Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (5)

Четвърта глава

Юли 2008 г.

Джони беше отпуснал глава на възглавницата, но мускулите на врата му оставиха напрегнати. Момичето пъхна ръка между рамото и врата и привлече лицето му по-близо до своето. Той усети топлия й дъх на бузата си.

— Остани — промълви тя и плъзна тяло върху неговото, отпусна крак върху неговия. — Остани.

Той се усмихна и я целуна, спусна ръка на талията й, по бедрата, голи под тениската с лого на хеви метъл банда. Пръстите му докоснаха малкия сребърен пръстен, пронизал клитора й, той го перна нежно и се наслади на трепета, който премина през тялото й.

— Говоря сериозно — рече тя със затворени очи. — Искам да останеш, Джони.

— Ще остана, докато заспиш. — Целуна я по рамото. Тя се отдръпна от устните му.

— Но не и когато се събудя. — Тя отдръпна бедра от ръцете му. Той въздъхна, обърна се и седна на ръба на леглото. Ризата му се търкаляше на пода, карирана риза в светло и тъмносиво, която Стела му беше купила миналата Коледа и той я облече, а след това щракна седефените копченца.

— Знаеш отговора, Лайла. — Тя се отпусна по гръб и вдигна ръце над главата си. Улицата навън беше тъмна, блестеше оранжева светлина.

— Не, не мога. Трябва да се прибера вкъщи. Не, не, недей.

Тя се подпря на лакът и се протегна към пакета цигари. Черната й коса се стелеше по раменете, докато тя вадеше цигара и палеше, опряна на стената, докато наблюдаваше как Джони навлича дънките си.

Той се насили да се облече, гледайки как дъждът се стича по прозорците и блести на стъклото. Щеше да е толкова лесно да остане. Можеше веднага да си свали дънките, да се пъхне под завивките до топлото тяло на Дилайла, да се отпусне и да заспи, опиянен от мекия аромат на пудра, който излъчваше кожата й. Нямаше да се налага да излиза в студената, мокра нощ, нямаше да се качва на нощния автобус за дома, нямаше да ходи на пръсти в коридора, да влиза в празната, тъмна кухня, лаптопът на Стела — сложен на масата, до него оставена празна чаша, която го обвиняваше безмълвно, задето й се е наложило да седи сама и да пише, докато той е бил навън. Нямаше да седи с чаша уиски в ръка и да гледа луната, докато съпругата и детето му спяха на горния етаж, и да се пита какви, по дяволите, ги върши. Просто нямаше.

Не можеше да направи подобно нещо. Каквото и да се случеше, колкото и добре да се веселеше извън къщи, той винаги се прибираше. Така трябваше.

— Знаеш, че трябва, Лайла. Ди-лай-ла-ала-ла — рече той, приведе се напред и си дръпна от цигарата й. Тя го наблюдаваше с очертаните си с черен молив очи, гримът й все още тежък след шоуто, спомени от вечерта все още пробягваха по лицето й. Дилайла Китън беше танцьорка в бурлеска, изпълняваше типични за петдесетте танци с огромни ветрила от пера и чаши шампанско в барове и клубове в цял Лондон.

Тя сви рамене.

— Не е нужно да правиш каквото и да било — настоя тя и изви едната си вежда.

Той се разсмя.

— Напротив, трябва — прошепна той.

— Тази работа никак не ми харесва, Джони.

— И на мен. Само че и другият вариант не ми харесва.

Дилайла се нацупи. Колкото и да беше странно, в изневярата на Джони нямаше лъжи. Той никога не се преструваше, че не е влюбен в съпругата си, че вече не правят секс, че са се „отчуждили“. Първоначално тя го уважаваше за откровеността, докато само си приказваха неангажиращо. Дори й допадаше фактът, че той не крие любовта си към русото момиче с яркочервено червило, чиято снимка в булчинска рокля продължаваше да носи в портфейла си, и пухкавото бебе, което двамата си бяха направили. Това обаче беше преди да започнат да спят заедно и преди ревността да впие нокти в нея и да започне да стиска сърцето й. Сега вече откровеността му просто я дразнеше и въпреки че това бе едно от нещата, заради които тя се влюби в него, й се искаше той да прилича повече на другите женени мъже, с които бе имала връзка в миналото. Искаше й се той да се преструва повече, да лъже повече.

— Върви си тогава. Майната ти.

Той стана и й се усмихна.

— Добре.

Не помръдна.

— Сериозно говоря. Ако ще вървиш, върви.

— Доскоро.

Тя сви едното си рамо.

— Хич не ми играй игрички — продължи да се усмихва той.

— Защо не? Ти си позволяваш да играеш игри.

Той поклати глава.

— Дилайла Китън, ти си невъзможно момиче. — Наведе се и я целуна, след това си взе ключовете от нощното шкафче и си тръгна.

 

 

Навън се оказа по-студено, отколкото изглеждаше, и Джони вдигна яката на коженото си яке, за да се предпази от студа, докато крачеше към автобусната спирка и се опитваше да запази малка част от топлината на тялото на Дилайла и леглото й, преди да се стопят. Чувстваше се като зашеметен, но в подобни моменти винаги се чувстваше по този начин, когато си тръгваше от тях или се бяха срещали. Или се опитваше да се отърси от спомена за някоя от любовниците си, или обратното — опитваше да го опази, сякаш присъствието на жената бе като аромат.

Може и да беше, каза си той; може би Дилайла усещаше аромата на Стела по кожата си, а жена му усещаше мириса на любовницата. Знаеше със сигурност, че Стела усеща, че има нещо. Държеше се доста странно в негово присъствие. Не беше нито ядосана, нито подозрително настроена, не и по обичайния начин, просто му се струваше почти смутена. Криеше тялото си сутрин, докато той още лежеше в леглото и я наблюдаваше, следеше внимателно движенията си в негово присъствие. Все едно бяха непознати, принудени да споделят квартира, несигурни какви са правилата и кое е възпитано, приемливо и кое не.

Сигурен бе, че става така, защото бе променил правилата, каза си той, докато чакаше на автобусната спирка и палеше цигара; беше променил правилата и тя усещаше. Досега се срещаше с любовниците си по няколко пъти и никога не допускаше фаталната грешка да опознае някоя, преди да преспи с нея. Досега не му пукаше. Не биваше да го прави, знаеше много добре. Не трябваше да си позволява да минава от флирт към приятелство, а след това да се озове с нея в леглото. Само че, честно казано, флиртовете по за една нощ му бяха дошли до гуша и вместо да продължи по стария изпитан начин — познат до болка — и да се прибере при съпругата си, както винаги досега, и да я остави да му напомня защо бе избрал нея и защо винаги се връщаше при нея и не можеше без нея, той бе прелъстен от недостъпността на момиче, чието тяло виждаха всички зрители на шоуто, ала сърцето й беше заключено.

Автобусът пристигна и той се качи, прекара картата си през сензора и се отпусна на една от седалките до прозореца. Пияница се лигавеше на задната седалка, автобусът подскачаше покрай затворени магазини за дюнери и будки за вестници, докато пътуваше на юг.

Най-сетне спря рязко пред църквата близо до къщата им и той скочи на улицата, пъхна ръце в джобовете и се отправи към дома. Пушеше му се, но не искаше да вади ръце от пухкавата подплата, затова закрачи по-бързо. Щеше да пуши вкъщи с уискито, преди да си легне.

 

 

На Джони никога не му се бе налагало да гради планове; той просто действаше и нещата или се получаваха, или не. Запознанството със Стела, бракът им, а след това раждането на Вайкинг се бяха получили още от началото; кариерата му, ако можеше да бъде наречена кариера, също се получаваше в смисъл че имаше достатъчно работа и успяваше да държи глава над водата, макар да бе наясно, че с малко повече разум, както биха се изразили някои, щеше да е доста по-добре. Той обаче не искаше да планира, да си търси мениджър и да взема решения, затова се криеше зад клатене на глава, безпомощни твърдения като това е състоянието на музикалната индустрия в наши дни и просто си караше, както досега. Това вбесяваше Стела, която, макар да даваше вид на празноглава купонджийка, беше много разсъдлива и амбициозна жена, имаше си планове за бъдещето, но очевидно трябваше да се примири с положението. Тя бе наясно какъв е той, когато се омъжи за него, знаеше много добре, че ако иска някой амбициозен, трябва да потърси другаде, но не го бе направила.

Нямаше лесен отговор за дилемата му и той го знаеше. Нямаше никакво намерение да напусне съпругата си, да разруши семейството си и никога не бе имал подобно намерение. Също така нямаше намерение да се промени, да се откаже от Дилайла, на която гледаше като на особено важно попълнение в живота, или, ако трябваше да бъде напълно откровен, от другите момичета, които му правеха с огромен кеф свирки в забутани улички и по време на запивките след някое изпълнение. Не разбираше защо трябва да прави подобно нещо, след като всички бяха доволни. Само че сега не беше съвсем сигурен какво точно става.

Два часа по-късно се събуди. Стела бе застанала на вратата, още мокра след душа, увита в хавлия, косата й прибрана под тюрбан. Джони се изви, погледна я и намигна.

— Добро утро. Радвам се, че се подготвяш за завръщането ми.

Стела изви очи.

— Де да беше така. Днес имам среща с Бенджи. — Тя пристъпи към своята част на гардероба и започна да прехвърля закачалките.

— Къде?

— „Шордич Хаус“.

— А, значи ще се видите за обяд, а?

Стела погледна Джони през рамо. Той бе провесил Вайкинг надолу с главата. Ревност ли долови в гласа му? Малко вероятно. Бенджи, агентът й, беше на четиридесет и пет, но мислеше и се държеше като двадесет и пет годишен, и двамата щяха да се срещнат, за да обсъдят дали тя да поеме работата на писател в сянка за „автобиографията“ на риалити звезда, която, макар и много нашумяла в момента, догодина щеше да е забравена от всички, но издателите бяха единодушни, че разполагат с достатъчно време и интерес, за да спечелят от книга, ако я пуснат веднага на пазара. Тя все още не му беше казала за романа, който пишеше, но реши, че днес по време на обяда може и да спомене. Беше написала тридесет хиляди думи и прецени, че е време някой да й каже дали си струва да продължава да не си доспива.

— Ммм. Дано има добри новини. Трябва ми работа. Парите ни свършват. Отново. Ами ти?

Не знаеше защо изобщо го пита. Той не правеше нищичко, за да изкара някакви пари. Ако разчиташе на него, сметките щяха да се натрупат и да стане лошо.

Извади черна жарсена рокля и потърси жилетка, с която да я комбинира. Трябваше й нещо леко; щеше да е топло, но ако седнеха навън, на покрива, тогава щеше да й дойде добре, защото подухваше. Спря се на цикламена с кръгло деколте, вталена и я извади.

— Прослушване за Мак по-късно, за беквокали.

— Би ли завел Вайкинг у Джули? Трябва да напиша един материал, преди да изляза.

Джони я погледна.

— Добре. Приготви му нещата, аз ще свърша останалото.

Останалото беше да заведе детето пеша до гледачката зад ъгъла, докато приготвянето на багажа със закуската, любимите играчки и дрехи за преобличане отнемаше доста време. Ако обаче кажеше на Джони, че той трябва да го направи, щеше да последва безконечен поток от въпроси какво яде Вайкинг и кои дрехи му стават, а по-късно Джули щеше да й звънне, за да попита къде е допълнителният памперс, така че бе много по-лесно сама да свърши тази работа.

— Разбира се — отвърна тя, пръсна серум на пръстите си и го втри в кожата. — Приличам на стогодишна — измърмори тя и постави фон дьо тен на четката.

— Много си красива — отвърна Джони. Автоматично ли го каза? Тя го погледна в огледалото и той й изпрати въздушна целувка. — Мами е красива, нали? — обърна се той към Вайкинг. — Красива мамичка. Също като принцеса.

Вайкинг я зяпна, напъхал пръст в уста.

— Тати — рече той, изгуби интерес към Стела и зарови глава на рамото на Джони. — Тати.

Стела изви очи. Естествено.

 

 

— … тя направи страхотен скандал, когато издателят й каза, че току-що е пропуснала възможността да се включи в новите издания и заразпитва кой не си е свършил работата и кои други книги са били планирани, а няма да излязат. Абе, както обикновено. — Бенджи се ухили на Стела, оголил белите си, влажни зъби.

— Бебе — отвърна тя. — Наистина ли е очаквала да бъде включена? Не знаех, че книгата е чак толкова спешна.

— За издаване ли? Тя си била избрала рокля и била подготвила реч. Може и да ме уволни. — Бе повече от очевидно, че на Бенджи не му пука, отряза огромно парче пица, нагъна го и го натъпка в устата си. Стела отпи от чашата с рози.

— Тъпа гъска — рече тя.

Бенджи сви едното си рамо.

— И без това продажбите й спадат, а напоследък не ми е донесла никакви нови идеи. Не мога да я влача непрекъснато, Стел. Знаеш в какви времена живеем.

Стела кимна.

— Та в тази връзка…

Бенджи я погледна над чинията си.

— Мама му стара, ти да не би да си решила да се чупиш? Ако ме зарежеш и отидеш при Джералд Харис, никога няма да ти простя. Видях го, че нещо ти приказваше на представянето на Джаки. — Джералд Харис беше друг влиятелен агент, най-големият конкурент на Бенджи. Двамата непрекъснато си погаждаха мръсни номера.

— Стига глупости — сряза го Стела. — Ти ме представляваше по времето, когато бях начинаеща писателка и не бях написала още нищо. Е, все още се опитвам да пиша, но сега поне имам нещо издадено зад гърба си, но разбираш какво се опитвам да ти кажа. Никога няма да те напусна, миличък. — Изрече последното изречение като героиня от филм за войната, накъсано с престорена страст, и Бенджи се разсмя.

— Говоря за новите проекти. Работя над едно нещо. — Веднага забеляза как Бенджи наостри уши. Той бе агент до мозъка на костите си.

— Слушам те.

— Става въпрос за роман — каза го бързо, след това прехапа устни. Щом го каза, усети колко е опасно, разбра, че се разкрива напълно пред него. Бенджи само кимна.

— Много добре — рече той. — Дай ми нещо да продавам. Колко си написала?

— Почти тридесет хиляди. Когато приключа, сигурно ще са към сто хиляди. Може и малко повече. Но може да се окаже пълна глупост.

— Може. Дай да го видя. Прати ми го днес следобед. През уикенда ще го прочета.

Той се протегна напред и доля чашата й.

— Така. Кажи сега, ще поемеш ли работа?

Стела кимна.

— Разбира се. Благодаря, Бенджи. Много ти благодаря.

След това заговориха за договорите и графика на срещите, за крайния срок. Дълбоко в ума си усещаше малко мехурче на въодушевление, което все още не смееше да се пръсне. Беше направила първата крачка. Имаше опасност да зацикли, Бенджи можеше и да не хареса написаното и да й откаже, но нито едно от тези неща не се беше случило. Поне засега възможностите бяха много и тя предпочете да се хване за надеждата.

 

 

Беше почти шест, когато се прибра, тъй като след обяда останаха да пият кафе, а след кафето коктейл с двама приятели журналисти, на които тя се натъкна, после пиха още кафе, тя пусна два есемеса, за да отложи останалите си ангажименти, преди да се прибере, след като вземе Вайкинг и му направи чай.

Чувстваше се добре. Наистина добре. Ключът заяде в бравата и тя я блъсна, а след това изтласка количката на Вайкинг през вратата и го остави в основата на стълбите, както бе вързан с предпазните колани, след това затича на горния етаж, за да се изпишка. Малкият се разкрещя възмутено, когато се опита да я последва и разбра, че не може да помръдне.

— Идвам, миличък, идвам след секунда. — Стела се изпишка, изми ръце и се погледна в огледалото. Прокара пръст под очите, за да изтрие размазалия се молив.

Щом слезе, разкопча детето и той веднага се втурна по коридора към кухнята.

— Наденички — провикна се той. Поне Стела реши, че това се опитва да каже. За всеки непознат думата би прозвучала като „начки“. Детето бе полудяло по коктейлни наденички. Тя извади пакет от хладилника, пусна котлона и сложи дванадесетина в тигана с малко олио. Тя щеше да дояде каквото останеше. Имаше чувството, че е обядвала преди цяла вечност. Върна пакета в хладилника и загледа наполовина изпитата бутилка бяло вино на вратата.

— Начки! — провикна се отново Вайкинг.

— Правя ги, миличък, бъди търпелив. — Тя затвори вратата, без да извади виното. Сигурна бе, че днес сутринта бутилката беше пълна. Но пък тя бе последният човек, който имаше право да съди онези, които пият на обяд, особено днес. Тя обаче никога не си позволяваше да пие у дома. Не и когато беше сама.

Въздъхна и сложи малка тенджерка, за да свари граха, който бе сигурна, че Вайкинг ще откаже. Кога започна да въздиша толкова често? Ставаше същата като майка си. Господи, каква потискаща мисъл. Майката на Стела бе въздишала цял живот, изпълнена с възмущение и негодувание, които стиснатите й устни издаваха. Стела се бе зарекла да не става същата. Никога нямаше да се държи като жената, превърнала детството й в кошмар от чувство за вина и страх, че е товар, никога нямаше да цъка с език, когато съпругът й се прибираше, никога нямаше да стои до печката и да си говори на глас, че никой не я цени. Мислеше, че се справя добре. Напоследък обаче бе започнала да въздиша. Усети как се кани да въздъхне отново при тази мисъл и поклати глава. Въздишаш при мисълта, че въздишаш, глупачке. Май щеше да изпие чаша вино.

Лаптопът на Джони бе оставен отворен на масата в кухнята и вместо да извади своя, тя докосна тъчпада, за да го събуди, и провери имейлите си. Имаше един, на който трябваше да отговори, пуснат от издателите на материала, над който работеше. Трябваше да провери сметката си в eBay и да провери дали има раздвижване при нещата, от които се интересуваше. Наддаваше за стара ракла, която имаше намерение да използва като масичка за кафе, и от време на време се интересуваше от стол „Луи Пърспекс“, който, изглежда, щеше да се продаде евтино. През годините беше започнала да обръща внимание на предложенията с некачествени снимки или кратко описание, което означаваше, че останалите хора най-вероятно ще ги пропуснат и така тя можеше са купи нещо изгодно в последните минути на търга.

Екранът оживя и тя вида, че акаунтът на Джони в Туитър е отворен и има черно-бяла снимка, която тя бе направила. Беше отпреди две години, когато старата банда на Джони свиреше на фестивал на остров Райт. Той бе застанал на сцената, стиснал в едната ръка китара, другата вдигната, косата му мокра от пот, очите затворени, докато последните акорди заглъхваха. Денят бе триумфален, с много овации и крясъци от тълпата и те бяха убедени, че това е великото им начало. Не беше, поне не и за бандата. Скоро след това се разпаднаха. За Джони и Стела, която не знаеше, но беше бременна с Вайкинг, бе чудесно начало.

Стела понечи да затвори прозореца, но преди това, без дори да се замисли, натисна иконката „Съобщения“. По-късно щеше да се чуди какво я е накарало да го направи, какво я е подтикнало да промени навиците на един брак, обещанието никога да не шпионира и да не се разкъсва от подозрения и въпроси. Нямаше да бъде такава жена, нямаше да се превърне в параноичка. Как само й се искаше да не го е направила, да не е видяла безобразно дългия списък лични съобщения между Джони и момичето Дилайла Китън, които тя седна и прочете, без да пропусне и дума, неспособна да си наложи да спре, докато тъпчеше Вайкинг с хапки коктейлни наденички, съобщения, пълни с техни си смешки и намеци, съобщения, които не намекваха за едно бързо изчукване, което скоро щеше да бъде забравено, а за нещо много по-опасно. Те разкриваха доверие.

* * *

Седмица по-късно Стела седеше в ъгъла на кафенето, в което се отбиваше понякога на път към работа, пред нея бе поставена чашка кафе, а лаптопът бе закрепен на самия ръб на масата. Кафето беше прекалено слабо и прекалено скъпо, но гласовете, които долитаха от съседните маси, и движението около нея й помагаха да се съсредоточи; пълната тишина и спокойствие я изнервяха, разсейваха. Освен това — както никога — разполагаше с малко пари; платиха й първата част от хонорара като писател в сянка, затова можеше да си позволи чаша безобразно скъпо кафе, докато работеше.

Днес обаче думите танцуваха пред очите й, вниманието й бягаше и тя не вникваше в нищо. Беше стигнала до момента на автобиографията, когато главната героиня правеше първите си стъпки в шоубизнеса (по време на интервюто се наслуша на фрази като „знаех, че мога да успея“ и „трябваше да вярвам в себе си“ или „беше ми по-лесно да се кача на онази сцена с мисълта, че баба е там, че ме пази и ме подтиква да дам сто и десет процента от себе си“), но вместо да се съсредоточи над телевизионната звезда от риалитата, тя мислеше единствено за Джони.

По-точно мислеше за Джони и Дилайла. Откакто прочете съобщенията между двамата, мисълта за момичето не я напускаше нито за миг, тя подхранваше истерията си, като влизаше в уебсайта й и страницата в Майспейс и гледаше снимките й. Не можеше да отрече, че е красива по един доста натрапчив начин — типичната татуирана шоугърла. Самата Стела, ако трябваше да е честна, би се спряла на подобен външен вид навремето. Главната снимка в уебсайта я показваше полугола с подобие на сутиен, обсипан с пайети и символични бикини, каубойска шапка, килната назад на тъмната коса, прихваната с една ръка, докато тя седеше на коня на въртележка. „Приказната фантазия на Дилайла Китън“ гласеше страницата в старовремски букви, сякаш писани за някой цирк. „Люш, люш!“, пишеше отдолу. Беше с плътна очна линия, на пъпа й блестеше диамант. Изглеждаше екзотична, малко дива. Стела веднага усети силата на привличането. Същото привличане бе съществувало навремето между тях с Джони.

Протегна пръсти към пада, извика интернет браузъра си, написа хендъла на Дилайла в Туитър и зачака да се зареди.

Снимката й тук беше различна — на тази беше с алено сако като на звероукротител, дълъг кожен камшик, а очите й блестяха. Стела въздъхна.

Ще дойда! Нямам търпение. RT@JohnnyA — тази вечер свиря в „Хаф Мун“, надявам се да се видим там.

Стела прочете съобщението, което Дилайла беше написала… кога? Провери часа: 10:17, преди два часа. Рано започваш за нощна птица, помисли си тя. Стела се подразни безкрайно много, когато забеляза, че мърлата е препратила туита на последователите си. Подразни се повече, отколкото от другите, които бе прочела. Имаше нещо собственическо в тона й. Ще дойда! Сякаш бе нейно право.

Изобщо не е твое право, помисли си тя. Беше вбесена. Не ти е работа да рекламираш изявите му и да го подкрепяш. Моя работа е. Точно това смятам да направя.

Кликна върху малкото червено кръстче, за да затвори екрана и включи мейла си. Трябваше да повика подкрепление. „Изи, Каролайн, Хариет“, написа тя и имейл адресите им се изписаха.

Пръстите й забарабаниха по клавиатурата. „Джей има участие тази вечер. Има ли начин да съберем малка група, за да му дадем кураж. Отдавна не сме го правили. Става ли?“.

Изпрати мейлите и затвори лаптопа. Пъхна компютъра в калъфа му и започна да си събира нещата. Беше приключила с работата за днес. Реши да се отбие в близкия козметичен салон за маникюр и кола маска. Крайно време бе да напомни на Джони, че съпругата му не е за подценяване.

* * *

Клубът беше пълен и Стела разблъска с лакти посетителите, за да се добере до бара, където я чакаше Изи.

Щом стигна, посегна към бутилката вино, която Изи стискаше в ръка, и се отправи към маса в предната част, на която имаше табела „Резервирано“. Беше се обадила предварително и бе казала на мениджъра на Джони, че ще дойде, и го помоли да й запази маса, но да не казва на съпруга й.

— Искам да го изненадам — обясни тя. Това бе самата истина.

— Ето ги — посочи Изи, когато настигна Стела и остави четирите чаши на масата. Посочи с брадичка входа и Стела се обърна. Каролайн и Хариет се промъкваха към тях. Каролайн се оглеждаше и й личеше, че се чувства неловко в бара, пълен с модерни хора.

— Каролайн много е отслабнала — отбеляза замислено Стела.

— Знам. Аз качих повече от шест килограма след като се омъжих, а тя е свалила дори повече. Колко неприятно — отвърна Изи.

В този момент Стела я видя. Беше застанала в задната част на заведението, настрани, сама. Беше противно самоуверена и Стела веднага я бодна завист. Не местеше напитката си от едната в другата ръка, не си играеше с телефона, не се оглеждаше с надеждата някой да се приближи и да я заговори. Просто си стоеше. Стела спря поглед на момичето, което си бе представяла толкова много пъти, макар много добре да знаеше как изглежда от снимките й. Сега, когато я видя лично, забеляза нещо много различно. Косата й беше тъмна, лъскава, почти черна, тази вечер я беше пуснала, като над едното ухо я бе вдигнала с шнола на точки. Беше облечена в нещо като моряшки костюм, ретро, от петдесетте, с дълбоко изрязан топ и плитки шорти над плътни чорапи и момичешки обувки с каишки.

Стела остана втренчена в нея, докато Хариет и Каролайн не дойдоха до масата, а Изи целуна и двете и им наля вино.

— Здрасти — обърна се към тях Стела. — Много се радвам, де дойдохте. — Тя също ги целуна, а междувременно продължи да наблюдава Дилайла над раменете им. Един тип я беше заговорил и тя го слушаше с наведена на една страна глава, а по червените й устни трепкаше иронична усмивка. Руско червено на Мак, помисли си Стела. Тя носеше същото. От тази мисъл неочаквано й се догади. Дали не беше от евтиното бяло вино. Независимо от това продължи да пие и да наблюдава как Дилайла разкара почитателя с поклащане на глава и свиване на рамене, напълно незаинтересована от разочарованието му, след което се обърна отново към сцената. Не бе забелязала Стела. Може би не знаеше как изглежда. Дали пък не подозираше за съществуването й. Не, със сигурност знаеше за нея; знаеше, че Джони никога не криеше, че е женен, никога не сваляше брачната халка и не пъхваше снимките им с Вайкинг зад кредитната си карта. Може би просто не я беше видяла. А искаше ли да я види? Да се обърне, да я погледне и по някакъв начин да бъде принудена да покаже, че е разбрала, че е тук. Стела не беше сигурна.

Забеляза, че Каролайн се чувства неловко.

— Добре ли си? — попита я Стела, когато Хариет и Изи се заговориха за риалитито, което и двете следяха.

Каролайн сви рамене.

— Да. Аз… — Тя отпи глътка вино. — Не знам какво да правя със секса — избъбри бързо тя, сякаш трябваше да го каже преди да изгуби смелост.

— Ами… — Стела не знаеше как да реагира. Какво я питаше Каролайн? Какво се опитваше да й каже? Барт и Каролайн със сигурност бяха…

— Правим секс. Очевидно е. И е много хубаво — изчерви се тя.

— Добре. Това е добре.

— Господи. Извинявай. Не трябваше да казвам нищо.

Стела се разсмя.

— Всичко е наред, красавице. Мен трудно можеш да ме шокираш с нещо. А ти не си ми казала нищо. Какъв е проблемът? Казвай.

Каролайн въздъхна.

— Просто… ами, не знам. — Пое си дълбоко дъх. — Преди Барт съм спала само с един мъж.

— ПБ… да, струва ми се, че това ми е известно. Не беше ли един Тими?

— Тимъти, да. Тимъти Уилкинсън.

— А, да. Как беше Тими?

— Тими беше… нервен.

— Виж ти.

— Да, и беше едно нищо. Поне така ми се струва. Нали разбираш? Беше горе-долу добре.

— Господи, Каролайн, направо ме убиваш. Горе-долу добре. Сексът не трябва да бъде горе-долу добре. Ужасен, дискомфортен, невероятен, великолепен, смешен, странен… което и да е. Но не и горе-долу добре.

— Великолепен ли? Не бих казала. Пенисът му беше като кренвирш.

Стела изсумтя.

— Трябва по-често да те наливаме с вино. Значи пенисът на Тими е бил като кренвирш. Значи ли това, че Барт не е с пенис като кренвирш? Защото има пози, в които…

— Не, не е това.

— Добре. Не съм и помислила, че е това. Не прилича на мъж с малък член.

— Стела!

— Кой не прилича на мъж с малък член? — приведе се напред Хариет.

— Естествено — подхвърли Стела. — Щом чуеш пенис и наостряш уши.

— Гадост. Много ти благодаря, но не искам да мириша ничий член.

— Господи. — Каролайн отпусна засрамено глава в ръце.

— Стига, де. Всичко е наред! Слушаме най-внимателно. Барт има страхотен член, Тими е бил горе-долу добре в леглото, вече всички сме в течение — обърна се към Хариет и Изи, които бяха напълно забравили за клюките около риалитито. Тук имаше нещо много по-интересно. Каролайн никога не говореше за секс.

— Защо изобщо говорим за Тими? — погледна ги объркано Изи. — Нали приключи с него преди цяла вечност?

— Не беше чак толкова отдавна — обади се Каролайн, след това замълча. Дали беше по-лошо да признае, че е изгубила девствеността си толкова късно или че е имало толкова дълъг промеждутък между двамата й любовници? Въздъхна и се предаде. — Добре, де. Беше преди цяла вечност. Работата е там, че не бях кой знае колко опитна, също и Тими — Тимъти — така че не научих каквото трябва от него. След това се запознах с Барт…

— Неговият не е като кренвирш. Прилича ли на наденица? — Стела едва сдържаше кикота си.

— Я стига. — Каролайн отметна коса назад.

— Стела — сръчка я Хариет. — Казвай, миличка. Не обръщай внимание на парцалесата в ъгъла. Тя не може да се сдържи. Какъв е проблемът с Барт?

Каролайн поклати глава и неочаквано й се доплака.

— Проблемът не е в Барт, а в мен. Опитваме се да си направим бебе, нали знаете? — Жените закимаха. — Аз обаче много се притеснявам, че той се отегчава. Всеки път, когато правим секс, е, защото моментът е подходящ. Не знам, но ми се струва, че трябва да правя… различни неща. Просто не знам какво. А той е живял толкова много, срещал се е с толкова много хора и все си мисля, че е отегчен до сълзи от мен и може да започне извънбрачна връзка, а аз няма да мога да му кажа нищо, защото сигурно и свирките ми не струват, а когато гледам порно, започва да ми се гади.

След тези думи тя избухна в сълзи.

 

 

Час по-късно, след като изпиха още една бутилка чилийски совиньон, момичетата успяха да успокоят Каролайн и я убедиха, че Барт нямаше да се ожени за нея, ако не ставаше за нищо в леглото, и че това не е причината да не забременее досега. Стела обеща да й даде книга, която я била научила на поне три неща, за които не била и чувала, която била невероятно успешна, и Каролайн я погледна малко притеснено, но обеща да я прочете. Когато дойде време бандата на Джони да излезе на сцената, те бяха пияни и се бяха нахвърлили на чипс, който да попие част от алкохолните изпарения на виното, с чиято помощ бяха изслушали мрънкането на приятелката си.

Стела отиде на бара, за да поръча нещо за похапване, и разбра, че докато са говорили, Дилайла се е присламчила напред. Сега бе застанала точно срещу масата им, малко настрани, седнала на високия бар, който опасваше заведението, кръстосала крака. Прилича на апетитен модел на художника Алберто Варгас, помисли си Стела със завист.

В този момент Джони излезе на сцената и Стела се загледа в него — как застава пред микрофона, как намества презрамката на китарата на рамо и заема удобна поза. Всички в заведението притихнаха, както ставаше винаги — той привличаше вниманието в мига, в който се покажеше на сцената. Беше облечен в стара тениска и меко черно яке, дънките му бяха избелели, скъсани, никой не откъсваше очи от него, включително и двете жени, застанали в двата края на заведението, които той все още не беше забелязал.

След това Джони вдигна глава, погледна публиката и по лицето му плъзна непринудена усмивка, която трепна, когато видя и разбра. Тогава, в този момент, Стела осъзна защо е дошла, защо бе организирала всичко. Усети пробождане в сърцето, щом забеляза паниката в очите му, когато той погледна от едната към другата жена. Беше дошла, за да е сигурна какво става, за да го види как се бори, докато е пред погледите на двете жени, тъмнокосата и русата, съпругата и любовницата, докато е пред публиката, на място, където всички го виждат и не може да излъже. На сцената той не можеше да излъже. Тя видя всичко. Забеляза как се раздвоява само за миг, преди очите му да се обърнат към нея, и той й се усмихна спокойно, след това се обърна към бандата и прошепна нещо, а те кимнаха.

— Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте тази вечер. Посвещавам тази песен на жена, която много обичам.

Тънка усмивка заигра по устните на Дилайла.

— На невероятно готината си съпруга, Стела. — Той вдигна ръка и посочи масата им, а Стела вдигна чашата си към него. — Тя е майката на сина ми, светлината в живота ми, най-хубавото, което някога ми се е случвало — продължи той и Стела се засмя. — Написах тази песен за нея, когато се запознахме.

Стела се отпусна на стола, когато бандата засвири добре познатата й песен, а Джони й изпрати въздушна целувка. Не погледна към другия край на заведението, когато Дилайла се завъртя и си тръгна. Любовницата дори не обърна очи към Стела. Значи през всичкото време е знаела коя съм, помисли си Стела. Знаеше, че е победена. Поне засега.

 

 

Вилата

В старата, запусната хижа беше хладно, светлината бе приглушена. Денят беше мрачен, а къщата бе скрита зад малка горичка от вечнозелени дървета. Единствената светлина се процеждаше от малък прозорец, наполовина покрит. Той нямаше нищо против. Не искаше те да виждат вътре. Не искаше другият мъж, подпрял се в далечния ъгъл, да започне да забелязва неща, които да използва срещу него. Дали не трябваше да му върже очите? Трябваше да го направи по-рано, когато върза ръцете му зад гърба. Огледа се с надеждата да открие нещо, което да използва.

Имаше стари чували, натрупани върху дървена щайга; можеше да използва един от тях. За да го направи, трябваше да се приближи, да навлезе в неговото пространство, а това означаваше да приближи пушката до него. Или това, или да остави оръжието, докато откъсне от плата и го върже на главата му, или просто можеше да нахлузи чувала на главата му. Не ставаше. Нито единият, нито другият вариант бяха подходящи. Нито един от тях нямаше да му донесе желаната безопасност.

Огледа стаята. Дали нямаше нещо друго, което да използва? Нямаше ли друг начин, по който да попречи на очите му да го наблюдават така обвинително, също като онези портрети на жени, чиито очи те преследват из стаята. Открай време го побиваха тръпки от тях.

Подът беше мръсен, прашен. Стаята не беше чистена отдавна. В десния ъгъл, в другия край на стаята, имаше инструменти — огромна градинарска ножица, ръждясала, тъй като не бе използвана, косачка за трева със седалка, която имаше нужда от поправка, малки метални барабани, стара метална кутия за газ. Не биваше да му позволява да се добере до тези неща. Можеше да ги използва като оръжия.

— Мърдай натам — нареди той.

Мъжът погледна купчината.

— Не там. Надясно. В ъгъла. — Замахна с пушката в желаната посока и мъжът издаде приглушен звук, изцъклил очи. След това се измести тромаво към ъгъла.

Така вече беше по-добре. Продължи да оглежда стаята. На задната стена видя дървени полици, отрупани с прашни кутии боя „Фароу и Бол“, десетки нюанси на бялото, наречени с нелепи имена като „Слонски дъх“ и „Димитено платно“, над които жените се чудеха часове наред. Нито един мъж не бе в състояние да забележи разликата. Подноси за ябълки, счупени, празни; старо гребло, дървената дръжка разцепена и деформирана, торба с тор, разкъсана, почти празна. Нито едно от тези неща нямаше да му послужи. Тук не беше като външните постройки близо до къщата, които бяха нови, миришеха на прясно полирано дърво и домати. Показаха им бараките, когато пристигнаха за уикенда като част от обиколката на къщата.

— Това е командният център на Спирос — бе обяснил собственикът, след като задържа вратата отворена, — който ръководи всичко с железен юмрук в градинарска ръкавица. Рискувате много, ако откраднете от плодовете или зеленчуците, въпреки че аз лично не бих ви обвинил; той винаги печели награди на селския панаир.

Грък на средна възраст бе вдигнал поглед от таблите с разсад и се бе усмихнал любезно. Беше свикнал да го показват като една от изключителните му тикви.

Само че тази постройка бе далече от къщата. Вероятно са я използвали преди години, преди да започнат да допускат посетители, за ремонти и складиране на ненужни вещи, които никой не е искал да изхвърли. Той присви очи в сумрака. Под полиците бе оставен изсъхналият труп на заек, краката му — свити, козината — окапала на места. Вече дори не миришеше. Пасваше чудесно на това място.

Това бе мястото, където всичко живо идваше, за да умре.