Налагаше се да кажат на децата. На Джеймс и Каролайн. Най-добре беше да им кажат заедно. Така нямаше да доведат внуците. И без това бяха твърде малки. Джини нямаше да го понесе.

Тя не можа да разбере, когато й казаха. Стори й се нереално.

— Имате мозъчен тумор, госпожо Ратбоун — бяха казали и първото, което тя си помисли бе, че след като й го съобщават, могат поне да се обърнат към нея на малко име, не с името на свекърва й. За момент отново бе млада булка, все още не привикнала към името си, беше й трудно да напише буквите, когато пишеше чек. Разбира се, че сега беше госпожа Ратбоун, така беше от десетилетия. Самата тя беше станала свекърва, а след това и тъща. Надяваше се да се държи добре със снаха си и зет си.

Само че й беше много трудно — никой не те предупреждаваше колко е трудно — да гледаш децата си с хора, които невинаги вършат нещата както трябва. Неочаквано се налагаше да се въздържаш от майчиния импулс, който винаги те е водел, останал още от дните, когато си се навеждала над масата, за да нарежеш печените им картофи, или си ги хващала за ръка, когато пресичат пътя. Веднъж вече го направи с Барт — четиримата бяха излезли на обяд една събота и по пътя към близкото френско бистро тя натисна копчето на светофара и автоматично посегна към ръката му, когато той стъпи на улицата. Той я остави да стисне пръстите му, беше много мило. Не искаше да я обиди, като се отдръпне, позволи й да го преведе, също като отдавна пораснало дете, докато Каролайн не се обърна, видя ги и се разсмя.

— Мамо, той може да се справи и сам — беше подхвърлила тя и Джини се почувства глупаво, изчерви се. Пусна ръката му засрамена, извини му се, а той я погали по рамото и каза, че съвсем не бил сигурен, че ще се справи, че онзи ден едва не го прегазил автомобил на „Пикадили“, защото пресичал разсеяно.

— Както обикновено, гледах блекбърито си — обясни той и намигна, а тя се почувства благодарна, че се държи толкова мило.

Въпреки това… Едва ли всички щяха да се държат толкова мило, за да може тя да се чувства полезна, необходима по начина, по който се беше чувствала, когато децата й бяха малки. Това беше едно от нещата, които най-много й харесваха като майка, чувството, че има цел, че е нужна. Беше нужна, за да върти къщата, беше нужна на децата, на Джулиан. От нея имаше полза. Това обаче беше преди. Сега вече нещата се промениха.

Седна на стола, обърната към лекаря в малката му приемна. Джулиан беше до нея, столът му — обърнат към нейния, обгърнал ръцете й със своите. Спомни си едва сега. Разбира се, че беше госпожа Ратбоун. Така се казваше. Примигна и зачака лекарят да продължи. Кабинетът беше квадратен, той седеше зад елегантно махагоново бюро. На полиците до него се виждаха снимки в сребърни рамки — красива жена, която сигурно беше съпругата му, двамата бяха на парти, единият караше ски, загорелите им лица грееха към обектива. Имаше и сватбена снимка на момиче към тридесетте, облечено в рокля без презрамки, каквито всички напоследък избираха и изглеждаха така, сякаш се бяха увили в хавлиена кърпа, но модата беше такава. След това същото момиче държеше бебе, момиченце, ако можеше да съди по дрешките, макар да не бе съвсем сигурна. Човек трябваше много да внимава. На хората не им ставаше приятно, когато сбъркаш. Важното беше, че той имаше семейство, деца, внуче, което беше хубаво. Защо пък да беше хубаво? Не знаеше защо, но бе сигурна, че е така.

— … фронталният лоб — обясняваше той тихо и спокойно, — за съжаление, на доста проблемно място… — Тя се насили да се съсредоточи, да внимава. Трябваше да внимава много. Онова, което той казваше, изглежда, беше важно, макар да не успяваше да разбере защо, не разбираше каква връзка има с нея. Дали не трябваше да си води бележки? Посегна към чантата си, за да извади бележник и химикалка, за да запише онова, което той й казваше. По-късно, когато се приберат, щеше да ги прочете.

Така и не взе чантата, защото нещо я спря. Нещо й попречи. Опита се да раздвижи отново лявата си ръка, да я протегне към пода. Движението беше съвсем простичко, но така и не успя. Ставаше точно както в хотела, помисли си тя, когато цялата й страна се вкамени и тя се престори пред Хариет, че е пияна, че разглежда картината на стената. Сякаш командите на мозъка не действаха, сякаш се бе получила засечка в командния център. Престана да опитва.

— Добре ли сте, госпожо Ратбоун? — попита лекарят.

— Да, да. Съвсем добре — отвърна тя. Гласът й прозвуча малко гърлено и тя застана неподвижно. Не искаше да привлече вниманието към себе си и да създава суматоха. Сигурна бе, че вдървяването ще отмине само. В момента обаче имаше по-неотложен проблем и това беше Джулиан. Той стискаше силно ръката й, а лицето му беше мокро от сълзи. Защо плачеше с толкова тъга? Сърцето й се сви заради него. Джулиан никога не плачеше или почти никога. Беше отронил няколко сдържани сълзи, когато се родиха Джеймс и Каролайн, както и когато тя изгуби бебето между тях; когато отвеждаше Каролайн към олтара. Имаше и сълзи, когато се случи онази ужасна неприятност с… приятелката му. Това бяха не повече от шест случая за повече от четиридесет години.

Сега обаче той плачеше, без да се сдържа. Хлипаше, раменете му се разтърсваха, а свободната му ръка беше покрила лицето. Тя виждаше единствено очите под гъстите вежди, започнали да посивяват. Беше толкова разстроен, че тя нямаше сили да го гледа.

— Шини — зашепна тя, — не плачи, мили. Всичко ще се оправи. Нали така? — Погледна лекаря за уверение. Той щеше да каже на Джулиан да не се безпокои. Вдървяването от дясната страна я отпускаше и тя отново се почувства по-добре. Не помнеше какво й беше казал лекарят, но щеше да го помоли да повтори. Внимателно пусна ръката на Джулиан и успя да вдигне чантата, този път без всякакво усилие, извади малкия бележник с кожена подвързия и малка химикалка отстрани.

— Много се извинявам, доктор… — Тя погледна табелката с името на бюрото, поставена на много подходящо място. — Доктор Гардинър. Бихте ли повторили. Какво му е на Джулиан? — Сигурно нещо му имаше, иначе защо ще са тук, защо да е толкова разсеян? Горкичкият, изследванията на кръвта и всичко останало бяха толкова добри. Той не можа да понесе, когато я шиха, след като се поряза, докато кълцаше праз лук, и трябваше да чака навън, докато тя…

— Джулиан е добре, госпожо Ратбоун — отвърна лекарят. — Джулиан е съвсем добре, не се притеснявайте. За съжаление, вие не сте добре.

— Но… а, не… стига глупости — рече тя почти през смях. — Чувствам се добре. Тъкмо изкарах някакъв летен грип, нищо повече. Не беше сериозно. — Обърна се към Джулиан. — Скъпи, хайде да си тръгваме. Благодаря ти, че толкова се грижиш за мен, но наистина няма смисъл. Да се приберем у дома, ще похапнем риба с картофки за вечеря, ще се поглезим.

Джулиан си пое дълбоко дъх.

— Добре. Много добре. — Избърса лицето си с ръка. Беше спрял да плаче, но имаше изтерзан вид, кожата му беше леко посивяла. Стори й се напълно изтощен. Тя протегна ръка и докосна бузата му.

— Колко си добър с мен, мили. Ти си добър човек.

Станаха и Джулиан протегна ръка на лекаря.

— Ще опиша всичко, за което говорихме, в писмо и ще ви го изпратя утре — обеща доктор Гардинър. — Знам, че ви е трудно да поемете толкова много информация наведнъж. Шокът…

Джулиан закима.

— Благодаря ви. Да, благодаря.

Той отново стисна ръката на мъжа.

— Хайде, мили, лекарят има пациенти в по-тежко състояние. Да не отнемаме от времето му… — започна Джини, след това спря. Неочаквано всичко й се изясни, стана изведнъж. Той каза, че тя не била добре. Защо тогава говореше за риба с пържени картофи? Спря и се обърна бавно към лекаря.

— Вие казахте… не казахте ли… казахте, че имам тумор в мозъка?

Лекарят я погледна тъжно.

— Да. Да, за съжаление е така. Заповядайте, седнете отново.

Джулиан шофираше към тях бавно, внимателно заради трафика в централен Лондон. Караше огромно, сребърно комби. Всичките им автомобили бяха комби, откакто се ожениха. Той ги харесваше, защото са просторни и сякаш се плъзгаха по пътя. Джини пък винаги имаше малки, маневрени коли. Сега имаше малко поло, тъмносиньо, копринените косми на Господин Бътъруърт бяха полепнали по седалките, а меката кошница на пода отпред му позволяваше да се сгушва вътре, когато се случваше да пътуват заедно.

Не че напоследък Джини шофираше често. Беше престанала да изкарва редовно колата преди известно време, мислеше си Джулиан, докато спираше на светофара на ъгъла. Господин Бътъруърт остаряваше, ставаше все по-трудно подвижен и не обичаше да ходи на дълги разходки, затова тя го извеждаше на каишка по поляните близо до дома им, където имаше езерце с патици, подканваше го непрекъснато, а той се тътреше, влачеше каишката и нямаше търпение да се прибере.

Може би това не беше единствената причина, поради която тя не шофираше. Може би обясненията, че иска да свали някой и друг килограм, да се пораздвижи, не бяха нищо повече от празни извинения. Да не би да е страдала, без да си признае. И ако беше така, откога продължаваше цялата тази работа? Не трябваше ли да е забелязал по-отдавна, да е направил нещо? Защо не се беше досетил?

Трябваше да признае, че отговорът е да. Трябваше да е забелязал, трябваше да забележи знаците и да разбере какво означават. Не трябваше да се дразни от поведението й, да се цупи и да се крие в кабинета си, след като затвори вратата и буквално, и метафорично.

Кражбата от магазина е била знак. Беше попитал лекаря, докато Джини беше в тоалетната, където отиде, за да се съвземе, след като най-сетне осъзна какво става, дали има връзка и той бе отговорил утвърдително.

— Това е напълно нетипично за нея — обясни той и отпусна лакти на коленете, преплел пръстите на ръцете. — Винаги е била толкова… толкова добро момиче. Държеше на правилата, настояваше всичко да се върши както е редно. Винаги поддържаше децата чисти, изрядни, също и мен. — Той въздъхна. — Просто реших, че е била… отегчена.

Доктор Гардинър го наблюдаваше с много съчувствие, ала резервирано.

— Тази част от мозъка, където е разположен туморът на съпругата ви, отговаря за контрола над импулсите. Това не е единствената му функция, но е една от тях. Вероятно това е причината за кражбата. Тя не е успяла да овладее импулса, както досега. Не се е съпротивлявала на желанието. Някои пациенти преяждат, при това редовно, и не успяват да се въздържат. Държат се по начини, които обикновено са недопустими за тях.

Думите му звучаха заучено и Джулиан стисна зъби, за да прикрие нервността си. Лекарят беше добър и той знаеше, че е така. Това бе нещо важно. Джини заслужаваше най-доброто.

Погледна я скришом, тайно и зави по алеята към къщата, а после спря внимателно. Тя мълчеше. Продължаваше да мълчи. Не бе заплакала. Дали наистина бе разбрала какво става? Лекарят й обясни всичко, как туморът е част от мозъка, до която трудно се стига, как няма смисъл да се оперира, за да го премахнат, но най-добрата стратегия е лъчетерапия, за да го смалят и както той се изрази: „Да се намали ефектът на симптомите, които се проявяват в резултат на постоянното му присъствие“. Постоянното му присъствие. Тези думи оприличаваха тумора на хлапе, на немирно хлапе, което непрекъснато настояваше за присъствието на майка си, досаждаше, хленчеше и буйстваше. Събаряше разни предмети, опитваше се да се добере до места, на които не му беше позволено да ходи. Този малчуган се наричаше… Пол. Когато Джеймс беше на две или три годинки, имаше приятел на детската площадка, който се казваше Пол. В онези трудни години, когато децата прохождат, момченцето беше вечно сополиво, не спираше да хленчи и имаше противния навик да събаря разни неща на пода — нарочно, разбира се — когато никой не гледаше. След като един следобед Пол ритна Джеймс в пищяла и му остави огромна синина, счупи една от любимите вази на Джини, като я блъсна с лакът от масата в кухнята, Джулиан най-сетне тропна с крак и настоя пред съпругата си да не кани повече момчето, за да си играе с Джеймс. Това име даде на тумора, на този неканен, нежелан посетител в живота им. Пол. Почувства се малко по-добре, след като помисли и погали Джини по ръката, докато дърпаше ръчната спирачка, преди да слезе. Щеше да се справи с Пол точно както се справи и с малкия непрокопсаник. Със здрава ръка и решителност. Никакви преговори, никакво протакане. Всичко щеше да се оправи. Джини щеше да се оправи.

— Хайде, мила — подкани я той, откопча предпазния си колан и отвори вратата. — Хайде да влезем и да загреем вода. След това ще отида да взема риба с пържени картофки. Ако искаш, ще ги изядем в леглото. Не беше ли записала епизод от „Спешно отделение“, който искаше да гледаш? — Той замълча. Естествено, че няма да иска да гледа „Спешно отделение“. Какъв глупак. Безчувствен идиот, че това беше последното, което й се гледаше. — Извинявай, няма да е това.

Джини не помръдваше. Той заобиколи от нейната страна и отвори вратата.

— Мога да се отбия до видеотеката…

— Няма да се подложа на лечение, Джулиан — заяви тя, докато той държеше вратата отворена и я чакаше да слезе. — Знам какво ще кажеш — продължи уверено тя, преди той да заговори. — Ще кажеш „Ще помислим“ и „Не е нужно да вземаш решение веднага“ и ще ми отправиш онзи решителен поглед, с който си въобразяваш, че ще ме убедиш по-късно, защото сега няма значение какво мисля.

Джулиан мълчеше.

— Не искам да мисля по този въпрос. Мислих колкото трябваше. Вече взех решение. Не искам да пилея повече време или енергия. Нямам намерение да прекарам времето, което ми остава…

— Джини, недей… — Той не се въздържа. Щом тя спомена времето, което й оставаше, като нещо окончателно, нещо, което не подлежеше на промяна, той не успя да премълчи.

Тя обаче продължи решително, без да се вълнува от мъката му.

Той коленичи пред нея, за да му е по-лесно да откопчае предпазния колан.

— Няма да си пропилея времето, като ходя в болница, седя в трафика, а ти да си губиш времето да ме караш. Знам, че ще го направиш, без да се оплакваш, но не го искам. Не искам и децата да се занимават, да идват и да ме вземат, когато ти не можеш, да се питат и да се тревожат дали следващият сеанс няма да преобърне нещата, да губят часове наред, докато чакат пред лекарския кабинет, за да чуят присъдата. Нямат нужда от подобно нещо, те си имат собствен живот.

— Те много те обичат — рече безпомощно Джулиан.

Джини му се усмихна и посегна към ръката му. Той я пое и своята и я вдигна към устните си, целуна я и я погледна. Очите й бяха ясни, блестяха. Човек никога не би разбрал, че й има нещо, че преди час е научила колко сериозно е положението й, че е била объркана и не е можела да си спомни почти нищо. Сега по лицето й нямаше и следа от недоумение, нямаше я несигурността. Изписали се бяха единствено яснота и решителност.

— Знам, мили — отвърна тихо тя, — тъкмо затова. Това е една от причините. Не е нужно да страдат през всичкото това време.

— Ще се справим заедно, ще се преборим заедно — настояваше Джулиан, макар че едва успяваше да изрече думите. — Ние сме семейство, Джин. Семейство сме.

Тя поклати глава.

— Няма да се борим заедно, любими. Този път нямам намерение да се боря. Това е окончателното ми решение. Моето решение. Цял живот съм правила каквото е угодно на другите, поставяла съм тях на първо място. Ти, децата, внуците. Правила съм го с удоволствие. Било ми е приятно и съм се справила добре, нали?

Джулиан кимна. Това беше самата истина.

— Значи ми дължиш това — настоя тя и гласът й потрепери, а в очите й избликнаха сълзи, но тя ги преглътна с огромно усилие на волята. — Това искам. Правя го за себе си. Ако ме обичаш и ако си истински съпруг, ще ме подкрепиш.

Джулиан не отговори. Той знаеше за какво намеква, тя за онази една ужасна година, когато едва не я изгуби, когато си мислеше, че е съсипал всичко, че е унищожил щастието, за което бяха положили толкова много усилия, за неподходящото си решение, за периода на слабост, когато се предаде на изкушението.

— Как можа? — беше изкрещяла тя с всички сили. Той не бе чувал подобен писък никога досега, дори когато раждаше. — Как можа, Джулиан, и то след всичко, след толкова години?

Онзи следобед бе завел децата при приятели. Когато той се прибра, разбра по изражението й, че знае, докато седеше притихнала, пребледняла на масата в кухнята и отказваше да промълви и дума. Позвъни на майката на Хариет, каза й, че се е случило нещо — „Мама не се чувства добре, за съжаление и трябва да отидем да я видим, но ме е страх децата да не се разстроят“ — а жената се разтревожи, веднага се съгласи да ги вземе и когато видя угриженото й изражение малко по-късно, се почувства още по-голям мръсник. Няколко месеца по-късно, когато майка му наистина се разболя и ненадейно и почина, той си припомни онзи ден, припомни си лъжата и бе сигурен, макар да не бе суеверен, че сам е причинил това нещастие, че е предизвикал съдбата и тя му е отговорила.

— Баба нали ще се оправи, татко? — бе попитал Джеймс на тръгване. Тогава беше на четиринадесет и се стараеше да се държи като мъж, тийнейджърският му гръб — изправен решително, ала очите все още издаваха, че е дете. Джулиан беше стиснал рамото му, отвръщайки уверено, че ще се оправи, и бе изненадал сам себе си с тези лъжи.

Джини обаче не остана чак толкова изненадана. В мига, в който входната врата се затвори и децата не можеха да чуят разправията, тя му се нахвърли, разкъсвана от ярост и болка, заблъска по гърдите му с малките си юмручета.

— Ти, лъжец такъв, ти противен, гаден лъжец. Господи, не мога да търпя лъжите ти, идват ти отвътре, нали? Лъжеш ме от месеци, може би дори от години, нямам представа откога. Колко лъжи си ми наговорил, Джулиан? И на мен, и на децата? Колко? Кажи колко?

Трябваше да я стисне за китките, да се опита да спре пороя от удари, въпреки това тя продължаваше да се бори и удря, докато най-сетне спря и се разплака, което бе още по-лошо. Не искаше дори да го погледне, колкото и да се опитваше да я накара да каже нещо, тя мълчеше, седеше и плачеше, плачеше безутешно. Пред нея имаше писмо, анонимно писмо и снимка. Снимката, която Джини гледаше и не можеше да повярва, сякаш ако я гледаше по-дълго, щеше да се превърне в нещо друго, в нещо по-малко съкрушително. Осем седмици на глупава слабост, това бе достатъчно, за да разбие сърцето на жената, която обичаше толкова много, и да нанесе фатален, както се страхуваше, удар на брака им. Осем безсмислени седмици, които му се искаше да заличи и изхвърли, също както скъса и изхвърли писмото.

— Слушай — беше изкрещял той, — не е нужно да съсипваме всичко, не е нужно. Можем да продължим, Джини, да заживеем както преди. Вече приключи, честна дума. Кълна ти се, че приключи. Да, приключи, преди да е започнало.

Тогава тя го беше погледнала и се разкрещя от ярост, изпищя и стовари юмруци върху масата.

— Не ме лъжи! Престани да ме лъжеш!

Беше излязла бързо от стаята и беше затръшнала вратата, а той чу, че си ляга, и разбра, че поне засега трябва да я остави на мира.

Лъжата се превърна в истина скоро след това. Той излезе от къщата, втурна се по стълбите, без дори да си облече връхна дреха, и забърза, почти затича към телефонната будка в края на улицата. Искаше да оправи нещата, а не можеше да проведе разговора от къщи. Когато тя се обади, той разбра, че жената, омагьосала го преди няколко седмици, сега му се струва отблъскваща, също като развалено месо.

— Никога повече няма да се срещам и да говоря с теб — беше заявил той спокойно, с безизразен глас. — Ако се видим случайно, ще се престоря, че не те познавам. Между нас няма нищо и никога не е имало. — Изслуша извиненията й, изречени през плач, ала не изпита нищо.

— Много се извинявам — ридаеше тя. — Той е наел частен детектив. Нямах представа, че ще й пише. Нямаше да му позволя, честна дума. А тя… — Той беше затворил. Нямаше намерение да обсъжда съпругата си с тази жена.

Когато се върна в къщата, събра смелост и се качи на втория етаж. Завари Джини да събира дрехите си в куфар. Разтърси го спретнатият начин, по който тя подреждаше всичко: нямаше нахвърляни в безпорядък вещи около нея; внимателно сгъваше ризи и чорапи, така че да попълни празните места около обувките му, без да губи място. За момент остана да я наблюдава, след това приседна на ръба на леглото и заплака, отпуснал чело в ръцете си, раменете му се разтърсваха, нямаше сили да вдигне глава и да я погледне, защото не можеше да си намери място от срам.

— Не плачи — заговори тя. Дори не се опита да го успокои, както би сторила с дете, което се събужда след кошмар, ами с неприкрито раздразнение, нетърпеливо. Той поклати глава. Не можеше да се спре. — Не плачи! — настоя отново тя. — Нямаш право да плачеш. Нямаш никакво право.

Тогава го замери с порцеланова крава, фигурка, която й беше купил, докато бяха на меден месец в Шотландия, и тя се счупи, а Джини се разплака безутешно, коленичи на пода и събра внимателно късчетата, сякаш бяха от разбитото й сърце, докато най-сетне той не коленичи на пода до нея и не се приближи, все още разплакан, прегърна я и тя се отпусна в ръцете му, двамата останаха така и плакаха часове, поне така им се стори, докато ставите ги заболяха, главите запулсираха от усилие, а сълзите пресъхнаха от изтощение.

Както бе седнала в колата, Джини затвори за миг очи, изморена от казаното. Беше напълно права. Той наистина й беше длъжник.

Позволи на Джулиан да й помогне да слезе, събра си нещата и се отправи към къщата.

— Сега — започна тя, докато той я придружаваше по стълбите към входната врата, прегърнал я нежно през раменете. — Какво ще кажеш за риба с картофки?

— Не можеш да го направиш — заяви Каролайн, когато й казаха. Беше стиснала устни в права линия, челюстта издаваше, че едва се сдържа да не заплаче. Бяха й звъннали и поканили двамата с Барт да дойдат на вечеря, също Изи и Джеймс и да оставят децата вкъщи. Те веднага разбраха, че новините са лоши.

— Кажи ми веднага — настоя Джеймс, докато говореше по телефона с баща си. — Просто ми кажи.

Двамата с Джини се бяха разбрали да им съобщят заедно, лично, затова той повтори, че ще ги чакат в седем довечера. И тихо се сбогува. Джини беше опекла две пилета, хляб и бе на рязала салата, имаше сирене и домати от градината.

— Не можеш да вземеш подобно решение — продължи Каролайн. — Не става въпрос единствено за теб, мамо. — Беше облечена в строгите дрехи, с които ходеше на работа, изглеждаше елегантна, изтънчена, но лицето й бе като на уплашено дете. Барт стискаше ръката й и мълчеше.

— Знам, че ти е зле, че ще трябва да изтърпиш какво ли не, но всички ще бъдем до теб, ще ти помагаме. Това е ефект от шока. Няма друго обяснение.

Тя кимна, сякаш да увери себе си.

— Заради шока е.

Джеймс прочисти гърлото си и заговори:

— Най-добре да обсъждаме възможностите за лечение някой друг път, след като приемем фактите.

Той беше блед и съкрушен.

— Не — поклати инатливо глава Джини. — Извинявайте, но няма да стане. Знам, че ви идва много и ви е трудно да го приемете изведнъж. Моля ви да ме изслушате и да проявите разбиране. Много е важно да проявите разбиране. Няма да се подлагам на никакво лечение. Ще ми изпишат обезболяващи и всичко, което лекарите преценят, че ще ми помогне да ми е по-леко. Ще използвам помощно лечение, от което ще се почувствам по-добре. Акупунктурата оказвала положителен ефект на някои симптоми. Само че нямам намерение да се подлагам на химиотерапия и лъчетерапия месеци наред, след като резултатът е ясен. Няма да го направя.

— Но ти не знаеш! — гласът на Каролайн трепереше, тя стана и пристъпи към прозореца. — Няма как да знаеш, никой не знае! Не знаеш какво ще открият, непрекъснато се правят изследвания. Понякога лекарите грешат, знаеш, че е така. Как е възможно да си такава… егоистка?

Джини се усмихна на дъщеря си.

— Знам — отвърна тя, — трудна работа. — Не отрече обвинението в егоизъм. Нямаше нужда. То дори я ободри.

Каролайн въздъхна от безсилие и се обърна към баща си:

— Татко. Кажи й. Трябва да й кажеш.

Джулиан разпери безпомощно ръце.

— Знам, миличка. Знам, че ти е трудно да го приемеш. Първоначално и аз се опитах да разубедя майка ти, но…

Каролайн тръсна глава и отказа да слуша.

— Не, не, не и не. Не можеш да я подкрепяш, не и в този случай. Просто не можеш.

Джулиан направи крачка към нея, но тя протегна ръка, сякаш искаше да го задържи настрани.

— Мило момиче, не се разстройвай. Недей.

Каролайн се разплака безутешно, риданията й бяха сърцераздирателни, а той пристъпи към нея и я прегърна. Тя се отпусна на гърдите му и раираната риза скоро се измокри от сълзите й.

След малко даде знак на Барт да дойде при тях и прехвърли разплаканата си дъщеря в ръцете на съпруга й. Тя се отпусна на гърдите му, без да протестира.

— Питам се дали си премислила внимателно всичко, Джини — обади се предпазливо Изи. — Мислила ли си как ще се отрази на Джулиан? Как ще се почувства той, когато ти… когато силите ти отслабнат?

Джини изпъна гръб.

— Разбира се, че съм мислила, благодаря ти, че попита, мила — отвърна тя и между жените премина искра на напрежение. — Наблизо има чудесна клиника с програма за нелечимо болни. Ходихме да я видим вчера, нали? — Джулиан кимна. — Много спокойно място. Имат великолепна градина.

— Господи — изхлипа Каролайн на рамото на Барт. — Великолепна градина. Това е направо чудесно, мама му стара. Важното е да има великолепна градина.

— Постарай се да разбереш, момичето ми. Искам, доколкото е възможно, да ви улесня. Затова го правя. Поне отчасти.

— Онова, което ще ни улесни, мамо, е да знаем, че ти… че ние… че правим всичко по силите си, за да се пребориш — обади се тихо Джеймс. — Говоря за себе си. — Каролайн кимна през сълзи.

— Именно.

— Виждам. Така е от твоя гледна точка, но, за съжаление, се налага да приемете решението ми. От ваша гледна точка това не се случва. Знам, че ви е трудно да го приемете, че ще ви окаже огромно влияние, ще ви нарани ужасно и много се извинявам.

Джини си пое дълбоко дъх и погледна хората от семейството си. Очите й излъчваха спокойствие, но бяха много решителни.

— Само че онова, което се случва, се случва на мен и аз ще се справя по начин, който преценя, по начин, по който умея. Искам смъртта ми да бъде отражение на начина, по който съм живяла. И нямам намерение да умра, докато се боря.

* * *

Каролайн и Барт не останаха за вечеря. Каролайн беше твърде разстроена, прекалено уморена, поне така каза; единственото й желание беше да се прибере, да се изкъпе и да си легне.

— Добре, миличка — кимна майка й. — Ще ти звънна утре.

Каролайн я прегърна, но не намери сили да я целуне. Когато се качиха в колата, тя мълча, докато излизаха на заден по алеята и се спускаха по хълма.

— Не мога да преценя дали съм й бясна или… и аз не знам какво — рече най-сетне тя. — Не мога да повярвам, че татко е приел решението й. Трябва да направим нещо, Барт. Трябва да я накараме да си промени мнението.

Бяха взели такси до дома, тъй като отидоха у семейство Ратбоун направо от работа, и Барт бръкна в джоба си, за да извади портфейла. Каролайн приготви ключовете от апартамента и спря на стълбите пред входната врата. Живееха във висока викторианска къща от червени тухли, разделена на апартаменти, по един на всеки етаж. Прозорците бяха огромни, таваните високи. Истината беше, че Каролайн копнееше за къща. Може би и това щеше да стане, когато най-сетне забременееше.

— Не виждам смисъл, мила.

— Какво? — Тя се обърна изненадано към него. Той вдигна ръка, за да благодари на таксиметровия шофьор, когато човекът потегли, след това затича по стълбите след нея.

— Знам колко ти е мъчно. На всички ни е мъчно. Тя обаче е права. Изборът е неин.

Каролайн плъзна ключа в бравата. Пръстите й трепереха.

— Не вярвам — рече тя. — Барт, да не би да казваш, че трябва да я оставим да го направи? Искаш да я оставим да… да умре ли?

Вратата се отвори, тя влезе бързо и затича по стълбите, като едновременно с това се опитваше да отдели ключовете за апартамента. Трябваше да влезе и да се скрие на сигурно в собствения си дом. Майка й, любимата й майка, която винаги беше до нея, винаги се грижеше за нея. Каролайн и Джини бяха близки открай време. Никога не се бяха карали както останалите тийнейджърки се разправяха с майките си. Каролайн не се бунтуваше, защото Джини никога не й беше давала повод. Тя беше винаги спокойна, мила, внимателна и разумна. Сега обаче искаше да направи това ужасно, егоистично и напълно неразумно нещо. Искаше да захвърли всичко, абсолютно всичко — и брака си, и децата, и внуците, както онези, които вече имаше, така и неродените… целия си живот. Беше готова да го изостави, и то защо? За да не й се налага да се подлага на неприятно лечение. Що за отношение беше това? Що за пример бе това от жената, която все повтаряше на Каролайн да упорства. „Мила, не се отказвай. Можеш да постигнеш почти всичко, стига да упорстваш.“ Сега обаче тя дори нямаше намерение да пробва. Каролайн не я разбираше. Сякаш майка и беше вече умряла и беше оставила друга жена на свое място.

Щом влезе, тя свали сакото и го закачи до вратата, изрита обувките и тръгна боса по мокета към кухнята. Имаше нужда от чаша вода.

— Говориш напълно незаинтересовано — подхвърли тя и остави водата да тече по пръстите й, докато не стана студена, и едва тогава напълни чашата. — Сякаш се решаваше в кой супермаркет да пазарува и дали да си направи нова прическа. Става въпрос за живота й, Барт. Тя ще умре, ако не се подложи на лечение. Ще умре скоро. А на никой не му пука Най-малко на нея.

Изпи чашата до дъно на две дълги глътки и я напълни отново.

— Не говори така — рече застаналия зад нея Барт. — Не представяй нещата така, сякаш ми е все едно. — Беше се обърнал настрани, отпуснал ръце на кухненския плот, лицето му — в профил. Не я поглеждаше, но гласът му прозвуча тихо и предупредително.

— Не ти ли е все едно? — отекна гласът на Каролайн, висок, остър, напълно различен от обичайния й, в който се прокрадваше истерия. Тя самата усети, чувстваше се като ластик, опънат прекалено много, но не успя да се сдържи. В гърдите й се надигаше паника, също като вода в блокиран канал, и тя не успяваше да се спре. — Защото по нищо не личи. Ако се беше случило на твоята майка, всички щеше да ни строиш до леглото й, ако се беше случило на нея, щеше вече да си се качил на самолета, за да говориш с някой скъп специалист в другия край на света, защото тя не би изтърпяла и враснат нокът за повече от пет минути. Само че когато моята майка умира, когато има тумор в главата, Барт, ако можеш да го разбереш, тогава всички трябва да кажем: е, нищо, случва се, поживяла си е добре, чао, чао, Джини…

Той се извърна бързо към нея и тя остана шокирана от изражението, което не бе виждала никога досега, което му придаваше грозен и заплашителен вид.

— Не смей да ми говориш така. Не казвай, че ми е все едно. Не съм идиот. Няма да ти позволя да ме изкараш лошия, разбра ли?

— Извинявай. — Тя бе потресена от гнева му. — Извинявай. Просто покрай всичко, което се случи у дома…

— Какво означава това у дома? Домът ти е тук. Там вече не ти е дом, освен ако сама не пожелаеш.

Тя сведе поглед. Видя, че Барт беше стиснал ръката й. Сигурно затова я болеше толкова много. Кожата й почервеняваше под пръстите му, кожата беше усукана, извита към нея. Тя се опита да се изтръгне, но захватът му беше силен.

— Барт, пусни ме. Пусни ме.

Той продължи да я стиска и тя чу как бързо и равномерно диша.

— Предпочиташ ли да се върнеш при мама и татко? Да не би да мислиш, че не разбирам нищо, а? — продължи той, без да обръща внимание на молбите й да я пусне. — Защо се омъжи за мен, след като ме имаш за глупак, а? Защо не се омъжи за друг, който да се съгласява с всичко, което кажеш, друг някой никаквец, който ще те следва навсякъде като кученце? Защо?

— Не исках да се омъжа за друг — рече тя, готова да се разплаче. — Исках теб. Обичам те, Барт. Не разбирам. Извинявай. Барт, извинявай. — Не сега. Нямаше да го понесе. Имаше нужда от него, да я утеши. — Извинявай — рече отново тя. Този път обаче извинението й не беше достатъчно, той така и не се успокои. Продължи да беснее, гласът му ставаше по-висок, надвеси се над нея, изпълнен с гняв, погледът му премрежен от придошлата кръв.

— Не си се омъжила за никого, защото никой не те е искал. Омъжи се за мен, защото бях единственият, който ти предложи.

— Не. — Тя поклати глава. Не беше вярно. Обичаше го с цялото си сърце, но в казаното от него имаше известна истина и макар да отрече, думата прозвуча фалшиво. Не че беше засипана с предложения за брак, нито дори с предложения и срещи. Това обаче не означаваше, че беше приела Барт като единствената възможност. Съвсем не беше така. Тя не можа да повярва на късмета си. — Защо мислиш така? Барт, моля те, пусни ме, боли. — Той отпусна леко хватката, но не пусна ръка той.

— Ти ме обиди, Каролайн. Обиди ме много.

— Аз ли? Как? Барт, мама…

— Да, знам, тя не е никак добре. Само че не мога да те подкрепям, ако не ми се доверяваш. Ти ми нямаш доверие, така че какъв смисъл има? Какъв смисъл има да продължаваме по този начин?

— Мили, какви ги говориш? Не говори така. Имам ти доверие. Разбира се, че ти имам доверие.

— Не съм сигурен. Твърдиш, че не разбирам, че бих поставил моята майка пред твоята, не слушаш онова, което се опитвам да ти кажа… Знам, че си много разстроена, но това не означава, че имаш право да си го изкарваш на мен.

Гласът му беше поомекнал, а очите му излъчваха тъга. Сърцето й се сви, щом забеляза.

— Барт, изслушай ме. Щях да се омъжа за теб, дори всички мъже на планетата да ми бяха предложили брак. Щях да се омъжа за теб, дори да нямаше нищо, дори да беше просяк. Щях да те последвам навсякъде.

— Защото искаш бебе. А аз съм единственият, който ще ти го даде. Ти не искаш нищо друго.

Тя го погледна обзета от недоумение. Едва не се изсмя. Та това беше нелепо. Не можеше да обича Барт повече, отколкото вече го обичаше. Присъствието му беше като кислород, тя копнееше за него. А той разправяше, че за нея нямало значение дали е до нея или не, че искала единствено спермата му като някоя луда, задвижвана единствено от хормоните. Да, отчаяно й се искаше да зачене, може и да го беше притиснала малко със секса по графика, но го правеше за тях, за семейството, което толкова много искаше да създаде. Опитваше се, стараеше се. Цял живот се стараеше.

— Аз… — Не можеше да говори. Сърцето я болеше, гърбът я болеше. Беше напълно изтощена. Не разбираше как бе възможно всичко това да се случи, какво толкова беше казала, че той да се преобрази до такава степен. След това обаче… тя беше в истерия, беше го обвинила в някои неща, които не бяха истина. Очевидно го беше наранила по-дълбоко, отколкото си даваше сметка. Трябваше да се научи да се сдържа дори когато беше разстроена. Сега вече нямаше значение, след като тя беше причината за скандала, важното бе да оправи отношенията им. Тогава можеше да си легне, да заспи и на сутринта всичко щеше да е по-добре, както винаги ставаше, и двамата с Барт щяха да се справят с кризата у дома — с родителите й — заедно.

— Не е вярно, че не искам друго. Не е вярно. — Неочакван прилив на гняв изпълни гърдите й. Как смееше? Как смееше да я обвинява в подобно нещо? — Ако това беше всичко, което исках, не мислиш ли, че вече щях да потърся друг начин да удовлетворя желанието си? — В мига, в който го каза, изтръпна от ужас. — Не, Барт, не исках да кажа… — Беше твърде късно. Той я удари веднъж, силно, в корема и тя се преви, когато въздухът изскочи от дробовете й. Не бе искала да го каже. Не бе виновна, че не забременява, нямаше и причина да мисли, че вината е негова. Просто беше много ядосана, разстроена, обидена. А сега съсипа всичко. От очите й рукнаха сълзи и покапаха по пода. От устата й излезе дълъг, протяжен писък и тя не можа да го спре. Нямаше сили да помръдне. Вдигна поглед към Барт, както се беше подпряла на стената, и за секунда погледите им се срещнаха. Той спря, вгледа се дълбоко в очите й, след това отстъпи крачка назад и й обърна гръб.

Тръгна по коридора, отвори входната врата на апартамента и дръпна сакото си от закачалката. Тя най-сетне успя отново да си поеме дъх, изправи се и го последва.

— Барт… не излизай, глупаво е…

Той се врътна към нея с блеснали очи.

— Да не си посмяла да ме наричаш глупак. Никога не си позволявай да ме наричаш глупак!

— Не съм! Не исках да кажа, че ти… Барт, извинявай, върни се.

Той обаче изфуча навън, възможно по-далече от нея. Излезе на площадката, облече сакото си, лицето му — като буреносен облак, раменете — изпънати, стегнати от гняв.

— Барт! — чу тя вика си, долови и истеричното отчаяние и изпита омраза към себе си, задето проявява слабост, но отчаянието я завладя и тя не успя да му попречи да напълни устата й с горчилка. Той обаче продължи и тя чу как стъпките му трополят по стълбите.

Нямаше да го понесе. Той не биваше да излиза в подобно състояние, обзет от толкова силен гняв; не биваше да му позволява. Хукна по стълбите след него, стъпките й бяха леки, звукът се понесе след тропота на съпруга й.

— Не можеш да си тръгнеш. Не можеш, не ти позволявам. Женени сме, трябва да обсъдим положението. — Гласът й прозвуча пискливо, жално и макар и обзета от страх и мъка, тя си помисли, че наистина заслужава някой да я зашлеви. Открай време презираше жените, които хленчеха така жално.

— Трябва да се постараем. Трябва да се постараем повече. — Протегна ръка и стисна яката на сакото на Барт, дръпна го назад. Нямаше да го пусне да си тръгне. Трябваше да му покаже колко е важно. Трябваше да го убеди.

Дръпна отново сакото, ръката й — мокра от сълзите, които беше избърсала от лицето си. Докато го теглеше, той се обърна.

— Дръпни се… Махни се от мен…

Перна ръката й, сякаш бе досадна муха. Тя вече се движеше по-бързо, отколкото беше разумно, обувките се подхлъзнаха на износения мокет и движението на ръката му я извади от равновесие. Стисна с пръсти, но напразно, опита се да се захване отново, но нямаше за какво; краката й изгубиха опора и тя се стовари върху опашната кост, тупна тежко и болезнено върху стъпалото, след това се плъзна надолу по стълбите. Горната част на тялото й се провлече надолу и тя усети как изкуствените влакна на грозния мокет дращят по гърба й.

Докато се свлече до основата на стълбите, ръката й беше извита под нея, тъй като се бе опитала да се задържи, китката пулсираше от болка. Барт бе до нея секунда по-късно, дишаше бързо, очите му издаваха ужаса, който изпитваше; не смееше дори да я докосне.

— Каролайн? Господи, миличка, стой, не мърдай, всичко е наред, тук съм… Глупаче, как може да се подхлъзнеш така?

Той извади мобилния си телефон от джоба и набра 999. Каролайн затвори очи. Нямаше сили да ги държи отворени и да види него или себе си.

— Каролайн?

Гласът му беше сериозен и нежен. Гневът се беше изпарил. Тя отвори очи отново и се вгледа в неговите. Той примигна. Каролайн се почувства объркана. Обзе я облекчение, че вече не й се сърди, че ще се погрижи за нея. Това бе единственото й желание. Когато се надвеси над нея, заговори тихо, но убедително.

— Не говорех сериозно. Вината не беше моя.

Тя го погледна и поклати глава.

— Не, разбира се, че не е, мили. Вината не е твоя.

Той стисна ръката й нежно и я целуна, сякаш я награждаваше за проявеното разбиране.

Джеймс, Изи, Пърл и Алфи щяха да заминат за Корнуол през август. Семейна почивка. Изи затвори кафенето за цял месец, на вратата сложи табела, че ще бъде отворено през септември. Надяваше се да е така. През последните два месеца се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Първоначалният ентусиазъм се беше изпарил, хората вече не проявяваха чак такъв интерес, както в началото, свикнаха, че заведението го има и винаги могат да се отбият, то просто се беше превърнало в част от квартала. Изи знаеше, че това е много опасен момент — ресторанти и кафенета отваряха по за няколко месеца и затваряха. Случваше се непрекъснато. Тя обаче трябваше да успее. Беше инвестирала твърде много — както лично, така и финансово, така че не можеше да си позволи провал. Но да държи кафенето отворено през цялото лято, след като нямаше да има достатъчно клиенти, за да оправдае разходите, щеше да е финансово самоубийство, така че вместо да се задъхва през целия август, тя реши да затвори и да обмисли нов план за есента. Всички бяха заминали за вилите си в Тоскана и Южна Франция или също като тях по английското крайбрежие.

Тази година нямаха намерение да ходят на почивка. Не можеха да си позволят, не и докато Джеймс все още беше без работа — вече мина цяла година — освен това се притесняваха да оставят Джини и Джулиан, ако заминат за чужбина. Така обаче те също можеха да дойдат. Бяха планирали да пътуват с кола през втората седмица.

— Морският въздух ще ти се отрази добре, Джин, няма начин да е другояче — каза Изи на свекърва си, която отказа първия път, когато ги поканиха. — Искам да си починете хубаво, заслужавате го. — Нямаше намерение да се прави на мъченица, Изи го знаеше много добре, наистина искаше да прекарат добре.

— Но ние искаме да дойдете. Моля те. Ако не друго, направете го заради децата. Те ви обичат толкова много. А и на мен ми се иска да прекарат малко повече време с вас. — Не добави „докато все още можеш“, но и двете разбраха какво се опитва да каже. Накрая Джийн се съгласи.

Първоначално Джеймс не одобри идеята.

— Не можем да си го позволим — призна той, когато му показаха брошурата, и в гласа му прозвучаха паника и раздразнение. — За бога, Из. Не виждаш ли? Нямаме никакви…

— Пари ли? Знам. Разбирам добре, Джеймс. Няма да плащаме.

— Как така?

Тя му се усмихна широко.

— Знам. Наистина невероятно, нали? Сара Лаудър ни предложи.

— Защо?

— Приятелки сме.

— Знам… Така ли? Тя коя е?

— От фитнеса. Двамата със съпруга й Тим идваха на вечеря миналата година. Той е висок мъж, с кръгли очила. Говорихте си за „Нинтендо“.

— А, да — отвърна объркано Джеймс.

— Та къщата е тяхна. Нейна е, тя я е наследила. Няма да я ползват, защото през лятото ще ходят в Щатите и тя не иска да я дава под наем.

— Ако я даде, ще изкара цяло състояние! — Джеймс беше напълно прав. Корнуол беше скъпо място за почивка. Къщите там се даваха за хиляди на седмица.

— Парите не й трябват. Не иска разни непознати да отсядат там, а знае, че имаме финансови трудности.

Джеймс се нацупи. Не му беше никак приятно, че не само роднини и приятели, но и случайни познати знаят, че все още не е успял да си намери работа.

— Ами, много благородно. — Стори й се сърдит, но не каза нищо повече. Видя, че Изи вече е взела решение. Освен това тя беше права. Известно време край морето, далече от Лондон, щеше да им се отрази добре.

— Чудесно. Отивам веднага да й пусна есемес. Много се вълнувам! — Тя го беше целунала и хукна на горния етаж.

На мен не ми трябва, беше написал Стивън, а децата ти ще се забавляват. Има предостатъчно място и всички удобства. Моля те, съгласи се. Не искам да пускам обяви, причините са много, а и не ми е приятно да стои празна през най-хубавия месец от годината.

Наистина има всички удобства, помисли си Изи, докато спираше пред къщата след дълго, мъчително пътуване, по време на което Пърл не спря да тормози Алфи, като му вземаше играчките, след това ги размахваше под носа му, достатъчно далече, за да не може той да ги достигне, а пък Алфи искаше да яде на всеки половин час. Спираха пет пъти, изслушаха три диска с приказки, накрая Изи едва издържаше. Джеймс не й помогна; през първите три часа на пътуването спа, след това не спря да се кара на децата. Изи нямаше представа защо е толкова уморен. Дори не ходеше на работа, не се грижеше за децата; те все още ходеха на градина, както обикновено. Той имаше нужда от време, за да си търси работа, поне така казваше; не искаше да нарушава рутината им, а и сигурно щеше да е без работа само няколко седмици, поне така разправяше. Няколко седмици. Той май се оказа прекалено голям оптимист.

Погледна го в огледалото за обратно виждане. Беше отпуснал глава на прозореца и зяпаше навън. Интересно, за нея ли мислеше, зачуди се Изи. Да не би вече да му липсваше? Захапа кожичката отстрани на нокътя.

— Стигнахте зададената дестинация — обади се джипиесът и Пърл се надигна от задната седалка.

— Пристигнахме ли най-сетне, мамо?

— Да, миличка, пристигнахме.

— Тази защо просто не каже, че сме пристигнали? Защо разправя, че сме стигнали зададената дестинация? Не може ли просто…

— Погледни, Пърл. Погледни красивата къща — посочи Джеймс, за да я разсее. — Обзалагам се, че има отделна стая за теб.

Изи се отплесна и остави бърборенето на Пърл да заглъхне, докато спираше колата пред къщата. Вилата беше огромна, с пътека, която отвеждаше на плажа. Чу гласа на Пърл, нетърпелива да я пуснат от столчето, за да проучи всичко, но Изи се обърна към тях.

— Почакайте малко, милички, мама трябва да… да остави колата да се охлади. — Слезе и хлопна вратата. Само минутка. Трябваше й една минута, за да вдъхне въздуха и да отпусне рамене.

Къщата беше боядисана в бяло, предната част по-стара, може би от двадесетте, докато отзад беше съвсем различна, откри тя, когато заобиколи. Беше също като кокошка, която крие най-хубавите, най-меките пера. Задната част беше просторна, модерна, стъклена, светлина и изчистени линии. Дървена пътека отвеждаше на плажа, имаше големи дървени маси и столове, външни отоплителни тела за студените вечери, точно пред стъклените врати. Изи се обърна, заслони очи от слънцето, за да провери дали децата й са добре. Пърл налагаше Алфи с един диск.

— Пърл, престани веднага… — Трябваше да отиде и да ги пусне от колата. Преди това си свали обувките и пръстите й потънаха в хладния, сух пясък. Истински рай. Беше попаднала в рая и безмълвно благодари на Стивън Гарсайд. Джеймс може да мислеше, а може и да не мислеше за жената, по която въздишаше напоследък, но тя не спираше да мисли за Стивън Гарсайд. Той й липсваше.

Глупаво ли беше да мисли за човек като Стивън Гарсайд, когото виждаше толкова рядко? Никога не го наричаше с първото име, винаги добавяше и фамилията. Същият този Стивън Гарсайд й изпращаше подаръци, малки, които да скрие лесно или в джоба на сакото, или в чантата си, дори в дъното на някое чекмедже. Това за него се беше превърнало в игра, откриването и изпращането на тези малки подаръчета. Лъскаво пени, завързано с червена панделка, оставено на прага на кафенето, малък свитък, пъхнат в панделка, който изпадаше, когато тя развиваше панделката. Намери пени, вдигни го и то ще ти носи късмет през целия ден. Пакетче със семена от камбанки. Малко винтидж шишенце, гравирано отстрани с изящно извити букви „И.Г.“, в гърлото пъхната бележка, която гласеше С надежда…. Цял поток от дребни вещи, които не й позволяваха да спре да мисли за него, караха сърцето й да ускорява ритъма си, уверяваха я, че той мисли за нея непрекъснато, че влага чувство. На фона на летаргичното присъствие на съпруга й, който не проявяваше никакъв интерес, сопваше й се непрекъснато и се затваряше в себе си, почти не й продумваше, когато се връщаше от кафенето, и до такава степен се беше потопил в безсилие и нещастие, че тя не знаеше какво да му каже, за да го утеши, подаръците постигаха желания ефект — замайваха я, теглеха сърцето й към Стивън.

Чувстваше се виновна заради Джеймс. Как иначе? Той беше нещастен, срамуваше се, че все още е безработен, отчаяно се тревожеше за майка си. Само че той отказваше да разговаря с нея по тези въпроси, не й позволяваше да му помогне. Беше я изолирал и накрая тя дори престана да опитва да се доближи до него. Болеше я, че я отблъсква, тя се преструваше, че не е така, а той се чувстваше обиден, че тя вече е престанала да се опитва, преструваше се, че не е, и двамата кретаха по този начин, куцукаха към онзи бъдещ момент в брака, когато щеше да се наложи да се изправят пред истината.

Тя все още не беше предприела окончателната стъпка към изневярата. Стивън Гарсайд я беше целунал и тя отвърна на целувката. Що се отнася до останалото… отношенията им бяха напълно благоприлични. От една страна, беше благодарна, че е така. Не искаше да се чувства притисната да вземе решение, за което не бе готова. От друга страна, бе разочарована. Почти и се искаше той да я притисне, да настоява, че трябва по някакъв начин да разсеят натрупалото се помежду им напрежение, да застане пред нея, близо до нея, така че тя да усети аромата на афтършейва му и да няма къде да избяга. Да я накара насила да вземе решение. Неправилно ли беше това? Може и да беше. Тя щеше да изгуби най-много, затова щеше да носи отговорност за избора. Знаеше, че е така. Тя обаче винаги поемаше отговорността, поне така й се струваше. Винаги тя водеше. Предложи двамата да се опитат да си направят бебе, след като бяха женени от две години. Когато забременя, изтъкна, че гарсониерата, в която живееха, е напълно неподходяща за бебе. Тя правеше резервации за почивките, тя планираше излетите, също и сватбата им, тя вземаше всички решения за брака им е Джеймс.

Същевременно не беше сигурна дали да поеме отговорност за края на брака им.

Когато пусна децата, все едно че освободи насъскани за надбягване хрътки. Пърл се измъкна от седалката на мига, а Алфи се затътри след нея.

— Насам. Първо вътре, ако обичате — поведе ги Изи към входната врата. Нямаше да ги остави да се втурнат в морето или да се заровят в някоя пясъчна дюна.

В коридора намери плик.

Накарах Елзи да се погрижи къщата да е удобна за деца, но веднага й кажи, ако имате нужда от още нещо. Май единственото, което не е обезопасено, е морето, което, за съжаление, няма как да укротя. Въпреки че ако бих могъл… Чувствайте се като у дома си.

П.П. Не се притеснявай за счупено/рисунки по стените и т.н. Много по-лесно се чисти, отколкото изглежда на пръв поглед.

Бележката не беше подписана. С нищо не издаваше кой я е написал. Тя я вдигна към лицето си. Миришеше на хартия и тя се почувства глупаво. Пъхна я в джоба си.

Както бе очаквала, нейната дефиниция и дефиницията на Стивън Гарсайд за „обезопасена“ се оказаха различни. Къщата беше безупречна; пълна със светлина, с бели стени, които веднага се уплаши, че децата ще изцапат въпреки послеписа на Стивън. Имаше просторен хол, който водеше към градината, кухненските врати се отваряха към застланата с дърво пътека, която тя вече видя отзад. Огромна печка и какви ли не кухненски пособия бяха подредени по плотовете. Щеше да се позабавлява славно тук.

На горния етаж се оказа не по-малко луксозно. Спалните бяха просторни, проветриви, всичките с бани с големи вани, обърнати към морето, и огромни мокри помещения, на които би завидял всеки бутиков хотел. Изи усети как раменете й се отпускат, докато обикаляше къщата.

— Това нали е моята стая, мамо, стаята на принцесата? — попита Пърл в мига, в който видя малката стая със скосени тавани и легло с балдахин, което според Изи беше купено наскоро и специално за гостите, също както и по-малкото, във формата на вагон. Алфи се ухили, щом го видя.

— Да, миличка, твоята е. Искаш ли да отидем да вземем нещата ти, за да ги подредим в чекмеджетата? — попита с надежда Изи. Колкото и да бяха подредени нещата на Пърл, всички щяха да се окажат на пода за няколко секунди, щом тя ги разровеше, за да си избере тоалет. Пърл сменяше дрехите със същата бързина като мнението — често, без да се обръща назад.

Изи и Джеймс свалиха багажа от колата и тя направи на Пърл и Алфи филийки със сирене от кошницата с продукти, оставена от Елзи, икономката. Имаше още една бележка в кошницата, пълна с местни вкуснотии — пресен хляб, почистено рачешко месо и огромно парче корнуолско сирене ярг и пита „Сейнт Енделиън“, подобното на бри сирене, което Изи вече си представяше как ще опече с вино и чесън; заквасена сметана и кроасани в хартиен плик, малка кутия, пълна с боровинки и малини, и бутилка пенливо вино. В тази бележка пишеше, че Елзи ще идва по три пъти в седмицата, за да чисти и сменя спалното бельо, да донася въглища за барбекюто и други необходими продукти, също така можеха да я помолят да им готви, „ако се налага, но трябва да я предупредите ден предварително. Печивата са й специалитет, но по възможност да не готви за повече от двадесет човека за вечеря.“ След това заведе децата на плажа, за да потичат и изразходват част от натрупаната по време на пътуването енергия и да напълнят дробовете си с морски въздух, което щеше да им подейства по-добре от приспивателно. Щом ги сложеше да спят, щеше да направи лингуини с раци за двамата с Джеймс, с прясна паста, много чили и зехтин. Щеше да отвори и бутилка вино и двамата щяха да седнат на терасата, да погледат залеза над морето. Нямаше търпение.

Ако не беше натрапчивото чувство на вина, нямаше да има търпение да прекара такава прекрасна вечер. Стегна се. Налагаше се да преодолее това чувство, в противен случай щеше да съсипе чудесната възможност с притесненията си.

Не беше свикнала с това непрекъснато разяждащо чувство на неудобство. Досега бракът й не беше белязан от изневерите и лъжите, характерни за браковете на приятелките й. Стела и Джони с неприемливо откачените си идеи бяха статукво, според което Джони чукаше всяка, която запърхаше с мигли към него, а Стела се преструваше, че не забелязва. Не можеше да повярва, че е толкова пасивна за човек силен и огнен във всички други области на живота. Хариет и Уил с очевидната си неспособност да продължат напред, независимо заедно или поотделно. Каролайн и Барт с нетърпението си да създадат бебе, което не искаше да дойде.

До неотдавна за двамата с Джеймс никой не се тревожеше, което бе чудесно. Стабилни, постоянни, те бяха двойката, която хората поглеждаха и си мислеха: „Виж, че бракът не е чак толкова лош. Двамата са заедно от колко време? Поне от десет години и си живеят добре, нали?“. Наистина беше така. Двамата бяха доволни, чувстваха се чудесно заедно, макар да не бяха неземно щастливи през всичкото време. Но кой би могъл да се надява на подобно щастие? Подкрепяха се, имаха си доверие, бяха екип.

Изи се изправи от мястото, на което беше коленичила до леглото на Алфи, и нежно премести Бабит, мръсното сиво зайче, което Каролайн му подари, когато се роди, на което той много държеше. В този момент пръстите на детето се отпуснаха и тя използва момента, за да го грабне. Той измърмори насън, нещо неразбираемо в знак на протест, след това се успокои. Тя въздъхна облекчено; щеше да успее да го изпере, а утре, когато той се събудеше, щеше да е сухо и отново в прегръдките му. Известно време щеше да е подозрително настроен, тъй като плюшеното животинче щеше да мирише на прах за пране, вместо един господ знаеше на какво друго, но това нямаше да продължи дълго. Алфи не помнеше дълго разочарованията и обидите за разлика от Пърл. Момиченцето умееше да се сърди по-дълго и от слон.

Надникна и при Пърл, когато мина покрай стаята й; тя беше дълбоко заспала, сгушила се под завивката също като червей, който се опитва да се завре под земята, бузите й — поруменели. Изи отметна завивките от лицето й. Иначе щеше да се претопли, винаги ставаше така. Сгушваше се под завивките, а през нощта се будеше поруменяла и мокра от пот. Изи се наведе и открехна прозореца, за да влезе малко въздух. Къщата, разбира се, беше с климатик, но панелът й се стори прекалено сложен, а тя нямаше сили да го проучва тази вечер. Пък и не обичаше много климатиците. Предпочиташе морският въздух да нахлуе и да помете паяжините. Вдъхна дълбоко и за момент се наведе през прозореца. Във въздуха се носеше мирис на водорасли, на прясна сол и онзи неопределен дъх, който издаваше, че са на морето и тя щеше да го разбере дори да бе с вързани очи. Вдигна поглед. Небето я остави без дъх. Такова небе нямаше в Лондон — там цареше сивота, смогът, разкъсван на места от оранжевите отблясъци на уличните лампи, понякога успяваше да зърне луната, която надничаше иззад задушливия шал на някой облак. Затова пък тук можеше да види плътната бродерия, която блестеше над нея, осветяваше пътеките около къщата и белите камъни на алеята за автомобили, а въздухът галеше нежно кожата й.

Изи погледна надолу. Не само луната и звездите осветяваха каменната настилка на алеята за автомобили. Чу тихото ръмжеше на кола, гумите изскърцаха по камъните, докато завиваше към къщата. Погледна часовника си. Не бе възможно да е Стивън Гарсайд. Не би направил подобно нещо. Просто не би могъл. Стомахът й се стегна от нерви, тя се отдръпна от прозореца и слезе долу.

* * *

Изи не позна автомобила, който спря пред къщата. Видя стар мерцедес, от онези с дългите предници, които стъпваха ниско. Беше цвят металик, светло жълто-зелен и блестеше в сребристо зелено на лунната светлина. Изи застана на верандата и се загледа в колата. Очевидно бе, че не е Джеймс, а тя бе сигурна, че не е и Стивън. Това бе женска кола, не мъжка, спор нямаше. Съжаление ли я бодна?

Дори да беше, то бе изместено от изненада, докато наблюдаваше двете жени, които слязоха и започнаха да свалят купища багаж на алеята. Всъщност това бяха жена и момиче, забеляза тя, докато се вглеждаше внимателно. Жената беше руса, косата й мека, с измамно небрежна прическа, нагласена на вълни, както през двадесетте, когато прислужниците са се грижели за фризурите на господарките. Беше облякла войнишко яке, с еполети, които стърчаха настрани от слабите рамене и огромни ревери, а отдолу се подаваше сатенена материя, много подобна на сатенена нощница. Ботушите бяха от викторианска дантела върху вълнени чорапи. Момичето бе не по-малко странно облечено — с обточено с оранжево пилотско яке, каквото Изи носеше през деветдесетте, докато се мотаеше по клубовете, с леопардова рокля отдолу и ботуши „Док Мартен“. Изи щеше да се облече по този начин преди петнадесет години.

Тя продължи да ги наблюдава, тъй като не знаеше какво да прави, докато подобно на Мери Попинс с жакардовата си чанта по-възрастната жена измъкна стар пътнически сандък от багажника, след това отскочи, когато едва не затисна краката й.

— Мама му стара, Кас, какво, за бога, си натъпкала вътре? Нищо, тук има предостатъчно място.

Момичето сви рамене и погледна към къщата. В този момент очите й срещнаха очите на Изи и тя се втренчи в нея, без да проговори, без да трепне, докато жената, за която Изи реши, че е майката, макар да не изглеждаше достатъчно възрастна, вдигна поглед от борбата с багажа.

— Я! Здрасти! — провикна се тя и отправи към Изи широка усмивка в наситено пурпурно червило. — Ти сигурно си Изи.

Изи пристъпи напред. Най-сетне успя да се изтръгне от вцепенението.

— Ами, да.

Жената изви вежди. Очевидно очакваше тя да каже нещо друго.

— Ами — започна тя и зарови ръце в джобовете на палтото, а след това извади пакет цигари и подаде на Изи, която си взе, замаяна, объркана, и остави жената да й я запали. — Би ли им помогнала, след като изпушим цигарите? Ти вечеряла ли си? На идване спряхме в „Бъргър Кинг“, но беше гадно, затова не останахме.

Изи поклати глава.

— Още не. Виж, извинявай, но…

Жената вдигна очи към нея, обрамчени с гъсти мигли, които сигурно бяха изкуствени.

— Кажи?

Плътно колие от изкуствени диаманти блестеше на врата й.

— Ти коя си?

Жената я зяпна, след това избухна в звънък смях, който бе толкова заразен, че Изи почти прихна. Почти.

— О, миличка. Аз съм Аманда, разбира се. Аманда Феърлайт. — Тя подаде ръка и направи подигравателен реверанс. — А това е Кас. — Посочи момичето, което се беше настанило на предния капак на автомобила. — Миличка, недей да седиш върху Мейзи, знаеш, че е крехка бабичка, а ти не си малко птиченце както едно време. — Огледа слабите бедра на момичето, след това изви очи към Изи. — Тийнейджъри. Нелепата вегетарианска диета означава, че живее на кафе и донати. Въглехидратите, с които се тъпче, не се отразяват никак добре на скулите й.

Изи кимна.

— Да. Само че… — Тя се поколеба. Как, по дяволите, да каже на тези жени, които очевидно очакваха тя да ги посрещне, че няма никаква представа кои са Аманда Феърлайт и Кас? Не се наложи. Аманда Феърлайт се справи сама. Престана да се кара на дъщеря си и погледна отново Изи, очите й, впити в нея, и на Изи й се стори, че не може да диша. Жената бе невероятно бляскава и привлекателна по начин, който караше Изи да се чувства като недорасло момиченце, което се влачи след невероятно изискана кръстница.

— О, боже — рече бавно Аманда, — мили боже. Значи нямаш никакво представа кои сме, така ли? — Тя се усмихна и поклати глава, зацъка тихо с език.

Изи чу, че входната врата се отваря и Джеймс тръгна към тях, направи няколко едри крачки, след това спря. Жената го погледна през рамо, усмихна се и поклати глава.

— Виж ти, виж ти, виж ти. Кой е бил лошо момче?

Изи се врътна и се намръщи. Джеймс беше застанал с ръце в джобовете, износеното му яке — разтегнато, лицето — посивяло, свил се, сякаш беше на дванадесет. Приличаше на момченце, което някой е научил да бяга от училище. Господи. Това ли беше тя? Сигурно. Това беше жената. Виж ти. Беше съвсем различна от онова, което Изи си представяше. По-лъскава, по-атрактивна, въпреки това тя не бе и предполагала, че той би започнал връзка с жена като нея. Какъв смисъл имаше.

— Не съм казал, че… — започна Джеймс и замълча.

— Не си казал на съпругата си за нас ли? Май не си. Аз пък реших, че си казал.

— Не си решила нищо. Много добре знаеше. — Джеймс пристъпи напред блед, лицето му изопнато от гняв. — Дошла си единствено за да създаваш неприятности. Не можеш да живееш, без да създаваш неприятности. Открай време е все така.

Аманда изви безупречно оформената си вежда.

— Това изобщо не е честно, Джеймс. Аз обаче реших, че този път е крайно време да се чуе какво става. Така си е.

Джеймс удари с юмрук бедрото си, обзет от безсилие, обърна се и стисна глава в ръце.

— По дяволите. Мама му стара, дяволите да те вземат.

— Ти… — Изи не беше сигурна, че ще намери сили да го каже. Само че се налагаше. — Ти спиш ли със съпруга ми? — Гласът й трепереше и тя се стегна, за да чуе отговора.

Тийнейджърката изпъшка.

— Господи, каква гадост.

Изи я стрелна с поглед. Не биваше да задава подобен въпрос пред дете. Само че какво търсеше момичето тук?

— Така, ти, влез вътре, ако обичаш. Да, ти… — тя посочи момичето с разтреперан пръст. — Кас. Моля те, влез вътре и си отрежи от тортата на плота. Майка ти… двете с майка ти трябва да поговорим.

Кас изви очи и не й обърна никакво внимание, но поне си сложи слушалки. Изи насочи вниманието си към жената, която продължаваше да стои пред нея, докато по устните й трепкаше усмивка. Джеймс така и не се беше приближил. Това, изглежда, беше потвърждението, което й трябваше.

— Би ли ми казала какво правиш тук? Веднага. Как смееш да идваш в тази къща, където спят децата ми? Ако си въобразяваш, че ще спиш със съпруга ми и просто ще се намъкнеш и никой няма да каже и дума, значи много си се объркала.

— Скъпа, не бих казала, че се намъквам. Намъкването го оставих шестнадесет години назад в миналото.

— Какво? Какви ги приказваш?

— Господи. Изи… — Джеймс изглежда се събуди, направи крачка напред и я стисна за лакътя. — Слушай…

Аманда се изсмя и изпусна тънка струйка цигарен дим.

— Да, мила, стегни се. Очевидно новината ще те шокира.

Изи остана да слуша с отворена уста, докато Джеймс и обясняваше кои са двете жени.

* * *

— Твоя дъщеря ли? Твоята скапана дъщеря тийнейджърка е тук с майка си и двете изглеждат така, сякаш излизат от фотосесия на „Вог“ или някое друго списание, а ти не знаеш какво друго освен „по дяволите“ да кажеш. „По дяволите“ е много точно казано, тъпако. Мама му стара. Всъщност и аз ще кажа по дяволите, за да си дойдат нещата на място.

— Мила…

— Да не си посмял да ми казваш мила. Не мога да повярвам, Джеймс. Наистина не мога да повярвам.

Гласът й се беше променил. Гневът, който й даваше сили, се беше стопил и тя изглеждаше объркана и уплашена.

— Откога е тази работа, Джеймс? — попита тя. — Откога знаеш? Как… — Тя замълча, но той прочете неизказаните въпроси и те запълниха разстоянието между тях.

— Не искам да оставаш тук — рече тя. — Махай се. Вън. Махай се.

— Къде да отида?

— Пет пари не давам. Не искам да те виждам.

— Ами… нали се сещаш? Моята… Аманда и… Те какво?

На Джеймс му се прииска да протегне ръка и да прегърне съпругата си. Тя изглеждаше толкова млада, толкова крехка, толкова отчаяно наранена. Само ако й беше казал. Ако беше по-смел, ако й имаше повече доверие. Едва сега разбра, че е трябвало да й каже. Какъв глупак беше. Естествено, че тя щеше да разбере, но по този начин… Прокле Аманда, но в същия момент осъзна, че вината не е нейна. Наистина не беше. Тя открай време беше неорганизирана, импулсивна, вземаше прибързани решения, без предупреждение. В този момент не му хрумна да попита откъде знае къде са на почивка.

Сигурно вината беше негова. Ако беше казал на Изи… Ако и отново ако.

— Нека останат. Двете с Аманда имаме доста въпроси, които да обсъдим.

Силен страх го стисна за гърлото. Нямаше време да обмисли възможността как Изи и Аманда го обсъждат дълго и подробно, защото секунда по-късно тя навря в лицето му шлифер и ключове от автомобил.

— Вън.

Изи остана в антрето и облегна чело на стената. Тя й се стори хладна и много стабилна. Не можеше ли просто да остане тук? Точно на това място, опряна на стената, и да остави всичко да се завърти около нея. Имаше чувството, че е попаднала в центъра на торнадо, в завихрен циклон, който всмука всички елементи от живота й, които тя беше убедена, че са непоклатими — брака й, доверието в този брак, увереността и семейството, което беше създала, сигурността коя е и мястото й в света, — и ги беше вдигнало около нея, разпилени, неспособни да бъдат върнати обратно.

Колко бързо бе започнало да се разпада всичко, помисли си тя, само след едно малко, само по себе си недостатъчно важно събитие. Дочут разговор, цигара на терасата, неизказано изречение. Невидима, но на пръв поглед непреодолима бариера се беше спуснала между двамата с Джеймс и тя не знаеше как да я вдигне и дали щеше да успее. Онова, което я плашеше най-много, беше мисълта, че може и да не успее или че не иска.

Беше положила огромни усилия, за да създаде семейството си, за да постигне нещо от нищото, от което бе излязла. Когато се запозна с Джеймс, тя бе отчуждена от родителите си и макар да се виждаше с тях през последните години, тя не ги посещаваше с радост и удоволствие, нито пък имаше желание да възроди връзката им.

— Татко не е лош човек — бе признала тя пред Джеймс, избягвайки въпроса за семейството си колкото можа по-дълго. — Просто е слаб. Изоставил е мама, когато съм била на три, един ден си е заминал. Казал й е, че отива до магазина. Така и не се върнал. Избягал с жената от края на улицата, която го преследвала години наред. Един господ знае защо го е направил. — Двамата лежаха в леглото. Джеймс бе погалил рамото й с пръст, а тя се беше сгушила на врата му. — Между другото, все още е с нея. Така и не са имали свои деца. Тя имала вече две. Не знам. Аз обаче не съм добре дошла.

— Ами майка ти? — бе попитал Джеймс. — След като той ви е изоставил, би трябвало да се сближите.

— Само така си мислиш. — Изи се беше обърнала по гръб и бе подложила ръце под главата. — Аз, разбира се, направих опит да се сближа с нея. Това само я накара да се отдръпне. — Тя бе затворила очи. Не й беше приятно да си припомня тези моменти. — Не ме пренебрегваше. Не и физически. Винаги ми готвеше, винаги имах чисти дрехи, имах всичко, от което се нуждаех. — Тя поклати глава. — Не ми се говори. Не искам да съсипвам уикенда. — Джеймс беше плъзнал ръка под нея и я беше привлякъл отново към себе си, целуна я и се вгледа в очите й.

— Ще създадем ново семейство — бе прошепнал той, — само наше, което никой няма да може да докосне. Аз ще бъда твоето семейство.

Сега си спомни, че същата нощ за пръв път му каза, че го обича, толкова силно беше завладяна от решителността му да я закриля. И двамата го направиха. Бяха се превърнали в семейство един за друг, бяха създали свой свят. Не беше модерно, поне навремето, да приемеш фамилията на съпруга си, когато се омъжиш; еманципираните жени запазваха моминските си имена, не ги сменяха, но Изи никога не се беше чувствала по-свободна, отколкото когато подписа новия си паспорт, шофьорска книжка и кредитни карти с „Изабела Ратбоун“, защото най-сетне можеше да се отърве от спомените и всичко свързано със семейството си. Не се получи изведнъж, разбира се. Въпреки това стана Ратбоун, за добро или лошо, но по-скоро за добро и бе родила две деца, които носеха фамилията Ратбоун и щяха да продължат рода, а когато беше по-млада, бе завладяна от чувство на завършеност, която дотогава не бе сигурна, че ще постигне.

Сега част от тази завършеност бе заличена от пристигането на Кас и Аманда. Това бе онази част, която й се струваше несъкрушима (или поне така си мислеше тя), увереността, че децата им, Пърл и Алфи, бяха нещо, което двамата с Джеймс са създали заедно за пръв път. Също и споменът, когато откри, че е бременна с Пърл, когато размаха развълнувано пред него малката бяла пръчка и случайно изпръска с урина халата му. Първият ехограф, когато беше пребледняла и разтреперана, когато й прилошаваше от притеснение и сутрин й се повръщаше, когато тревогите отлетяха, щом видя дебелото коремче на Пърл и дългите крака като на жабче на монитора. До края на бременността я наричаха „жабчето“. Ами когато Джеймс ги погледна, след като Пърл се роди, сякаш не можеше да повярва какво чудо е сътворила Изи. Бяха направили всичко това заедно и тя беше първата, беше единствената, която му бе дала тези неща. Неочаквано вече не беше единствената, тя беше и първата. Всички случаи, които помнеше, за него бяха втори път, независимо дали е знаел или не. Знаел ли е наистина? Тя така и не му даде шанс да й каже. Дали е знаел, докато се е напъвала да роди бебето им, че Аманда вече е направила същото с друго момиченце в някоя болнична стая? Той изобщо присъствал ли е, бил ли е до нея, шептял ли е същите думи, за да й вдъхне кураж? Мисълта прониза сърцето й по-болезнено от празните сладки думи, които й шепнеше като любовник. Едно дете бе много по-голямо предателство.

— Няма нищо по-лошо от това да имаш връзка, да дадеш сърцето си на друга — му беше казала тя веднъж, когато беше млада и страстна идеалистка. Сега вече знаеше, че има много по-голямо предателство от отдаването на сърцето.

Усети, че в коридора има още някой и отвори очи. Аманда бе застанала вътре, стиснала в ръка незапалена цигара. Изи все още не знаеше, че това е една от обичайните й пози; ръката с цигарата вдигната, така че пръстите обрамчваха малката брадичка, другата — свита в лакътя, отпусната на талията. Беше си свалила палтото и върху роклята беше облякла дълга мъжка жилетка. Изи едва сега видя със сигурност, че роклята е нощница.

— Не беше дълга връзка — рече тя и сините й очи блеснаха напрегнато, любопитно. След това се разсмя. — Боже, съжалявам. Говоря така, сякаш наистина сме имали връзка.

— Поне на мен така ми се струва. — Така си беше мислила.

— Ммм. — Аманда стисна цигарата с устни и не каза нищо повече.

Изи нямаше никакво желание да разговаря с тази жена Тя бе противно самоуверена и имаше защо. Беше красива и нахакана и имаше минало с Джеймс, за което Изи не знаеше абсолютно нищо и олицетворяваше всичко, с което нямаше желание да се сблъсква в този момент. Най-важното обаче беше, че е тук и можеше да даде на Изи отговорите на въпросите, които тя все още нямаше сили да зададе на Джеймс.

Изи се обърна и подпря гръб на стената, въздъхна бавно и дълбоко, след това погледна Аманда.

— Ти обичаш ли лингуини с раци? — попита тя.

Трите седнаха навън, загърнати в дебели жилетки, за да се предпазят от студения вечерен вятър. Може и да беше август, но щом слънцето залезеше, солта във въздуха сякаш се превръщаше в остри кристалчета, които боцкаха лицето. Изи включи отоплителните тела във вътрешния двор и големите свещи във ветроупорните фенери, след това подаде широки чаши с вино (включително и на Кас, макар да знаеше, че е още малка, но Аманда позволи, затова Изи й наля половин чаша с извита вежда. Но пък тя не знаеше много за тийнейджърите и как да се държи с тях.) Най-сетне нямаше какво друго да прави и бе принудена да седне и да се изправи пред развеселения поглед на Аманда. Беше очевидно, че тази жена не изпуска нищо.

— Приключи ли? — попита тя с крива усмивка, докато навиваше на вилицата си лингуини.

— Извинявай — рече Изи по-остро, отколкото възнамеряваше. — Не очаквах гости.

Кас издаде звук, нещо подобно между сумтене и грухтене, типичен за тийнейджърка звук, който накара Изи да стисне зъби, защото си припомни, че и тя е издавала подобни звуци на същата възраст. Това беше израз на недоволство. Сега вече разбра защо майка й го е мразела толкова много; беше проява на глезотия, издаваше, че момичето се е нацупило. След това потисна чувството. Последното, което й трябваше, бе да се сравнява с майка си, особено по отношение на това момиче, което дори не й беше дъщеря.

— Кас беше на единадесет, когато му казах — започна най-неочаквано Аманда. Това беше друг неин навик, с който Изи все още не беше свикнала. Тя избъбряше нещо или пък подхвърляше въпросите, които й хрумваха, без да се съобразява с останалите. — Преди това нямаше представа, че тя съществува. След това отказваше да я види години наред. Не обръщаше никакво внимание на имейлите ми, кретенът му с кретен. — Тя отпи от виното. — Така че не става въпрос за някаква дългогодишна измама. Всъщност аз трябва да съм му бясна, задето не я бе виждал толкова дълго, мама му стара. Помисли само.

Изи вдигна изненадано поглед, докато Аманда натъпкваше нова хапка паста в устата си.

— Много е вкусно. Аз съм ужасна готвачка.

— Не трябва ли да почакаме, докато… — погледна към Кас. Момичето изви очи.

— Вече знам всичко — тросна се нетърпеливо тя. За разлика от майка си тя ядеше пастата нишка по нишка, използвани вилица и лъжица, за да я навие на спретната спирала, преди да лапне. Ако продължаваше с тази скорост, щеше да й отнеме много дълго време, преди да довърши порцията си. Може би тъкмо това целеше.

— А — отвърна Изи, — ясно.

— Двете с Кас нямаме тайни. Когато си самотна майка и млада като мен, двете просто растете заедно.

Отново погледна Изи с нетрепващи, безкомпромисни очи и Изи бе обзета от необичаен импулс да защити Джеймс от неизказаното обвинение. Едва ли вината е била негова, че ти си била самотна майка, след като дори не си му казала, че си бременна, помисли си тя. Не каза обаче и дума.

— Само не казвай, че сме като сестри — изсъска през стиснати зъби Кас и Изи едва се сдържа да не се изсмее на нацупеното изражение на Аманда.

— Добре. Няма да кажа и дума — отвърна тя. Изи се съмняваше.

— Въпросът е — продължи Аманда и този път Изи не се усмихна, — че не трябва много да му се сърдиш. Той се опитваше да постъпи правилно по отношение на теб. Така обаче ощети нас. Най-вече Кас, разбира се. Аз нямам значение.

Кас изви очи. Очевидно добре познаваше опитите на майка си да се представи за мъченица.

— Той мислеше единствено за теб. Опитваше се да те предпази.

— Излъгал ме е.

— Просто не ти е казал нещо. А това не се брои.

— Брои се.

— Не е така…

Изи я прекъсна.

— За мен е така. Важното е, че е знаел, че има дъщеря. През миналите пет години е знаел, а не ми е казал нищо. Дори не е намекнал. Все едно съм живяла с… непознат.

Аманда сви рамене.

— Скъпа, ставаш мелодраматична.

Изи бе обзета от ярост. Мелодраматична ли? Господи, тази жена беше невъзможна. Ясно защо Джеймс е държал дъщеря си на разстояние. Да се вижда с нея би означавало да търпи майката. Как само й се искаше да го каже.

— Ясно — рече най-сетне тя. — Не съм сигурна, че е така.

— Ти си решаваш.

— Точно така.

— Просто исках да кажа… не го наказвай, задето те обича. Имаш добър мъж до себе си. Гледай да го опазиш или някоя друга ще ти го свие.

Изи зяпна Аманда. Беше шокирана. Какви ги приказваше тази? Да не би да намекваше, че ще се пробва с Джеймс, ако Изи не внимаваше?

— Господи — разсмя се Аманда и за втори път тази вечер на Изи й се стори, че тя чете мислите й. — Не говоря за себе си! Милият Джеймс. Той е прекалено… — Тя задържа погледана Изи и замълча. — Двамата с него не си подхождаме. Никога не сме си подхождали. Имаше си причина връзката ни да не продължи повече от няколко месеца. Сексът не може да задържи двама заедно безкрайно дълго, колкото и да е хубав.

— Мамо! — Кас хвърли приборите, обзета от възмущение. — Ям!

— На това ядене ли му казваш, миличка? — Аманда посочи с вилица чинията на Кас. — Бодваш по нещичко толкова бавно, че на практика вървиш назад.

Кас въздъхна шумно.

— Ако ям бързо, ми казваш, че давам вид на лакома и ще надебелея. Сега пък ям прекалено бавно. Какво да правя? Да използвам хронометър, за да определям точно времето и да съм сигурна, че ям с подходящ ритъм ли?

— Стига глупости, миличка. Просто яж нормално. Не е много сложно.

Кас погледна злобно майка си, след което стана и закрачи към плажа, пъхнала ръце в джобовете си.

— Вечно ми казваш какво да правя! — провикна се тя прел рамо. — Нямам търпение да ме оставиш на мира.

— И това ще стане, мила, съвсем скоро — провикна се Аманда и намигна на Изи. Отмести празната чиния и доля в двете чаши. — Скоро ще заминеш и аз ще остана съвсем сама, а на теб ще ти липсват забележките ми.

— Да, сигурно.

— Дотогава, ако си приключила, се извини и тогава стани от масата. Върви да слушаш любимия си дрън-дрън-дрън-под.

— Не си забавна, мамо. Само тъжна.

Кас се отправи към къщата. Изи остана да гледа след нея, докато се отдалечаваше. Откриваше ли нещо от Джеймс у нея. Беше й трудно да прецени. Може би. Имаше нещо в очите, и носа.

Аманда наблюдаваше Изи, докато тя наблюдаваше дъщеря й.

— Когато се роди, много приличаше на него — рече тя. Изи се обърна. Жената имаше шесто чувство за онова, което тя мислеше. Беше дразнещо. — Казват, че при всички бебета било така, нещо, свързано с еволюцията. Така бащите знаели, че са техни. Не че това има значение, поне в моя случай. Аз бях единствената с нея, която да види на кого прилича.

Макар да не искаше, Изи усети съчувствие към Аманда. Спомни си първите безценни мигове, когато семейството й беше ново. Мисълта да се справи сама… дори не може да си представи.

— Боже — рече тя с известно неудобство. — Сигурно ти е било много трудно.

— А, не ме съжалявай — отвърна небрежно Аманда. — Все пак сама съм си постлала. Можех да му кажа още навремето. Той със сигурност щеше да постъпи „както е редно“, нали така се казва?

— А защо не го направи?

— Защото знаех, че ще постъпи както е редно. А аз не исках да го прави. Той не беше влюбен в мен. Аз бях влюбена в друг. Харесвах Джеймс твърде много, за да прецакам целия му живот, като му позволя да се ожени за мен.

По лицето на Изи се изписа изненада.

— Знам. Много зряло, нали? Не съм чак такава гаднярка, Изи. Не съм…

Аманда запали нова цигара, Изи също си взе. Аманда замахна с ръка.

— Не те обвинявам, че ме мразиш. Поне отначало. Слушай сега. Налага се да престанеш.

Изи вдъхна дълбоко и сви рамене.

— Това пък какво общо има с положението? — Думите й прозвучаха по-кисело и от думите на Кас. Тя обаче не може да се сдържи.

— Не, но ще ме намразиш. — Аманда говореше убедено, самоуверено. Гласът й беше на жена, която знае, че държи повече карти, отколкото Изи може да си представи.

— Слушам те.

— Искам Кас и Джеймс да имат нормална връзка. Искам тя да прекарва повече време с него, с всички вас, да разбере какво е да бъде част от истинско семейство.

— Сигурна съм, че рано или късно двамата с Джеймс ще започнат да се виждат редовно. Само че не можеше насила да…

— Няма рано или късно. Веднага. Ти трябва да помогнеш. Знаеш какво представлява Джеймс. Той ще протака и ще мисли поне шест месеца. Досега са излизали само веднъж и са пили по едно кафе. Жената помага подобни неща да се случат. И двете го знаем.

Тя беше напълно права. Изи обаче не разбираше защо да отстъпва и да прави място на Кас в семейството си? Защо да прави необходимите жертви, как да обясни положението на приятели и роднини, как да й освободи място? Не бе искала подобно нещо.

Изглежда, негодуванието се изписа по лицето й, защото Аманда продължи и следващите й думи попаднаха точно на място.

— Не си ли се питала как разбрах, че сте тук, Изи? Джеймс не е единственият, който пази тайни, нали?

Изи вдигна рязко глава. Какво…

— Стивън ми е стар приятел. Преди известно време го помолих да използвам вилата му за една седмица. Той ми каза, че вече я е дал на други хора, при това за цял месец. — Тя се приведе напред и се отпусна на лакти. — Държа да ти кажа, че Стивън Гарсайд не „дава“ просто така имотите си на хора, при това за седмици наред. Обикновено има основателна причина мъжете като него да са богати и щедростта и благородството не са сред тях.

Изи поклати глава. Изобщо не трябваше да идва тук.

— Тогава се сетих, че става въпрос за жена, по която си е паднал, при това много. После си спомних как те гледаше на партито по случай откриването…

— Какво? Била си на партито ми?

— Миличка, нали аз доведох Стивън. Както вече ти казах, той ми е стар приятел. Трябва да ми благодариш, че го познаваш. — Аманда изглеждаше много доволна от себе си. — Измъкнах истината от него и реших да ви дойда на гости. Откъде можех да знам, че Джеймс не ти е казал за нас с Каси? — Очите й бяха напълно невинни.

— Много добре си знаела, нали? — Картите бяха на масата. Вече нямаше преструвки между двете жени.

— Подозирах.

— Нищо ли не те интересува? Нито за миг ли не се замисли какво правиш?

Аманда кимна.

— Напротив. Замислих се, при това много. Замислих се за дъщеря си. За нашата дъщеря. Знаех, че трябва да направя нещо, за да накарам Джеймс да престане да се държи като тъпо мекотело. Трябваше да извадя всичко на светло. Ти обаче не искаш всичко да излезе наяве, нали? Едва ли си казала на Джеймс, че къщата е на Стивън.

Тя мигна бавно. Изи си пое дълбоко дъх.

— Не, не съм му казала.

— Именно. Защо изобщо да му казваш? Защо да клатиш лодката? Ти ще си останеш праведна и чиста като сълза. Не искаш да изгубиш тези качества, нали?

— Изобщо не става въпрос да бъда праведна и чиста като сълза — сопна се Изи, но гласче в нея зашепна: „Лъжкиня.“

Аманда се усмихна. Знаеше, че е постигнала своето, че е победила.

— Все едно. Както вече казах, Изи, всичко зависи от жената.

— Не мога да повярвам. — Изи разбра, че Каролайн бе искрено шокирана. Наблюдаваше я внимателно, докато разказваше на приятелките си за направеното откритие. По-точно казано, за новината, която й натрапиха Аманда и Кас. Питаше се дали Джеймс не се е доверил на сестра си, макар той да се бе заклел, че тя не знае абсолютно нищо. Но Изи вече не вярваше на казаното от Джеймс.

— Извинявай — не спря да повтаря той, когато на следващата сутрин се върна във вилата. Изглеждаше ужасно, лицето му беше посивяло, под очите му се виждаха кръгове от умора и Изи изпита злобно задоволство, че го вижда в подобно състояние. Поне му беше кофти, той се чувстваше наистина зле. — Извинявай, много се извинявам. Извинявам се. Проявих се като кръгъл глупак, Из.

Тя скръсти ръце и впи поглед в него. Той протегна ръце към жена си.

— Не мога да го понеса. Не мога да търпя да ми се сърдиш. Кажи ми, че всичко ще се оправи, Из. Кажи ми, че отношенията ни ще се оправят.

Изи сви рамене и се обърна.

— Не знам — рече спокойно тя. Сложи чайника на котлона и се замисли какво да приготви за закуска. В трудни момент планирането на меню се превръщаше в броеницата на Изи. Рохки яйца, притиснати върху препечени филийки, препържен бекон, кафе, много кафе. По-късно щеше да вземе пушена треска и да я задуши с ориз. Имаше нужда да почувства успокояващото въздействие на овкусените с много чили въглехидрати. — Скрил ли си някъде други деца тийнейджъри?

Джеймс се поколеба. Тя усети колебанието му, докато вадеше яйца от кутията и ги оставяше върху хавлиена кърпа. Не беше сигурен дали лъчът светлина, който му се стори, че нахлува под вратата заедно с гласа й, е истински, или просто си въобразява. Страхуваше се, че ако рискува и се засмее, ще се издъни, задето не е преценил правилно положението, страхуваше се, че ако не се разсмее на опита й за шега, тя ще се ядоса Тя веднага се досети какви мисли му минават през ума. Годините на брак ти дават власт, ако това можеше да се нарече власт. Тя въздъхна и се обърна към него. Нямаше да го измъчва повече. Нямаше енергия, за да беснее още.

— За бога, Джеймс. Нима съм толкова… непреклонна? Толкова ли трудно се говори с мен, та не си посмял да ми кажеш?

Лицето му се разкриви и той поклати глава.

— Не, разбира се.

— Защо тогава? Защо го пазеше в тайна? Винаги сме си казвали всичко. — Изи погледна през прозореца, докато говореше. Имаше причина да говори в минало време. Не намекваше единствено за тайната, която Джеймс беше скрил.

— Все още можем. — Джеймс пресече кухнята и я прегърна с всички сили. — Нищо не се е променила, мила. Нищо между нас не се е променило. Аз сгафих, знам го, но те уверявам, че нищо няма да застане между нас и семейството ни. За мен ти си на първо място заедно с Пърл и Алфи. Никой друг.

— Не можеш да говориш така — рече тихо Изи. — Вече не. Независимо дали ти харесва или не — вече не сме сами. Нали? Не знам… — Тя си пое дълбоко дъх. — Не знам обаче дали мога да продължа по този начин.

— Изи. Не говори така. Не бива да говориш така.

Тя поклати глава.

— Стига, Джеймс. Нека бъдем честни. Кас и Аманда не са единствената причина, нали така?

Джеймс скръсти ръце.

— За какво говориш?

— Отношенията ни не са блестящи напоследък.

Значи, щеше да го направи, да пристъпи напред, към онова тъмно място.

— Всичко ще се оправи, когато си намеря работа, когато състоянието на мама се подобри.

— О, Джеймс — извика тя, обхваната от отчаяние. Той спря. — Джеймс — започна отново тя, този път по-тихо. — Състоянието на майка ти няма да се подобри. Тя няма да се оправи. Самата тя вече е приела този факт. Трябва да го приемеш и ти. Налага се.

Той не желаеше да слуша подобни приказки.

— Не мога. Как да я оставя да умре, без да направя нищо? — Очите му бяха мокри и тя се почувства като най-жестокия човек на света. Как да повдигне останалите въпроси? Не можеше да му каже, че са във вилата на Стивън Гарсайд, че той настоява тя да напусне съпруга си, а тя не може да спре да мисли по този въпрос. Това бе самата истина. Ако беше напълно откровена, посред нощ, когато се будеше, обмисляше тази възможност. Представяше си какво би било, как ще се получи. Мислеше да приключи с брака си и макар тази мисъл да я ужасяваше, с всеки изминал ден, с всеки неосъществен разговор между двамата с Джеймс, с всяка изпълнена с горчивина забележка, която се изплъзнеше, ужасът се стопяваше. А сега и това… Тя не знаеше дали ще успеят да си стъпят на краката след подобен удар. Също така не знаеше дали иска да опитват.

Удържа на изкушението да прегърне Джеймс, който се беше облегнал на плота в кухнята, покрил с една ръка лицето си. Така нямаше да се разреши абсолютно нищо. Тя можеше да го успокои, да му каже, че всичко ще се нареди, че ще му прости и ще забрави, че двамата заедно ще преодолеят всичко. Преди беше точно така. Ами сега? Сега тя не можеше да каже, че ще се получи.

— Според мен трябва да се върнеш в Лондон — заяви тихо тя. — Според мен трябва да си тръгнеш.

Той кимна бавно.

— Добре. Ами Кас? Аманда ще се изнесе нанякъде. Искаш ли да я взема с мен?

— Да. Прекарай известно време с нея. На горкото момиче му личи, че има нужда от внимание.

— Ами ти? Какво смяташ да правиш?

Изи се замисли.

— Ще повикам кавалерията на помощ — отвърна тя.

Все едно призова военен съвет. Каролайн имаше предостатъчно отпуск, който да ползва, при нея винаги беше така, тя беше изключително съвестна, шефът й я молеше да си вземе някой почивен ден, а Хариет и Стела сами си бяха шефове, така че най-неочаквано на следващия ден те пристигнаха с колата на Каролайн, багажът им, събран набързо в сакове, понесли купища списания, бутилки вино и цигари.

— Казвай. Добре ли си? — попита Каролайн тихо, след като зарязаха багажа в коридора и се отправиха към градината с напитки и огромна купа шамфъстък. Изи поклати глава.

— Изобщо не съм добре, Каролайн. Изобщо не съм добре. Джеймс ме е излъгал. Брат ти ме е лъгал години наред. Има дете от друга жена, а не ми е казал. Честно казано, не съм сигурна дали мога да го преглътна.

Каролайн извърна поглед и Изи съжали за остротата, с която заговори.

— Сигурно.

Стела запали цигара.

— Джеймс защо не ти е казал досега? Не я е забременил, докато сте били заедно, нали така? Не е нужно нещо от миналото да разваля отношенията ви. Ако ти беше казал, всичко щеше да е наред. Доколкото разбирам, проблемът е, че не ти е казал, когато е разбрал.

— Да, Стела, това е огромен проблем, мама му стара. — Изи погледна лошо приятелката си. Как бе възможно Стела да приема така безропотно изневерите на Джони? Така и не успя да разбере. — Просто не разбирам — продължи тя. — Той е научил преди пет години, там някъде. Каза, че не е искал да се вижда с нея. Сигурно е бил уплашен.

— Не е направил нищо лошо. Може да се случи на всеки — продължи Стела. — В известен смисъл дори по-изненадващо е, че не се беше случило досега. Нито един от мъжете ни не е бил светец на млади години, нито пък след това — добави тихо тя.

Изи настръхна. Стела, изглежда, се опитваше да каже, че не е станало кой знае какво. Ти защо си се затръшкала?

— А и защо го прати обратно в Лондон? Не трябваше ли да остане тук и да се оправя с положението?

— Аз му казах да замине. Не искам… Не го искам тук, да ми се извинява и да ми прави мили очи. Просто ми трябва време и място, за да премисля и реша какво ще правя. Какво ще правим.

— Ти нали не… — Каролайн й се стори ужасена. — Нали няма да се разделите?

Момичетата притаиха дъх в очакване. Изи сви рамене.

— Не знам. Честна дума, не знам.

— Леле — ахна Каролайн и отпи глътка вино.

— Стига, Из, нали не говориш сериозно? — зацъка с език Стела. — Не си струва да си съсипваш брака за подобно нещо.

— Не е само това… — започна да обяснява Изи, след това се спря. Макар да бе изключително близка с жените край нея, тя нямаше намерение да им разкаже за всичко, което се случваше напоследък. — Не става въпрос единствено за Кас. Скапах се заради това, че ме е лъгал и мамил, Стел, не е заради онова, което се е случило някога. Истината е, че предпочитах да нямаше дъщеря тийнейджърка. Това никак не ме устройва.

— Е, животът невинаги е идеален. — Очите на Стела срещнаха нейните и Изи отново се обади.

— Благодаря ти, че ми каза, но този факт ми е добре известен. Животът ми съвсем не е толкова съвършен и розов, колкото си мислиш. — Мълчанието беше като нажежено.

Най-сетне Стела сви рамене.

— Нито пък на която и да е от нас.

Това не беше точно извинението, което Изи очакваше, но се налагаше да се примири.

— Ами, не знам — добави мрачно Хариет. Изи едва се сдържа да не се сопне и на нея. Хариет все някога трябваше да се стегне. Колко време трябваше да търпят тръшкането й заради раздялата? Може би по месец за всяка година заедно. Този срок й се стори разумен. Това означаваше, че Хариет трябва да е започнала да се съвзема.

— Какви са последните новини? — обърна се Каролайн към Хариет.

Хариет сви рамене.

— Ти ми кажи.

Каролайн отвори уста, след това я затвори.

— Аз не…

— Напоследък не си го виждала, нали?

— А, да. В началото на седмицата пихме по чаша.

— Естествено.

Каролайн се изчерви. Това бе обичайната й реакция всеки път, когато я обвиняваха за нещо. Притеснението й избиваше по бузите.

— Какво намекваш, Хати? Да не би да искаш да кажеш, че върша нещо нередно, като се виждам с един от най-старите си приятели?

— Не. Разбира се, че не вършиш нередни неща. Извинявай. Много се извинявам.

Каролайн кимна.

— Всичко е наред, разбирам — отвърна сковано тя.

— Нищо не разбираш. — Хариет започна да чопли кожичката отстрани на нокътя на палеца. — Не се правя на интересна, но наистина не разбираш. Никога никой не те е зарязвал.

Това беше истина. А и как да те зарежат, след като никога не си имала истинско гадже?

— Той не те напусна — изтъкна Стела. — Ти го принуди да се дръпне.

— Стела! — Изи я стрелна с предупредителен поглед.

— Какво? Точно така е. — Стела стана от масата. Очите на Хариет се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти, че го изтъкна.

— Мама му стара, Стела. — Изи стисна ръката на Хариет.

Стела изви очи.

— Стига, миличка, извинявай — обърна се тя към Хариет, — но всички си го мислят. Минаха цели шест месеца. Той е с Колет. Двамата живеят заедно. Той няма да се върне. Трябва да продължиш напред.

Хариет нададе вик на болка и се обърна към Стела, а очите й заблестяха от яд.

— Трябва да продължа напред ли? Именно. Чудесно. Извинявай, прости ми, че не съм се възползвала от съветите на жена, чийто съпруг не пропуска и месец, без да й изневери.

Стела загаси цигарата си в пепелника и посегна за нова.

— Не е изневяра, след като знам какво става — рече тя, но не успя да прикрие болката в гласа си. — Не ме съди, Хариет. Ние сме приели това разрешение на нещата.

Беше ред на Каролайн да се нацупи.

— Нима? А на теб как ти се отразява? Пиеш по бутилка вино всеки ден и се друсаш, вместо да се грижиш за детето си, защото си неземно щастлива, така ли?

— Миличка. Не издавай огорчението си. Сигурно ти е трудно да виждаш около себе си хора с деца, но… Няма нужда да си го изкарваш на нас единствено защото мъжленцето ти не успява да си свърши работата. Да не би пък ти да не можеш?

— Гаднярка. — Каролайн погледна към Изи за подкрепа. Изи обаче седеше безучастно, неспособна да проговори.

— Господи. Престанете. Всички. Моля ви, много ви моля, престанете — рече най-сетне тя и ги огледа, гласът й — по-мек и немощен, отколкото останалите очакваха. Засрамените жени млъкнаха.

Изи беше отпуснала глава в ръцете си и плачеше. Какво ставаше с приятелките й? Какво ставаше с нейния живот?

Към следващата част или към съдържанието

Джесика Ръстън Тъмната страна на любовта (12)

Метаданни

Данни

Тъмната страна на любовта

Информация

История

Сваляне / Връзки

Единадесета глава

Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (12)