Майте Каранса
Отровни думи (9)

8. Барбара Молина

Чух шум. Сигурна съм. Разпознавам безпогрешно и знам всички шумове, които съпътстват съществуванието ми тук от четири години насам. Трополенето на камъчетата по гумите, когато колата минава по чакъла в градината, хлопването на външната врата, скърцането на дъските от стъпките му по дюшемето, клокоченето на тръбопровода, напомнящо къркорене на черва на гладен стомах. През повечето време цари пълна тишина. С малки изключения: пчелата, промъкнала се през вратата; паяк, който тихо и търпеливо тъчеше паяжината си в един ъгъл на тавана, и… плъхът. Беше отдавна, сигурно бе влязъл през сифона или през отдушника, докато той ми правеше тоалетната. Онази нощ, докато спях, ме събуди дразнещ шум от някаква нахална твар, на която не й пукаше чувам ли я, или не. Завих се през глава с одеялото и наострих слух, ужасена, мъчейки се да позная какво ли е това животно до мен в тъмнината. Долових специфичното „кръц-кръц“ на зъби, които гризат дървото, накъсаното дишане на душеща муцунка и шум от лапи, ровещи в храната. Стоях парализирана и не смеех да помръдна и на милиметър. „Какво да правя? Какво да направя?“, мислех си аз, докато в един момент не ме стресна трясък от счупени чинии и чаши. Веднага след това ясно чух тупуркане на тяло, което притичваше съвсем ниско, почти докосвайки пода, с плъзгащо движение, което за секунди спря, а после продължи напред, към мен. Тогава не издържах. Скочих, светнах лампата, препъвайки се, и го видях там, точно до дюшека, на две педи от носа ми. Беше гаден черен плъх, от онези, дето ходят по канализационните тръби, огромен като заек, който, вместо да избяга, застина неподвижен и впи предизвикателно очички в мен. Аз и плъхът, лице в лице. Въпреки това не изпитах погнуса. Беше отвратителен, но не предизвика погнуса в мен. Стори ми се опасен и толкоз. Космите на ръцете и краката ми настръхнаха и изпитах омраза. Примитивната, извечна родова омраза между животинските видове. Ненавиждах онова неприятно животно, завладяло моята територия. Изправих се на крака, за да му покажа, че съм много по-висока от него и с бърз поглед изчислих разстоянието, което ме отделяше от метлата. Беше прекалено далеч, а плъхът ми препречваше пътя. Тогава със скок грабнах един стол за облегалката и както го бях хванала, обърнат с краката нагоре, го размахах заплашително. Аз, изправена срещу плъх, сякаш съм цирков укротител — невероятна картинка! Сега като си спомня, стомахът ми се свива и се чудя откъде извадих такъв кураж. Плъхът не помръдна, не отстъпи, изцвърча силно, като заек преди да го заколят и в този миг се хвърлих стремително върху него с вик: „Изчезвай оттук, звяр мръсен!“. Вече не го виждах като плъх, дори не се замислях, че мишките и плъховете хапят и разнасят зарази, че са противни същества, от които преди изпитвах панически ужас. В онзи момент за мен той беше враг и аз се отбранявах. Казано между другото, беше героичен и достоен противник. По онова време, след почти осем месеца затвор, бях тотално превъртяла и си го изкарах на плъха. Той го отнесе. Не знаеше къде да се скрие. Притиснах го до стената с неподозирано настървение, грабнах метлата и ослепяла от ярост, го направих на пихтия. Така и не разбрах нито кога, нито как плъхът се предаде. Възможно е още първият ми удар да е бил смъртоносен. Въпросът е, че не се уплаших, нито ми пукаше дали ще ме нападне. Не мислех за отбрана, яростта ме правеше силна, непобедима. Спрях задъхана, много след като осъзнах, че е пукнал. Продължих да го удрям с метлата и да надавам викове, като играчите на тенис, когато връщат топката. Крещях, за да се разтоваря, и след всеки вик се чувствах все по-освободена. Разбрах как се чувства той, когато, ослепял от ярост ме удря и ме нагрубява. Представих си, че съм плъх. Като плъха, който бях размазала. Уплаших се. Щом Той не можеше да се овладее, някой ден щеше да ме убие, както аз направих с плъха.

Страх ме е, много ме е страх. Страхът отново ме завладява и се скривам под леглото, свита на кълбо, а в главата ми изплуват кошмарните спомени за паниката, която ме обземаше от приближаващите му стъпки, за ужаса от очакването на гневните му изблици и на нечовешки жестоките му наказания. Когато ме лишаваше от храна, стомахът ми се гърчеше от спазми и пробождания, не знаех дали от глад, или от смазващ ужас. Но по онова време все още имах желанието да избягам на всяка цена, каквото и да става, и не се предавах. Неведнъж правих опити за бягство. Очите ми бяха все навън и при първа възможност се обръщах и хуквах да бягам, но той винаги ме хващаше и ме наказваше, без свидетели, без граници, без мярка. С абсолютна безнаказаност, сякаш съм мишка. При все това не ме убиваше, спираше в последния момент, когато не ми останеха сили за съпротива. Тогава ставаше мил. Доставяше му удоволствие да завися от него, харесваше му да разполага с живота ми като капризно божество, да ми го опрощава и да ми го връща бавно. Обичаше да управлява здравето, чувствата и храната ми, а после да ми отнеме всичко, внезапно, когато на него му скимне. Понякога решаваше да не ми говори в продължение на седмици. Просто един ден спираше да ми говори и не знаех защо. Блъсках си главата да проумея какво съм направила, с какво съм го обидила и дори го питах, но той ме измъчваше с мълчанието си, много по-страшно от ударите му. Това ме разстройваше и го умолявах да ми каже какво бях сгрешила, умолявах го да ми каже нещо, да ми се развика, ако трябва. Осъзнах, че без думите ние, хората, се превръщаме в зверове и губим здрав разум. Беше нечовешко наказание. Предпочитах да ме бие, тогава болката идваше незабавно, бликваше кръвта, излизаха ми синини, кокалите ми пукаха, но после той измиваше раните ми със спирт, слагаше ми йод, превързваше ме внимателно и ми се усмихваше. Веднъж дори счупи едната ми ръка. Без да иска. Беше ме стиснал здраво, но аз толкова яростно се дърпах, че я чух как се прекърши като речна тръстика. Той искрено съжали. „Ти сама си я счупи, направи го нарочно, за да ме накараш да се чувствам зле, нали? Лошо момиче, сама си го търсеше.“ А на другия ден се появи с торба, пълна с гипс и с вериги. След като ми гипсира ръката как да е, ми каза: „Като не можеш да стоиш мирна, налага се да те вържа“. Държа ме окована цяла вечност. Може би месец, може би два. Гърбът ми се разрани, защото пишках легнала. По този начин искаше да ме унизи. Позволяваше ми да стана, с негова помощ, само за да се изходя в една кофа, веднъж дневно, а понякога и веднъж на два дена. Оставяше ми малко вода и чиния с храна близо до дюшека за спане, но на няколко пъти чинията ми се изплъзваше от ръцете и падаше с трясък на пода, и съдържанието й се изсипваше — ориз, пиле, или супа — но прекалено далеч, за да ги стигна с ръка. Така си и оставаха там. Аз умирах от глад, а храната на пода, на метър от мен, се разваляше под носа ми. През онзи период, когато се появеше в мазето, почти не ме поглеждаше, сякаш съм куче, вързано на верига. Работеше трескаво, запушваше цепнатините в стените, от които понякога излитаха виковете ми. Изолира стените с корково покритие и монтира блиндирана врата. А аз, затворничката, го наблюдавах от дюшека и осъзнавах, че колкото по-висока става стената, отделяща ме от света, толкова повече губя надежда някога да се върна в него. Накрая ми свали оковите. „Викай колкото искаш, никой няма да те чуе. Опитай се да излезеш, няма откъде и как. Няма врати, няма прозорци.“ Да, но имах юмруци и крака и го нападах всеки път, когато посегнеше да ме докосне. После плачех отчаяно от чиста безнадеждност и плачът ме успокояваше.

„Като животно си — казваше ми той. — Глупаво куче, което хапе ръката, която му дава да яде.“ Но във вените ми още течеше кръв и правех усилия да видя слънцето. В една от тези битки на живот и смърт, ми изби един зъб. Сега имам черна дупка и, когато в деня на осемнайсетия ми рожден ден се качих в къщата, влязох в банята и се погледнах в огледалото, си глътнах езика. Уплаших се от самата себе си. Приличах на маска за Хелоуин. На мястото на зъба зееше черна дупка, празно и тъмно пространство.

Това бе в началото, когато имах желание да бягам.

Сега вече нямам къде да се върна. Всички ме мислят за мъртва. Майка ми носи цветя извън града и ги хвърля на вятъра в деня на рождения ми ден, а братята ми пускат в небето балон с моето име. Знам, че съм мъртва, защото така пишеше във вестника. Той ми го навря под носа с думите: „Ето ти, на, чети! Чети, да видиш и да знаеш, ти си мъртва за всички, завинаги. И толкоз“. И аз прочетох с разкривено от ужас лице онова известие, което ми се стори зловеща шега:

Барбара Молина,

починала на 25 март 2005 година.

От родителите и от братята й.

Винаги ще те помним.

Страх ме е. Много ме е страх. Когато се върне, ще разбере, че съм се обаждала на Ева и ще ме убие. Не е престъпление да убиеш мъртвец.

Мъртва съм от четири години.