Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (1)

Пролог

Вилата, април, 2010 г.

От мястото на пода, в ъгъла на стаята, той виждаше късче небе. То имаше формата на крив триъгълник — разностранен — също като парче счупено стъкло. Разностранен, равнобедрен, равностранен. Странно, какви неща помним от училище. По онова време господин Хъмфрис му преподаваше математика. Беше слаб, прегърбен човечец, мръщеше чело над очилата, докато се опитваше да обясни уравненията и тригонометрията на младите си питомци. Имаше си няколко плетени вратовръзки и ги притискаше с ръка винаги когато се надвесваше над чина, за да не висят над тетрадката, което беше жест на уважение към личното пространство, нещо наистина забележително, тъй като бе крайно необичайно. Никой друг от преподавателите в училището не се сещаше, че някой може да се подразни или да му стане неприятно, ако вратовръзката се провлече по чина, докато обяснява тънкостите на уравненията. Господин Хъмфрис беше любимият му учител заедно с преподавателя по английска литература и драма — как се казваше? — а, да, Райт. Той също бе мил човек. Помнеше тихия глас на господин Райт, леко завалените думи, докато го приканваше: „Почувствай отчаянието на Ромео“, а той се чувстваше нелепо, стоейки изправен в училищната униформа, и се опитваше да си представи, че се намира в сумрачен двор на църква, наежил се срещу врага, стиснал меч в ръка, вместо в студената зала, където размахваше хокеен стик пред най-добрия си приятел. В тези моменти господин Райт изглеждаше напълно безпомощен.

Все още помнеше думите, което означаваше, че господин Райт едва ли е бил чак толкова безпомощен, колкото издаваше държанието му.

Младежо смел, недей да предизвикваш

отчаяния! Бягай! Остави ме!

Побой се от безброй мъртъвци

наоколо ни! Моля ти се, момко,

не ме вбесявай и недей въвлича

нов грях върху главата ми! Върви си!

Аз повече от себе си те любя,

щом себе си — не теб — ще погубя!

Върви си и повтаряй всеки ден,

Че бил си от безумец пощаден!^[1]

Очите му се напълниха със сълзи. Навремето не разбираше какво е отчаяние, какво може да те тласне към нещо непоправимо. Нищо чудно, че се кискаше и шушукаше, а господин Райт се ядосваше все повече. А и как да разбере. Тогава бе на четиринадесет, нямаше никаква представа как животът изцежда въздуха от дробовете ти, докато не започнеш да се бориш за кислород, как размахваш ръце и се опитваш да се захванеш за най-близката опора, как риташ и не спираш, докато не се опреш в нещо. Сега, макар да беше различно, думите му се сториха изключително подходящи, а значението болезнено познато.

Сега вече беше наясно докъде може да бъде доведен човек от поредицата събития, които всъщност не бяха никаква поредица, защото поредицата предполага логика, последователност, осъществяването на някакъв план. Събитията, довели го тук, нямаха никаква логика, поне доколкото той виждаше, а господ му беше свидетел, че бе мислил предостатъчно по този въпрос. Часове наред бе прехвърлял събитията от последните няколко години. Сега вече виждаше с кристална яснота грешките, които бе допуснал и нямаше как да поправи, макар да можеше да посочи моментите, които би променил, ала вече бе късно. Причината бе, че се чувстваше слаб, може би уплашен или пък хванат в капан, тъй като гордостта му го възпираше, или просто защото се бе опитвал да направи впечатление. Да бъде изключителен. Сега вече всичко това му беше ясно, виждаше го като на бойно поле, погледнато отвисоко.

Оставаше обаче един въпрос — най-важният въпрос — на който той не можеше да отговори, колкото и да прехвърляше фактите наум и да ги разглеждаше от различни ъгли също като куб на Рубик. Как стана така, че се превърна в човека, посегнал към оръжието?

Той не беше такъв човек. Не беше екшън герой, нито пък банков обирджия или някой уличен хитряга с нагло поведение и скапано възпитание. Той беше — или поне доскоро беше така — напълно нормален човек. Поне така си повтаряше. Но като се замислиш — кои бяха нормалните?