Майте Каранса
Отровни думи (2)

1. Салвадор Лосано

Заместник-инспекторът стига до апартамента на семейство Молина, застава пред вратата и се мъчи да нормализира дишането си. Сложил си е сивото сако — за първи път го бе облякъл на сватбата на сина си, преди седем години — и копринената вратовръзка с лъскава червеникава нишка. Чувства се малко неудобно и в последния момент му хрумва дали вратовръзката му не е прекалено крещяща. Винаги се притеснява за облеклото си. Когато вдига ръка да натисне звънеца, забелязва, че дланите му се потят. Не обича да ходи по къщите на хората, да ги безпокои без причина, но се налага, няма как. Беше посещение от любезност, жест на внимание и ако не го направеше, щеше да съжалява, че не си е довършил работата и да го плати с безсънни нощи. Дишайки тежко и накъсано, вади от джоба на панталона си хартиена кърпичка и избърсва дланите си. Изкачването на трите етажа го е озорило, заради наднорменото му тегло, а и заради годинките, разбира се, но той е решителен човек и се справя с всяка ситуация, колкото и трудна да е тя. Макар да му е притеснено, трябва да даде някакво обяснение на госпожа и господин Молина. Не може да позволи да го научат от устата на друг, а телефонът в крайна сметка е само студена, бездушна вещ. Така че той се прокашля, за да си прочисти гърлото като пред разпит и натиска решително звънеца. „Чувствам се отговорен за този случай — мисли си той, докато чака да му отворят, — за кошмара, който един ден ги връхлетя изневиделица, ненадейно и предателски, и който им отне желанието за живот. Почти напълно. Като безнадеждно болни са, които вече дори не броят оставащите им дни. И независимо от всичко, на моменти, долавям дълбоко в очите им искрица надежда, готова да лумне при новината за някоя нова следа. Надяват се на чудо, да се намери тялото.“

Никой не отваря, вероятно не са си у дома. Опитва отново и този път задържа пръст върху бутона, звъни по-дълго.

„Аз обаче ги разочаровах, не се справих — мисли си той, докато наостря слух да долови и най-малкия шум от другата страна на вратата. — Пълна тишина. Сигурно няма никой. Мога да им оставя само… — и той изброява мислено: — една захвърлена чанта, един казус, пратен към дело, поради липса на намерено тяло, номер на вече забравено досие и снимката на усмихнато момиче, която жълтее от времето в папка, издута от безполезни книжа, пълни с безполезни свидетелски показания, изгубени сред безполезни следи. Без никаква улика.“

Внезапно някой плахо и недоверчиво открехва вратата, допълнително защитена с верига. Отвътре, от сумрака на неприветливото антре, се чува глас:

— Кой е?

Гласът на Нурия Солис.

Семейство Молина живее в „Енсанче“^[1], Барселона. Апартаментът е строго изискан, без излишен и показен разкош, в напълно хармонични съчетания от светли тонове, в изчистения и издържан стил, типичен за източните народи. Преди беше комфортен, но малко по малко се бе превърнал в овехтяло пространство. Сега боята по стените е олющена, мебелите са покрити с прах, а в столовата щората на прозореца е повредена и от две години няма кой да я поправи. Кухнята е функционална, но студена, без пулс. От нея никога не се долавя мирис на пърженко или на вкусно ястие. Понякога му се струва, че влиза в дома на живи трупове, починали преди четири години и поддържащи жизнените си функции изкуствено. Момчетата са тихи, сдържани и затворени. Несвойствено за възрастта им. Високи, слаби и срамежливи, близнаците са навършили петнайсет години — възрастта, на която беше Барбара, когато изчезна — но сякаш не съществуват. Минават незабелязано, общуват си с мълчаливи жестове и извръщат поглед встрани, когато има чужд човек. Научили са се да не пречат никому, да не смущават болката на родителите си. Детството им е съсипано.

Нурия Солис го посреща с вечния въпрос:

— Намерихте ли я?

Няма нищо по-обезсърчително от едно „не“, но това е за последно, повече няма да има въпроси.

— Дошъл съм да се сбогуваме.

Нурия Солис не реагира, изглежда не го е разбрала. Не го и кани да влезе. Махнала е веригата, но стои като парализирана на прага, сякаш някой й е ударил плесница.

— Да се сбогуваме ли? — повтаря тя, невярваща.

Салвадор Лосано, кротко затваря вратата зад себе си и влиза, без да чака покана.

— Тук ли е съпругът ви?

Нурия Солис, на четирийсет и три години, е медицинска сестра. Когато се запозна с нея беше на трийсет и девет и беше хубава жена. Сега косата й е посивяла преждевременно, облича се небрежно, понеже нехае за вида си, и диша по принуда.

— Не, още не се е прибрал, на работа е — отвръща тя.

„Нормално, — мисли си Лосано, — сутрин хората обикновено работят, като него и той изпълнява задължението си, макар че в конкретния случай, за съжаление, навярно е за последен път.“

— Тогава, ако нямате нищо против, ще обясня на вас.

Сяда и я подканва да седне и тя, все едно са в неговата къща, а не обратното. Нурия Солис, послушно сяда и слуша, или поне дава вид, че слуша. От дълго време чува единствено отговора на вечния си въпрос и щом веднъж вече го е задала, изключва, и думите минават покрай ушите й, губят й се.

— Утре навършвам шейсет и пет години, изчаквах до последния ден, но ме пенсионират — подхваща той, без предисловия и увъртания.

„Колкото по-бързо, толкова по-добре — мисли си той, — така няма да има недоразумения“.

Тя го поглежда с широко отворени очи и с непроницаемо лице, дотолкова безизразно, че Лосано не може да отсъди дали е разбрала простичкото му обяснение. У заместник-инспектора се затвърждава убеждението, че е било за предпочитане да разговаря с Пепе Молина.

— Значи повече няма да я търсят, така ли? — пита Нурия и думите й се отронват от устните й бавно и мъчително.

— Не, не — бърза да възрази Лосано. — Сега случаят минава в ръцете на моя наследник. Той ще поеме разследването и ще държи връзка с вас.

За кратко Нурия като че си отдъхва облекчено, но на лицето й тутакси отново се изписва тревога.

— А той кой е, какъв е? — интересува се тя.

Заместник-инспектор Лосано се опитва тонът му да бъде убедителен, но гласът му звучи фалшиво дори на самия него:

— Заместник-инспектор Суреда, млад човек, ентусиаст, с много добра подготовка. Сигурен съм, че ще има повече късмет от мен.

Искаше му се да каже професионализъм, но не можа да си обърне езика да излъже. Бъдещият заместник-инспектор Суреда, току-що навършил трийсет и една години, с бляскаво бъдеще пред себе си, можеше да предложи ентусиазъм, но не и професионализъм.

Притеснена, Нурия млъква. Може би размишлява върху неизяснените неща, за които Лосано така и не отвори дума. Тя е наплашена жена. В присъствието на мъжа си дори не си прави труда да говори, оставя го той да е водещият. Той поне не се е сринал колкото нея. Беше изгубил първоначалната си решимост, борбеността си от първите месеци, онази своя непреклонност, превърнала се във фикс идея да открие на всяка цена Барбара, която го тласна да се меси в работата на полицията, но сега се е успокоил и се е примирил със загубата. Двамата са много различни във външния израз на душевното си състояние. Той страда с достойнство, докато тя страда от липсата на достойнство. Прилича му на мокро пиле под дъжда. Нурия Солис кимва и потъва отново в мислите си. Отнесена, тъжна, апатична. Вече нищо не я интересува. Отказала се е да се харесва на хората. Щеше му се да бе я познавал преди да изгуби дъщеря си и желанието си за живот. Неизвестността й бе изпила ума.

Нурия Солис нищо не казва, само се размърдва неспокойно на стола. Очевидно нещо й липсва.

— Трябваше да разговаряте със съпруга ми — внезапно подхвърля тя. — На него главата си му е на мястото — уточнява жената.

Помощник-инспектор Лосано си мисли същото, но съзнава, че е неучтиво въпросът изобщо да се коментира, защото в качеството си на събеседник и тя има същите права като съпруга си. Междувременно обаче Нурия вече е станала, взела е мобилния телефон от масичката и е набрала номера.

— Пепе? — обажда се с жален глас тя.

Докато слуша какво говори мъжът й, изражението й се променя.

— Не, извинявай, знам, че имаш работа, но дойде помощник-инспектор Лосано.

Млъква разтреперана за секунди и пак заговаря колебливо, със същата онази нерешителност, с която се изправя пред непонятната за нея празнота на отсъствието.

— Не, няма нищо ново за Барбара — пояснява тя. — Просто иска да се сбогува с теб, утре се пенсионира… Добре — добавя, след някакво дълго обяснение от негова страна.

Чертите на лицето й са се отпуснали, загубили са своята напрегнатост, защото вероятно той е предложил решение на проблема, което тя е неспособна да вземе сама. И затваря с просветнал поглед, с олекнало сърце, като че се е освободила от непредвиден и непосилен товар.

— Каза, че ще мине да ви види лично.

Инспектор Лосано знае, че наистина ще го направи, защото е човек, инициативен и стриктен, всичко му е подредено под час. Търговски представител е във фирма за бижута. Умее да работи с клиентите и да организира добре времето си. Въпреки че непрекъснато пътува, се справя с всичко и успява да намери време да бъде с жена си и децата, и да се грижи за семейството си. Дори се погрижи за кучето, с което се наложи да се разделят, понеже им напомняше прекалено много за Барбара. Той е мъж енергичен, жизнен, оглави масовите демонстрации за дъщеря им, застана начело, винаги в първите редове, с плакат в ръка, неуморен. Става. Няма причини да се задържа повече. Всичко вече е казано, а и Нурия Солис е забравила елементарните норми на учтивост и дори не му е предложила кафе.

„Лошото вече мина“, казва си той с отпусната душа.

Двамата тръгват към вратата в мълчание, но внезапно, преди да отвори, тя се спира, обръща се към полицая и го прегръща. Помощник-инспектор Лосано не знае как да реагира и остава скован и непохватен, с увиснали ръце. За миг и той се поддава на емоцията, разчувства се и я обгръща, за да я стопли и защити с човещината си. Тя е крехка, като дете. Дете с разбито сърце. Остават така, притиснати един в друг, свързани в безплодна прощална прегръдка.

— Благодаря — едва чуто прошепва Нурия Солис.

И се отдръпва от него, оставяйки като отпечатък на гърдите му усещането за ведрина и успокоение, разсеяли горчивината от провала му. Беше му отвърнала с искрено простодушие, давайки израз на онази благодарност, която полицаите никога не очакват, но винаги копнеят за нея. Беше разбрала какви усилия му е струвало, за да отиде до тях да им каже сбогом. Знае, че и той се бори със себе си, вътрешно се съпротивлява да изостави Барбара, не иска да я остави на други, които да се ровят в миналото, грубо да дълбаят в болезнения й спомен за нея, може би с ентусиазъм, но без капчица деликатност.

Застанала на прага на полуотворената врата, тя му се усмихва през сълзи и за секунди той подсъзнателно си представя, че преди усмивката й е била лъчезарна и свежа като тази от снимката на Барбара, която е гледал и разучавал безброй пъти.