Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (11)

Десета глава

Юли 2009 г.

Пред хотела, в който Джулиан Ратбоун щеше да празнува шестдесетия си рожден ден, се беше събрала малка група роднини и приятели. Сградата беше в средновековен стил, прозорците, разделени с вертикални колони, подовете с плочи. Във фоайето бяха подредени канапета в ръждивочервено, отрупани с възглавници. Джеймс и Изи се бяха отпуснали там, докато чакаха Джулиан и Джини да приключат с регистрацията, и се опитваха да накарат Пърл и Алфи да престанат да се катерят по тях. Господин Бътъруърт седеше напълно сериозно в кошницата за път. Хариет беше дошла с Джеймс, Изи и децата. Вече се чувстваше малко по-добре, поне така реши Изи. Най-малкото беше направила усилие да се облече хубаво и вече бе започнала да ходи на работа, тъй като от януари насам, почти цял месец, не беше стъпвала в офиса. Само че беше бледа сянка на старата Хариет. Изи се притесняваше за нея. Непрекъснато излизаше някъде, понякога със Стела и двете купонясваха като осемнадесетгодишни. Понякога Изи подозираше, че Хариет ходи сама и вероятно си избира мъже. Може би просто се наливаше сама.

— Имам и други приятели — беше заявила надуто Хариет, когато Изи й звънна миналата седмица, за да я попита с кого е излизала предишната вечер. — Само защото не съм с някоя от вас не означава, че по цяла нощ роня сълзи. След като настояваш да знаеш, бях с Тара. — Изи се бе извинила, след това кимна и не спомена пред Хариет, че бе разговаряла с Тара малко по-рано и знае, че двете не са излизали от седмици.

— Много се притеснявам за нея, Изи — бе признала Тара. — Тя изобщо не е на себе си. Нямаш представа колко зле й се е отразило, въпреки че тя не си признава.

Хариет не беше единствената, за която Изи се притесняваше. Стела също й се изплъзваше през половината време и беше видимо отслабнала последния път, когато Изи я видя. Отново бе започнала да смърка прекалено много кока. Личеше по очите й, по треперенето на пръстите, когато палеше цигара, по изпъкналите скули и дрънканиците й, които в повечето случаи бяха пълни безсмислици. Каролайн пък й се струваше тъжна. Не беше нито болна, нито с разбито сърце, със сигурност не налиташе нито на пиене, нито на наркотици, но излъчваше тъга, която караше Изи да се страхува за нея. Със сигурност беше заради бебето. Изи помнеше колко трудно беше, а на двамата с Джеймс дори не им се наложи да опитват дълго. Проблемът се отразяваше зле на Каролайн. Честно казано, Изи се тревожеше и за себе си. Притесняваше се за брака си. Двамата с Джеймс се държаха сърдечно, но между тях се усещаше дистанция. Тя често разменяше имейли със Стивън Гарсайд, а напоследък редовно си говореха по телефона. Все още не беше спала с него, но му позволи да я целуне. Знаеше, че ако нищо не се промени, ако нещо не се случи в най-скоро време, сексът ще бъде просто въпрос на време. Беше се насочила към място, където щеше да изневери на съпруга си, нещо, което не бе и мислила, че би могла да стори, но не знаеше как да се възпре. По-точно казано, не знаеше дали иска да се спре. Тръпнеше от желание да се случи, отчаяно й се искаше да се случи, същевременно имаше нещо, което я възпираше — преданост, любов, чувство за приличие. Просто не знаеше колко дълго ще успее да задържи нещата, преди да се предаде и да пропадне в бездната…

— Да им сервираме ли вече обяда? — Джеймс прекъсна мислите на Изи, а Алфи се изкатери по него и се насочи към широките му рамене също като опитен катерач. — Можем да поръчаме сандвичи, а след това да ги оставим да си починат в стаите.

— Не искам да ги слагам да спят — отвърна Изи и премести букет сухи цветя далече от ръцете на Пърл. — Искам да си легнат в приличен час довечера, за да вечеряме приятно и спокойно.

— За нас няма ли приятна вечеря, мамо? — нацупи се Пърл. — Вечеря за нас няма ли да има? Да не би да искаш да гладуваме като сирачета? — Жалното й гласче отекна силно във фоайето и възрастна двойка ги погледна неодобрително. Изи не беше сигурна дали стрелкат с погледи Пърл, задето вдига шум, или нея, защото е жестока майка, или и двете, затова се усмихна чаровно, доколкото можа, и заяви: — Видяха реклама на „Оксфам“ по телевизията. Не спират да приказват за сирачетата. На това му се казва завидно въображение!

Жената изсумтя кисело.

Господин Бътъруърт изплака тихо, когато Алфи разпери ушите му като крила, и издаде звук, който наподобяваше на „ниииаааууу“.

— Алфи, не прави така с горкичкия Господин Бътъруърт… — Изи вдигна сина си от земята. — Ще го изведа навън, преди да събори хотела. Елате да ме намерите, когато оправите стаите.

Джеймс кимна.

— Ще вземеш ли и Господин Бътъруърт?

— Ами… — Изи не скри раздразнението си. — След като трябва да излезе, защо ти не го изведеш? Не мога да се занимавам и с тримата.

Джеймс я погледна смутено.

— Трябва да изчакам, за да видя коя е нашата стая и да помогна на татко с багажа. Извинявай, мила.

Изи изви очи и вдигна каишката на Господин Бътъруърт от пода.

— Хайде, Господин Бътъруърт, ела…

Господин Бътъруърт се надигна с нежелание. Той не беше от енергичните кучета.

Чудесно. Джеймс седна на канапето. Телефонът му изпиука и той го извади от джоба.

— Обажда се Уил — провикна се той към майка си. — Ще пристигне след половин час.

Джини се усмихна и кимна.

— Чудесно, миличък.

Можеше да изпие набързо един джин с тоник, докато Изи и децата ги нямаше. Огледа се, за да привлече вниманието на човек от персонала на хотела и си поръча двойна напитка. Не спомена нищо, защото бе свикнал да не чува думите, защото не обръщаше внимание, но точният есемес на Уил беше малко по-различен от онова, което предаде на майка си. Съобщението гласеше:

Здрасти, приятел, ще пристигнем след около половин час. Спряхме да заредим. У.

 

 

— Точно от това имах нужда — обърна се Хариет към Изи, докато двете жени се разхождаха по зелената морава. — Този уикенд. Свеж въздух, масаж, хубава храна, добри приятели. — Тя хвана Изи под ръка. — Да се махна и от Лондон, и от апартамента.

— Как е апартаментът?

— Отвратителен. Ти се оказа права. Не трябваше да го наемам, не и тогава, не веднага. — Хариет си беше наела малък апартамент веднага след скъсването с Уил, когато бе все още разкъсвана от мъка и съжаления, потисната, така че апартаментът се оказа неподходящо решение. Беше тъмен, с изключение на спалнята, пред чийто единствен прозорец светеше улична лампа, изкривена под ужасен ъгъл, така че, когато спеше, я обливаше оранжева светлина; вътре бе тясно, нямаше и следа от очарованието на разхвърляната малка къща на Уил на Мортимър Стрийт, а банята миришеше на плесен и мръсни, влажни кърпи, колкото и ароматни свещи да палеше Хариет. Апартаментът беше потискащ, въпреки че тя щеше да превърне и най-слънчевия апартамент в мрачно място, тъй като бе притисната от тъга. Сега обаче тук, на слънцето, далече от противното си ново жилище, тя можеше да си отдъхне.

— Защо не остана известно време у нас?

— Благодаря ти, но ти си имаш предостатъчно грижи. Щях да се чувствам като допълнителен товар. Апартаментът става. Просто трябва да си избистря мислите и да се заема с него. Ще го боядисам и… каквото трябва. Ще се заема. — Хариет махна с ръка. — Поне ще имам причина да изляза на пазар. — Свали си сакото и го остави на пейка наблизо. — Топло е.

— Красиво е. — Изи подаде на Хариет каишката на Господин Бътъруърт. — Не го пускай. Пърл, престани да ръчкаш пауна, дръпни се от него веднага.

Хариет изсумтя, когато Изи хукна през ливадата, за да хване Пърл, която преследваше нещастната птица и я гонеше към храстите. Тя кряскаше, главата й се тресеше уплашено и се опитваше да избяга от решителните ръце на детето. Хариет обожаваше Пърл, но детето й напомняше на миниатюрен диктатор. Беше мъничък Пол Пот, който издаваше заповеди. Нищо чудно, че напоследък Изи изглеждаше толкова напрегната. А колко слаби бяха ръцете й. Да имаш деца се отразяваше по-добре на трицепсите, отколкото хиляди лицеви опори. Непрекъснато вдигаше, ако не единия, то другия. Тя пък не беше вдигала нищо по-тежко от бутилка вино през последните три месеца и й личеше. Трябваше да отиде на фитнес, само че бяха необходими прекалено много усилия. Тук обаче имаше чувството, че поставя ново начало. Когато се върнеше в Лондон, щеше да се стегне. Щеше да започне тренировки, да си запази часове при някой от треньорите, да боядиса апартамента. Спалнята щеше да е в приятно гълъбовосиво, реши тя, един от онези приглушени цветове, за които Уил разправяше, че щели да придават мрачен вид, но тя бе сигурна, че ще придаде изискан вид. Щеше да си купи ново спално бельо, нещо момичешко, да придаде уют на дома си, да го превърне в място, на което да се прибира с удоволствие.

Ново начало. Пое дълбоко от наситения с аромат на пъпки въздух и изпъна рамене. Денят беше великолепен. Обърна се към хотела. През прозореца видя Джеймс, който разговаряше с баща си, стиснал някаква чаша в ръка. Помаха му и усети внезапен прилив на обич към семейство Ратбоун. Те бяха второто й семейство, в някои отношения дори по-близки, отколкото истинското й семейство. Бяха се вплели плътно в тъканта на живота й.

— Кой друг ще дойде? — попита тя, когато Изи се върна с възмутената Пърл.

— Просто исках да си взема едно от перата му — заяви гневно детето, — но мама е прекалено гадна с мен, както обикновено.

— Да, бе, тази ужасна мама. — Изи пусна ръката на дъщеря си. — Ако не внимаваш, ужасната мама ще ти сложи каишката на Господин Бътъруърт, за да не бягаш. Ще ти бъде ли приятно?

— Да! — изписка от удоволствие Пърл. — Много ще ми хареса. Хайде, мамо, аз ще стана кученце.

Пърл увисна на крака на майка си. Изи и Хариет се спогледаха.

— Готова е за освидетелстване — рече Изи. — Извинявай, кой друг… Семейство Картрайт, семейство Синклер, братът на Джулиан и съпругата му…

— Онази с носа ли?

— Да. Барт и Каро, разбира се, но те ще пристигнат малко по-късно. Май това са всички. Ще бъде забавно, стига да успея да укротя зверчетата.

— Ох — потрепери гласът на Хариет.

— Какво? — Изи държеше Алфи, който смучеше палец и, изглежда, му се спеше. — Алфи, миличък, сега няма да спинкаме. Отиди да си поиграеш с Пърл.

— Сънсън — отвърна той и отпусна глава на рамото й.

— А, не. Защо… Изи, защо не ми каза… Нямаше да дойда, не мога…

Изи се обърна.

— Какво има?

Хариет беше свалила очила, впила поглед в посипаната с чакъл алея пред хотела, където спря очукан стар джип.

— Уил.

Той застана до колата, погледна небето и протегна ръце, както винаги, след като бе шофирал, за да се отпусне гърбът му.

— Мама му стара. — Изи наблюдаваше потресена, докато Хариет не откъсваше поглед от бившия си, който продължаваше да се протяга и усмихва. След това продължи да гледа, когато другата предна врата се отвори и много дребно русо момиче скочи на земята. Косата й блестеше на слънцето, тя бе безупречно облечена в бледопрасковена рокля, която подчертаваше извивките й и златната мекота на кожата. Косата й бе стегната с тъмносиня панделка с цвете от едната страна, а огромните й слънчеви очила и чантата издаваха колко е дребна. Приличаше на кукла в тъмносини лачени обувки.

— Мама му стара. — Изи не знаеше какво друго да каже. — Мамка му. Хати, много се извинявам. Нямах представа.

Хариет кимна. Не можеше да проговори. Не можеше да издаде звук, докато стотици въпроси и само един отговор кръжаха в ума й. Наблюдаваше безпомощно, парализирана, когато Уил заобиколи, застана пред момичето и обви кръста й с ръка, засмя се небрежно и я целуна по косата, след това извади сак — само един, сак, в който бяха дрехите и на двамата — от задната седалка и тръшна вратата. Тръгнаха към хотела заедно, нейните стъпки бяха малки, неговите дълги, въпреки това вървяха заедно. Уил вдигна ръка, за да поздрави Джеймс, който ги наблюдаваше през прозореца, след това забеляза удивеното изражение и отворената уста на приятеля си, направи гримаса и вдигна рамене, сякаш искаше да попита „Какво толкова?“. Накрая се обърна, след като проследи погледа на Джеймс, към ливадата, където бяха застанали Изи с децата и Хариет, погледът му срещна погледа на Хариет, а момичето наблюдаваше с недоумение и го попита нещо, на което той очевидно не можеше да отговори.

 

 

— Каква е, мама ти стара, тази простотия, Джеймс? — засъска Изи на съпруга си пред рецепцията на хотела. Зад ъгъла се водеше тихичък разговор между Уил и русото момиче, което се оказа, че се казва Колет. Хариет беше хукнала към тоалетната, заключи се там и се разрида. Изи отиде веднъж да я види и щеше да се върне отново, за да се опита да я успокои веднага след като разбереше: а) как се е получило подобно объркване и б) което бе много по-важно, какво ще правят, за да замажат положението.

— Нямах никаква представа. Изобщо не знаех, че Хариет ще дойде.

— Не знаех, че Уил ще бъде тук.

— Да — почеса се по главата Джеймс. — Мама го е поканила преди цяла вечност.

— Ти защо не ми каза? Никога, дяволите да те вземат, не се сещаш да ми кажеш и виж какво става.

Джеймс сви рамене.

— Просто предположих, че знаеш. Мама каза… тя каза, че е поканила Уил, а той отвърнал, че ще дойдат с удоволствие.

Лицето на Джеймс просветна.

— Те. Той е казал, че те ще дойдат с удоволствие. Джеймс, ти не знаеше, ли, че Уил има ново гадже?

— Ами, не.

— Това не е тест, на който да избереш верния отговор от няколко възможности, скъпи. Струва ми се, че налучкваш от говора. Знаеше ли или не?

— Може и да е споменал нещичко. Не съм предполагал обаче, че ще се появи с нея.

— И не си ми казал — въздъхна Изи.

— Не, не съм. Напоследък не сме сядали да говорим за каквото и да било. Тебе все те няма. — Гласът на Джеймс беше наситен с толкова силен гняв, че и двамата останаха учудени. Изи не каза нищо повече, просто отстъпи крачка назад. Бяха се озовали в минно поле.

— Какво каза майка ти?

— Попитай я сама.

Изи се обърна. Джини се приближаваше към тях. Личеше й, че е притеснена. Следваше я Джулиан, навъсен като буреносен облак.

— Боже, става доста конфузно. — Джини не спираше да опипва колието на врата си. Застаналият до нея Господин Бътъруърт се оригна тихо.

— Не е само това, Джин. Хариет е много разстроена. Извинявай, но къде ти беше умът, та покани и двамата, и то без да ми кажеш? — Изи замълча. — Не само на мен или на останалите. Защо не каза на тях?

— Да, къде ти беше умът? — попита нетърпеливо Джулиан. Той нямаше желание да търпи подобна драма, защото забавяше обяда му.

Джини погледна от съпруга си към сина си, накрая към снаха си, пръстите й все още стискаха златните халки на колието, устата й беше отворена, сякаш търсеше думи, за да обясни грешката си.

— Ами… не знам — отвърна най-сетне тя. Джулиан изсумтя като магаре.

— За бога, Джини, как така не знаеш. Поканила си и двамата, нали? Какво според теб ще се случи — ще се видят и изведнъж ще разберат грешката си и всичко ще бъде наред ли?

Джини се огледа, обзета от паника. Не знаеше какво да им каже. Всички й бяха ядосани. Имаха основание. Беше объркала нещата и се налагаше да измисли начин да ги оправи. Кажи истината, повтаряше винаги майка й, след като бе допуснала грешка или счупила нещо, когато беше дете. Просто кажи истината и няма да имаш неприятности. Сега можеше да каже истината, беше сигурна, докато оглеждаше ядосаните лица на хората от семейството си. Не можеше да им каже, че причината, поради която Хариет и Уил се озоваха заедно, бе, че звънна в дома на Уил и го покани, а той отвърна, че двамата ще дойдат с удоволствие. Не можеше да признае, че съвсем беше забравила, че Хариет и Уил са се разделили, че когато той заговори в множествено число, нищо не й мина през ума, защото бе напълно естествено той да говори от името и на двамата. Беше пуснала на мейла на Хариет подробностите, защото знаеше, че Уил ще ги изгуби, после й се стори малко странно, че Хариет й писа, че е истински късмет, че е свободна, въпреки че й съобщава толкова късно, но реши, че Уил е забравил да й каже. Мъжете вечно забравяха разни неща. Не че се оплакваше. Не можеше да им каже, че си спомни, че двамата вече не са заедно едва преди няколко минути, след като драмата се разрази и Хариет забеляза Уил и Колет навън, но все още не успяваше да си спомни кога и как е станала раздялата им. Отчаяно се опитваше да си припомни, да раздвижи спомена, който се криеше някъде дълбоко в ума й, и същевременно да скрие факта, че я обзема паника, че е напълно вдървена от страх, защото знаеше, че нещо не е наред с нея и няма никаква представа какво точно й става.

Обърна се към Джулиан и протегна ръка към него. Не можеше да каже на всички, но на него можеше. Щеше да го помоли за помощ. Щеше да каже на Джулиан след уикенда, тогава да поговори с него. Сега обаче трябваше да изглади нещата, за да изкарат уикенда без каквито и да било сътресения.

— Джеймс, мили, може ли да си кажем няколко думи насаме?

 

 

— Голям гаф, очевидно съвсем случаен. — Изи погледна боядисаната в бяло врата на кабинката в тоалетната. — Джини те моли да я извиниш.

— Имейл — подсмърчаше Хариет. — Да.

— Джеймс казва, че той е поканил Уил. Не знам дали е мислел, че Джини иска да го покани, или просто се е разсейвал или нещо друго, но това е истината. Аз съм омъжена за идиот, мила, и по-късно ще му изтегля ушите и ще разбера какво точно се е случило, но сега би ли излязла от тоалетната?

Последва дълго мълчание и вратата на кабинката се отвори. Лицето на Хариет беше порозовяло, а очите й — подпухнали. Държеше полуразпаднал се къс тоалетна хартия.

— Добре. И това е нещо. Хайде сега да вървим в стаята ти, за да ти направя нещо за пиене и да ти напълня ваната. Това е съвършеният лек за всички беди.

— Няма да остана, Изи. Не мога да седя тук цял уикенд и да го гледам как пърха около малката дванадесетгодишна кака. Коя е тя?

— Разбрах, че се казва Колет.

Хариет изсумтя.

— Естествено. Колет. — Тя се погледна в огледалото, докато студената вода течеше на китките й. — Мама му стара — въздъхна тя. — Ти знаеше ли? — Погледът й улови погледа на Изи.

— Не. Честна дума. Щях да ти кажа.

— Наистина ли?

— По всяка вероятност. — Изи приседна на ръба на мивката. — Да. Ако знаех, че има нещо сериозно.

— Сериозно ли е? — ококори се Хариет. Изи сви едното си рамо. Не смееше да изрече онова, което мислеше. Хариет обаче го каза вместо нея. — Разбира се, че е сериозно. Той не би довел някоя, с която просто се забавлява за кратко. По дяволите.

Посегна към чантата си, извади коректор и започна да го нанася под очите. Битката бе предварително изгубена, защото плачът беше оставил кожата й силно зачервена и нищо не можеше да се направи. Докато подсмърчаше, тя се опита да намери спиралата си. Майната му на Уил. Майната му на Уил. Майната му и отново майната му и на тъпата Колет. Колет. Що за идиотско, префърцунено и скапаняшко име бе това? Подобно име беше само за нежно момиченце. Собственичката със сигурност се подписваше с разни драскулки и засукани нещица. Сигурно слагаше и сърчица или усмихнати лица под писмата си.

— Какъв е този пръстен? — кимна тя към дясната ръка на Изи. — Хубав е.

— Ами… — Изи разпери пръсти. — Имам го от известно време.

— Така ли? Не съм го виждала досега.

— Започнах да го нося от сравнително скоро. Искаше ми се да променя нещо по ръцете си. — Тя се усмихна, след това подпря пръсти на ханша, за да прикрие пръстена.

— Ами ти? Излизала ли си… срещала ли си се с друг след Уил?

— Я стига, Изи. Ако искаш да кажеш „изчукала“, просто го кажи. Разбира се, че съм.

— С кого?

— Не го познаваш. — Хариет се наведе над несесера с грима, за да избегне погледа на Изи. — Един, с който се запознах в бара. Всъщност двама са.

— Симпатични ли бяха?

Хариет кимна.

— Да. Забавлявам се, не се притеснявай. — Тя се ухили на Изи с надеждата изражението й да бъде закачливо, като на типичното неомъжено момиче, свикнало да вилнее из града, точно за каквото се надяваше приятелката й. В никакъв случай нямаше да признае, че й е било противно, че едва е издържала мъжете, с които се бе срещала, и нощите, които бе прекарала с тях. Мразеше себе си, задето все още го правеше.

Първият беше мъжът от „Краун“, който я беше заговорил, когато Уил й върза тенекия. Върна се в заведението няколко седмици след Нова година, през януари, когато повечето хора бяха на диета или не пиеха, или просто нямаха пари. Имаше обаче чувството, че ще го завари там. Така се и оказа. Погледът му срещна нейния още с влизането в пъба и тя отиде направо при него, защото знаеше, че ако се поколебае, силите ще я напуснат.

— Все още ли искаш да ме почерпиш с чаша вино? — попита го тя и той я погледна така, сякаш не можеше да повярва на късмета си, макар да се опита да го прикрие с небрежна веселост, след което я поведе към бара и поръча бутилка бяло. С него не беше толкова страшно, колкото ако бе избрала напълно непознат. Той й се струваше познат, макар съвсем малко. След него вече беше по-лесно. На всеки две седмици излизаше сама, избираше си някой мъж, правеше секс с него и си тръгваше. Винаги ходеха у тях, така че да няма неудобни моменти, ако той откажеше да си тръгне. Всичко беше наред. Когато се прибереше, не стоеше под душа часове наред, не лежеше будна, не се мразеше, нито един от тези непознати мъже не й се бе сторил достатъчно привлекателен или интересен, за да пожелае да го види отново. Чувстваше се отегчена, нещастна, а като прекараше няколко часа с мъж, забравяше, поне за известно време, колко й е мъчно, правеше се на добро момиче, след това се прибираше у дома и се наспиваше. На сутринта се събуждаше и за известно време всичко беше наред, защото бе все още сънена, но след това действителността я връхлиташе, тя отваряше очи и виждаше, че не е в познатата спалня, която делеше с Уил от години, прозорецът беше на различно място, въздухът дори беше различен и тя лежеше просната по средата на леглото, вместо да се сгуши в единия край, въздишаше и си пожелаваше отново да заспи.

Само че нямаше никакво намерение да разкаже това на Изи.

Изи започна да чопли нокти.

— А има ли шанс някой от тези мъже да… ще започнеш ли връзка с някой от тях?

Хариет поклати глава. Поне за това можеше да отговори честно.

— Не. Не искам друга връзка. Не и сега. — Искам Уил, каза си безмълвно тя. Искам единствено Уил.

— Беше много по-лесно, докато ходехме по срещи, нали? Не мога да си представя какво е сега. Ако не искаш връзка, има интернет. Напоследък всички го правят.

— Ние не сме ходили по срещи. Там е работата. Ние просто изчуквахме приятелите си. Само че в един момент оставаш без приятели.

Хариет замълча.

— Я майната му на всичко. Няма да си ходя. Не искам да прекарам уикенда в онзи противен апартамент, да зяпам стените и да се натъпча с меню за двама от „Ем енд Ес“. Няма да ги оставя само те да се забавляват. Оставам, ще отида на масаж на лицето, ще изпия чаша шампанско, докато съм в банята, и ще прекарам една приятна вечер в компанията на приятелите си, ще отпразнувам рождения ден на Джулиан. Освен това ще изглеждам върховно, а малката госпожичка Колет може да си завре двадесетте и три години отзад.

Изи вдигна ръка и Хариет я шляпна доволно. Изпъна рамене и даде знак на Изи. Тя вече изглеждаше и говореше по-уверено, макар да не се чувстваше така.

— Хайде, ела да намерим моята стая, преди да съм решил нещо друго.

 

 

Остана доволна, че си беше взела повече от един тоалет и че се беше спряла в Уестфийлд, когато идваше насам. Уж щеше да купи само подарък за рождения ден на Джулиан, но се отби в „Райс и Уисълс“. Чувстваше се виновна, защото откри, че е доста скъпо да живееш сама, но сега изпита облекчение. Застана в средата на стаята, доста натруфена, но удобна стая с камина, дрехите — пръснати върху леглото, косата й — мокра, кожата на лицето — мека от масажа, и прецени възможностите.

Едната рокля, в тъмносиньо, бе от пролъскваща материя, стоеше по тялото и в нея изглеждаше много секси. Дали не беше прекалено секси? Не искаше да изглежда като някоя похотлива лелка на фона на младежката свежест на Колет. Всъщност на колко беше малката? По всяка вероятност на двадесет и три, може би на двадесет и четири. Щеше да е доста притеснително. Нататък. Можеше да облече черни впити дънки и сако, да навие ръкавите над лактите, а отдолу да си сложи бежовия копринен топ. Щеше да завърши тоалета с убийствени токчета. Имаше още една рокля, черна, права, от копринена тафта, която не беше чак толкова предизвикателна, но с колан и разкопчани горни копчета щеше да има закачлив вид. Точно така. Тя щеше да бъде. Свали хавлиения халат и я облече, сложи тънък лачен колан и изпъна роклята. Червено червило, голи крака, високи обувки и щеше да е върхът.

Едва сега си спомни, че Уил й беше купил роклята. Бяха в Банкок, преди да отлетят за Пукет, и я видяха в един бутик. Той не я купи тогава, беше се върнал тайно и същата вечер я остави увита в пурпурна хартия от нейната страна на леглото Тя я носи много и той я харесваше всеки път, когато я виждаше в нея. Винаги я бе харесвал, поне докато тя не съсипа всичко.

Престани, веднага престани. Погледна се в огледалото и си сложи черна очна линия, като я изтегли в краищата на очите. Колет беше по-млада от нея, по-дребна и по-руса, но тя беше по-сексапилна и се чувстваше сигурна в себе си, стига да успееше да запази тази самоувереност. А пък Уил бе от мъжете, които харесваха жените със сексапил и сексуалният му живот с Хариет открай време беше върховен. Те не се превърнаха в една от онези двойки, които вече не го правят, чиято липса на секс се превръща в майтап, който никой не намира за забавен. Тя беше жената, която всички познават, а пък тя познаваше смешните лафове на семейството, минали истории, темите, които биха дали живот на разговора, вицовете, на които всички се смееха. Тя беше от вътрешния кръг, докато Колет, русата, мъничка, съвършена Колет, беше външен човек. Хариет може и да бе изгубила Уил, но нямаше намерение да изгуби мястото си в тази група приятели, в семейството, място, което бе нейно години наред като приятелка на Каролайн и гадже на Уил. Вече може и да не му беше гадже, но приятелството с останалите си оставаше. Щеше да покаже на Колет, че мястото е нейно. Хариет приглади полата на роклята по бедрата си и се отправи към салона за вечеря.

* * *

— И постъпих на работа при татко — разказваше Колет в другия край на масата, — и оттогава съм все там. Отговарям за вътрешния дизайн — завърши гордо тя.

Уил се приведе напред, прехвърлил ръка на облегалката на стола й.

— Така се запознахме. Бащата на Колет има фирма за недвижими имоти, от която купих няколко от ваканционните вили за Хари Бътлър.

— Колко удобно — измърмори Хариет от мястото си в далечния край. Залата беше дълга, доста тясна, в бежово и кремаво, с акварели, изобразяващи ловни сцени, които Хариет забеляза, че Колет огледа неодобрително, когато влезе. Трябваше да преодолее това отношение, ако искаше да остане с Уил. Бяха стигнали до основното ястие; ордьовърът — див гълъб и гъбен терин, на който Колет сбърчи вирнатото си носле, току-що бе вдигнат и трима сервитьори поднасяха филе Уелингтън и сребърни чинии с бейби зеленчуци. Хариет се усмихна на единия, докато внимателно й сервираше ястието.

— Как върви? — обърна се към Уил Андрю Ратбоун, брата на Джулиан. Той беше надут мъж, директор на фирма за доставка на медикаменти, с кръгло шкембе, докато Джулиан беше слаб, източен; не сваляше бифокалните си очила, които му придаваха ококорен вид. Освен това раменете му бяха по сипани с пърхот. — Джулиан ми каза, че е инвестирал в новото ти начинание. На мен ми се струва малко нещо пирамида. Убеди ме, че не съм прав.

Инстинктивно, по стар навик, Хариет настръхна и бе го това да скочи в защита на Уил и едва не заговори. Той обаче никак не се притесни, разсмя се и сви рамене.

— Не се налага да те убеждавам, Андрю. Купищата пари, които ще изкарам за брат ти, ще свършат тази работа вместо мен. — Той погледна Андрю в очите и вдигна чаша. — Наздраве.

Андрю изсумтя и насочи вниманието си към Колет.

— А ти сигурно си решила, че си попаднала на златна мина, а? Сигурно е така, след като той се кани да забогатее.

— Андрю! — повиши глас съпругата му, едра, сериозна жена. — Много си невъзпитан. Горкото момиче едва се е запознало с всички ни. Не му обръщай внимание, миличка. Той си мисли, че всички на този свят се интересуват единствено от пари, също като него.

Колет й се усмихна, а след това и на Андрю.

— Не се нуждая от мъж, който да ме издържа, господин Ратбоун. Баща ми ме е осигурил доста щедро.

Андрю Ратбоун изгрухтя. Хариет погледна Каролайн и изви очи с досада. Каролайн се изкиска и побърза да лапне нова хапка. Барт се наведе и прошепна нещо на ухото на съпругата си, а тя кимна с усмивка, докато го слушаше. Хариет извърна поглед. В такива моменти й ставаше тъжно заради малките знаци на близост, начина, по който ръцете им се докосваха, докато вървяха по улицата, дори останалата част от телата и умовете им да бяха заети с жестикулиране или носене на багаж, начина, по който единият поглеждаше към другия край на стаята и привличаше вниманието на половинката си е почти незабележимо движение, леко кимване с глава или извивка на устата, която означаваше „ела да ме спасиш, защото този тип ще ме умори“ или „налей ми още малко“, или „нали ти казах, че до десет трябва да сме си тръгнали, а сега е почти и половина; знаеш, че утре ще ставам рано“; неизреченият език на връзката им, само техен, много таен; начина, по който тя преглеждаше менюто в ресторанта и разбираше какво ще поръча Уил, както и той знаеше какво ще поръча тя. Тъкмо тези неща й липсваха.

Хариет въздъхна и вдигна поглед към далечния край на масата и забеляза, че Уил я наблюдава напрегнато, сериозно. Тя не помръдна. Отвърна на погледа му. В другия край на масата Каролайн се размърда притеснено, забелязала размяната на погледи, и си пожела да не последва скандал.

Хариет задържа погледа на Уил още малко, след това вирна глава така, че роклята да се отвори на врата, и се обърна към Джеймс. Нека гледа, щом иска.

Той не я беше заговорил, откакто слязоха за вечеря и се събраха във фоайето на хотела за коктейли преди вечеря. Гостите бяха заели почти цялото малко пространство. Бутилките шампанско бяха отворени, купички маслини бяха поставени върху полирани помощни масички, стана леко неловко, когато слязоха и по-възрастните заоглеждаха необичайното попълнение от млади гости. Хариет внимаваше през всичкото време да е в противоположния край на помещението, далече от Уил и се стараеше да не се отделя от Изи или Каролайн.

— Аз към Хариет, приятелка на Каролайн от ученическите години — напомни тя на семейство Картрайт и другите приятели на семейство Ратбоун, подчертаваше близостта си с Каролайн, за да не стане объркване, наблюдаваше израженията на лицата им, докато те кимаха, приемаха напитките и започваха да си шушукат.

— Сигурна съм, че беше заедно с онова приятно момче Уил… Той обаче държи за ръка друго момиче, така че двамата не са… Красавица, нали… Просто казвам, мили… Много модерно го дават…

Чувстваше се странно да е в същата стая с него толкова дълго и да не си кажат и дума, да не се пошегуват как Джини се суети, че маслото не е солено, или да се спогледат многозначително, когато Изи настръхна, щом чу определението работеща майка, подхвърлено от стар приятел на семейство Ратбоун Странно бе, че не е до него.

Стига с твоите тъпотии, скара се тя на себе си. Не е секси. Дръж се спокойно, без да трепваш, самоуверено. Да се представя, че не й пука, се оказа по-трудно, отколкото си мислеше.

Погледна наляво, след това и надясно, за да поговори с някого, но и Джеймс, и Стюарт Синклер си говореха с други гости. Затова привлече погледа на Изи и й кимна към вратата. Основното ястие беше изядено, така че можеха да палнат по една цигара набързо, без да бъдат обвинени, че се държат невъзпитано. Изи кимна и вдигна пръст. Една минута.

На излизане в коридора Хариет спря. Пред нея беше застанала Джини, обърната към стената. Стори й се, че разглежда малка картина, закачена на нивото на очите, но нещо не беше съвсем наред.

— Джини? — Хариет тръгна към нея. Цялата тежест на тялото й беше на дясната страна. Лявата страна изглеждаше неподвижна, сякаш парализирана. Беше протегнала ръка пред себе си, докосваше стената, сякаш се опитваше да запази равновесие. Тя кимна едва забележимо и вдигна очи към Хариет.

— Да, да, добре съм — отвърна тя и премести бавно левия си крак първо назад, после напред, без да отделя ръка от стената.

— Не ми изглеждаш добре.

— Просто… — Джини говореше бавно, думите бяха леко завалени. Едва се забелязваше, дори някой застанал по-далече нямаше да разбере, но Хариет беше близо и се вслушваше внимателно. — Вълненията и шампанското ми дойдоха множко. Ти върви.

Хариет докосна рамото й.

— Сигурна ли си? — Не искаше да я злепоставя, като се отнася към нея като към инвалид, но нещо не беше наред. Джини най-сетне се изправи, отдръпна ръка от стената и се обърна с усмивка към Хариет.

— Престани да се тревожиш, Хариет — отвърна остро тя. — Вече ти казах, че шампанското ми дойде много и кръвта нахлу в главата ми. Да вървим да похапнем десерт, какво ще кажеш?

Тя забърза по коридора към трапезарията в скромната си зелена рокля и удобни ниски обувки. Хариет сви рамене. След като Джини казваше, че е добре, нямаше смисъл да спори.

 

 

В трапезарията кипеше оживление. Пудингът беше поднесен, по масата бяха пръснати изцапани с шоколад лъжички. Гостите се бяха разместили, разговаряха с хора, които досега бяха седели далече от тях, но с които искаха да си кажат няколко думи, с които се чувстваха приятно. Навсякъде имаше недопити чаши шампанско; хората бяха стигнали до онзи етап от вечерта, когато не помнеха къде са оставили чашите си.

— Голяма грешка е да се направи подобно парти за две вечери — рече Уил на Хариет. — Хората се увличат още първата вечер. Спомням си ергенското парти на Джеймс. В петък вечерта така се отрязахме, че половината дори не можаха да се върнат в хотела. Съботният картинг беше пълен провал, или по-точно казано голям зор за хората, които работеха на трасето.

Хариет не се обърна. Седеше в края на масата. Допреди малко обсъждаше с Изи новите идеи на приятелката си за кафенето, докато бебешкият монитор не светна в червено и Изи не се втурна нагоре, за да провери какво става. Хариет си пое дълбоко дъх. Долови одеколона с дъх на дърво и познатия, неописуем аромат на кожата му. Пръстите й потръпнаха. Споменът как го докосва се върна на секундата.

Посегна към почти празна чаша шампанско и я изпи.

— Да, помня. Ти дори не можеше да говориш, когато се прибра в неделя вечерта. Вонеше цяла седмица. Нали помниш, на смърт.

Уил се разсмя.

— Имах чувството, че съм мъртъв. Господи. Повече не мога. Прекалено стар съм.

— Ами — Хариет огледа трапезарията, семейства Картрайт и Ратбоун, стиснали чаши със скъпо вино, безупречни сака Жак Вер и скъпи перли, — аз не бих се притеснявала. Това празненство няма да се развилнее.

— Няма. — Той замълча за кратко. — Искаш ли бренди?

Тя си пое дълбоко дъх. Двамата се напиха с бренди на първата си среща, преди много години. Беше евтино бренди, защото останаха толкова дълго в ресторанта, че почти навсякъде беше затворено. Отидоха у Уил, а там нямаше нищо друго за пиене.

— Ужасно необмислено — беше се извинил той, докато наливаше щедро количество в широка чаша. — Не мога да повярвам, че съм толкова глупав. Не успях да се представя както трябва. — Тя обаче не искаше той да се представя добре. Двамата изпиха почти цялата бутилка, на сутринта си опекоха сандвичи със сирене и танцуваха на музиката на „Бон Джоуви“.

— Да, благодаря — отвърна тя, след това не се сдържа: — Ами Колет?

Той я погледна. Хариет все още не бе срещнала очите му.

— Отиде да си легне — отвърна тихо той. — Умори се.

Хариет прехапа устни и преглътна забележката, че децата трябва да си лягат рано, след това го погледна.

— Добре — кимна тя. — Едно бренди ще ми дойде добре.

 

 

Седяха в ъгъла на бара, на малка кръгла масичка, на два удобни фотьойла, чашите бренди пред тях. Останалата част от бара беше тиха. От трапезарията се носеха гласове и смях. Семейство Ратбоун продължаваха да празнуват. Беше десет и тридесет.

— И така…

— Как ще…

Двамата заговориха едновременно. Хариет прехапа устни. Уил се усмихна и поклати глава.

— Откога се чувстваме толкова неловко?

Хариет сви едното си рамо.

— Странна работа, нали?

— Как си, Хати? — Уил я наблюдаваше напрегнато. Тя си пое дълбоко дъх. Искаше да го докосне, да протегне ръка и да стисне пръстите му между своите. Усети го, споменът какво е усещането, когато стисне ръката му, се върна, усети мазолестата основа на пръстите му, сухите, топли длани. Погледна го.

— Добре. Нали знаеш.

— Не знам. Никой не иска да ми каже как си. Все едно са решили, че не се интересувам от теб, след като… след като се разделихме.

— А така ли е? — Хариет притаи дъх.

Уил я погледна тъжно.

— Не. Разбира се, че не е така. Надявам се да не е така. Хати, винаги много съм държал на теб. Абсолютно винаги. Мислех, че го знаеш.

Хариет усети, че ще заплаче.

— Откъде да знам? Не съм те чувала, откакто се изнесох. — В гърлото й заседна болезнена буца, тя преглътна и опита да се отърве от нея, въпреки това болката си остана.

— Мислех, че няма да искаш да разговаряш с мен.

Ето че тя се разплака.

— Винаги искам да разговарям с теб. Не искам да говоря с никой друг. — Господи, колко унизително. Досега се справяше чудесно. Няколко думи от Уил и се разкисна.

— Липсваш ми толкова много. — О, боже, беше си обещала да не го казва, дори да не си го помисля, за да не се представи като слабачка, а ето че се разхлипа над чашата с бренди.

Уил се сви над своята чаша, очевидно почувствал се неловко. Това бе моментът, когато трябваше да каже „Ти също ми липсваш“ или просто да стисне ръката й и тогава всичко щеше да бъде наред. Можеха да върнат нещата такива, каквито бяха, беше сигурна, че могат. Той щеше да се отърве от Колет, тя щеше да се нанесе отново при него, да се върне у дома, да се махне от противния апартамент и двамата отново да започнат да се събират с приятелите си, да се карат кой филм да гледат и последните няколко месеца щяха да останат в миналото.

— Съжалявам — рече той, но така и не срещна очите й. Съжалявам. Това ли бе отговорът на Липсваш ми толкова много, все едно да кажеш на някого, че го обичаш, а той да ти отговори с благодаря. На Хариет й се прииска да се скрие под стола и да се свие на топка. Вместо това тя изпи на един дъх чашата бренди, огледа се, за да привлече вниманието на бармана, и поръча още една.

— Господи — рече Уил и потри лице с ръце. — Прецаквам всичко, нали? Не исках, не… Разбира се, че ми липсваш, в известен смисъл…

Хариет чу как от гърлото й изскочи звук, подобен на пролайване.

— В известен смисъл. Ясно.

— Не е това. Виж, разбира се, че ми липсваш. Просто е необичайно, че не си до мен. Бяхме заедно толкова дълго, нали? Трудно се свиква, но…

Тя си пое дълбоко дъх.

— Но сега си имаш Колет.

Уил замълча и кимна.

— Може би се мотахме заедно твърде дълго. Може би беше добре, че настоя да взема решение.

Хариет не отговори.

— Аз се запознах с нов човек, ти също ще срещнеш друг. Невероятна жена си, Хариет. Някой ще извади голям късмет с теб.

Не искам някой да изважда късмет, глупако, помисли си тя. Искам теб. Винаги съм те искала. А сега те изгубих. Тя отмести стола назад.

— Ще взема чашата в стаята си — вдигна тя глава към бармана, когато той й донесе напитката. — До утре.

Неочаквано се почувства напълно изтощена. Цялата й енергия се беше отцедила. Дори нямаше сили да заплаче. Единственото й желание беше да се махне от Уил, от съжалението, което се излъчваше от него, от съчувствието, изписало се по лицето му, и да се сгуши в леглото.

Уил стана и подръпна панталоните си. Винаги правеше така. Познатият навик прободе сърцето й.

— Лека нощ, тогава — отвърна той и се приближи, за да я целуне по бузата. Тя вдигна лице към него, без да мисли, и го погледна в очите. Той се поколеба. Откъм трапезарията долетя шум, суматоха, но тя не обърна внимание. Приведе се напред, бързо, преди да се спре, и го целуна по устните, притисна лице към неговото, вдъхна познатия аромат. Усети отклика му, естествен, автоматичен, след това той се спря, напрегна се и леко се отдръпна. — Не е много разумно — прошепна той, но тялото му говореше друго. Стисна лакътя й. — Не е много разумно — повтори той.

— Няма на кого да кажеш — заяви тихо тя.

— Хати… — Той я погледна. Дъхът му бе накъсан. — Сигурна ли си… — Той вдигна ръка към лицето й и докосна с палец устните й. — Знаеш, че ми липсваш — прошепна той.

Хариет кимна.

— Ти ми липсваш — рече тя. Плъзна ръце около кръста му. Усети дъха му по бузата си.

— О, боже. — Гласът на Каролайн се разнесе от другия край на помещението и Хариет отскочи назад, обзета от чувство на вина. Беше готова да обясни, да се защити. — Аз просто… Ние не…

Каролайн обаче не ги търсеше; гледаше към пода, където лежеше майка й, зеленото сако — смачкано, усукано около тялото й, вратът — стегнат, докато тялото й се гърчеше.

— О, Господи — изписка тя. — Някой да повика линейка. Някой да помогне!