Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The darker side of love, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джесика Ръстън
Заглавие: Тъмната страна на любовта
Преводач: Цветана Генчева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Печатна база Сиела
Излязла от печат: 21.03.2014
Отговорен редактор: Светла Минева
Редактор: Мариана Шипковенска
Коректор: Милена Братанова
ISBN: 978-954-28-1465-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8282
История
- — Добавяне
Шестнадесета глава
Събота
Вървяха по хълма в тъмносини суичъри, имената им — написани в жълто на гърбовете, специално купени и отпечатани за уикенда. Уил Кльощата, Джеймс Смотльото, Барт Красавеца. Уил носеше гравираната бутилчица, която му беше подарък по случай кръщенето. Беше очукана и издраскана, но пълна с уиски, което му даваше успокоение и му помагаше да се чувства по-сигурен.
Не че имаше нужда от живителния ефект на глътка малцово уиски. Това беше неговият ергенски уикенд. Трябваше да е неудържим, въодушевен. Трябваше да се смее на вицовете за последния му уикенд на свобода, да се майтапи с приятелите си и открито да показва отчаянието си, че заменя ергенския живот с този на женен мъж. Само че не се получи. Всяка смешка му се струваше прекалено истинска, за да е смешна. Под суичърите всички бяха с ръгби ризите, които Джеймс беше поръчал специално за уикенда.
Той се опита да се отърси от чувството. Беше дошъл с приятелите си, до сватбата оставаха две седмици. Престани да броиш дните, сякаш ти предстои екзекуция, каза си той. Колет е красива. Умна е, мила, млада и от нея ще излезе съвършената съпруга. Всичко това беше самата истина. Той просто не беше сигурен, че тя ще бъде съвършената съпруга за него.
* * *
Водачът на групата им отстъпи крачка назад, докато Уил се готвеше да стреля, застана зад него, близо до Джеймс, който щеше да стреля втори. Вдигна ръка, така че асистентът му, който отговаряше за апарата за изхвърляне на глинените панички, на стотина метра от дясната му страна, да вижда, когато са готови. За момент, когато облаците помрачиха небето, те бяха почти очертани на фона му. Стивън, Джеймс, Барт, Уил, Джони. Водачът спусна ръка и Уил вдигна пушката.
— Пускай.
Проехтя изстрел. Самотният глинен кръг се пръсна над тях.
Докато Уил продължаваше да стреля, другите мъже зад него наблюдаваха в очакване на реда си. Джеймс щеше да бъде следващият, после Барт и Стивън. Бяха изтеглили имената си от шапка, за да определят реда. Единственото изключение беше Уил. Той, разбира се, щеше да е пръв. Джеймс кипеше, докато чакаше. Никога досега не бе изпитвал подобен гняв. Беше чист, неподправен. Нямаше представа как успяваше да го овладее. Цяла нощ лежа буден, беше му горещо под памучните завивки, слушаше как старата къща скърца и се намества, стиснал зъби, докато преповтаряше отново и отново чутото от Стивън, а после и от Уил.
С децата ще заминете, преди да се върна. Ще предупредя Лилиан да приготви стаите на тавана. Боядисал съм ги, приготвил съм ги. Готови са и ви чакат.
Опитвам се да оправя нещата, Джеймс, честна дума. Само че той има огромно влияние.
Наивен ли беше? Може би прекалено доверчив. Трябваше ли да заподозре по-рано, че става нещо? Джеймс не мислеше, че е глупак. Само че това, изглежда, беше доказателство за обратното. Всички ли са знаели още от самото начало какво е намислил Стивън Гарсайд? И приятели, и роднини, и колеги. И бившите колеги. Може би са стъпвали на пръсти около него, тъй като не са били сигурни какво знае. Може дори да са му се присмивали. Тъпакът Джеймс, не вижда ли какво става под носа му? Кое беше по-лошо? Чие предателство беше по-болезнено?
Не спря да мисли, а на сутринта беше изтръпнал от умора — както физическа, така и умствена. Очите му пареха, главата му беше гореща, тежеше. Не беше в състояние да стреля. Въпреки това щеше да се оправи. Един студен душ, горещо кафе, малко свеж въздух и щеше да се разкара оттук и да покаже на скапания Стивън Гарсайд с кого се е захванал.
Уил приключи.
— Шест от десет. Можеше да бъде и по-зле. — Подаде пушката на Джеймс. — Май още съм махмурлия. Давай. Покажи какво можеш. — В усмивката му пролича неудобство, докато подаваше пушката на Джеймс. Когато приятелят му я пое, той докосна леко рамото на Уил с юмрук. Уил не беше виновен.
— Давай, Джеймс. Покажи на останалите, че ставаш.
Джеймс замръзна на място. Ако беше заговорил друг, той нямаше да си помисли нищо. След като вече знаеше какво става, забележката не беше случайна. Тъй като я подхвърли Стивън, тъй като бе предназначена за Джеймс, нещата стояха различно.
— Да не би да се опитваш да ми подскажеш нещо, Стивън? — обърна се към него Джеймс с пушка в ръката. Останалите мълчаха.
Стивън сви рамене. Наблюдаваше го развеселено.
— Абсолютно нищо. Просто чух, че си добър стрелец. Винаги нацелваш мишената.
Той нарочно ли го дразнеше? Значението на думите му бе ясно за Джеймс. Чух, че винаги нацелваш мишената, но най-добре да го докажеш пред мен, защото досега не съм видял доказателство. Аз съм победител, а ти загубеняк. И в тази стрелба, както и в живота, ще те победя. Това бяха думите, които чу Джеймс. Въпросът бе дали единствено той ги чу.
— Майната ти, Стивън. Просто се разкарай, мама ти стара. — Ръката на Джеймс трепереше, когато пое пушката.
Тънка усмивка трепкаше по устните на Стивън и той изви вежди. Кимна леко. Може би се сещаше, че Джеймс е подслушал разговора му снощи.
— Какво става, Джеймс? Проблем ли има? — Нямаше намерение да отстъпи. След като Джеймс искаше да действа по своя начин, той щеше да поеме ролята и на обвинител.
Джеймс нямаше нищо против. Беше толкова ядосан, че не може да се спре.
— Знам — рече той и облекчението го остави разтреперан. — Знам какво си направил. Знам и какво се опитваш да направиш. Защо?
Очите на Стивън бяха станали строги. Приятелското отношение между двамата мъже беше изчезнало.
Той сви рамене.
— Защо не?
Джеймс поклати глава.
— Защо не ли? А, не. Трябва да има нещо повече. Обичаш ли я? Кажи ми, че я обичаш.
Бе ред на Стивън да поклати глава.
— Тя е много привлекателна жена, говоря за съпругата ти. Желая я.
— Това е различно.
— Май да.
— Не е единствената. Защо тогава ме спъваш? Струваше ми се странно. Знам, че времената са трудни, въпреки това не можех да повярвам, че не успявам да си уредя дори интервюта на половината места, където кандидатствах. Не желаеха дори да се срещнат с мен. След това разбрах защо.
— Момчета — прозвуча тихо гласът на Джони.
— Не сега, Джони. — Джеймс беше решен да разнищи въпроса веднъж и завинаги. Най-вече завинаги.
— Защо го правеше? Все едно се опитваш да ме съсипеш, да съсипеш всичко, за което съм работил, всичко, на което държа.
Стивън поклати глава.
— Прекалено емоционален си, Джеймс. Влагаш прекалено много в тази работа. Аз искам единствено Изи. Нищо повече. Желаех я и знаех, че има по-голяма вероятност да напусне човек, който не може да си стъпи на краката. Това е. Нищо лично.
Неочаквано Джеймс си спомни, че държи пушка, а Стивън не. Пое си дълбоко дъх. Усети капките пот, които се стичаха от челото по слепоочията.
В този момент Джони заговори отново, този път по-настоятелно. Джеймс долови страха в гласа му.
— Момчета, престанете. Вижте.
Джеймс и Стивън се обърнаха едновременно, почти като един. И не можаха да повярват на видяното. На по-малко от сто метра Барт и Уил бяха застанали един срещу друг, също като тях допреди няколко секунди. Само че нещо в техния сценарий беше различно. Барт също стискаше пушка. Неговата бе насочена към Уил.
— Мама му стара — прошепна Джеймс. Погледна към водача. Лицето на човека беше пребледняло, ръцете му бяха протегнати безпомощно.
— Бях оставил още една пушка в багажника на джипа — обясни тихо той. — Винаги нося резервна. За всеки случай. — Той поклати глава. — Винаги нося резервна — повтори той. Джеймс протегна ръка, за да го накара да замълчи.
— Всичко е наред — рече той. — Никой не те обвинява. — Мъжът не откъсваше очи от Барт и Уил, докато местеше поглед ту към единия, ту към другия.
— Тя ме напуска — обясняваше Барт на Уил. — Напуска ме. Вината е твоя. Какво си й казал? Какво й е казала онази мръсница, приятелката ти?
Ръката на Барт трепереше и мъжете почти като един инстинктивно отстъпиха назад. Уил поклати глава.
— Какви ги приказваш, Барт. Нищо не знам. Сигурен съм, че ще се изясни. Хайде. Можем да се разберем. Стига де. Остави пушката…
Барт вдигна пушката пред себе си и изрева:
— Млъквай! Млъквай веднага! — Врътна се към Джеймс. — Остави пушката. Остави я веднага.
Джеймс кимна, стисна пушката с една ръка, без да откъсва очи от Барт.
— Добре, приятел, добре.
— Не съм ти приятел. Не съм от приятелите ти. — Отново насочи оръжието към Уил. Той държеше ръце във въздуха, на нивото на раменете, лицето му, сгърчено от страх. Същевременно се опитваше да запази спокойствие. Джеймс веднага разбра. Помнеше това изражение от училище, когато го хващаха да върши нещо нередно — паника, прикрита под привидно спокойствие. Човек би забелязал паниката единствено ако го познаваше добре.
Сега обаче паниката личеше. По челото му избиха капки пот, очите му се стрелкаха ту към лицето на Барт, ту към пушката. Напред-назад, напред-назад.
— Качвай се в колата. — Барт посочи джипа с пушката.
Уил погледна натам.
— Къде ще ходим?
— Качвай се. Зад волана. — Погледна водача. — Къде са ключовете?
— На стартера. Винаги оставям ключовете на стартера. Така не ги губя и можем да се преместим бързо на следващото място. Винаги слагам резервна пушка в багажника.
Барт даде знак на Уил, който потегли бавно към автомобила и се качи зад волана. В този момент — докато Барт заобикаляше към другата предна седалка, насочил пушката към Уил — той се обърна назад към Джеймс. Очите на двамата мъже се срещнаха. Джеймс се запита дали не е за последен път.
Предишния ден
Предлагам ви да поискате кредитно извлечение и за двамата.
Тонът на жената обезпокои Каролайн. Стори й се, че тя знае нещо, което Каролайн не знаеше. Говореше с някакво превъзходство.
Не каза нищо на Барт, преди той да замине за ергенския уикенд на Уил. Не искаше той да разбере, че има проблем, и да се притесни. Административните проблеми, свързани с дома бяха нейно задължение. Освен това тя искаше да купи къщата. В петък сутринта, веднага след като му помаха за довиждане — облечен беше в специален суичър и сърцето й трепна, защото беше приет от компанията й — тя отвори лаптопа и се логна в уебсайт, който предлагаше незабавен кредитен рейтинг. В системата сигурно имаше някаква грешка, реши тя, някоя стара неплатена сметка, която висеше в досието му, и тя щеше да я оправи, без дори той да разбере.
Лицето не е открито.
Каролайн погледна объркано екрана. Лицето не било открито ли? Как така? Сигурно бе направила нещо грешно. Кликна отново в началото на въпросника и започна отново.
Пет минути по-късно пред нея излезе същият екран. Лицето не е открито. Нищо не разбираше. Беше отговорила правилно на всички въпроси, беше написала точната дата на раждане, което трябваше да е напълно достатъчно, също и адреса им. Единствената възможна грешка можеше да идва от някой от предишните му адреси. Беше извадила и двата от старите му сметки за мобилния телефон. На единия беше живял няколко месеца, апартамент под наем някъде в западен Лондон. Другият беше, където е живял с бившата си приятелка, къща в южен Лондон. Ако можеше да съди по пощенския код, беше наблизо. Тя не познаваше улицата. Може би имаше грешка.
Написа първия адрес в Гугъл. Той излезе веднага. Елегантен блок с обзаведени апартаменти точно където той беше казал, че се намира. Че къде другаде, упрекна се тя, защо да не е там? Нещо обаче не беше наред. Тя провери втори път пощенския код. Всичко беше точно. Значи не беше това. Почти без да се замисля, посегна към телефона и набра номера на мениджъра, който бе написан в уебсайта.
— Опитвам се да се свържа с Барт Боуман. Точно така. А, изнесъл ли се е? Боже. — Тя се заслуша, докато жената й обясня ваше, че господин Боуман не живее на този адрес от няколко години. Никак не се изненада, че Каролайн се опитва да го издири.
— Много ви благодаря за помощта. Извинете ме за безпокойството.
Жената се разсмя.
— И вие, мила, сте като останалите.
Каролайн се сепна.
— Моля? Какво?
— Ами не сте първата, която се опитва да намери господин Боуман, откакто се изнесе. Ако това е истинското му име, а аз съм готова да се обзаложа, че не е.
— Нищо не разбирам. Разбира се, че това е името му. Защо да не е?
— Хората правят какви ли не странни неща. Сменят си имената, прикриват разни работи, особено когато бягат от едно или друго. А господин Боуман имаше от какво да бяга. Дължи петнадесет бона наем за апартамента тук, а това е само върхът на айсберга. Ако питате мен, независимо от причината, поради която търсите Барт Боуман, забравете, миличка. Повече няма да си видите парите, не и от него.
Щом затвори телефона, Каролайн хукна към тоалетната и започна да повръща, докато гърлото не я заболя, а от очите й не рукнаха сълзи. Петнадесет бона неплатен наем. Възможно ли беше? Как бе възможно? Въпреки това, докато си бършеше лицето със студената памучна кърпа и пиеше вода от чешмата, за да спре пулсирането в главата си, тя знаеше, че това е самата истина.
Когато се поуспокои, седна отново пред компютъра. Имаше чувството, че светът около нея трепери. Лицето й беше горещо от сълзите, които не спираха да текат. Тъкмо си мислеше, че са спрели, и те потичаха отново. Единственото й желание беше да се сгуши в леглото, да се покрие през глава, да заспи и да се надява, че когато се събуди, Барт ще бъде до нея и нищо от това няма да се е случило. Тя обаче трябваше да открие истината. Беше дръпнала края на нишката и сега цялото одеяло се разплиташе, а с него си отиваше мечтата за бебе.
Посегна към сметката с другия адрес, на който беше живял преди двамата с гаджето му да се разделят и той да се нанесе в този. Какво се случи, Барт? Какво се обърка чак толкова, че натрупа такива дългове? Да не би да се опитваше да ги плаща сега? Имаше ли нещо общо с бившата му?
Точно така. Това беше. Жената, с която бе живял преди — казваше се Елизабет — беше същата, която му беше изневерила. Сигурно имаше някаква връзка с нея. Каролайн се опита да си припомни нещо. Какво й беше разказвал за нея? Почти нищо. През повечето време избягваше да я споменава. Веднъж беше споменал, че непрекъснато пазарувала. Може би това беше отговорът — натрупала е огромни суми по кредитна карта, които той е трябвало да плати. Това обаче не обясняваше защо наемът му не е бил платен. Сигурно имаше нещо общо с нея. Нямаше представа как и защо, но бе твърдо решена да разбере.
Каролайн спря пред адреса, който въведе в джипиеса. Не очакваше подобно нещо. Барт винаги описваше къщата, в която бе живял с бившата си, като „малка къщичка, квадратна, нищо кой знае какво, но бяхме щастливи там. Поне отначало.“ Може и да беше квадратна, но единствено непоправим оптимист би нарекъл сградата пред нея къщичка. Тя представляваше сив бетонен бункер, строен през шестдесетте, с малки квадратни прозорчета, по два на всеки етаж. Намираше се до други подобни къщи, направени от същите неугледни панели. Каролайн погледна отново адреса. Беше на правилното място.
Пое си дълбоко дъх и тръгна към входната врата.
Жената, която й отвори, я погледна подозрително. Беше приблизително на възрастта на Каролайн, облечена в суичър и дънки, скъсани отзад, боса. Косата й беше вързана на рошава опашка.
— Каквото и да продавате, не го искам. Не прочетохте ли табелата?
Тя посочи малък надпис над звънеца. Не пускайте рекла ми, не проявяваме интерес към каквито и да са продажби или безплатни вестници. Обърна се назад.
— Клара, престани веднага, недей да дразниш брат си. Ако не спреш, ще те накажа. Чувам те, да знаеш.
Каролайн я погледна изненадано. Гласът на жената беше ясен, говорът изискан. Не беше на човек, расъл на подобно място, а на някой, озовал се неочаквано тук.
— Моля да ме извините. Недейте… чакайте… — примоли се Каролайн на жената, която се канеше да й затръшне вратата в лицето.
— Какво има? Заета съм.
— Да, виждам. Извинявайте. — Тя се насили да продължи. — Просто… вижте, очевидно не сте човекът, когото търся, но дали случайно не можете да ми кажете кой е живял тук преди вас? Преди няколко години. Опитвам се да открия една жена. Казва се Елизабет.
Жената кимна.
— Аз съм.
Каролайн поклати глава.
— Не… извинете, не казвам, че това е името ви… жената преди вас и тя ли се е казвала Елизабет? Името е често срещано, особено ако сме на една възраст, родени през юбилейна година в католическата църква.
Жената въздъхна.
— Не знам кой е живял тук преди. Аз обаче живея тук от години. Казвам се Елизабет. Елизабет Боуман.
Беше припаднала при тези думи. Свести се на прага, а жената, Елизабет Боуман, се беше надвесила над нея и я наблюдаваше тревожно.
— Мама му стара. Какъв ден само. Добре ли сте?
Беше помогнала на Каролайн да се изправи, отведе я в кухнята и й наля чаша вода, накара я да изяде една препечена филийка. Не я попита нищо, докато не направи две чаши силен чай.
— Пийте. Ще се оправите. Аз припадах непрекъснато, докато бях бременна с тях двамата. Веднъж се свестих в метрото и заради мен се наложи да затворят линия „Виктория“ в пиков час.
— Аз не съм… — Каролайн не намери сили да го каже. Не и тук. Не и в тази стая, докато загрижената жена седеше срещу нея. Преглътна. — Сигурно си мислите, че съм луда.
— Не. Не сте луда. Искам обаче да разбера коя сте. Кажете ми коя сте и защо ме търсите.
Тя й разказа цялата история. Фактът, че разговаряше с бившата съпруга на Барт, би трябвало да я затрудни, дори да й попречи да сподели. Ако трябваше да предположи как ще се развият събитията, не би си представила дори за миг, че ще седи на масата на жената, ще пие чай и ще й разказва всичко. Били щастливи в началото, влюбени.
— Извинявам се — притесни се отново тя. — Не е твърде неуместно, нали?
Елизабет я погледна тъжно.
— Всичко е наред — отвърна тя. — Разбирам. Всичко, което сте изпитали към него, съм го изпитвала и аз. Той действа по един начин.
Разказа й как започнали трудностите, кавгите. Разказа й за майка си, за тежката й болест, как на Барт му било неприятно, когато Каролайн ходела да я вижда.
— Дразни се от вниманието, което смята, че трябва да обръщаш на него — отбеляза Елизабет. — Беше същият, когато се родиха децата.
— Наистина не разбирам. Сигурна съм, че обича… — Каролайн замълча. Фактът, че Барт имаше деца, които очевидно бяха негови, гласовете им, които долитаха от горния етаж, където Елизабет ги изпрати да си играят, бе като образ на онова, което можеше да има тя, те двамата. Въпреки това тя продължи. — Сигурна съм, че той много обича децата си.
— Да, бе. Това шега ли е? Не ги е виждал повече от година. Дори не им изпраща картички за рождените дни.
— Повече от година ли? — ахна Каролайн. Той ги е посещавал, идвал е да я види, нали са били женени. Идвал е тук… Кога е идвал? Какви лъжи само й беше наговорил. Тя поклати глава, за да отблъсне истината.
— Може би му е трудно. — Гласът й потрепери, докато се опитваше да му намери някакво извинение.
Елизабет изви вежда и отпи глътка чай.
Каролайн продължи.
— Сигурно му е трудно да ги вижда. Да се вижда с теб. Да си спомня.
— Какво точно има да си спомня?
Елизабет не се чувстваше нито виновна, нито разгневена. Просто бе любопитна.
На Каролайн никак не й се искаше да уточнява. Сякаш се намесваше в чужди спомени. Сякаш се натрапваше в миналото им. Сега обаче се ядоса. Елизабет сигурно знаеше за какво става въпрос. Как бе възможно да си седи тук и да се прави на невинна след онова, което беше сторила?
— Как си му изневерила. При това с най-добрия му приятел. Как си могла? Знам, че с Барт понякога се общува трудно, знам, че и на двамата ви е било трудно. — Тя погледна неугледната кухня. Не можеше да си представи Барт да живее тук. Сигурно се е чувствал като мечка, затворена в клетка. — Има неща, които човек не бива да прави. Има граници, които не бива да прекрачва. Какво е станало с всичките му пари?
Каролайн млъкна. Зяпна жената. Елизабет не беше ядосана. Не скочи, за да я изпъди. Заливаше се от смях.
— Боже Господи — рече тя. — Извинявай. Изобщо не е смешно. Наистина не е. Само че… Господи. — Тя избърса очи. — Наглостта на този тип. Той наистина е голям наглец.
Вдигна глава и погледна Каролайн в очите.
— Виж, нямам нищо против, че си дошла тук. Наистина нямам нищо против. Много добре знам какво е да живееш с Барт Боуман и докъде може да те докара този човек. Ако обаче смяташ да седиш в кухнята ми, да пиеш чая ми и да ме обвиняваш, тогава трябва да научиш истината.
Каролайн кимна.
— Та за парите. Каролайн, защо мислиш, че живея тук? Приличам ли ти на човек, който иска да отглежда децата си в този скапан квартал? Да не би да мислиш, че искам да живея тук?
Каролайн поклати глава. Къщата беше мрачна, потискаща.
— Тук съм, защото нямах друг избор, защото бившият ми съпруг, твоят съпруг, профука всяко пени от моите пари, дори повече. Използва всичко, което имаше, като залог, после изчезна и ме остави с две деца, за които да се грижа както знам. Грижех се за бебе. Грижех се за две малки деца и имах купища сметки за плащане. Съдебни пристави идваха тук всеки ден през шестте месеца, след като се изнесе. Децата ми заспиваха, докато те тропаха по вратата. Страхотна приспивна песен, не мислиш ли?
В гласа на Елизабет се прокрадна горчивина.
— Знаеш ли кое е най-тъжното? Дори не го изритах. Той сам ме напусна. Дори след Сара не го изритах.
— Коя е Сара? — попита Каролайн, макар да бе сигурна, че знае отговора.
— Сара беше най-добрата ми приятелка. Кума на сватбата ми. Кръстница на дъщеря ми. Тя водеше великолепен живот в Ню Йорк и отскачаше често, благоволяваше да ни озари с присъствието си.
— Ню Йорк ли? — прошепна Каролайн. Господи. Знаеше какво следва.
— Аха. Там е виден адвокат. Красива и богата. Говоря за жената, която спеше със съпруга ми. Господи, две години бях или бременна, или кърмех и изобщо не ми беше до секс. Каролайн, не аз преспах с най-добрия приятел на Барт. Барт спеше с моята най-добра приятелка.
Вилата
Барт крачеше. Трябваше да реши какво да прави. Освен това знаеше, че трябва да вземе решение в най-скоро време. Времето му изтичаше. Нямаше да чакат вечно. Рано или късно, ако не направеше нищо, щяха да му отнемат възможността да реши сам.
Почувства се объркан. Дължеше се на умората и глада, сигурен беше. Поклати глава. Каролайн беше тук, чакаше отвън. Може би нямаше да го напусне. Може да бе променила решението си. Погледна Уил. Той вече не приличаше на заплаха. Беше мърляв, потен, китките, вързани зад гърба, и изглеждаше точно както Барт се чувстваше — отчаян и изтощен. Барт почти го съжали.
Неочаквано Барт бе притиснат от чувство за самота. Беше оплескал нещата. Как само му се искаше някой да му каже, че всичко е наред, да има някой, с когото да поговори. Ако му предстоеше да умре тук, ако полицаите възнамеряваха да нахлуят и да го застрелят, тогава искаше да му дадат възможност да проведе един последен разговор с човек, който го разбираше.
Дръпна се от прозореца и се обърна към ъгъла, в който се беше свил Уил.
— Ще сваля превръзката от устата ти — рече той и усети как устата му пресъхва, а езикът надебелява. Един господ знаеше как се чувства Уил. За секунда го бодна чувство на вина, но той бързо го потисна. Не. Вината не беше негова. Цялата тази работа не беше по негова вина. Беше тласнат да стори всичко това. Беше добър човек, почтен.
Уил кимна, обзет от облекчение.
Барт се поколеба. Какво да прави с пушката? Не искаше да я остави. Тя му вдъхваше спокойствие, беше единствената му защита. Да я занесе при Уил бе все едно… Какво? Той беше вързан. Не можеше да направи нищо. Не изпускай пушката. Той ти е приятел. Единственият ти приятел. Дръж я на една ръка разстояние.
Барт пристъпи към сенките и се наведе така, че главите им бяха на едно ниво.
* * *
Хариет изкрещя. Болката я проряза като лава, спуснала се по стените на вулкан. Имаше чувството, че тазът й е в епицентъра, а тялото й бе разтърсено от болка и страх. Контракциите започнаха малко след обаждането и Изи остави слушалката в кухнята, където двете с Хариет пиеха чай и обсъждаха дали кърито и сексът предизвикват контракции, или това са просто легенди. Беше ококорена и бледа, когато затвори, и Хариет реши, че нещо се е случило с Джини.
— О, не, да не би… тя…
Изи бе поклатила глава.
— Не е Джин, Хариет. Седни.
— Не е ли? Какво става? Кажи ми… Изи, какво се е случило?
— Става въпрос за Уил. И за Барт. Просто… Не мога да повярвам. Хариет… Барт има пушка. Взел е Уил за заложник.
Малко след това Хариет разбра, че няма нужда нито от къри, нито от секс, за да роди.
— Хайде, Хати. Браво на теб, браво. Справяш се чудесно. Хайде, дръж се. Дръж се за мен. Ще се справиш.
Хариет призова всички сили и направи точно каквото й казваха. Стисна Изи така, сякаш от това зависеше животът й, докато около нея блестяха светлини, идваха акушерки и се чуваха какви ли не шумове. Не можеше да се съсредоточи над нищо. Най-важното беше да чува гласа на Изи. Единствено той я крепеше.
Хариет отметна глава назад и изкрещя.
Вилата
Уил изчака Барт да се приближи максимално. Усети дъха му по бузата си, когато посегна зад главата му и започна да развързва парцала на устата му. Отчаяното желание да го махне, да поеме дъх свободно едва не го завладя, но той си наложи да потисне нуждата да се съпротивлява. Трябваше да остане неподвижно, спокойно. През тези няколко последни секунди трябваше да прояви търпение.
Барт дишаше тежко, докато пръстите му се опитваха да развържат стегнатия възел, който сам беше вързал, докато стискаше пушката под дясната си ръка. Миришеше на пот и паника. Уил наблюдаваше изражението му с крайчеца на окото си. Трябваше ли да се сети? Трябваше ли да разбере, когато Барт за пръв път се появи на сцената, че нещо не е наред, че нещата ще стигнат дотук? Нямаше нищо. Да, изпитваше известни подозрения. С твърде голяма лекота харчеше пари, твърде бързо се намести в живота на Каролайн и я омая. Уил обаче отдаде подозренията си на необоснована ревност. Беше му приятно, че Каролайн все още си пада по него, че на партита тя винаги идваше първо при него, че държеше да седи до него, когато са на вечеря. Той се чувстваше поласкан, обичаше я, беше израснал с нея. Нямаше желание да бъде с нея, защото я възприемаше като по-малката си сестра. Когато Барт й завъртя главата, дотолкова, че за нея Уил стана невидим, той изпита болка. Затова реши, че ревнува. Имаше ли нещо друго, което трябваше да види, за да предотврати онова, което се случваше сега?
Колкото и внимателно да се вглеждаше в миналото, не откри нищо. Абсолютно нищо около Барт не бе издало бурните чувства, скрити под повърхността.
Уил усети как възелът се разхлабва и Барт дръпна парцала с тихо пъшкане. Пое си дъх само веднъж, този път без филтъра на мръсната тъкан. След това с решителност, избликнала някъде от дълбоко, която му даде сили, които не подозираше, че притежава, той се устреми напред с мощен вик и заби глава в главата на Барт, блъсна го назад, а пушката отлетя към другия край на стаята.
Всички чуха изстрела. Бяха на стотина метра, не повече, макар да им се стори, че ги делят километри. Всички глави се врътнаха на мига, когато проехтя. И полицаите, които не бяха въоръжени и заели позиция, и останалите, застанали зад набързо издигната барикада, и Стивън Гарсайд, и Джони, и водачът, и собственикът на вилата. И Джеймс. И Каролайн.
Тя покри устата си с ръка и коленете й се подгънаха. Джеймс я прихвана през кръста.
— Не! — изкрещя тя. — О, моля те, недей.
В мига, в който изрече думите, се запита за кого е предназначен викът й — за Уил или за Барт.
Полицаят, който ръководеше случая, заговори бързо и отчетливо по уоки-токито. Обясни нещо, което те не успяха да чуят, след това мъжете се втурнаха напред към постройката, приведени ниско над земята, също като ято насекоми, последваха два трясъка, толкова силни, че зъбите й затракаха, блеснаха светлини и тя изпищя, сигурна, че един от двамата мъже, които обичаше, е мъртъв и че тя не може да направи нищо, за да им помогне, безсилна е да направи каквото и да е, освен да стои и да наблюдава, докато се случваха събития, които не разбираше.