Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (15)

Четиринадесета глава

Януари 2010 г.

— Не е ли това най-потискащият ден от годината? Осемнадесети януари. Вече ми е ясно защо е така. — Джеймс седеше на масата в кухнята, пред него имаше чаша кафе, която той не преставаше да върти бавно. На Изи й се прииска да му се сопне, да го накара да престане, но нямаше причина и той само щеше да вдигне изненадано поглед, също като ритнато кученце, затова тя замълча.

— Измислят подобни неща, за да има какво да пишат вестниците — рече тя, доколкото можа ведро. — Не можем да набедим нито един ден, че по принцип е потискащ. — Демонстративно вдигна чашата и с мократа гъба забърса отдолу и около него трохите от закуската и разлетия сок на децата, така че да ги изхвърли в мивката и да възстанови реда, колкото и незначително да беше.

Джеймс сви рамене. Беше облякъл стар суичър върху тениската, с която спеше, и остарели боксерки в избеляло синьо, с разръфан подгъв. Изи стрелна часовника с поглед. Беше десет сутринта. Той щеше цял ден да остане в тези дрехи, освен ако тя не го накараше насила или не го придумаше да се облече прилично, измисляйки някаква маловажна причина. Можеше да го изпрати някъде, където щеше да го е срам да отиде с дрехите, отскоро превърнали се във втора кожа, въпреки че списъкът с места, на които не можеше да отиде облечен по този начин, се скъсяваше с всеки изминал ден. Досега ходеше из квартала, да вземе децата от градина, да ги заведе на лекар и в супермаркета с дрехите, които тя започваше да мрази. Единствените случаи, в които се преобличаше и бръснеше, без да протестира беше, когато ходеше да види майка си. Напоследък бе по-лесно да накара Алфи да се облече.

— Стига де. Има много причини, поради които твърдят, че е така. — Джеймс започваше да говори разпалено по въпроса. Коледа и Нова година вече са минали. Няма забравени подаръци под елхата. Няма елха, тя вече е изнесена на боклука, така че най-неочаквано всичко оголява и човек започва да забелязва олющената боя.

— Нима? — Защо тогава не направиш нещо по въпроса, запита се тя. Не е като да нямаш време.

— Само че елхата все още съхне отпред в градината, покафеняла, сякаш е останала без зъби, защото от общината още не са минали да я приберат. — А ти не можеш ли сам да я занесеш, помисли си тя. Едва ли ще ти отнеме повече от половин час. Тогава обаче няма да можеш да се оплакваш, че те не са го свършили.

— Времето е гадно. — По този въпрос нямаше какво да каже. Всичко в градината беше натежало от дъжда, едно от платната на оградата се беше разхлабило от вятъра и не спираше да дрънчи. Ето още нещо, което той не бе направил. Предпочиташе да плати на някой, за да го свърши, а знаеше, че не могат да си го позволят. Господи, остаряваме и си подхвърляме въображаеми забележки. Стискаме устни и оставяме истината неизречена.

— До пролетта остава твърде дълго време и имаш чувството, че никога няма да настъпи. Дошли са всички коледни сметки, чакат ни данъци, а повечето хора има дълго да чакат, докато си получат заплатите.

Изи разтри очи с пръсти. Прииска й се да изпищи. Повечето хора поне щяха да получат заплати. Щяха да вземат нещичко, за да смажат колелата и машината да тръгне напред. Пред тях обаче бе зейнала бездна, пълна със сметки, дългове и безпощадни преговори. Кое платиха първо, сметката за кредитната карта или вноската за колата? Продадоха втората кола, за да запушат някаква дупка за известно време или просто отрязаха друг разход… Един господ знае кой разход. Вече изчерпваха нещата, от които можеха да се лишат. Дали да помолят родителите на Джеймс за заем, или да спрат децата от скъпата частна градина, в която ходеха, и да ги прехвърлят в по-евтина или може би да си останат вкъщи и Джеймс да се опита да ги гледа известно време и едновременно с това да си търси работа. Това или онова? Едно унижение или друго, по-различно, но по-ненатрапчиво? Колко бързо се разпадаше всичко.

Тя се насили да запази спокойствие. Беше понеделник, единственият й почивен ден, единственият ден, в който не отваряше кафенето и не чакаше клиенти, не се измъчваше, че всеки час без посетители означава поредната неплатена сметка, още по-дълбоко затъване в дългове, поредният пирон в ковчега на мечтата й. Нямаше да му позволи да съсипе всичко с невъзможното си настроение.

— Мислех по-късно да занесем вечеря у вашите. Купила съм каквото трябва за печено. Можем да го сготвим там. Баща ти ми се стори отслабнал.

Джеймс кимна.

— Разбира се. Печено. То ще оправи нещата.

Отпи глътка студено кафе.

Изи въздъхна.

— Не се дръж така.

— Как?

— Така. — Като тъпия тийнейджър Кевин, помисли си тя.

— Никак не се държа. Просто не разбирам как ще се оправят нещата, като отидем и направим печено. Освен това ще излизам с Уил.

Изи тресна чашата сок върху мраморния плот и стъклото иззвъня.

— Не разбираш с какво ще помогне ли? А поне ще ми кажеш ли как няма да помогне? Няма ли смисъл да занесем храна на възрастните ти родители, които минават през неописуем ад, което може и да не си забелязал, защото си прекалено зает да се самосъжаляваш. Не е ли редно да им покажем, че ги обичаме, че имаме желание да се погрижим за тях, да им сготвим може би единственото прилично ястие за седмицата между ходенето в болницата и пуснатите в микровълновата полуфабрикати, защото майка ти вече не може да готви, а баща ти никога не е умеел. Това по какъв начин няма да помогне, а? Наистина ли не разбираш?

Тя смъкна раираната кухненска престилка, която беше препасала, и се опита да го замери с нея, но престилката се спусна бавно и мързеливо към пода, също като парашут. Ръце те й трепереха, гласът й бе изтънял от ярост. Той не я погледна. Този път дори не направи физиономията на обидено кутре. Остана безразличен. Прииска й се да го удари.

Вместо това тя взе чантата и нахлузи чифт ниски велурени ботуши, оставени до вратата на кухнята.

— Как да разбереш — продължи тя, — след като не разбираш нищо. Не виждаш какво става с нас, как се отразява всички това на децата, на Кас. Не разбираш ли колко сме загазили? Не виждаш и не разбираш нищо. Или просто не искаш. Наистина не знам кое от двете е по-лошо.

Тя се разплака, не успя да се сдържи и без да дочака отговора му, излезе от стаята и от къщата, блъсна вратата след себе си и изтрополи по пътеката в градината в проливния дъжд, докато бъркаше в чантата си, за да извади цигара. Вече пушеше по десет на ден. Дните, в които тайно палеше по една, минаха отдавна, нямаше го и скритото удоволствие от една-единствена Марлборо Лайт. Сега пушеше евтини, люти Ембасис, в червен пакет на райе, които изглеждаха по-подходящи за пожълтелите от никотина пръсти на някой старец. И досега обаче пушеше сама, това бе единственото, което бе същото. Вече не беше тайна, защото миришеше на цигари, когато се връщаше от градината и тя го знаеше, но нито тя, нито Джеймс споменаваха този факт. Това бе поредната бяла лъжа, която изникна между тях и те я приемаха, без да кажат и дума. Тя, разбира се, не можеше да си го позволи, но не усещаше кой знае каква разлика. Нямаха пари, само сметки за плащане. Какво значение имаше, ако похарчеше още малко пари? Сега вече разбираше защо безработните момичетата харчеха скромните пари, с които разполагат, за цигари и бутилки евтин сайдер и таблетки екстази. Все се чудеше защо не си дават парите за по-полезни неща, нещо, от което имаше смисъл.

— Могат да се запишат на някой курс — спомни си тя собствените си думи, изречени самодоволно преди време пред една от приятелките й. Сега се срамуваше от казаното. — Напоследък правителството предлага какви ли не варианти. Могат да направят нещо за себе си. Да си намерят работа, да престанат да живеят от помощи. Та те пилеят моите пари от данъците за пиене и наркотици.

Ето че сега потръпна при тази мисъл. Вече ги разбираше. Разбираше ги по един дребнав, типичен за средната класа начин, макар и позакъснял. Когато пред теб няма надежда, какъв смисъл има да гледаш към бъдещето.

 

 

— Не е ли малко… цветиста?

— Това цветя ли са? Аз пък реших, че са драскулки.

Джеймс заразглежда по-внимателно бродираната коприна.

— Не, приятел. Това определено са цветя. Виж. Погледни това тук. Венчелистче.

Уил смръщи чело.

— Ммм. — Огледа жилетката. Основата беше кремава, не че от нея много се виждаше, тъй като беше гъсто покрита с розов люляк и бледоморави цветя. — Може пък никой да не забележи. Може би е просто шарка. Доста шарена шарка — рече той с надежда.

— Ти обаче ще знаеш. И двамата ще знаем. Както и да е, забрави цветята. Погледни златния ръб. — Той посочи ужасено подгъва, обточен със златна дантела също като долната част на лампиона на някой олигарх.

Уил въздъхна и се тръшна на ниското столче в ъгъла на пробната.

— Колет иска да са такива.

Джеймс вдигна от двете страни на главата си две вратовръзки от лилава коприна и те провиснаха като слонски уши. Уил се изсмя, след това стана сериозен и поклати глава.

— Мама му стара. Мамка му. Мама му стара и пак мамка му.

Погледна напред, обвил с ръце чашата шампанско.

— Не мога да го направя.

— Честно да ти кажа, и аз не знам дали ще мога. Но пък ще изглеждаме като добре спретнати скапаняци.

— Не ти говоря за жилетките. И за жилетките, де, но не само за тях.

— Аха. — Джеймс отпусна ръце.

Двамата мъже седнаха един до друг, нелепо облечени и дънки и бродирани жилетки.

— В какво се накиснах? — изпъшка Уил.

— Толкова ли е зле?

— Да. Е, не чак толкова. Всъщност не знам. Просто… непрекъснато си мисля колко различно можеше да бъде.

— Между вас с Колет ли?

Уил кимна. Отпусна брадичка на преплетените си пръсти.

— Говоря за сватбата. Колет е върхът, много е готина. Страхотна е, млада и ме обича. Грижи се за мен, прекарваме си добре…

— Но? — Джеймс се обърна към Уил. Той въздъхна.

— Всеки път, когато погледна папката с мострите за хартия, за да изберем шрифта за благодарствените картички или прекараме шест часа — шест безкрайни часа — да обикаляме „Джон Луис“, за да решим коя кафе машина искаме хората да ни купят или профукаме четиридесет кинта за захар на кубчета с изписани върху тях сърца, за да имаме за кафето…

Джеймс изви вежди.

— Именно… Все си мисля, че с Хариет щеше да е много различно.

— Ясно.

— Именно. Ясно.

Джеймс шляпна коляното на приятеля си.

— Хайде. Този разговор има нужда от пиячка.

 

 

Накрая седнаха в пъб близо до шивашкото ателие, малък старомоден пъб, чиито тапицирани седалки бяха покрити с патината от хиляди мъжки задници и още бяха пропити с наслоения от десетилетия цигарен дим. Стиснали чаши бира в ръка, те отпиваха доволно и гледаха мача на екрана на телевизора, качен в един ъгъл на заведението.

— Значи, трябва да измислим план.

Уил поклати глава.

— Тъкмо това е. Не трябва. Ще се оженя за Колет. Казах, че ще се оженя, предложих й, за бога. Това и ще направя. Няма други планове. — Той отпи дълга глътка. — Няма как.

— Приятелю…

— Говоря сериозно. Виж, всичко ще бъде наред. Не се женя за някоя ужасна кака, не съм се предал и не предстои да сключа брак с Ашлин в Шотландия, за да е доволна мама.

— Но и няма да си щастлив с този брак, нали? — Джеймс не прикри раздразнението, което започваше да изпитва. Уил се превръщаше в мрънкало и той не разбираше защо. Не беше от хората, които се оставят на течението и не очакваше да стане такъв. Ако беше, досега щеше да е женен за Хариет. Защо започваше тъкмо сега да се жалва? Защо с Колет? Освен ако…

— Мама му стара. Да не би и тя да е бременна?

— Не, поне аз не знам. И не казвай „и тя“. Бебето на Хариет няма нищо общо с мен.

Джеймс погледна Уил. Той лъжеше. Поне не му казваше цялата истина и Джеймс беше сигурен. Само че нямаше намерение да го засече. Нямаше да е точно сега.

— Значи…

— Значи, че не съм пълен гадняр, Джеймс. Няма да оставя Колет пред олтара — заяви гневно Уил. Джеймс разбра, че е тръгнал в правилната посока.

— По-добре, отколкото да се ожениш за някоя, която не обичаш, нали?

— Любов. Не всичко е свързано с любов. Става въпрос да установиш, да избереш човек, с когото да изградиш живота си.

Джеймс се замисли за запознанството си с Изи. Спомни си как й предложи. Установяването и разумният избор нямаха нищо общо. Тя беше човекът, с когото се забавляваше най-много. Струваше му се съвсем просто.

— Да, ама не. Всичко опира до любов. Поне така би трябвало да бъде, защото, ако я няма любовта сега, тя никога няма да дойде. След няколко години, когато стане гадно, а ти гарантирам, че ще стане, когато си родите едно ревливо бебе и нито един от двамата не е спал цяла седмица и ти вече не помниш как изглеждат гърдите на жена ти, преди да се покрият със сини вени и да започнат да текат…

Уил се намръщи. Джеймс кимна.

— Да, вени и текат, приятел. Да не говорим, че при всяка дума, която другият човек изрече, ще ти се иска да изпищиш, защото си толкова скапан от цялата тази работа, че когато се прибереш от работа, заставаш пред входната врата поне за минутка, за да отложиш влизането, когато ще ти връчат едно дете, което писва в мига, в който го оставиш — е, тогава трябва да можеш да си спомниш защо си в това положение и как си се озовал в цялата тази каша. Ако ли не — ако не можеш да си спомниш колко много си я обичал, че си бил толкова луд по нея, че не можеш да затвориш очи, докато тя спи до теб, тогава няма никакъв смисъл. Просто няма смисъл.

Джеймс въздъхна, след това допи остатъка от бирата, разтърсен от казаното. Седналият до него Уил мълчеше.

Това бе истина, помисли си Джеймс. Беше лудо влюбен в Изи, не можеше да диша без нея. Тя бе страстта в живота му, беше разпалила у него чувства, които той дори не подозираше, че съществуват, и не бе и помислял, че е способен да изпита. Въпреки това имаше нощи, когато децата бяха малки, в които му се искаше да се махне и никога повече да не се върне.

Накрая се озоваха в сегашното положение; пращаха си остри есемеси, разбираха се за домакинските задължения — не само финансовите, но и брачните. Двамата си бяха длъжници един на друг, нито един от двамата нямаше желание да се измъкне от обвързването или просто не можеше да си го позволи. Навремето обаче той беше готов да й подари целия свят. Все още би го направил, ако тя го помолеше. Потри лицето си с ръце. Трябваше да се прибере. Започна с намерението да откаже Уил от този брак, а накрая убеди себе си да се върне към своя.

Изправи се.

— Трябва да вървя. Ще ти позвъня по-късно, за да ми кажеш какво си решил. За бога, Уил. Ако не я обичаш, ако все още обичаш Хариет — ако имаш дори най-малкото съмнение, че си влюбен в Хариет — откажи се от сватбата. Не забравяй, че ти предстои ергенско парти след четири дена, така че побързай с решението. Трябва да се обадя на останалите момчета.

Джеймс се наведе над масата и разтърси ръката на Уил, стисна рамото му. Уил кимна.

— Да, добре, знам. Ще помисля. Обещавам. Само че не звъни на никого. Каквото и да се случи, ще заминем за уикенда. Всички имаме нужда от него. А и всички го очакват с нетърпение. Вчера говорих със Стивън. Той вече си е събрал багажа.

— Хубаво е, че си го поканил. Благодаря ти. Той май е решил да ми предложи работа. Така ми се струва.

— Надявам се. Само че не го поканих заради теб. Той е свестен човек. Нека бъдем честни. Приятелството с него няма да ни навреди. Престани да се тревожиш. Върви. Хайде.

Джеймс се поколеба, но Уил му махна с ръка.

— Добре съм. Имам нужда да поостана сам, за да помисля. Върви да си вършиш работата.

 

 

Уил наблюдаваше как приятелят му се отдалечава и изпита огромно облекчение. Джеймс беше настоятелен, също като куче, захапало кокал, когато нещо му хрумнеше. В този случай обаче беше прав и тъкмо това се оказа най-трудното. Уил не можеше да спори с него и да изтъкне убедителни аргументи, да му каже, че Колет е голямата му любов, че не може да живее без нея, че не се буди нощем и не мисли за Хариет, която си живее сама в апартамента със закръгления корем и не му се иска да е до него, за да протегне ръка и да го погали. Добре че Джеймс си тръгна; и без това достатъчно му беше на главата и без да се занимава с объркания любовен живот на Уил. Така стана по-добре, защото Уил едва не призна пред най-добрия си и най-стар приятел истината, поради която не можеше да отложи сватбата. Не можеше да се изкуши и да сподели: „Не мога да не се оженя за Колет, защото, ако не се оженя за нея, ще изгубя всичко, за което съм работил, и ще остана с празни ръце. Налага се да се оженя за Колет, защото тя ми зае два милиона.“

 

 

Изи седеше на пейката в края на парка пред къщата на Стивън Гарсайд. Беше студено, усещаше мокрото дърво през дънките си, лигавите лишеи щяха да оставят зелени петна, но не й пукаше. Искаше да поседи и да пуши, вече да не бъде съпруга на Джеймс, нито снаха на Джини, нито майка на Пърл и Алфи, нито пък жената, която държи кафене. Искаше просто да е Изи и това бе единственото място, на което можеше да мисли как да го направи. Нещо обаче я възпираше да отиде до вратата и да почука. Това нещо нямаше име. Не беше страх, нито пък девича скромност. Запали нова цигара.

Оказа се, че няма нужда да чука на вратата му, защото той сам дойде при нея.

— Не правя прибързани изводи — рече той, — но ми се иска да мисля, че след като седиш в проливния дъжд пред дома ми и, честно казано, не ми се струваш никак щастлива, значи, си приела предложението ми и си готова да избягаш с мен или просто да останеш тук при мен. Само че… — Той се наведе и надникна под пейката. Очевидно търсеше куфар, но така и не откри. — Не, няма сак, пълен с деца и обувки — измърмори той. — А пък онова, което досега съм научил за жените, ме кара да подозирам, че не това е целта на посещението ти.

Изи не каза нищо. Причината, поради която не беше почукала на вратата, изведнъж й се изясни. Все пак беше страх — поне донякъде. Страхуваше се, че ако се качи по каменните стъпала до красивата, боядисана в черно врата и мине през нея, може никога повече да не излезе. Подобно решение нямаше да може да се промени, нямаше да може да го върне назад.

— Наистина не е — прошепна тя.

Стивън поклати глава.

— Така си и мислех. — Подаде й кърпата, която държеше, но тъй като тя не посегна да я вземе, той нежно я наметна на раменете й, извади мократа й коса, за да не полепва по врата й.

— Няма ли поне да влезеш?

Тя не помръдна. Беше й много студено и се чувстваше безкрайно изморена. Стивън приклекна до нея и пое ръката й.

— Изи. Само като приятел. Честна дума. Нищо повече. Кълна ти се, че няма да се опитвам да направя нищо, освен да ти предложа помощ. Хайде.

Той стана и тя се остави да я изтегли и въведе в къщата.

 

 

— Колко? — попита той.

Тя седеше на масата в кухнята, дълга, лъскава, от бук, поставена в центъра на помещението. Беше много подходяща за главен готвач, по-хубава дори от онази в Корнуол и всеки друг път пръстите на Изи биха потръпнали от нетърпеливо желание да приготви нещо върху нея. Сега обаче просто седеше, стиснала в длани чашата горещ шоколад, който той настоя да направи.

— Това ми е специалитетът — беше намигнал той. — Е, може и да не е толкова върховен като коронното ти ястие. Какво беше? Равиоли с раци, нещо такова, нали?

— Топло — беше се усмихнала тя.

— Не ти предлагам петзвездна храна, но поне ще те стопли и ще те ободри, особено с тайната ми съставка.

— Коя е тя?

Той вдигна бутилка коняк, преди да налее щедро количество в двете чаши.

— Твърде хубаво е за горещ шоколад — изтъкна тя.

— Стига, де. Това не го разбирам. Виното е твърде хубаво, за да готвиш с него. Глупости. Защо да правиш някоя вкуснотия и след това да налееш вътре евтино пино? Използвай хубави продукти. Няма смисъл да ги държиш в шкафа.

Косата на Изи все още беше влажна, прибрана назад на хлабава опашка, но вече й беше по-топло. Стивън й даде свой пуловер и я накара да закачи мокрия си топ при хавлиените кърпи в една от баните за гости. Тя се наслади на чувството, че тялото й беше твърде дребно за пуловера, че пръстите й се подаваха от ръкавите като на тийнейджърка. Така куражът й се връщаше.

— Колко? — повтори отново той, изтегли пейката и седна от другата страна на масата. — Колко ти трябват, за да излезеш от дупката?

Изи се разсмя тъжно.

— Стига глупости.

— Не се шегувам. Вече ти казах, още първия път, когато се видяхме, че не играя игрички, Изи. Досега трябваше да си го разбрала.

Тя вдигна поглед.

— Не мога да приема пари от теб, Стивън. Не и…

— Какво? „Не и“ какво?

— Не и след като показа толкова ясно какво искаш от мен.

— Изи, да не би да мислиш, че ще поставя условие?

— Винаги има условие.

— Аз не поставям условия — погледна я малко обидено той.

— Не исках да кажа, че това е било намерението ти, че предлагаш някаква… сделка.

— Радвам се да го чуя.

— Само че няма да се въздържиш. Ще се чувстваш така, сякаш ти дължа нещо. А дори да не е така, аз ще се чувствам, че съм ти длъжница.

Стивън сви рамене.

— Нямам намерение да преча на благодарността ти… Шегувам се.

— Тъкмо това имах предвид. Дори да е шега, чувството ще си го има. Очакването ще го има. Въпросът ще си остане.

— Малко вероятно.

— Как може да мислиш по този начин?

— Налага се. Ти обаче имаш нужда от помощ.

— Имам, но не и от теб.

— Друг мъж би се обидил от подобни думи.

Изи топна лъжичката в горещия шоколад и отпи пяната от нея. Усети как алкохолът парва гърлото й.

— Не и ти.

— Не. Аз не се обиждам лесно.

— Защо изобщо искаш да ни помогнеш?

Стивън пое въздух през зъбите си.

— Господи. Какво мнение само имаш за мен — разсмя се той.

— Хубаво, но ако говореше сериозно, когато ми каза преди малко…

Той се отпусна напред на лакти.

— Разбира се, че говорех сериозно. Знаеш, че не се шегувах.

— Защо искаш да помогнеш на семейството ми?

— Защото не мога да понеса да те видя разкъсвана от болка. Защото не съм чак такъв егоист, че да не мога да направя нещо, което не е в мой интерес. Защото те обичам, Изи. Ако няма да си тръгваш, ако не мога да те имам, тогава искам поне да съм сигурен, че си добре. В момента обаче ти не си. Да не би да греша?

— Не.

— Е, и?

Последва мълчание. Изи отмести чашата си на една страна и протегна ръка през масата. Стисна леко пръстите на Стивън. Сториха й се хладни, гладки. Тя си пое дълбоко дъх.

— Не искам да взема парите ти. Не искам да мислиш, че ще направя онова, което ще направя от благодарност.

Тя се приведе напред над масата, наполовина стана от стола и го целуна.

 

 

Беше сутрин. Стела не беше сигурна кога е станало сутрин, защото имаше чувството, че само преди няколко минути се беше препъвала през входната врата, заливаше се от смях и притискаше пръсти към устните си, за да накара мъжа до нея да замълчи, а той целуваше пръстите й, дръпна ги настрани, притисна устните й със своите, бедрата си в нейните, докато тя се опита да ги отблъсне, за да плати на детегледачката и да я изпрати.

Стисна цигарата, която пушеше, между пръстите си и го погледна. Той спеше на канапето в далечния край на кухнята. Всъщност той не беше мъж. Сигурно беше… На двадесетина години. Може дори да беше тийнейджър. Тя захапа удебелената кожа до нокътя на палеца. Скоро трябваше да го изхвърли. Погледна часовника. Почти шест часа. Вайкинг щеше да се събуди съвсем скоро, а тя трябваше да го облече, да му направи закуска и да го слуша, докато бърбори за всичко, което му хрумнеше, след това да го сложи в количката, да го заведе при детегледачката и едва след това да се сгуши в леглото и да поспи неспокойно, стиснала здраво зъби. След това… Нямаше представа какво ще бъде след това.

Трябваше да погледне календара си в айфона. Трябваше да реши какво ще прави днес и как точно. Скоро. Щеше да го направи скоро. Сега обаче щеше да постои на спокойствие още малко. Чувстваше се уморена, безкрайно уморена.

 

 

Джони сънуваше, когато телефонът звънна. Сънуваше остров, който се намираше насред океана, остров с розов пясък, с плискащи вълни и русалки, които приличаха на Дилайла и Стела, и на двете, бяха заедно или една до друга, не беше сигурен кое от двете, излизаха от вълните примамливи, прелъстително усмихнати, буйните им вълнисти коси се подаваха от морската пяна…

Русалките не издаваха подобен шум. Те не пищяха, остро, настойчиво, те шептяха нежно… Джони поклати глава, все още сънен.

— Джони. Телефонът. — Нечий лакът го сръчка и той изръмжа. Шумът стана по-силен, по-остър. — Джони, вдигни шибания си телефон.

Той отвори очи и пое телефона, който Дилайла държеше пред лицето ми.

— Ало. — Гласът му прозвуча грубо и той прочисти гърлото си, за да се престори, че е буден.

— Господин Олбрайт? Обажда се Каръл Лейн.

Джони отметна косата от челото си и се опита да се сети коя е тази жена. Каръл Лейн. Каръл Лейн. Името му беше познато. Сигурен беше. Само че снощи си беше легнал много късно и не можеше да си спомни… Бандата на Джони неочаквано постигна онова, което всички твърдяха, че ще постигне, онова, което нито един от тях не очакваше, и полетя към висините. Беше се случило благодарение на невероятна комбинация от късмет, подходящия момент и хубава песен — велика песен — и те бяха уловили онова, което събуждаше интереса на хората, и групата добиваше популярност. Местата за концертите им се продаваха като топъл хляб, звукозаписните компании настояваха за срещи с тях, водеха ги на обяд в „Сохо Хаус“ и „Сенчъри“, а мениджърът им звънеше почти всеки ден.

— Само да се чуем — казваше той.

— Нещо ново? — питаше.

Преди два месеца дори беше престанал да вдига, когато му звъняха. Когато записаха „Пуста гара“ и я пуснаха със собствения си малък лейбъл за дребни пари, а вчера им потвърдиха, че следващата седмица ще ги излъчат по „Рейдио 1“. Тъкмо това празнуваха цяла нощ. Затова той се опитваше безуспешно да си спомни коя беше Каръл Лейн и защо му звънеше в девет сутринта.

— Аз съм детегледачката ви, господин Олбрайт. Гледам Вайкинг. — Гласът й прозвуча остро, нетърпеливо. Някъде до нея чу хленченето на дете.

Джони седна.

— Вайкинг. Той добре ли е? Кажете добре ли е? Какво се е случило, да не би…

Каръл въздъхна.

— Не се паникьосвайте, нищо не се е случило. Поне аз не знам. Обаждам се да попитам дали ще го доведете или не, защото друг родител чака за мястото и трябва да го уведомя.

Джони издиша бавно. Облекчението разтупка сърцето му.

— Да, добре. Извинявай, Каръл. В момента не съм у дома.

Дилайла отвори едното си око и го погледна страшно. Никак не й беше приятно, когато той наричаше къщата й, в която се беше пренесъл, „не у дома“.

— Сега вече това е домът ти — настояваше тя. — Нашият дом. Освен ако не си сигурен. Може пък да предпочиташ да се върнеш при нея.

След тези думи се обръщаше, раменете й — напрегнати, тя обидена и той отиваше да я целуне по врата, да я гъделичка и да пърха с мигли до кожата й, докато тя не се разсмееше и не му простеше. Не искаше да се прибере у дома. Не беше сигурен дали не иска да се прибере у дома. Вайкинг му липсваше, искаше му се да вземе решение на спокойствие, да не бърка, но тук с Дилайла се чувстваше по-добре. Не обърна никакво внимание на погледа й и стисна бедрото й под завивката.

— Стела в колко часа трябваше да го доведе?

— В осем и тридесет, както винаги в сряда.

— Да, разбира се. Ами… — Той погледна часовника си.

— Не мога да се свържа със съпругата ви на нито един от нейните номера. Ако искате да откажа на другото момиченце, тогава ще трябва да ми платите за днес, независимо дали Вайкинг дойде или не.

— Ясно. Ще разбера какво става и веднага ще ви звънна. Става ли така? Много се извинявам, Каръл. Извинявай.

 

 

Извинявай. Как ставаше така, че през половината си живот се извиняваше, запита се той, докато сумтеше гневно по пътя към къщата им със Стела. Извинявай, Каръл, ще разбера какво си въобразява, че върши жена ми. Извинявай, Дилайла, но трябва да се върна при жена си и да разбера защо не е завела сина ни при детегледачката. Извинявай, Стела, задето се чуках, с която ми попадне, толкова време. Поне за това не се беше извинявал досега. Понякога обаче му се искаше да се беше извинил, докато лежеше буден в хладната стая в четири сутринта, а Дилайла спеше до него и неспокойно се въртеше за разлика от спокойната Стела. Какво странно сравнение. Не ставаше въпрос нито за личности, нито за външен вид. Тези неща бяха очевидни и не си струваше да бъдат коментирани. Той имаше предвид дребните неща като начина, по който миеха чиниите; Стела, както беше редно, пускаше водата да тече през всичкото време, сякаш не можеше да търпи мръсната вода, и затова никога не топеше ръце в мивката, докато Дилайла ги трупаше на клатушкащи се купове, докато не използваше и последната купичка и ги оставяше да киснат часове наред. Ами начинът, по който си миеха зъбите. Стела се надвесваше над мивката и на всеки няколко секунди плюеше пяна, защото иначе се задавяше, докато Дилайла обикаляше апартамента, четката за зъби — щръкнала от устата й, а тя не спираше да му говори нещо неразбираемо. През това време той стискаше зъби. Беше глупаво, че подобно нещо го дразни. Беше нещо незначително. Дребните неща винаги бяха най-важните.

— Стела?

Вратата беше отворена, чантата й се търкаляше на пода в коридора, наполовина отворена, съдържанието почти преливаше, тъй като бе натъпкана до пръсване. Стела не можеше да излезе от къщи без поне петнадесет „абсолютно задължителни“ неща. Бележникът й, поне една книга, телефонът, пакет цигари, запалката, портфейлът (пълен с кредитни карти, бележки, монети, набързо надраскани бележки и какви ли не боклуци, които той непрекъснато я караше да изхвърли), гребен, балсам за устни, ключове, несесер с гримове, лак за коса, слънцезащитен крем, овлажнител, парфюм, допълнителен чифт обеци, допълнителен чифт чорапогащи през зимата, закуска за Вайкинг, боди за него, поне два чифта слънчеви очила, жилетка, да не би да й стане студено, дезодорант, ако й стане твърде топло… Той винаги се шегуваше, че ще е много по-лесно, ако просто вземе цялото си нощно шкафче и го понесе на гръб, също като охлюв.

Сигурно я беше зарязала тук, преди да излезе. Или беше в тоалетната или хранеше Вайкинг, преди да излязат. Излизането с него бе трудна работа.

— Стела? Стел. Каръл звъня. Защо сте толкова закъснели?

Той мина по коридора, взе пощата оставена на изтривалката, и я разгледа. Госпожа С., Госпожа С., Господин Дж., господин и госпожа Дж… Може и да не живееше вече тук, но животът им беше все още свързан.

— Стела?

Гласът му се понесе из къщата и той се закова на място. Тя, изглежда, не беше горе, не бързаше, след като беше закъсняла, не разнасяше Вайкинг под мишница, не стискаше в уста Фийби, докато бързаше да се приготви. Май ги нямаше. Стори му се, че къщата беше празна.

— Стела? — Той обиколи кухнята и хвърли писмата настрани, докато се отправяше към вратата. Френските прозорци към градината бяха отворени и в къщата нахлуваше студ. Празен пакет цигари беше оставен на масата в градината, запалката й бе до препълнения пепелник. Може да беше изтичала да купи цигари. Само че портфейлът й беше в чантата, нали го видя, а тя не би оставила входната врата да зее. Втурна се отново в къщата и хукна нагоре.

— Стел? Къде си? — Спалнята беше празна, леглото разхвърляно, дрехите й — пръснати наоколо, и когато ги видя, за момент се спря. Макар Стела да изглеждаше разхвърляна, поддържаше забележително подреден дом. Той бе този, който пускаше дрехите си на пода, преди да се строполи в леглото. Почука с кокалчетата на ръката по касата на вратата, преди да излезе.

Стаята на Вайкинг беше празна, също и банята. Сърцето на Джони запрепуска, докато тичаше надолу през стъпало, грабна чантата на Стела и я обърна на пода. Не беше сигурен какво точно прави, но се надяваше да открие нещо, което му подскаже къде са. Количката на Вайкинг беше в антрето, сгъната, пъхната зад вратата, както обикновено. Ключовете на Стела бяха в чантата й, също и телефонът. Той го включи и видя пропуснатите обаждания от Каръл, но когато се опита да го отключи, за да провери съобщенията, разбра, че тя е променила паролата. Седна на първото стъпало и се загледа в съдържанието на чантата на съпругата си — живота й, както тя винаги го наричаше — пръснато пред него. Запита се дали някога ще види отново Стела и Вайкинг.

 

 

Стела тичаше. Тичаше през парка, подхлъзваше се по заледената кал, а тревата скърцаше след наскоро падналия сняг. Изтича покрай детската площадка, забеляза погледите на две майки, които стояха наблизо, пъхнали ръце в джобовете, бузите им — поруменели от студа, докато се надяваха люлките да омръзнат на малчуганите, за да отидат да седнат в кафенето и да изпият по чаша кафе. Огледаха я преценяващо, макар че не я осъдиха строго, както тя съдеше себе си. Все още беше облечена в снощната рокля и чорапогащник, с рокерски ботуши — радваше се, че ги е обула, докато тичаше — и дебелото яке, което обличаше, когато излизаше навън, за да пуши. Миришеше на цигари и студ. Миришеше на грешки.

Тя тичаше. Как бе възможно да заспи на масата в градината в това мразовито утро, което сега щипеше кожата й. Не беше чак толкова надрусана, нали? Така се беше отрязала, че бе припаднала в ранната утрин през февруари. Каквото и да беше, сега бе напълно с ума си.

Къде ли са отишли? Мъжът нямаше автомобил, не беше взел количката на Вайкинг, колата й бе все още пред къщата; умът й стигна поне дотам, че да провери, когато, обзета от паника, след като се свести с посинели пръсти и устни, установи, че тях двамата ги няма. Защо? Защо го беше отвел? Защо му трябваше малкото момченце? Той беше купонджия, той беше…

Истината бе, че тя нямаше никаква представа какъв е той и какво представлява. Дори не знаеше името му. Беше просто някакъв тип. Снощи нямаше значение. Беше просто приятел на… не беше дори приятел на човек, когато тя познаваше бегло, който ходеше по същите заведения като нея, движеше се със същата компания, вземаше същите наркотици. Дори не го попита как се казва. Беше й се сторило маловажно. Той беше красив, млад и тя разбра по погледа му, че я желае, а това й се стори най-важното. Напоследък не търсеше нищо друго. Не я беше грижа как се казва, когато се вмъкнаха в колата, не се налагаше да се обръща към него с каквото и да било име. Нищо не я интересуваше, докато той я чукаше на канапето, на пода в кухнята и спря единствено за да смръкне нова линия, която оформи между гърдите й, а след това я целуна и езикът й облиза остатъците от наркотика от устата му. Пет пари не даваше. А сега…

Спря да тича. Какъв смисъл имаше? Нямаше представа къде са, къде го е завел, когато са излезли. Може да го е качил на автобуса, да е повикал такси… Можеха да са в другия край на Лондон. Нямаше да види Вайкинг никога повече. Стела се преви и се подпря с длани на коленете, за да не се строполи на тротоара. Беше стигнала другия край на парка и беше излязла през малката метална порта до будката за вестници. Пърл Плейс беше от другата страна на улицата, също и магазина за подаръци, откъдето купуваше картички за рождени дни, опаковъчна хартия и подаръци в последния момент, когато се сещаше, че е забравила нечий рожден ден, малкото магазинче, където продаваха странни, прашни бутилки с гъсти, пъстроцветни ликьори, откъдето поръчваше каси с любимата бира на Джони. Вече не поръчваше. Светът й, животът й, толкова познат, беше съсипан, объркан, тя нямаше място в него без Вайкинг и Джони, никакво място.

Едва сега си спомни. Разбра как е припаднала. Беше взела два валиума, след като момчето заспа, точно преди да излезе навън, за да пуши. Намери ги в джоба си и ги изпи с глътка водка и тоник, които му беше направила, преди да облече огромното яке и да се свие на пейката, където да наблюдава как от устата й излиза бял дим и се усуква в нощния мрак. Те щяха да й помогнат да заспи, когато после си легнеше, но забрави да си легне.

— Стела? Какво, за бога, се е случило? Господи… — Стела се изправи и се обърна към Изи, лицето й — сгърчено от ужас, когато я видя как изглежда. Тя разпери ръце — трепереха от страх или студ, или и двете — и сдържаните досега сълзи закапаха.

— Няма го. Няма го и не знам… Не знам къде…

Изи пристъпи напред. Изглеждаше толкова чиста и поддържана. Престилката с надпис „Пърлс Плейс“ беше вързана стегнато на тънката й талия, косата й блестеше вдигната на опашка. Тя бе олицетворение на всичко, в което Стела се беше провалила.

— Стел, миличка, Джони го няма от известно време. Тръгна си преди няколко седмици, не помниш ли? Ти го накара да се изнесе, ти се съгласи да се изнесе. Знам, че си спомняш. Каза, че поне за момента така е най-добре за всички… — По лицето на Изи се четяха загриженост и тревога, докато бавно пристъпваше към Стела с бавни и предпазливи движения, сякаш се опитваше да успокои уплашено животинче, притиснато в някой ъгъл. Тя зашътка нежно и я прегърна.

Стела поклати глава и когато отвори уста, за да заговори, откри, че й трябват много сили да потисне бесния вой, който напираше, и да го превърне в думи. Трябваше да накара Изи да разбере.

— Не, не — изкряска тя също като ранено животно, както и изглеждаше. — Не Джони. Вайкинг. Вайкинг го няма.

 

 

Първо видя Стела и Изи. Отиде първо при тях. Истинска случайност го накара да се обърне към тях. Ако беше тръгнал в другата посока, щеше да види как мъжът върви към него и носи в ръце сина му. Обърна глава, погледна настрани. По-късно се запита какво ли би станало, ако първо беше видял непознатия, който носеше сина му. Какво щеше да направи? Нищо, докато Вайкинг бе все още в ръцете му. Ами след това? След като се увереше, че детето е в безопасност, живо и здраво, какво щеше да направи тогава? Щеше ли да му се нахвърли, да го пребие, да го повали на земята? Дали щеше да се обади в полицията? Дали щеше да настоява никой да не вика полиция? Щеше ли първо да действа и след това да задава въпроси? Щеше ли да действа по начин, който после нямаше да може да промени? Докъде щеше да стигне? Този въпрос нямаше ясен отговор.

Щом видя съпругата си и приятелката й, той се сети каква е поне половината от историята. Стела изглеждаше ужасно. Косата й беше прибрана в разпилян кок, все още сресана назад и бухнала от предишната вечер, половината прибрана, другата половина измъкнала се и паднала по раменете.

Самата Стела не изглеждаше на себе си. Горната част на тялото й беше превита също като разкривен кламер, лицето изметнато от болка. Дебелата й очна линия беше размазана, бледите бузи — хлътнали. Беше отслабнала от последния път, когато се видяха. Краката й бяха натъпкани в рокерски ботуши и приличаха на пръчки, щръкнали от реката, ръцете и костите на китките сякаш бяха твърде големи. Не приличаше на себе си. Не беше тръгнала да търси Вайкинг.

Стисна рамото й с такава сила, че тя изгуби опора и едва не падна, когато той я разтърси.

— Какво се е случило? Той къде е? Къде, мама ти стара, е синът ни? Какво си направила, Стела? Господи, казвай какво си направила. Какво си направила?

Стела зяпаше Джони с отворена уста, стомахът й се сви, познавайки по лицето му паниката, която бе изпитала, когато разбра, че Вайкинг го няма. Двамата бяха обединени от ужас, същевременно никога досега не бяха по-далече един от друг.

— Аз… аз не… — Тя не можеше да говори. Изи я прегърна през раменете и й помогна да се изправи със силните си ръце.

— Казвай. Кажи какво е станало. Кажи ми!

Стела поклати глава. Лицето на Джони беше до нейното; той крещеше и беснееше. Тя усети пръски слюнка от устата му по лицето си, след това чу гласа на Изи близо до ухото си.

— Джони, Стела не знае къде е Вайкинг. Когато се е събудила, го е нямало. Трябва да повикаме полиция…

— Как така го е нямало? Той е малък, не може просто така да отвори скапаната врата и да излезе.

Стела погледна отчаяно Джони. Не знаеше какво да му каже. Как да му го каже. Не се наложи. Неочаквано изражението му се промени. Облекчението го заля като вълна.

— Господи. Ето го. Тук е. Ето го.

Стела се обърна. Джони я изблъска на една страна и хукна, затича към мъжа, който водеше сина му, а малкият бъбреше доволно и мляскаше кроасан с шоколад. Лицето му беше покрито с тъмни трохи.

— Тата! — ухили се Вайкинг, когато видя понеслия се към него Джони, пусна ръката на мъжа и затича към баща си.

Мъжът, с когото Стела беше прекарала нощта, видя устремения към тях Джони, застаналите наблизо Стела и Изи. Вдигна предпазливо ръка, за да отбие удара, който помисли, че ще последва, и в същото време подаде Вайкинг на баща му.

— Господи. Мъничкото ми човече. Здравей. Слава богу. Благодаря ти, много ти благодаря.

Стела се протегна към тях, протегна ръце към Вайкинг, но Джони се обърна, застана с гръб към нея, докато целуваше сина си по косата.

— Той се събуди — започна да обяснява непознатият. — Разплака се. Не бях сигурен… Каза, че е гладен.

— Джони… — заговори тихо и умолително Изи вместо Стела.

— Не.

— Моля те, Джони… — гласът на Стела й се стори чужд, изпълнен с паника, остър. — Моля те, дай ми детенцето, много те моля. Дай ми момченцето ми.

Мъжът продължаваше да обяснява.

— Ти беше припаднала, а той плачеше. Нищо нямаше да му направя. Просто реших да му взема нещо за закуска.

— Млъквай. Я млъкни.

Джони се обърна към Стела. Никога досега не бе виждала такава ярост по лицето му. Тя млъкна. Нямаше представа, че той може да се преобрази до такава степен.

— Добре, слушай сега, съпруго — изсъска той думата, сякаш се опитваше да събере достатъчно слюнка в устата си. — Ще ти дам детенцето.

Тя протегна ръце, завладяна от огромна благодарност. Единственото й желание беше да усети топлата тежест на Вайкинг, да усети как обгръща с крака кръста й, а главата му да се отпусне доверчиво на рамото й. Вайкинг все още й имаше доверие. Той, изглежда, бе единственият, който й се доверяваше.

— Ще ти дам сина, но искам да ми кажеш едно.

Тя погледна Джони. Беше готова на всичко. Щеше да му даде каквото пожелае, стига да можеше да притисне сина си до себе си, и той го знаеше. Само че нещо в изражението му и стресна. Забеляза някакво задоволство.

— Кажи ми името на този човек. Кажи ми как се казва човекът, който току-що се появи, понесъл на ръце сина ни? Кажи го! — Той крещеше, а устата му бе разкривена.

Стела го зяпна и ръцете й увиснаха във въздуха. Погледна Джони. Погледна и младия мъж, който стоеше малко настрани, засрамен, объркан. Той отвори уста.

— Казвам се…

Джони се врътна към него.

— Да не си гъкнал. Да не си посмял да кажеш и дума, мамка ти, или ще ти се прииска да не беше срещал тъпата ми надрусана жена.

Момчето млъкна отново. На всички им беше ясно, че и този момент желанието му е точно това. Джони се обърна към Стела. По лицето й се стичаха горещи сълзи на срам и мъка.

— Знаех си. Изобщо нямаш представа как се казва.

Не бе нужно да казва каквото и да било повече. Нямаше нужда да й казва колко глупаво е постъпила, какво е могло да се случи, да описва опасностите, които можеха да връхлетят сина им, да критикува избора, който бе направила.

— Извинявай. Много се извинявам — шепнеше тя, разтърсвана от ридания, все още протегнала ръце, но напразно. Празнота. Беше завладяна от празнота.

— Отивам да събера багажа на Вайкинг. Ще остане у нас поне докато не се сложиш в ред. След това ще видим. Вземи се в ръце, Стела.

Тя остана да гледа след Джони, когато той се обърна и тръгна към дома, нейния дом, който беше техен дом, Вайкинг подтичваше щастливо до него. Неочаквано Изи застана до нея. Не каза нищо. Нямаше какво да каже.

Джони вървеше изпънал гръб, гушнал Вайкинг, готов да го защитава, да го закриля — и от студа, и от болката, сигурно и от нея.

Беше ги изгубила. Беше изгубила единствените двама души на този свят, които значеха нещо за нея. Нямаше представа как допусна да й се изплъзнат.