оставяха пътека от мъка и съсипия след себе си, не се интересуваха как поразяваха околните. Той все още не бе успял да си прибере вещите, горкичкият, защото се бе обърнал и бе излязъл незабавно от апартамента, след като бе изхвърлил обувката, без дори да спре, за да чуе обясненията и извиненията, а след това бе накарал друг приятел да се върне и да прибере нещата му. За съжаление част от тях останали.

— Няма нищо незаменимо — усмихна се той на Каролайн. Единственото незаменимо беше сърцето ми и умението да се доверявам. Затова пък ти… — Той я бе погалил по бузата. — Ти, ангелче мое, ме лекуваш. Край теб се чувствам отново цял и завършен. Живеех странен, половинчат живот, докато не те срещнах. Бях като сомнамбул. Сега вече съм буден.

 

 

Накрая вечерята се оказа чудесна въпреки разправията от по-рано. Когато Уил пристигна, всичко беше наред и Барт си беше същият мъж, когото тя обичаше толкова много; гостоприемен и щедър, шляпна Уил по гърба, когато той пристигна, пое палтото му, доливаше чашата му, извади хубавото си бренди, за да го почерпи след вечеря, разказваше истории за момчетата от работата, разпитваше за Хенри Бътлър. Той се представи, поне така си мислеше Каролайн, в най-добра светлина и усети гордост, докато си миеше ръцете в банята след вечеря, защото това отчасти се дължеше на нея. Изглежда, свикваше с особеностите на брачния живот. Преди година щеше да направи голям проблем заради забележките му, щеше да пролее реки от сълзи, да му отправи контра обвинения, да се почувства така, сякаш е настъпил краят на света, да реши, че грубостите, които са си казали, са симптом на по-голям проблем, на непоправим проблем, да реши, че бракът им е обречен. Нелепа работа.

Чу, че двамата мъже разговарят, и за момент остана пред мивката, за да чуе какво казват. Плътният глас на Барт говореше тихо и тя не успя да различи думите, след това Уил отговори нещо. Стори й се необичайно успокояващо, че двамата си бъбрят така непринудено. Преди две години дори нямаше да се заслуша. Сега обаче можеше да признае, че гласът на Уил й причиняваше болка, пронизваше сърцето й всеки път, когато го чуеше, докато не се запозна с Барт. Едва тогава, когато се влюби силно, вече не й се налагаше да се преструва, когато го вижда. Как само се променя животът, без дори да се усетим, помисли си тя. След това си спомни теста за бременност, който бе оставила на ръба на мивката и дори не го беше погледнала, защото бе свикнала да пишка върху малките пръчици и да ги поглежда. Когато посегна, той беше още мокър, а тя имаше напишкано по ръцете, не й пукаше, щеше да ги измие отново след секунда, но засега искаше да види чертичката, за която толкова отчаяно копнееше, която щеше да е отговорът на всичките й молитви. Избърса пластмасовата част с тоалетна хартия, изми ръце с течен сапун „Молтън Браун“ и вдигна поглед към огледалото над мивката. Опита се да види дали няма някаква разлика, но не забеляза абсолютно нищо. Не се чувстваше различно. Беше свикнала да търси знаци, да ги разчита погрешно през изминалите тринадесет месеца, откакто спря да се вглежда. Беше преживяла толкова много разочарования, месеци, в които й прилошаваше, а гърдите й се подуваха и ставаха толкова болезнени, че бе убедена, че се е получило, само че не беше, за пореден път, затова си наложи да престане да мисли. Сега обаче реши, че напоследък се чувства по-различно. Сутрин усещаше странен, метален вкус в устата си, все й се спеше, макар да си лягаше рано. Не че беше кой знае какво. Вдигна теста и го погледна, опита се да му внуши да й покаже онова, за което мечтаеше. Хайде, призова го тя, хайде. Покажи ми желания отговор, единствения отговор. Хайде!

Когато се появи една черта, тя разбра, че не е онова, което иска, че няма да понесе поредния провал. Не беше бременна. Думите сякаш й се подиграваха. Не беше бременна. Хвърли теста в кошчето за боклук.